My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 28 March 2011

Мъжка милост
/На Лили и Джовани Дестради/

- Да намериш очанката хич не е лесна работа. Първом трябва по росата да тръгнеш, хем раничко, клепките ти да лепнат за сън. Хееееее, нагоре, по ливадите, дето веке никой не ги коси. Взирай се за ситни, бели цветченца. Мънинки, на грозденца да са накитени. И като напипаш стебленцето, с дървена ножица да го отрежеш. Ама и то не е всичко. Подир туй за жебина вода веднага огледай наоколо. В плитка копка, направо в земята се въди. Бистричка уж отгоре, ама отвътре – зелена. Съща женска вълна – самодивска. Там и е лековитото, джанъм, през него да прекараш билката, че да и дойде силата. Като на мъж, кога побара жена си по Велики пости. И хем бързай! Не се помайвай, ами идвай право при мене. Да ми донесеш китката,мокра и сочна, та да я покарам по слепите очи на моята бабичка. Дано да прогледне. Що доктори, що илачи сменихме – файда никаква! Само таз надежда ми остана. Чудото, дето от мама го зная още. Като нема излаз от живота, човек и с умрелите се сговаря, Ангелчо. Ако ще и ден да е, ама на този свят да е! С очи да го глътнеш, с ръка да го пипнеш и в сърце да го побереш! Ще идеш, сине, сам не мога веке. То и хора не останаха в село. Само аз, бабата, ти и англичаните. Ама тях не ги броя. Те нищичко не разбират. И виладжиите, и те. Чуждия език плещят, пък своето си не помнят. А памет се не присажда. И тя чезне като очанката, дето само на оня, който и вярва, мълком се явява.

Дядо Иван прикуцва до прозорчето и надвесва изсъхналото си клонесто тяло над саксиите с мушкато. Окършва пожълтелите листенца и с детско очакване поглежда към правнука си.

- То, да ида бе, дядо – мрънка Ангел – ама нали знаеш, иконом съм сега на бай Костадина, бизнесменина. Басейн имам да чистя, пясъчник за малкото на дъщеря му да разкопавам, па и агне от моите иска да купи довечера човекът. За зет му, за англичанина да го заколя, да го наглася, че да хапнел естествена храна. Уморен бил, нервите не го слушали. Тишина и екотуризъм търсел. И му притрепервало под лъжичката за истинско месо. И да ти кажа, кой ти вярва сега на магии? Отде ти тумна на акъла за таз очанка? То като седиш по цял ден на пейката, друго аслъ не можа да измислиш! Мен къщата ми нема кой да погледне, една манджа да ми сготви, а дворът ми в лайна и бурени е потънал. На! Баш сега да се хукна по ливадите, вълшебно биле да ти търся. С туй глаукома не се цери. Остави се с тез бабини деветини!

Буцест и настръхнал от грижа, Ангел ядосано пали смачкана цигара.

- Тъй, тъй – изшепва безсилно старецът – като не си намери булка да те храни и да те пере цял живот, хич и не разбираш ти от мъжка милост. То аз не за мене си, за бабичката те моля едно добро да сториш. Ма с едно куче, с едно магаре и с един питомен заек, пуснат боща ( свободно) из градината, де ще усетиш ти за какво ти приказвам. Ни жена си галил, ни дете си прегръщал, ни си чупил от душата си залък на някого да подадеш...

Тежкото, желязно мандало на вратата хрясва като сатър и солените думи на дядо Иван се пукват в сълзи. Мънинки. Сякаш цветченца от очанка.

...
Костелива, безкръвна луна надвисва черепа си над гладкото острие на ножа. Металът проблясва в синкава, къса светкавица, укротена на масата в предвкусване на смъртта. Пъклена, жълта ракия – кехлибарената кръв на Лукавия – сладострастно прелива в тялото и изтласква желание за убийство.

- Отричаш ли се от Сатаната? - пита в спомена отец Милен.

- Отричам се! Отричам се! Отричам се! - кръсти се отривисто дядо Иван и стиска детската изпотена ръка на Ангел.

- Съединяваш ли се с Христа? - настоява свещеникът.

- Съединявам се! Благослови правнука ми, Отче, в милост и доброта да премине живота си!

И после виното. Хлябът. Даровете на баба. Агнето на трапезата. Агнето! Трябва да го заколи. Бай Костадин ще му плати добри пари. Ще си купи дрехи. Ще отиде да види вдовицата на Христо в Дрента. Ще я погали. Ще и занесе подаръци. Ще я попита иска ли да... Ножът трепти. Настоява. Нощта е безмълвна. Време за жертва.

Вратата на плевнята изохква с ревматична скръб. Сребърно лунно петно осиява главичката на заспалото агне в тъничък ореол. То проплаква в съня си като дете и доверчиво се намества в зелената нежност на сеното. Англичанинът иска прясно месо. Купувачът е готов да плати навреме. Ножът просветва в падаща звезда и докосва земята с човешко смирение. Ангел присяда до агнето и го прегръща. Залюлява крехкото му телце, стопен в топлината на живота. Само веднъж да се съмне. Дядо Иван моли за милост. Там, някъде, в мрака на ливадите, очанката разцъфва в очакване някой да повярва в чудото.

