Антъни Банкс нахлува в кокошата, одрямана атмосфера на феминизирания ни офис като лазерен лъч в мрака на гробница. Хубав, старомодно елегантен господин на около петдесет години, стриктно стиснал подмишница кожена папка с щампован кирилски надпис в горния ъгъл.
- Русский стандарт – зачитам на глас със славянски възторг и намигам в пясъчните очи на новодошлия – Здравствуй, братушка!
Абсолютно потресен от мен, джентълменът се вкаменява за около пет вековни секунди и после с викторианска галантност и безупречно изискан английски акцент, отговаря на руски :
- Ну заец, ну погоди!
Преди да избухна в дивашка чуждоземна радост и да потупам непознатия по туиденото рамо, мениджърката на офиса, мис Плейфут, туловищна канара, наслоена в гордост и предразсъдъци, слага край на игривия ни и крайно неподходящ диалог:
- Дами, нека да ви представя мистър Антъни Банкс, нов колега, който от днес ще работи за нашия офис като преподавател по английски език на деца-емигранти.
Кордонът на любопитството се стеснява в нежна обсада – мъркаща и проникваща в пришелеца, чак до енигмата на невидимото му бельо. Ситуацията да работиш в екип от жени, предлага две спасителни възможности, или да си грозна, тъпа и незабележима, или да си... мъж. И в двата случая съм безднадеждно неспасяема, затова се забивам в стълпеното обкръжение на колегата с пореден, езиково изолиран въпрос :
- Сериозно, вы говорите по русски?
- Това е мисис Момчева, мистър Банкс – вмества укротителната си куртоазия мис Плейфут – тя е от България. Никога не пропуска да ни напомни колко много езици говори. Постоянно я подозирам, че е таен агент на КГБ.
- Следователно е много интелигентна – връща обратно словесния сервис новият ни познайник и се обръща заговорнически към мен - да, я по русски говорю. Немного.
Ако целият свят е сцена, къде тогава си почиват актьорите след триумфа или падението на своите роли? В последвалите шест месеца на офисни спектакли, ставам свидетел на нечувана травестия – телесна и душевна. Сякаш в спокойния ни, беззлобно-клюкарски живот изпълзяват демоните на суетността и изтикват здравословната скука на ежедневието право в ада от връхлитащи тоалети, зверски диети, променени визии и изпилени до фалцет гугукания на дами, предизвикани в своя втори цъфтеж само от присъствието на един-единствен мъж! Господи! А аз си мислех, че харемът е запазена марка на Ориента! И че добрата стара Англия по генетични заложби е пуританка. Нищо подобно! Достатъчно е само да видите как Мейзи Паркър намества надуваемия си сутиен на точното място по пистата на плоската си телесна отсечка и ще разберете за какво става дума. Или как Ани Савидж загатва съблазън със закръгленото си бедро в триумфално надмощие над тъжните, кльощави пищялки на Сандра Робъртс, или... Както и да е. В пъстрото женско изложение на обедната почивка, зад кулисите на мънички разговори и големи надежди за мъжко внимание, колегата Банкс сяда до мен и тогава започва петминутката на странното,вбесяващо другите, наше приятелство. Имате ли идея за колко много неща може да се говори в рамките само на пет минути? И аз не подозирах досега, че думите могат да летят със скоростта на светлината. То е като складиране на общи интереси в звукови кратки импулси, в чиповете на отредено за оцеляване съзнание. Поезия, проза, религии и история – всичко наблъскано до пръсване в ноевия ковчег на мислите – сигурно убежище срещу потопа на всеобщото офисно неодобрение.
- Защо, по дяволите, с тебе си говорим на малки, премерени порции? – питам Антъни, изнервена от крадливите ни, обаче адски интелектуални диалози – Обедната почивка е половин час. Непременно ли трябва да участваш в коментарии за времето, цените и алергията на Джон, съпругът на Линдзи-Мей?
Подвижните пясъци в очите на мистър Банкс поглъщат с пустинно спокойствие неравноделното ми балканско възмущение :
- Обедната почивка не е свободно време, скъпа! Обедната почивка е времето, когато ти установяваш социалните си контакти с колегите в офиса, проявяваш разбиране към проблемите им и се вписваш в общите настроения на екипа. Петте минути бягство от този дълг са твърде голям риск за мен и репутацията ми на отборен играч. Впрочем, те станаха вече седем. Апропо, прави ми впечатление, че постоянно четеш някакви статии по Интернет, написани на кирилица. Като приятел ти казвам, това е невъзпитано. Така демонстрираш превъзходство и обиждаш другите като по-маловажни от теб...
