Върви народе възродени, към светла бъднина върви! Всяка година на 24 май повтаряме тези думи. Някъде дълбоко в нас се е вселила традицията, чрез която се прекланяме пред родния си език, онзи невидим културен носител, който ни е опазил като българи през страхотните исторически сътресения във вековния ни път.
Не знам защо на тази дата цялата ми същност се изпълва с някакво мистично, светло тържество. Сякаш словото на предците, единственото възможно безсмъртие в нашия кратък, убийствено напрегнат живот, нахлува в съзнанието ми с цялата красота на славянските думи и ме обгръща като заклинание за вечност с напевния ритъм на непреводимата ни духовност:
АЗ, БУКИ,ВЕДИ, ГЛАГОЛИ... Колко народи празнуват като нас своята идентичност? Защото, какво е езикът, ако не изражение на душата на един народ, жива в буквите, в свещените звуци на речта?
Именно там са запазени посланията от миналото и онези непреходни завети на духовността, които често забравяме, удавени в брътвежа на глобалната комуникация.
В началото бе словото... Колцина са Озарените, избрани, за да ни го припомнят?
Петък, 22 май, 2009 година. Лондон. Посолството на Република България е претъпкано от гости, които се поздравяват с „честит празник” и нетърпеливо жужат в очакване на тържествената програма. Вече 22 години Българското училище в английската столица посреща развълнуваните родители на своите възпитаници. Предстои незабравим спектакъл, в който са включени абсолютно всички ученици от първи до девети клас. Децата искрят в червените цветове на народните си носии, настройват инструменти или задъхано повтарят реплики и стихове. Десетки фотоапарати и видеокамери са насочени към тях като очи преди големия изпит по България, с който и тази пролет учебната година трябва успешно да приключи. Има нещо възрожденско и възторжено в този предстартов миг на очакване. Сякаш незабравимата сцена с изпита от „Под игото” на Вазов е възкръснала в един друг свят, с други декори и костюми, за кой ли път да ни убеди, че „Радини вълнения” ще има винаги, докато българите говорят и обичат своя език. И докато има кой да ги научи на тази любов.
А новата, съвременната, Рада Госпожина от 21 век се казва Снежина Мечева. Директорка и учителка на най-голямото българско училище в света извън пределите на Родината. И още будител и приятел за своите възпитаници, патриот, дипломат и воин за своята житейска кауза – българщината.
Да създадеш един домашен свят за децата на своите сънародници на чужда територия е апостолска мисия. Да говориш и обучаваш на майчин език във всепоглъщащия въртоп на Световния език, в който като отломки на потънали кораби припукват хиляди акценти от бивши национални идентичности, е смелост, неприсъща за мъже. Само една жена, стаила в себе си търпение и твърдост, нежност и разбиране, прозорливост и вяра в своето дело, е в състояние да се противопостави и да противостои. На времето, на обстоятелствата, на предразсъдъците и колебанията, на чуждите и на своите дори. В името на нашите деца, чийто неукрепнал мироглед е лишен от традиции и уют, от българско детство и български език.
Когато микрокосмосът на Родината липсва, нужно е някой да го съгради, ако трябва от нищото или от отломките на своите спомени. Буква по буква и ред по ред в духовната шевица на България.
Учителката е разбрала, че идентичността се възпитава по този начин, че всеки малък български свят започва с приказка, където доброто побеждава злото, където родната земя е най-красивата и порядъкът надломява хаоса на чуждата неизвестност. Така, в съзнанието на нейните 180 деца се преражда духовното отечество, онази жадувана земя, където народът им ги очаква, обича и милее за тях. Онази татковина, която те самите биха могли да съградят само поради вярата, че това наистина е възможно. А тази вяра започва от Българското училище в Лондон, на чиито празници всяка година на 24 май учениците „възпитават” своите развълнувани родители в идеята за своята бленувана страна.
И този път, в пъстра върволица от първолаци и тийнейджъри пред екзалтираната публика бликва красотата на нашето слово, извива се пъргаво хоро, прозвучават неумиращите песни от младостта ни. С възрожденска настойчивост госпожа Мечева представя всеки малък участник в заключителния открит урок по българщина. Никой не трябва да бъде пренебрегнат. Всеки е поощрен, аплодиран, забелязан, оценен. Радини вълнения, възкръснали надежди.