Тихо сумтене бризва изсветлялата нощ. Кучето, Заекът и Магарето поглеждат към Ангел и Агнето с доверчиви, нечовешки очи.


Здравка Владова-Момчева

Wednesday 16 March 2011

Ко ши ям и еж ко щеш – тайният код между народите и техните политици

- Като няма хляб, яжте пасти! - казала Мария-Антоанета на гладния френски народ и платила с главата си за този мъдър съвет.

- Нахранете журналистите! - издигна преди години своето прозрение Надежда Михайлова и получи разярени медийни плювни по повод гениалната си насъщна идея.

- Нека от хеликоптера, който ще разпръсква предизборните ми листовки от небето над Велико Търново, да падат още луканки и мезета! - надцака всички с граждански алтруизъм местният народник Митьо Пищова, който насочи към зиналата паст на обществото подковите на лелеяното суджуково щастие.

Обаче, исторически погледнато и до днес не се получава диалог между народите и техните управници! Не се случва чудото на хранителната хармония. И заради това страдаме всички. От първия месояден, до последния вегетарианец. Седнало е неблагодарното човечество, същинско бебе с никнещи зъби, пред купичката с постна гемеозна каша и хрипа ли хрипа като невръстен вълкодав към притеснените си родители-политици:

- Ко ши ям! Ко ши ям???

Трътват загрижените му настойници по чужбините. Като лястовици и щъркели мигрират от единия край на планетата та чак до другия. Бе домати, поливани с петрол докарват, бе пилета, люпени в парник, с вкус на прясна риба внасят, че даже ябълки от рециклирани картофи доставят, но не! Не ще и не ще светът да мутира за свое добро!

Оня ден и аз, стиснала,сякаш оглозган кокал, дръжката на количката за пазаруване, влетях в супера с един списък – хроника на семейния апетит. Да скалъпя вечерята, нали разбирате? И що да видя? То цял природонаучен музей! Есхибиция на техническия прогрес, нашарен тук-таме с екологични скромности. Лъснали онези ми ти чушки, с вид на силиконови гърди от всякакъв размер! Само да ги пъхнеш в сутиен и да съблазняваш колегите... До тях искрят ботоксови домати под надменните дула на оръдеен праз, стиснат в боксовите ръкавици на тренирани патладжани. Нагли банани,с франкенщайнски ръбове стърчат предизвикателно срещу яки краставици – кобилици на нитратната издържливост. Бройлери, упражнявали курников фитнес през краткия си живот, навират трътки и мускули в смаяното полезрение на купувача. А в далечния хоризонт на хладилните витрини, връз купища съвременен лед се блещи най-успешният дубликат на пра-историческа панцерна риба, озъбена в медиен ефект насред спонтанното стъписване на консуматорите. До блесналия хладилник, нанизани в плаха редичка невинни дечица цъкат с джиесемите си едно през друго. Вероятно ги вдъхновява идеята, че и без да плащат за билет в лондонска атракция, могат да се сдобият с ужасяващ имидж на древно чудовище за домашната работа по биология. Въртя в омагьосан кръг тенекиената количка, в която засега се тресе връзка изтощен магданоз и слухтя с триезично внимание из тържището на този супермаркетен Вавилон, та дано се докопам до някоя изгодна промоция:

- I have no guts to touch a cold dead chicken, darling! Shall we opt for some take away tonight?

Тц, не става. В моето семейство с последни сили се борим за здравословна храна.

- Ну какие же сосыски! Они мне кажатся как мертвие улитки ( охлюви)!

Правилно! И ние не обичаме кренвирши от охлюви!

- Бабооо, бабченцеее! - дочувам нежно родно гукане в тълпата - да купим ли малко салатка, че колкото е полезнааа!

Фиксирам звънтяща от украшения девойка и миниатюрна, порцеланова старица, потънали в хаоса на зеленчуковия апокалипсис.

- Ох, че кого ли ще нахраниш с таз салатака, мари бабааъъ! - цирика женицата ошашавена от изобилието на ядливи експонати – То едно време кат ни надробяха малко хлебец в рядко айрянче и хааайде на къра, цял ден да плевим доде ни причернее пред очите. И аз все си пеех ей тъй на – тараторена попарааа, дълъг чакъм ( леха) не карааа! Я ти не се превземай, ами туряй в кошницата от онез замразените подметки, пици ли им викахте, та баре да нахраним Гошето, щото цял ден блъска по строежите горкото, че да има после с какво да ти купува лъскави дрънкала. На промоция са пиците ма, Ванче, туй и баба го вижда – ем мазничко, ем соленичко, ем ефтиничко, ем по червото покарва! Пък ти, кат ревеш за салатка или за друго, еж ко щеш!

Тъй ами! Стоя като статуята на свободата с умрелия магданоз в ръка и вътрешно тръпна, простреляна от дочутото нашенско прозрение. Българският гений даде на света компютъра и чушкопека, драги читатели! Та един таен код между народи и политици ли няма да разшифрова! Стига сме мрънкали „ко ши ям, ко ши ям“! „Еж ко щеш“ ни казват от векове на всички езици. Дали ще е наденица от дунапрен или хляб от сушени пеперуди, изборът е само и единствено наш! Как да не преядеш от възторг!

Здравка Владова-Момчева