- Но това е родният ми език, за Бога! – неблагоразумно повишавам тон аз - Чета и на руски, езикът, който ти също говориш. Защо трябва да крия интересите си? Нямам ли право на свое пространство?
Антъни се оглежда в прикрита отбрана към настръхналия офис и прошепва с разпадащ се, умолителен ужас:
- За твое сведение аз говоря и френски. Но никой, освен теб,не трябва да знае това! И не! Нямаш право на свое пространство тук! Ти си част от останалите. Гледай много-много да не настърчаваш над тях, защото ще те подравнят. Сега, ако ме извиниш, аз наистина трябва да поговоря с Линдзи-Мей и да я попитам за алергията на съпруга и. Най-добронамерено ти предлагам да се присъединиш към това...
- Значи – преглъщам една въображаема суха сълза – каниш ме да си говорим за нищо, така ли?
- Точно така – с безмилостна нежност кимва Антъни - нека да си говорим за нищо, моля!
Здравка Владова-Момчева
Monday 28 November 2011
Да учиш старобългарски в ерата на комикс културата
/интервю за вестник „АЗ-БУКИ“/
1. Уважаема госпожо Момчева, подготвяте помагало по старобългарска литература за учители в горен курс в училищата в чужбина. Бихте ли рзказали за проекта си? Как е структурирано помагалото? До каква дълбочина навлизате в материята?
Първо искам да благодаря на екипа на АЗБУКИ за проявения интерес към спецификите на преподаване в българските училища зад граница. Тази загриженост доказва необходимостта от постоянна връзка между образователните институции у нас и установените такива в чужбина.
Колкото до проекта за написването на това помагало, мога да кажа, че идеята възникна вследствие на няколкогодишния ми опит като преподавателка по български език и литература в горен курс на Българското училище към посолството, Лондон. Чрез пряката ми работа в часовете с ученици , битуващи в мултикултурна и двуезична среда, стигнах до извода, че отдалечените във времето литератури – антична и старобългарска - изискват огромни усилия при преподаването и възприемането на материала. Стилът, на който са написани учебниците по литература за горен курс в момента, е наистина академичен, но труден и неясен за възприемане от децата, които са поставени в съвсем различна образователна реалност, подчиняват се на други изисквания в английските училища и не на последно място, са затормозени от доминиращия втори език, който до голяма степен потиска и обеднява речниковия им фонд на български. Също така, комиксният тип култура, който владее съвременното глобализирано младо поколение, по-никакъв начин не допринася за стимулирането на интереси или желание за разбиране на нещо, по-старо от вчера. Забелязах, че ако не се направи промяна в посока достъпност на учебния материал , каузата за насаждане на идентичност, на която всички колеги от училищата зад граница сме се посветили, може да претърпи неуспех. Просто изконното” аз буки” или осъзнаването на родния им език като най-стария писмен славянски език в Европа, ще останат непознати и чужди понятия за най-младите българи, подложени на агресивна и все по- успяваща културна асимилация. Затова реших да предложа на вниманието на своите колеги в чужбина, а защо не и в България, система от урочни разработки по старобългарска литература, събрани в едно методическо помагало и съобразени с урочната схема на западния тип преподаване, на която децата вече са свикнали в английските училища. По този начин, безболезнено и с успех, ние бихме могли да приложим чуждата форма на обучение, като вложим в нея своето, специфично българско съдържание. В никакъв случай не става въпрос за опростяване на материала, разбира се. Подчертавам отново, че желанието ми е да помогна да се постигне достъпност и стимулиране на интереса към една толкова характерна литература, каквато е старобългарската. Практиката ми в системата на английското средно училище е изключително полезна в това начинание. Вярвам, че помагалото може да бъде използвано и у нас, като това би улеснило реформата по образование в горен курс, без да се налага механично и не винаги адекватно прилагане на чуждия опит. Такъв вариант наистина е необходим, за да се достигнат и покрият европейските стандарти за обучение в нашите училища.
За радост, проектът за помагалото е одобрен от МОМН и то предстои да излезе от печат през месец юли , 2012 година.
2. В университетите и училищата в света се изучава старогръцки, латински, иврит ... Старобългарският е почти екзотика дори и в академичното обучение ...