Взирам се в лицата на нейните момчета и момичета, в очите на техните майки и бащи. И се питам, дали разбират огромната сила на съвременните будители. На такива личности като многобройните преподаватели в българските задгранични училища, които ги спасяват от страшния въпрос на мнозина от нашите сънародници по света към отродените им, чуждоезични деца:
- Нашето А,Б, синко, кой го написа?
Здравка Владова-Момчева
Friday 29 May 2009
Sunday 17 May 2009
За един концерт на Иво Папазов и Емир Костурица в Лондон или как Балканите взривиха Самотния остров
Често си мисля за културните различия, за техните неведоми корени, трупани в генетичния заряд на народите, за манталитета, претъпкан с предразсъдъци и недоверие към чуждото. Сигурно такива са механизмите на оцеляването – отричай другите, дръж се за своите, за да те има. За да те повтарят децата ти, за да се напаснеш в матрицата на традицията.
Обаче, какво са културните пластове? Боклук, в който се ровят археолозите, смята един мой познат художник. Когато се обърна назад, мога да си спомня само фрагменти от живота на бабите и дядовците си. А какво е било преди тях? Как са се вълнували по-далечните ми предци, как са обичали, какво е било битието им?
В съзнанието ми по този въпрос е натрупана безпросветна тъмнина. От време навреме там надничат необясними повторения от преживелици в детството ми по Коледа и Великден, по Цветница и Гергьовден и още други, избледнели като стари гоблени цветове от прашни спомени.
На Самотния остров идентичността се затрива с виртуална светкавичност. Всички сме англоговорящи, караме коли, говорим по мобилни телефони, ползваме Интернет. Даже сега си мисля, че преди 20 години трябваше да напиша „ползУВАме Интернет”, но поради динамичната скъсеност на живота днес, това правописно правило е заседнало само в джънк бокса на ретроградната ми памет. Толкова сме устремени към преодоляване на житейски препядствия и бясно себедоказване, че битието някак се е смалило, а светът, този толкова интересен ребус от юношеските ни години, се е свил в порочен кръг. В пластмасово колелце, където препускаме като хамстери, преди да се тръшнем в пухкавите трици на ипотекираните си удобства.
Мнозина се лекуват от алиенацията с модерни терапии, ходят на тенис... или пък „догинг”, както наричат тук безразборния секс със случайни партньори по закътаните ливади на благонравното кралство. Дааа, кучкуването по принцип е характерно и за по-високите, не толкова плътски етажи на местното развито общество, но това е една по-друга тема... Само за да приключа с нея, ще вметна, че наскоро дочух, как една освирепяла от страст британска двойка правила любов посред бял ден в градината на Уиндзорския замък пред ухилените от похот физиономии на туристите и сдържаното неодобрение на кралската охрана. Двайсет минути публично заличаване на културните различия ще да са били върховен момент в историята на човечеството и нагледен урок за общото ни начало, откъдето сме се пръкнали да се правим на други, да си отъпкваме традиции и да се оплюваме взаимно чрез разни социални теории.
Аз пък отидох на концерт. От три месеца насам кътам билетите в тайно чекмедже и предвкусвам удоволствието от предстоящата емоция. Уморена съм от думи и единствените звуци, които могат да въздигнат повяхващата ми духовност са тези, скрити в музиката! Но музиката от дома, откъдето мелодията подухва като планински вятър, довява мирис на билки и познати гозби или ме ожарва като юлско слънце, стопило калдъръмите на любимото Търново.
Фенка съм и на Иво Папазов, и на Емир Костурица. Толкова различни и все пак израстнали високо от общия ни корен. Балкански феномени! Как ли ще ги възприеме Островът, вкаменен от недопускане на чуждата чувствителност и все пак постоянно атакуван от нея?
Отвън, сградата Барбикан изглежда тромава и непревземаема като крепост. Славата на това място, закътано в Лондонското Сити е световна. Има пространство и за начинаещи, и за звезди. Уютните сепарета пред залите за спектакли са претъпкани от хора, които се смеят, консумират, позират и даже танцуват под звуците на живи оркестри, прелетели океани, за да привлекат публика с изпълненията си. Да стъпиш, макар и на малка сцена в Барбикан, означава да бъдеш видян и навярно запомнен от капризната аудитория. А тя е настървена за емоции и хищно критична към непознатото. Рискът е голям, мнозина вярват, че си заслужава.
