My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Saturday 14 April 2012

Йорданке, възкресох!


От бая време насам бай Цило Петолевката не е на кеф и туй то! Бе, подкачат го комшиите, канят го на ракия, не ще и ще! Изтърколи се Марта, пофуча, поблъска по вратите, проскуба стоборите и обели Балкана, па лъсна едно ми ти слънце на изпроводяк, не видело ами мед, мед заточи от небето. Светна вилната зона, ливнаха канавките и закукуригаха едни ми ти петли, та прикъткаха и луна, и звезди – само гледай, пий си мастичката и чакай любовта на гюме.

Разпършоли се и кака Йорданка, бай Циловата изгора, вдовица, наскоро докарана на село от изгладнялата си градска челяд да сади марули и чесън, че пазарските изцъцрящи цени не са по джоба на младите. Аче и друго си е тъй – домашничко, мамино постно мезенце. То хубаво, ама егоисти са тез, дечурлигата и. Хич не ги е еня, че и тя е още Евина щерка, божем засукана и подпълнена с месценце баш дето си трябва. Баре едно червило да я бяха оставили да си купи на тръгване, ама не! Давай, бързай, че работа ни чака! Неможа да разкаже и сериала на съседката, че е глуха жената и с перде на лявото око, та меша каналите и джурка репликите на артистите като анадолска яхния. Жали я кака Йорданка, доверява и се някак си, щото тя, комшийката и де, заеква на пресекулки като някоя гаубица, та не мож са осафери дали та подпитва нещо или просто съска подир кварталните помийяри. Затуй, на изпроводяк, само туй успя да и подшушне кака Йорданка:

- Аз – кай – Виолетке, съм много огорчена от сина и снахата. От снахата повече, де, той, сина ми, горкинкия, саде търчи нагоре- надолу като въртоглав да и угажда на онаа, улавата, ами добре, че са махкам оттука за лятото, че не мога да ги търпя кат са засмучат по ъглите, та ма задръстват в коридора. То, аслъ, апаратамент ли й туй или й кочина? На всяка крачка напрострени бикини и сютиени, опнати, та вирнати до тавана, ела вълчо изяж ма, а той тича ли тича, галфонинът му с галфонин и се пари няма, и се гащи и купува на оназ, халосаната. Ама и аз не са давам без бой, Виолетке! Може на село да ма интернират да копам и да ги хрантутя, но и аз съм са издокарала с копринен комбинезон отдолу, с две педи дантели и едни килотки от розов найлон – изгрев над Витоша ти казвам и карамели по краищата! Де да знам, току ми излязъл късметя и тая година. Амче не съм престарила света, ко ме посети някой комшия няма неглиже да го сюрпризирам я!

Тъй рече кака Йорданка и запраши чевръсто за село, а съседката и остана с недовършена информация за ланшната авантюра и дясно, всевиждащо око, облещено на прозореца като телескоп. Ама не би да се сбъднат веднагически въжделенията на изнервената гражданка. Бай Цило Петолевката и се яви точно два пъти, откакто пристигна и то не с романс и комплимент, ами с неплатени сметки от есенес за тока и водата, санким туй и липсваше за добре дошла! Не го трогна ни камбеното червило на нацупените и устни, ни прическата, топирана на „сисон“, ни пеньоарчето на пембени каранфили, настърчали към деколтето. Друг човек, направо зверунгел – намундрен и женомразец! От седмица стърчи оттатък стобора, люпи семки и току наритва петела, дето му кълве шлюпките от слънчогледа без капка благодарност, че хайванчето му спестява метенето поне. Опасна промяна, бреййй, мистерия и темерутска тишина. Шъта кака Йорданка по двора, върти снага като погача натъй-наинак, мята белтъци като светкавици и се пържи душевно, и телесно. Но не! Бай Цило остава непоклатим и направо недосегаем. Под ръбестото му, вълнясало чело препускат мисли, от черни по-черни и наострени за умирачка.

- Не е добре работата, бай Цило – сдруса го преди десет дена Куйо Пиронков, фелдшера, дето си иде да копа и да прави консерви от Великден до Димитровден – дадох ти изследванията в града, ама хич не са ти цветущи резултатите. Един холестерол си отпрал, гаче маста с лъжица я набиваш. Сърцето ти, дето го слушах и то дрънчи кат празна кофа по нанадолнище, пък не ща да си мисля какво ти е кръвното... Ако не са подложиш на диета и не я подкараш по-кротката с женската част, ша гушнеш букета ей тъй както си седиш някой ден.

Оттогаз се шашардиса Петолевката и го удари на депресия. Прекъсна си социалните контакти в кръчмата, резна си мераците за кака Йорданка и се тресна като кютюк насред двора в очакване на смъртта. Наоколо, оная ми ти природа извисява трели като сто каба гайди, жужат едни тлъсти пчели, любят се небето и земята, а изпомежду, набучен в душевни терзания, бай Цило сумти и се назлъндисва на Рая. Посред бяло пладне, на протката се потраква и ей го на Куйо Пиронков, смоторльосан и ошундобурен, пак пристъпя от крак на крак с нови болнични бумаги:

- Ша прощаваш – кай – комшу, объркал съм изследванията. Тия, предните, дет ти ги дадох, са на баба Гутка, столетницата, що я следим за експеримент. И тя само сланина и туршия нагъва, та затуй, таквоз чудо излезе на хартията. Нейните съм ти пратил, спирай да се косиш. Ей ги и твойте сега – шестак си по всички параграфи. Фърляй я таз физиономия и удари една ракия да ти мине шубето, а аз да тичам у дома, че ми докараха арпаджика, чакат ма децата да им дам пари за бензин и такова, да си ходят довечера.