Тогава, проблемът си е само наш. Живеем в свят, доминиран от рекламата. Днес на пазара успешно се лансират продукти и култури, и даже „духовности“ със съмнителни ценности. Мисля, че важното е не другите да забележат нас, а ние сами да заявим вопиюща потребност от СВОЕТО СИ! Да го изучаваме, споделяме и демонстрираме с достойнство пред света. Тогава интересът към нас, древният ни език , приносът ни към Европа, ще се оценят, потърсят и поискат. Защото търсенето на различност в западния свят, вдебилен от консумация, е огромно. Все още имаме възможност да бъдем най- доброто от себе си и да ни оценят.
Колкото до старобългарския език, мога да кажа, че аз го прилагам като звучене в уроците по литература с моите българчета в нашето училище към посолството. Когато започна да им чета съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър на старобългарски, класната стая занемява от благоговение. Защото понякога внушението е отвъд разбираемото слово. Когато е майчин, езикът сътворява чудеса. Затова най-голямата ми награда в края на изминалата учебна година беше едно изречение в картичка от моя ученичка . „Благодаря Ви, че ме накарахте да почувствам кой е бил Черноризец Храбър!“, написа Благомира. Именно да почувства. Сигурна съм, че е разбрала и дългата езиково – духовна връзка с предците си, въпреки обезличаващото ни съвремие.
3. Учи ли се в средното училище в Англия английски в исторически аспект?
Не. За тяхно съжаление. Рядкост е дори системното преподаване на граматика, което оставя огромни празнини в образователното ниво на техните поколения. Бях шокирана неотдавна, когато ми се наложи да „превеждам“ на съвременен английски репликите на Ромео от Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“ на английска ученичка, тъй като нито родителите и, нито учителката и успели да се справят. Английският език е изключително богат. Но това, уви, е известно на малцина. Глобалната му употреба като световен или бизнес – език , до голяма степен го е ограбила неимоверно. Жалко е наистина, че само триста думи са достатъчни, за да се справиш в ежедневието. Това се случва и с невероятно красивия и многообразен български език, нали? Добре е да не забравяме, че след днес светът утре може да се окаже още по-беден в езиковото си наследство.
4. Има ли интерес у българските деца и младежи в Англия към по- задълбочено изучаване на родния език?
Да, но този интерес трябва да бъде стимулиран. Не с досадна настойчивост или насаждане на комплекси, че ако не говориш добре родния си език си по-малко българин, а с търпение, любов и говорене на този език. Нуждата от него създаде нашите училища зад граница, какво по-убедително доказателство, че нашите деца и младежи държат да изучават езика си?
5. Гордеем се със старата си култура. Признава ни я всеки, който стъпи на българска земя. Това е факт, но има и друг – не ни познават достатъчно, живеем все още в сянката на други култури. Какво може да ни направи популярни, но не в далечно бъдеще?
Не съм съгласна, че сме културно непопулярни в света. За огромно съжаление домашното ни медийно пространство е заразено от грозно и пошло злободневие, което не допуска отразяване на изключителните постижения на българската култура по света. В България, синдромът на малката страна не допуска осъзнаването ни като духовна територия. А, повярвайте ми, в условията на глобализация, тази българска духовна територия е вече огромна. Например, колцина у нас имаха шанса да научат за триумфа на «Мистерия на българските гласове» преди няколко седмици в Лондон? Многохилядна публика в най- голямата зала на комплекс «Барбикан» , в сърцето на английската столица, скандираше на крака и в екстаз изпълненията на уникалните ни певици. Говорим за акапелно пеене, на многобройни български диалекти ( наследници ,впрочем, на спецификите на същия този старобългарски език, за който говорим ), без никакъв музикален съпровод. Само гласове и български език. Не видях нито една камера на БНТ или следа от роден журналист. Затова пък , английската преса си взе своето.
Да не говорим за феномена «Лондонски Български Хор», с ръководителка Десислава Стефанова, който е български само поради популярността на българската фолклорна култура, а иначе , до последния изпълнител , е съставен от чужденци, които отново пеят на български, запалени от невероятната ни сънародничка с нещо различно, истинско и нашенски неповторимо.
А какво да кажем за наградените ни (най-сетне) с медали колеги – учители, от години отдадени на културната ни кауза зад граница?
Примерите са толкова много, но за съжаление са неоповестени у дома, в България. Затиснати в дребнотемие, мнозина не могат да повярват, че сме популярни с най-доброто от себе си.