Потъваме в подканващата паст на нашата зала, развълнувани в многоезичната тълпа от зрители, сред която, като внезапни пасажи се стрелкат и български думи. Смесването на езиците нажежава обстановката като в подножието на Вавилонската кула. Хаос на очакването, като пред Сътворение.
Преди да се разтворя в мигновена илюзия, че Светът е извоювал своето право на безредие в сърцето на английската столица, учтиви разпоредители спират увличащата тълпа и с тренирана учтивост започват да ... удрят печати по ръцете на хората ! Така е на Самотния остров! Макар и съставено от различни породи, Голямото Стадо трябва да се контролира неотлъчно. Платежноспособните купувачи на скъпи билети заслужават привилегията да бъдат жигосани като първокачествени говеда.
Отпускам се на седалката и бързам да забравя за унизителното гостоприемство на пресметливите ни домакини. При този наплив на фенове, които пропукват залата по шевовете, мизерен процент неподпечатани гратисчии напрво биха могли да се отчетат в графата „Културна благотворителност”. Уфффф, забравих, че благотворителността тук е само за официалната статистика. А бизнесът си е бизнес и печалбата си е печалба, макар и придобита от неразбираемата балканска шумотевица.
До мен предпазливо посядат двама млади англичани, стиснали като опора пинтите с бира и пакетчетата с чипс, сякаш вкопчени в шамандурите на несигурните си традиции, преди да потънат в бумтящото балканско море. Днес съм настроена милостиво към всички култури, затова само с крайчеца на окото си забелязвам марковите им дънки, отъркани и окъсани според местната мода и се опитвам ДА НЕ КОМЕНТИРАМ.
На сцената излиза един индивид, досущ като съседите ми и със смачкани фрази оповестява, че тази вечер ще чуем изпълнението на господин АМИР КОСТА РИКА и изключителния изпълнител от България Иво Папазов. Прощавам и това предъвкаване в името на мултикултурното побратимяване и все пак правилния анонс на българския ми кумир.
А той ни подарява душата си. Внезапно,отвсякъде, се плисват звуците на тракийска сватбарска песен, сякаш лъчи на жетварско слънце, безмилостни и изгарящи като любовен копнеж. Нещо забравено и диво, дълбоко в лоното на същността ми, дълбоко в лоното на всяка българска същност, пропуква вкостенялата родова памет и нежните и забравени корени пристягат сърцето ми в съдбовен сатурнов пръстен. Залата се люлее в пристъпи на вулканични аплодисменти и екстатични смълчавания. Браво, Иво, вибрира пространството, космически обългарено, тържествуващо.
Англичаните до мен са втрещени. Едното момче се навежда през балкона и се взира в залата, изчервено като пред сложна изпитна дисекция. Опитва се да снима с телефона си, да препрати емоцията на някой омърлушен скептик, на някоя своя, сродна душа, изгубена в каменната джунгла навън. Всеки атом в маранята на претъпканата зала трепти от музика. Като в пъстра шевица виртуозните музиканти наслагват багри от кларинет и кавал, гъдулка, ударни и акордеон, радост и тъга, смърт и възкресение, отвъд думите, назад към генетичния код на живота.
Беллисимо, беллисимо, крещи група от екзалтирани италианци, българите кънтят сякаш от четирите краища на света.
Англичаните пият бира. И слушат внимателно.
Тази нощ Иво Папазов накара душите ни да излетят в пространството.
След двайсетминутния антракт, през който дочувам развълнувани разговори за преживяното в тълпите от подпечатани привилегировани зрители, публиката се стича обратно в залата за втората част на концерта.
Сред дим и мъртвешкосиня светлина апотеозно прозвучава химна на бившия Съветски съюз. Множеството гръмогласно откликва със смях и ставане на крака. Дори моите англичани проточват шии над редовете от хора, за да видят какво ще последва. А то не може да се опише просто така.
Само тези, които са били на живи изпълнения на своите идоли могат да оценят какво означава харизма в действие.
На сцената, като отприщен бент връхлита „Оркестъра на непушачите”, събиран сякаш от филмите на Костурица. Първото ми усещане е за завладяваща дисхармония, шумна, нахална и помитаща като балканската орисия, където да бъдеш себе си, означава да предизвикаш стихиите. Така и става, в този изплъзнал се от английския порядък момент, в този граничен сблъсък с правилата. Солистът настоява да останем прави, да вдигнем ръцете си високо и да ръколяскаме, сякаш стреляме в небето. После се хвърля в тълпата, долу, под сцената и започва да пее сред прииждащите фенове. Горе на балкона, усещането ми е за ГЛАС, извиращ от преизподнята на житейската нищета. Там, където са се скупчили всички малки хора, с техните надежди за щастие, пориви и мечти. Обединени от окуражаващия бунт на музикантите хората се поддават на емоционалното торнадо. Всички бариери падат и зрителите ожесточено танцуват, забравили за добрите маниери, всеки за себе си и всички в едно.
Мини-потоп от страсти и неконтрулируема радост от простия факт, че са живи, че са ТУК и СЕГА.
Сдържан и сериозен, Емир Костурица реже въздуха с неповторимите си сола, готов да продължава докато ненаситното множество грохне в изнемога. Музикантите издърпват на сцената най- екзалтираните си почитатели, увличат ги в празника на балканския хаос и аз с учудване забелязвам, че сред най- настървените танцьори, които тъпчат, подскачат и нажежават вече тясната сцена, са предимно английски физиономии. В тяхното, сякаш ритуално издърпване нагоре, в панаира на веселието, усещам мимолетното им изтръгване от островитянските корени, присаждане в горещата почва на истинския живот, за който те вероятно са мечтали. Тайно. Под сурдинка. До днес.
Нагоре, таванът на залата сякаш се пропуква. Като лъч от първична енергия , в талази от шум и светлина излита музиката на оварварения свят. Неговият многоезичен вик разтърсва небето, дърпа звездните му поли и целува посърналата лондонска луна до пръсване в Големия взрив на балканското Сътворение. БУМ!
Онемелите разпоредители остават , за да разчистват празните чаши от бира и мазните торбички от чипс. Пардон, културните пластове.
Здравка Владова-Момчева
Обаче, какво са културните пластове? Боклук, в който се ровят археолозите, смята един мой познат художник. Когато се обърна назад, мога да си спомня само фрагменти от живота на бабите и дядовците си. А какво е било преди тях? Как са се вълнували по-далечните ми предци, как са обичали, какво е било битието им?
В съзнанието ми по този въпрос е натрупана безпросветна тъмнина. От време навреме там надничат необясними повторения от преживелици в детството ми по Коледа и Великден, по Цветница и Гергьовден и още други, избледнели като стари гоблени цветове от прашни спомени.
На Самотния остров идентичността се затрива с виртуална светкавичност. Всички сме англоговорящи, караме коли, говорим по мобилни телефони, ползваме Интернет. Даже сега си мисля, че преди 20 години трябваше да напиша „ползУВАме Интернет”, но поради динамичната скъсеност на живота днес, това правописно правило е заседнало само в джънк бокса на ретроградната ми памет. Толкова сме устремени към преодоляване на житейски препядствия и бясно себедоказване, че битието някак се е смалило, а светът, този толкова интересен ребус от юношеските ни години, се е свил в порочен кръг. В пластмасово колелце, където препускаме като хамстери, преди да се тръшнем в пухкавите трици на ипотекираните си удобства.
Мнозина се лекуват от алиенацията с модерни терапии, ходят на тенис... или пък „догинг”, както наричат тук безразборния секс със случайни партньори по закътаните ливади на благонравното кралство. Дааа, кучкуването по принцип е характерно и за по-високите, не толкова плътски етажи на местното развито общество, но това е една по-друга тема... Само за да приключа с нея, ще вметна, че наскоро дочух, как една освирепяла от страст британска двойка правила любов посред бял ден в градината на Уиндзорския замък пред ухилените от похот физиономии на туристите и сдържаното неодобрение на кралската охрана. Двайсет минути публично заличаване на културните различия ще да са били върховен момент в историята на човечеството и нагледен урок за общото ни начало, откъдето сме се пръкнали да се правим на други, да си отъпкваме традиции и да се оплюваме взаимно чрез разни социални теории.