6. В един от сатиричните си разкази, вие се възмущавате от един тип хора – без духовни хоризонти, нагаждачи, бюрократи. Тази човешка разновидност вирее много добре открай време. Как да не свикнеш с нея?
Аз не свиквам. Това ме поддържа духовно жива. Ако човек се поддаде на мъртвото си обкръжение, остава да функционира само тялом. Винаги има изход от пошлостта. И той е в порива да намираш съмишленици. Ако повече хора осъзнаят това, светът ще се окаже по-уютен за преосмисляне. Спасителният избор е наш.
7. Живеете от години във Великобритания. Диктува ли Ви Вашата муза как да пишете: на английски или на български?
Като всеки творец и аз съм свободен дух. Обичам да странствам в териториите и на двата езика. Но в малките прози от живота, които пиша, предпочитам българския, защото там, в ежедневието на малкия човек , е голямата същност на живота. Родена съм с българска духовност и това никога няма да се промени. Родният ми език ме владее и аз го обичам като благословение свише.
Колкото до английският – да - понякога той ми напомня за красотата си с поезията, която пиша и на него. Но пак няма противоречие, тъй като словото в това високо изкуство е универсално. То не подлежи на превод, а на пресътворяване. Нужно е само да го почувстваш. Също както старобългарския език на Черноризец Храбър в часовете по литература. Също като онази неописуема емоция, която само може да се изрази за другите в Аз, Буки, Вяди, Глаголи...
Здравка Владова-Момчева
Първо искам да благодаря на екипа на АЗБУКИ за проявения интерес към спецификите на преподаване в българските училища зад граница. Тази загриженост доказва необходимостта от постоянна връзка между образователните институции у нас и установените такива в чужбина.
Колкото до проекта за написването на това помагало, мога да кажа, че идеята възникна вследствие на няколкогодишния ми опит като преподавателка по български език и литература в горен курс на Българското училище към посолството, Лондон. Чрез пряката ми работа в часовете с ученици , битуващи в мултикултурна и двуезична среда, стигнах до извода, че отдалечените във времето литератури – антична и старобългарска - изискват огромни усилия при преподаването и възприемането на материала. Стилът, на който са написани учебниците по литература за горен курс в момента, е наистина академичен, но труден и неясен за възприемане от децата, които са поставени в съвсем различна образователна реалност, подчиняват се на други изисквания в английските училища и не на последно място, са затормозени от доминиращия втори език, който до голяма степен потиска и обеднява речниковия им фонд на български. Също така, комиксният тип култура, който владее съвременното глобализирано младо поколение, по-никакъв начин не допринася за стимулирането на интереси или желание за разбиране на нещо, по-старо от вчера. Забелязах, че ако не се направи промяна в посока достъпност на учебния материал , каузата за насаждане на идентичност, на която всички колеги от училищата зад граница сме се посветили, може да претърпи неуспех. Просто изконното” аз буки” или осъзнаването на родния им език като най-стария писмен славянски език в Европа, ще останат непознати и чужди понятия за най-младите българи, подложени на агресивна и все по- успяваща културна асимилация. Затова реших да предложа на вниманието на своите колеги в чужбина, а защо не и в България, система от урочни разработки по старобългарска литература, събрани в едно методическо помагало и съобразени с урочната схема на западния тип преподаване, на която децата вече са свикнали в английските училища. По този начин, безболезнено и с успех, ние бихме могли да приложим чуждата форма на обучение, като вложим в нея своето, специфично българско съдържание. В никакъв случай не става въпрос за опростяване на материала, разбира се. Подчертавам отново, че желанието ми е да помогна да се постигне достъпност и стимулиране на интереса към една толкова характерна литература, каквато е старобългарската. Практиката ми в системата на английското средно училище е изключително полезна в това начинание. Вярвам, че помагалото може да бъде използвано и у нас, като това би улеснило реформата по образование в горен курс, без да се налага механично и не винаги адекватно прилагане на чуждия опит. Такъв вариант наистина е необходим, за да се достигнат и покрият европейските стандарти за обучение в нашите училища.
За радост, проектът за помагалото е одобрен от МОМН и то предстои да излезе от печат през месец юли , 2012 година.
2. В университетите и училищата в света се изучава старогръцки, латински, иврит ... Старобългарският е почти екзотика дори и в академичното обучение ...