Аз пък отидох на концерт. От три месеца насам кътам билетите в тайно чекмедже и предвкусвам удоволствието от предстоящата емоция. Уморена съм от думи и единствените звуци, които могат да въздигнат повяхващата ми духовност са тези, скрити в музиката! Но музиката от дома, откъдето мелодията подухва като планински вятър, довява мирис на билки и познати гозби или ме ожарва като юлско слънце, стопило калдъръмите на любимото Търново.
Фенка съм и на Иво Папазов, и на Емир Костурица. Толкова различни и все пак израстнали високо от общия ни корен. Балкански феномени! Как ли ще ги възприеме Островът, вкаменен от недопускане на чуждата чувствителност и все пак постоянно атакуван от нея?
Отвън, сградата Барбикан изглежда тромава и непревземаема като крепост. Славата на това място, закътано в Лондонското Сити е световна. Има пространство и за начинаещи, и за звезди. Уютните сепарета пред залите за спектакли са претъпкани от хора, които се смеят, консумират, позират и даже танцуват под звуците на живи оркестри, прелетели океани, за да привлекат публика с изпълненията си. Да стъпиш, макар и на малка сцена в Барбикан, означава да бъдеш видян и навярно запомнен от капризната аудитория. А тя е настървена за емоции и хищно критична към непознатото. Рискът е голям, мнозина вярват, че си заслужава.
Потъваме в подканващата паст на нашата зала, развълнувани в многоезичната тълпа от зрители, сред която, като внезапни пасажи се стрелкат и български думи. Смесването на езиците нажежава обстановката като в подножието на Вавилонската кула. Хаос на очакването, като пред Сътворение.
Преди да се разтворя в мигновена илюзия, че Светът е извоювал своето право на безредие в сърцето на английската столица, учтиви разпоредители спират увличащата тълпа и с тренирана учтивост започват да ... удрят печати по ръцете на хората ! Така е на Самотния остров! Макар и съставено от различни породи, Голямото Стадо трябва да се контролира неотлъчно. Платежноспособните купувачи на скъпи билети заслужават привилегията да бъдат жигосани като първокачествени говеда.
Отпускам се на седалката и бързам да забравя за унизителното гостоприемство на пресметливите ни домакини. При този наплив на фенове, които пропукват залата по шевовете, мизерен процент неподпечатани гратисчии напрво биха могли да се отчетат в графата „Културна благотворителност”. Уфффф, забравих, че благотворителността тук е само за официалната статистика. А бизнесът си е бизнес и печалбата си е печалба, макар и придобита от неразбираемата балканска шумотевица.
До мен предпазливо посядат двама млади англичани, стиснали като опора пинтите с бира и пакетчетата с чипс, сякаш вкопчени в шамандурите на несигурните си традиции, преди да потънат в бумтящото балканско море. Днес съм настроена милостиво към всички култури, затова само с крайчеца на окото си забелязвам марковите им дънки, отъркани и окъсани според местната мода и се опитвам ДА НЕ КОМЕНТИРАМ.
На сцената излиза един индивид, досущ като съседите ми и със смачкани фрази оповестява, че тази вечер ще чуем изпълнението на господин АМИР КОСТА РИКА и изключителния изпълнител от България Иво Папазов. Прощавам и това предъвкаване в името на мултикултурното побратимяване и все пак правилния анонс на българския ми кумир.
А той ни подарява душата си. Внезапно,отвсякъде, се плисват звуците на тракийска сватбарска песен, сякаш лъчи на жетварско слънце, безмилостни и изгарящи като любовен копнеж. Нещо забравено и диво, дълбоко в лоното на същността ми, дълбоко в лоното на всяка българска същност, пропуква вкостенялата родова памет и нежните и забравени корени пристягат сърцето ми в съдбовен сатурнов пръстен. Залата се люлее в пристъпи на вулканични аплодисменти и екстатични смълчавания. Браво, Иво, вибрира пространството, космически обългарено, тържествуващо.
Англичаните до мен са втрещени. Едното момче се навежда през балкона и се взира в залата, изчервено като пред сложна изпитна дисекция. Опитва се да снима с телефона си, да препрати емоцията на някой омърлушен скептик, на някоя своя, сродна душа, изгубена в каменната джунгла навън. Всеки атом в маранята на претъпканата зала трепти от музика. Като в пъстра шевица виртуозните музиканти наслагват багри от кларинет и кавал, гъдулка, ударни и акордеон, радост и тъга, смърт и възкресение, отвъд думите, назад към генетичния код на живота.