Тогава, проблемът си е само наш. Живеем в свят, доминиран от рекламата. Днес на пазара успешно се лансират продукти и култури, и даже „духовности“ със съмнителни ценности. Мисля, че важното е не другите да забележат нас, а ние сами да заявим вопиюща потребност от СВОЕТО СИ! Да го изучаваме, споделяме и демонстрираме с достойнство пред света. Тогава интересът към нас, древният ни език , приносът ни към Европа, ще се оценят, потърсят и поискат. Защото търсенето на различност в западния свят, вдебилен от консумация, е огромно. Все още имаме възможност да бъдем най- доброто от себе си и да ни оценят.
Колкото до старобългарския език, мога да кажа, че аз го прилагам като звучене в уроците по литература с моите българчета в нашето училище към посолството. Когато започна да им чета съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър на старобългарски, класната стая занемява от благоговение. Защото понякога внушението е отвъд разбираемото слово. Когато е майчин, езикът сътворява чудеса. Затова най-голямата ми награда в края на изминалата учебна година беше едно изречение в картичка от моя ученичка . „Благодаря Ви, че ме накарахте да почувствам кой е бил Черноризец Храбър!“, написа Благомира. Именно да почувства. Сигурна съм, че е разбрала и дългата езиково – духовна връзка с предците си, въпреки обезличаващото ни съвремие.
3. Учи ли се в средното училище в Англия английски в исторически аспект?
Не. За тяхно съжаление. Рядкост е дори системното преподаване на граматика, което оставя огромни празнини в образователното ниво на техните поколения. Бях шокирана неотдавна, когато ми се наложи да „превеждам“ на съвременен английски репликите на Ромео от Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“ на английска ученичка, тъй като нито родителите и, нито учителката и успели да се справят. Английският език е изключително богат. Но това, уви, е известно на малцина. Глобалната му употреба като световен или бизнес – език , до голяма степен го е ограбила неимоверно. Жалко е наистина, че само триста думи са достатъчни, за да се справиш в ежедневието. Това се случва и с невероятно красивия и многообразен български език, нали? Добре е да не забравяме, че след днес светът утре може да се окаже още по-беден в езиковото си наследство.
4. Има ли интерес у българските деца и младежи в Англия към по- задълбочено изучаване на родния език?
Да, но този интерес трябва да бъде стимулиран. Не с досадна настойчивост или насаждане на комплекси, че ако не говориш добре родния си език си по-малко българин, а с търпение, любов и говорене на този език. Нуждата от него създаде нашите училища зад граница, какво по-убедително доказателство, че нашите деца и младежи държат да изучават езика си?
5. Гордеем се със старата си култура. Признава ни я всеки, който стъпи на българска земя. Това е факт, но има и друг – не ни познават достатъчно, живеем все още в сянката на други култури. Какво може да ни направи популярни, но не в далечно бъдеще?
Не съм съгласна, че сме културно непопулярни в света. За огромно съжаление домашното ни медийно пространство е заразено от грозно и пошло злободневие, което не допуска отразяване на изключителните постижения на българската култура по света. В България, синдромът на малката страна не допуска осъзнаването ни като духовна територия. А, повярвайте ми, в условията на глобализация, тази българска духовна територия е вече огромна. Например, колцина у нас имаха шанса да научат за триумфа на «Мистерия на българските гласове» преди няколко седмици в Лондон? Многохилядна публика в най- голямата зала на комплекс «Барбикан» , в сърцето на английската столица, скандираше на крака и в екстаз изпълненията на уникалните ни певици. Говорим за акапелно пеене, на многобройни български диалекти ( наследници ,впрочем, на спецификите на същия този старобългарски език, за който говорим ), без никакъв музикален съпровод. Само гласове и български език. Не видях нито една камера на БНТ или следа от роден журналист. Затова пък , английската преса си взе своето.
Да не говорим за феномена «Лондонски Български Хор», с ръководителка Десислава Стефанова, който е български само поради популярността на българската фолклорна култура, а иначе , до последния изпълнител , е съставен от чужденци, които отново пеят на български, запалени от невероятната ни сънародничка с нещо различно, истинско и нашенски неповторимо.
А какво да кажем за наградените ни (най-сетне) с медали колеги – учители, от години отдадени на културната ни кауза зад граница?
Примерите са толкова много, но за съжаление са неоповестени у дома, в България. Затиснати в дребнотемие, мнозина не могат да повярват, че сме популярни с най-доброто от себе си.