Беллисимо, беллисимо, крещи група от екзалтирани италианци, българите кънтят сякаш от четирите краища на света.
Англичаните пият бира. И слушат внимателно.
Тази нощ Иво Папазов накара душите ни да излетят в пространството.
След двайсетминутния антракт, през който дочувам развълнувани разговори за преживяното в тълпите от подпечатани привилегировани зрители, публиката се стича обратно в залата за втората част на концерта.
Сред дим и мъртвешкосиня светлина апотеозно прозвучава химна на бившия Съветски съюз. Множеството гръмогласно откликва със смях и ставане на крака. Дори моите англичани проточват шии над редовете от хора, за да видят какво ще последва. А то не може да се опише просто така.
Само тези, които са били на живи изпълнения на своите идоли могат да оценят какво означава харизма в действие.
На сцената, като отприщен бент връхлита „Оркестъра на непушачите”, събиран сякаш от филмите на Костурица. Първото ми усещане е за завладяваща дисхармония, шумна, нахална и помитаща като балканската орисия, където да бъдеш себе си, означава да предизвикаш стихиите. Така и става, в този изплъзнал се от английския порядък момент, в този граничен сблъсък с правилата. Солистът настоява да останем прави, да вдигнем ръцете си високо и да ръколяскаме, сякаш стреляме в небето. После се хвърля в тълпата, долу, под сцената и започва да пее сред прииждащите фенове. Горе на балкона, усещането ми е за ГЛАС, извиращ от преизподнята на житейската нищета. Там, където са се скупчили всички малки хора, с техните надежди за щастие, пориви и мечти. Обединени от окуражаващия бунт на музикантите хората се поддават на емоционалното торнадо. Всички бариери падат и зрителите ожесточено танцуват, забравили за добрите маниери, всеки за себе си и всички в едно.
Мини-потоп от страсти и неконтрулируема радост от простия факт, че са живи, че са ТУК и СЕГА.
Сдържан и сериозен, Емир Костурица реже въздуха с неповторимите си сола, готов да продължава докато ненаситното множество грохне в изнемога. Музикантите издърпват на сцената най- екзалтираните си почитатели, увличат ги в празника на балканския хаос и аз с учудване забелязвам, че сред най- настървените танцьори, които тъпчат, подскачат и нажежават вече тясната сцена, са предимно английски физиономии. В тяхното, сякаш ритуално издърпване нагоре, в панаира на веселието, усещам мимолетното им изтръгване от островитянските корени, присаждане в горещата почва на истинския живот, за който те вероятно са мечтали. Тайно. Под сурдинка. До днес.
Нагоре, таванът на залата сякаш се пропуква. Като лъч от първична енергия , в талази от шум и светлина излита музиката на оварварения свят. Неговият многоезичен вик разтърсва небето, дърпа звездните му поли и целува посърналата лондонска луна до пръсване в Големия взрив на балканското Сътворение. БУМ!
Онемелите разпоредители остават , за да разчистват празните чаши от бира и мазните торбички от чипс. Пардон, културните пластове.
Здравка Владова-Момчева
Едно почти сериозно писмо в електронна бутилка
Скъпи мои Робинзоновци,
Започвам да пиша тези писма от своя самотен остров, защото е време да се намерим.
Преди девет години, изпълнена с надежди и балканско любопитство се заселих на нова земя. Тогава вярвах, че тя ще бъде моят Ханаан, моето ново начало в света на големите възможности. Така се и оказа. В самотния път към себе си осъзнах, колко важно е да ПРИНАДЛЕЖИШ НЯКЪДЕ, защото както ни напътстваше покойният професор Тончо Жечев, „който не е отнякъде, той е отникъде, той е никой”.
Обръщам се към вас, понеже знам, че всеки е населил самотния си остров със своята България, каквато я помни, обича и сънува. Моите следващи „писма в електронни бутилки” не само ще ви припомнят за нея. Те са адресирани и до промените, които разяждат мисленето ни, размиват идентичността ни, подменят думите ни с удобната фразеология на чуждия манталитет. И още – разсмиват и разплакват, нагарчат и лютят като сълзи и подправки от дома, които носим в душите и багажа си всеки път, когато го напускаме. Всеки път, когато мислено си обещаваме, че един ден ще се завърнем.