6. В един от сатиричните си разкази, вие се възмущавате от един тип хора – без духовни хоризонти, нагаждачи, бюрократи. Тази човешка разновидност вирее много добре открай време. Как да не свикнеш с нея?
Аз не свиквам. Това ме поддържа духовно жива. Ако човек се поддаде на мъртвото си обкръжение, остава да функционира само тялом. Винаги има изход от пошлостта. И той е в порива да намираш съмишленици. Ако повече хора осъзнаят това, светът ще се окаже по-уютен за преосмисляне. Спасителният избор е наш.
7. Живеете от години във Великобритания. Диктува ли Ви Вашата муза как да пишете: на английски или на български?
Като всеки творец и аз съм свободен дух. Обичам да странствам в териториите и на двата езика. Но в малките прози от живота, които пиша, предпочитам българския, защото там, в ежедневието на малкия човек , е голямата същност на живота. Родена съм с българска духовност и това никога няма да се промени. Родният ми език ме владее и аз го обичам като благословение свише.
Колкото до английският – да - понякога той ми напомня за красотата си с поезията, която пиша и на него. Но пак няма противоречие, тъй като словото в това високо изкуство е универсално. То не подлежи на превод, а на пресътворяване. Нужно е само да го почувстваш. Също както старобългарския език на Черноризец Храбър в часовете по литература. Също като онази неописуема емоция, която само може да се изрази за другите в Аз, Буки, Вяди, Глаголи...
Здравка Владова-Момчева
Sunday 6 November 2011
Зомбиране за успех
- Едно... Всички в тази зала са добре... Две... Затваряте очи и се оттегляте в най-щастливото си място... Три... Днес това място е прекрасен плаж с коралови отблясъци по вълните и нефритени скали, потопени в залеза... Четири...
- Мисис М., желаете ли да седнете на пода и да се присъедините към класа или предпочитате да наблюдавате сеанса от онзи тъмен и далечен ъгъл?
Гласът на дамата с хищни цепнатини вместо очи се извисява с режещо недоволство над скупчените, унесени ученички. Сепната от бизнес-прямотата и́, аз се измъквам от най-щастливото си място, гузна, че не е плаж на Карибите, а стогодишната ми къща в село Бадевци, България, зейнала с дъбовите си врати след рязкото ми виртуално измъкване. Пред мен, на балатума в студиото по драма, настелени в измачканите си униформи, равномерно дишат тридесет отпуснати деца, затъмнени, като пред бомбардировка в кубичния капан на кадифената стая. Навън, изблиците слънчево спасение, отпуснати от пестеливата английска есен, безуспешно атакуват черните картони, закарфичени по прозорците.
- Предпочитам да остана, където съм, мисис Л. – отговарям с къса учтивост – мисля, че имам нужда от по-голямо духовно пространство.
Черните цепнатини ме асфалтират с бълбукащо катранено недоверие :
- Но така няма да можете да се приравните с алфа нивото на групата! Как ще заспите седнала върху оня изнервящочервен стол?
Та аз не съм заспивала от 12 години в тази подозрително унасяща страна, отговарям в мислите си и с балканско упорство се намествам в дунапренения пъкъл на огнената седалка. Днес е ден с час по релаксация, посветен на психологическото настройване на единадесетоклсничките за отлично представяне на предстоящите матури. Процедурата е шокиращо авангардна за кръстьопишурковската ми, възрожденска нагласа. Довчера наивно вярвах, че с помощта на електронния калем и тънката плоча на лаптопа всяко упорито английско девойче може да осигури радини вълнения за усърдните си учители. Че успехът е книжовна величина. Че знанията се отвоюват чрез книгите. И че писмеността е привилегия за човешкия род. Двадесет и четири часа по- късно разбирам, че съм изостанала неимоверно, заклещена в дулото на пресекнала даскалоливница. Защото скокът в утре-то на модерното британско образование е в новата ера на мотивиращите психо-внушения.
Тридесет униформени момичешки фигурки, бутафорно наредени като бисквитки върху розови гумени изтривалки за баня, унесено се отпускат във фурната на застоялия училищен въздух. Чипоноси, луничави или мургави личица, покрити с прозрачни салфетки, ръснати с лавандулово масло, усмихнато се размиват в озвучения сумрак на студиото. Сънна мелодия люлее прашинки в пространството.
- Пет... Никога не сте се чувствали по-щастливи... Шест... Вие можете да постигнете всичко... Седем... Предстоящите изпити не са проблем за вас... Осем... Представете си, че сте ги взели с най-високи оценки...