Но през това време, като истински Робинзоновци е нужно да поселим островите си с всичко, което носим от своята земя, да се научим да ги обработваме с българщина, да отвоюваме своя територия в родините, които нищо не знаят за нас и никога не са ни очаквали. Пък ако успеем да обългарим по някой и друг местен Петкан с нашия си светоглед, тогава наистина ще можем да се наречем успели отшелници. И кой знае, може пък спасителният кораб на завръщането да се доближи към нас от хоризонта?
Междувременно, аз ще ви изпращам писма в електронни бутилки, които се надявам да ни помогнат да се намираме въпреки разстоянията и чуждите брегове. Знам, че те ще ви достигнат, защото са изпратени при свои.
А при мен, осъзнаването на простата истина, че няма нищо по-хубаво от своето, започна така...
Преди много време, когато бях едва на четири години, стоях пред омазаната прашна витрина на ДЕТМАГ в град Елхово. Беше неделя, август месец и изпичащата жега жигоса спомена в паметта ми с цялата пъстрота от цветове и миризми, които само късното лято на юга може да сготви.
Треперех от любопитство да надзърна в магазина. Там, зад заключената врата, в стройни редици по рафтовете, недостъпни и прекрасни, се кипреха новите кукли, от последната партида на социалистическото кампанийно зареждане. Не ги виждах добре, едно поради малкия си ръст и друго, поради ужасните облаци от мръсотия, наслоени по бездушното стъкло. В ръката си стисках парцалената китка на вярната ми още от раждането кукла Снежана.Тя беше облечена в старите ми бебешки дрешки и аз бях готова да я захвърля, хипнотизирана от загатнатия блясък на конкурентните и посестрими. Исках, ах как исках да притежавам поне една от тях, най-хубавата! И тогава щях да сложа край на игрите със Снежана, чиято изтъркана чувалена плът тъжно припукваше с шепот на слама в безмилостния ми детски юмрук.
До мен, майка ми, залисана в разговор с приятелка, твърдо ми забрани да докосвам витрината с ръце, за да разчистя прозорче в прахоляка, тъй като имало много микроби. После тя търпеливо проточи разговора, за да мога още малко да се поизмъчвам пред неразрешимата си прашна дилема.
Не знаех какво са микробите, а и никакви такива не виждах пред себе си. Само спечена кал по мускурливата физиономия на детския магазин. Послушно кръстосах ръцете си зад гърба, за да не се разсърди мама и да не ги изцапам с микроби. После старателно изблизах с език доста приличен квадрат по стъклото и пред блесналите ми очи, над оплесканата с хрускави пясъци уста, се откри...най-разочароващата гледка на детството ми!
Всички кукли бяха еднакви! Глупави красавици с едно и също лице, прическа и рокля! Размножена скука, като безжизнена, права черта през разкривеното изречение на момичешката ми надежда. Парцалената ръка на Снежана сякаш потръпна в шепата ми. Погледнах я и тогава осъзнах нещо, отвъд словесните възможности на едва четиригодишния ми житейски опит. Своето си беше най-хубаво!
И днес, след толкова изблизани, чуждоземски витрини, след толкова погълнати микроби, които не ме убиха, а само ме направиха по-силна, пак се връщам към онзи пръв и наивен детински урок. Своето си е най- хубаво! И затова си заслужава дори да го затворя в писмо, в електронна бутилка, и да го разпратя по света. Когато отворите тази бутилка от нея ще ви лъхне на прах и реки, на шарена сол и прясно изпечен хляб, на безгрижие, на първа любов, на лято и слънчева жега. И още на непобедим инат срещу чуждото, непокорство и несъгласие с робинзоновската ни съдба, тъга и надежда да се намерим.
Приятно четене.
Здравка Владова-Момчева
Започвам да пиша тези писма от своя самотен остров, защото е време да се намерим.
Преди девет години, изпълнена с надежди и балканско любопитство се заселих на нова земя. Тогава вярвах, че тя ще бъде моят Ханаан, моето ново начало в света на големите възможности. Така се и оказа. В самотния път към себе си осъзнах, колко важно е да ПРИНАДЛЕЖИШ НЯКЪДЕ, защото както ни напътстваше покойният професор Тончо Жечев, „който не е отнякъде, той е отникъде, той е никой”.
Обръщам се към вас, понеже знам, че всеки е населил самотния си остров със своята България, каквато я помни, обича и сънува. Моите следващи „писма в електронни бутилки” не само ще ви припомнят за нея. Те са адресирани и до промените, които разяждат мисленето ни, размиват идентичността ни, подменят думите ни с удобната фразеология на чуждия манталитет. И още – разсмиват и разплакват, нагарчат и лютят като сълзи и подправки от дома, които носим в душите и багажа си всеки път, когато го напускаме. Всеки път, когато мислено си обещаваме, че един ден ще се завърнем.
Но през това време, като истински Робинзоновци е нужно да поселим островите си с всичко, което носим от своята земя, да се научим да ги обработваме с българщина, да отвоюваме своя територия в родините, които нищо не знаят за нас и никога не са ни очаквали. Пък ако успеем да обългарим по някой и друг местен Петкан с нашия си светоглед, тогава наистина ще можем да се наречем успели отшелници. И кой знае, може пък спасителният кораб на завръщането да се доближи към нас от хоризонта?
Междувременно, аз ще ви изпращам писма в електронни бутилки, които се надявам да ни помогнат да се намираме въпреки разстоянията и чуждите брегове. Знам, че те ще ви достигнат, защото са изпратени при свои.
А при мен, осъзнаването на простата истина, че няма нищо по-хубаво от своето, започна така...
Преди много време, когато бях едва на четири години, стоях пред омазаната прашна витрина на ДЕТМАГ в град Елхово. Беше неделя, август месец и изпичащата жега жигоса спомена в паметта ми с цялата пъстрота от цветове и миризми, които само късното лято на юга може да сготви.
Треперех от любопитство да надзърна в магазина. Там, зад заключената врата, в стройни редици по рафтовете, недостъпни и прекрасни, се кипреха новите кукли, от последната партида на социалистическото кампанийно зареждане. Не ги виждах добре, едно поради малкия си ръст и друго, поради ужасните облаци от мръсотия, наслоени по бездушното стъкло. В ръката си стисках парцалената китка на вярната ми още от раждането кукла Снежана.Тя беше облечена в старите ми бебешки дрешки и аз бях готова да я захвърля, хипнотизирана от загатнатия блясък на конкурентните и посестрими. Исках, ах как исках да притежавам поне една от тях, най-хубавата! И тогава щях да сложа край на игрите със Снежана, чиято изтъркана чувалена плът тъжно припукваше с шепот на слама в безмилостния ми детски юмрук.
До мен, майка ми, залисана в разговор с приятелка, твърдо ми забрани да докосвам витрината с ръце, за да разчистя прозорче в прахоляка, тъй като имало много микроби. После тя търпеливо проточи разговора, за да мога още малко да се поизмъчвам пред неразрешимата си прашна дилема.
Не знаех какво са микробите, а и никакви такива не виждах пред себе си. Само спечена кал по мускурливата физиономия на детския магазин. Послушно кръстосах ръцете си зад гърба, за да не се разсърди мама и да не ги изцапам с микроби. После старателно изблизах с език доста приличен квадрат по стъклото и пред блесналите ми очи, над оплесканата с хрускави пясъци уста, се откри...най-разочароващата гледка на детството ми!
Всички кукли бяха еднакви! Глупави красавици с едно и също лице, прическа и рокля! Размножена скука, като безжизнена, права черта през разкривеното изречение на момичешката ми надежда. Парцалената ръка на Снежана сякаш потръпна в шепата ми. Погледнах я и тогава осъзнах нещо, отвъд словесните възможности на едва четиригодишния ми житейски опит. Своето си беше най-хубаво!
И днес, след толкова изблизани, чуждоземски витрини, след толкова погълнати микроби, които не ме убиха, а само ме направиха по-силна, пак се връщам към онзи пръв и наивен детински урок. Своето си е най- хубаво! И затова си заслужава дори да го затворя в писмо, в електронна бутилка, и да го разпратя по света. Когато отворите тази бутилка от нея ще ви лъхне на прах и реки, на шарена сол и прясно изпечен хляб, на безгрижие, на първа любов, на лято и слънчева жега. И още на непобедим инат срещу чуждото, непокорство и несъгласие с робинзоновската ни съдба, тъга и надежда да се намерим.
Приятно четене.
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)