Уютната сигурност на моето щастливо място сбръчква целофанената си аура и вакуумира смутената ми душа като полуфабрикат. Изобщо не мога да повярвам, че ще издържа този ненадеен изпит с отличен. До мен, оръбила колене в настръхнала кучешка поза, клечи Самира, брутална двойкаджийка и неспасяема неверница спрямо методите на съвременното успехопроизводство. Фанатичната и ръка притиска мъничък Коран о пода, сякаш фундамент на дивия и инстинкт за самосъхранение. Двете с нея формираме буден дует на съпротивата, безгласно вкопчени в спасителното недоверие.
- Девет... Намирате се в алфа-нивото... Десет... Вие владеете живота си!
Тържествуващият шепот на лекторката съсва над щастливия сън на аудиторията. Мисис Л. делово поглежда часовника си и подрежда разпечатани формуляри до гумените подложки на зачервените човешки бисквитки.
- Наближава края на часа, трябва ми обратна информация за качеството на услугата - кима ми обяснително тя – Искате ли и Вие да попълните една форма, все пак участвахте днес, макар и само с присъствие...
Преди да отговоря, страница с анкетно допитване долита с пеперудена грация до твърдата ми, скептична подметка.
- Време е за разбуждане, момичета! – с недотам гальовен тембър шпаклова тишината мисис Л.
Ошеметените деца посядат с втасало недоумение в гумените тавички на отлетялото си щастие.
- Всички сме сигурни, че изпитите ще бъдат взети блестящо, нали? – с нетърпяща съмнение интонация заковава уверената дама. – Впрочем, техниката, която току що усвоихте ще ви помогне и при постигането на всичко друго в живота. Трябва само да си го пожелаете!
Ученичките зажужават в сънено, обнадеждено доверие.
- Хайде да видим коя какво е научила днес! – плясва освежаваща фраза добрата авангардна фея – Вдигнете ръце и ми предложете желанията си!
Отвсякъде,в пробуденото студио, започват да долитат мечти:
- Ново гадже!
- Браво!
- Пари!
- Браво!
- Ваканция на Бахамите!
- Браво! Браво! Браво! Вие можете да имате всичко това! Вече знаете как, защото почти си взехте изпитите с отличен!
Атмосферата в задушната стая се газира до пръсване. Внезапно сепната, мисис Л. рязва намусеното мълчание на Самира :
- А ти, миличка, дето отказа да участваш в часа ми, какво би си пожелала, ако владееше техниката на постигането?
Всички очи се насочват към прокълнатия ъгъл на нашата опозиция. Бунтарката скрива Корана под посинялото си коляно и с греховна откровеност признава, пометена от всеобщата сигурност за успех :
- Мама да ми разреши поне веднъж да се наям с бекон, че ми изтичат лигите всеки ден, като минавам край столовата.
xхх
Между скосените покриви на студиото по драма има парченце небе. Едно... Днес ще се храня със слънце. Две... алфа-нивото ми куца... Три... животът е лудост... и... мирише на бекон...
Здравка Владова-Момчева
- Мисис М., желаете ли да седнете на пода и да се присъедините към класа или предпочитате да наблюдавате сеанса от онзи тъмен и далечен ъгъл?
Гласът на дамата с хищни цепнатини вместо очи се извисява с режещо недоволство над скупчените, унесени ученички. Сепната от бизнес-прямотата и́, аз се измъквам от най-щастливото си място, гузна, че не е плаж на Карибите, а стогодишната ми къща в село Бадевци, България, зейнала с дъбовите си врати след рязкото ми виртуално измъкване. Пред мен, на балатума в студиото по драма, настелени в измачканите си униформи, равномерно дишат тридесет отпуснати деца, затъмнени, като пред бомбардировка в кубичния капан на кадифената стая. Навън, изблиците слънчево спасение, отпуснати от пестеливата английска есен, безуспешно атакуват черните картони, закарфичени по прозорците.
- Предпочитам да остана, където съм, мисис Л. – отговарям с къса учтивост – мисля, че имам нужда от по-голямо духовно пространство.
Черните цепнатини ме асфалтират с бълбукащо катранено недоверие :
- Но така няма да можете да се приравните с алфа нивото на групата! Как ще заспите седнала върху оня изнервящочервен стол?
Та аз не съм заспивала от 12 години в тази подозрително унасяща страна, отговарям в мислите си и с балканско упорство се намествам в дунапренения пъкъл на огнената седалка. Днес е ден с час по релаксация, посветен на психологическото настройване на единадесетоклсничките за отлично представяне на предстоящите матури. Процедурата е шокиращо авангардна за кръстьопишурковската ми, възрожденска нагласа. Довчера наивно вярвах, че с помощта на електронния калем и тънката плоча на лаптопа всяко упорито английско девойче може да осигури радини вълнения за усърдните си учители. Че успехът е книжовна величина. Че знанията се отвоюват чрез книгите. И че писмеността е привилегия за човешкия род. Двадесет и четири часа по- късно разбирам, че съм изостанала неимоверно, заклещена в дулото на пресекнала даскалоливница. Защото скокът в утре-то на модерното британско образование е в новата ера на мотивиращите психо-внушения.
Тридесет униформени момичешки фигурки, бутафорно наредени като бисквитки върху розови гумени изтривалки за баня, унесено се отпускат във фурната на застоялия училищен въздух. Чипоноси, луничави или мургави личица, покрити с прозрачни салфетки, ръснати с лавандулово масло, усмихнато се размиват в озвучения сумрак на студиото. Сънна мелодия люлее прашинки в пространството.
- Пет... Никога не сте се чувствали по-щастливи... Шест... Вие можете да постигнете всичко... Седем... Предстоящите изпити не са проблем за вас... Осем... Представете си, че сте ги взели с най-високи оценки...
Уютната сигурност на моето щастливо място сбръчква целофанената си аура и вакуумира смутената ми душа като полуфабрикат. Изобщо не мога да повярвам, че ще издържа този ненадеен изпит с отличен. До мен, оръбила колене в настръхнала кучешка поза, клечи Самира, брутална двойкаджийка и неспасяема неверница спрямо методите на съвременното успехопроизводство. Фанатичната и ръка притиска мъничък Коран о пода, сякаш фундамент на дивия и инстинкт за самосъхранение. Двете с нея формираме буден дует на съпротивата, безгласно вкопчени в спасителното недоверие.
- Девет... Намирате се в алфа-нивото... Десет... Вие владеете живота си!
Тържествуващият шепот на лекторката съсва над щастливия сън на аудиторията. Мисис Л. делово поглежда часовника си и подрежда разпечатани формуляри до гумените подложки на зачервените човешки бисквитки.
- Наближава края на часа, трябва ми обратна информация за качеството на услугата - кима ми обяснително тя – Искате ли и Вие да попълните една форма, все пак участвахте днес, макар и само с присъствие...
Преди да отговоря, страница с анкетно допитване долита с пеперудена грация до твърдата ми, скептична подметка.
- Време е за разбуждане, момичета! – с недотам гальовен тембър шпаклова тишината мисис Л.
Ошеметените деца посядат с втасало недоумение в гумените тавички на отлетялото си щастие.
- Всички сме сигурни, че изпитите ще бъдат взети блестящо, нали? – с нетърпяща съмнение интонация заковава уверената дама. – Впрочем, техниката, която току що усвоихте ще ви помогне и при постигането на всичко друго в живота. Трябва само да си го пожелаете!
Ученичките зажужават в сънено, обнадеждено доверие.
- Хайде да видим коя какво е научила днес! – плясва освежаваща фраза добрата авангардна фея – Вдигнете ръце и ми предложете желанията си!
Отвсякъде,в пробуденото студио, започват да долитат мечти:
- Ново гадже!
- Браво!
- Пари!
- Браво!
- Ваканция на Бахамите!
- Браво! Браво! Браво! Вие можете да имате всичко това! Вече знаете как, защото почти си взехте изпитите с отличен!
Атмосферата в задушната стая се газира до пръсване. Внезапно сепната, мисис Л. рязва намусеното мълчание на Самира :
- А ти, миличка, дето отказа да участваш в часа ми, какво би си пожелала, ако владееше техниката на постигането?
Всички очи се насочват към прокълнатия ъгъл на нашата опозиция. Бунтарката скрива Корана под посинялото си коляно и с греховна откровеност признава, пометена от всеобщата сигурност за успех :
- Мама да ми разреши поне веднъж да се наям с бекон, че ми изтичат лигите всеки ден, като минавам край столовата.
Между скосените покриви на студиото по драма има парченце небе. Едно... Днес ще се храня със слънце. Две... алфа-нивото ми куца... Три... животът е лудост... и... мирише на бекон...
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)