Сякаш хиляда ерихонски тръби гръмват в ушите на Петолевката. Засмукан обратно в живота, той впива с настървение кръвясали зъркели в съблазнителната задна половина на кака Йорданка, застинала в стоп кадър от половин час над касетката с разсади в съседния двор. Изпод пеньоарчето с каранфилчетата, жално-милно се развяват две педи дантели, като бяло знаме в зов и абдикация пред възродената му мъжественост. Хласнат напред от неподозирани енергии, разкрепостеният обожател претъпква плета и на три юнашки скока достига сочната си мишена. Ръчищата му зашепват козуначената и снага и думите му загърголват с похотливо фъщене:

- Йорданке, възкресох! Тръгвай напреде ми, душо, че нямам търпение да та посрещна и едно добър ден да ти кажа кат хората!

Под тежестта на отприщеното му гостоприемство, кака Йорданка изцириква с изнемощяло гласенце:

- Ох, Цилеее, ох ненагледен, ти баща, ти майка! Схецнах са в кръста, злато, тичай, миличък да догониш Куя, да ми хакне една инжекция, че от един час са гъзуря тука и не мога да мръдна! Умирам, пиле, бързай, че си умирам горкана!

Засилен от съчувствие и любов, бай Цило Петолевката хуква след глъхнещите стъпки на фелдшера, сподирен от разяреният си, разклокан петел.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 2 comments:

Tuesday 3 April 2012

Виа Долороса


- Застуди са пролетта тая година, баш по Възкресение! Нахмури са Балканът, плъпнаха едни мъгли, зажулиха дъждовете, та маносаха и цвят, и овошки! На просяшки парцали нацепиха ливадите. Мине са не мине, излиняло слънце проточи по някоя жълтевина, ама цинцарскатааа, ей тъй за сеир на разкашканата планина, па пак забули лице с облаците. Като недобарана кадъна – кисела и присосана под яшмака – само яд и ягмосани надежди.

Нарамил самар сухи дърва, плещест и достолепен като дъб, Стоян Костадинов пори тлъстата кал по пътя, нагоре към гората. Натрупал бръчки в скупчен клечетак по небръсната си физиономия, стиснал зъби в усилие да набори ревматизма и забравен от Господа в мъртвото село да тегли битието, той по навик говори сам със себе си. Думите се търкалят сред наронения чакъл и кремъчно стържат слуха му:

- Докъде я докарах, беееей, докъде я докарах! Да бродя из таз дивотия като някой таласъм! Ни куче, ни някоя живина да немам, баре да я напсувам якичката, че да ми олекне. И какво съм са присетил за таз кадъна, сигур щото край Кадънин гроб минавам, та ма удрят спомените, ей тъй, право в сърцето. Без предупреждение! Тооолкоз години минаха, що нещо са отече, изеде са и са изпи, що деца са навъдиха, що народ измря и що живот премина през мене и аз – на! Пак за туй, та за туй!

Стъпките потъват. Подгизналата земя тегли надолу. Изкачването е бавно. Пътят не се предава пред крачките му. Стоян Костадинов опира натоварения си гръб о ствола на една дива череша и пред тютюневите му очи лисват пороите на миналото. И там вали. Душегубно. Със злоба. Озверелите водни камшици плющят изнасилената земя. Строен и як, и безгрижен той тича в стихията, надолу към селото, а мокрият студ на дъжда утроява силата му. Възкресение е. Да пукне смъртта! Край Кадънин гроб тихо скимтене, гаче яре, изгубено в бурята, спира дъха му. Там, зад камъка, стопчено в ужас, хлипа златокосо момиче. Тънка риза облива разцъфтелите му гърди...

- Сякаш две рози... Проклета да е Тодора, че на стари години пак ма разпалва да я помня такава! И що съм бил толкоз глупав да я спасявам? Като агне я нарамих и право в село я донесох на техните, да ми опустей и честността да ми опустей! Не можах ли още тогаз да я надърпам хубавичката ей тука, право връз камъка... Немаше и да помисли да пристава на оня,загубения...

Стоян Костадинов стръвно пали цигара. Горчивият дим посивява спомена. Тя, Тодора сама избяга в къшлата на Пръщинко. Хубав, имотен и слабоумен. Стока имал, добре са грижел за овцете си, намирали му са и скътани парици за черни дни.

- Отделиха са двамата от света, ай там, на върха на пътя, обрастоха у гората, никой да ги не види, никой да ги не чува. Тя – мълчалива като камък, пък той – две думи накръст премята – такова и нáкако. „Таковааа“, викаше се у кръчмата, „аз да си въряяя нагоряяя, че кат си доди стадото, много ма й истрах, коча да н блъсни Тудора! Кат ма нема, нáкако мой да стани!“ Ама и той я обичаше серсеминът, грижа го беше за нея.

Самарът с дървата чепато се врязва в гърба му. Стоян Костадинов уморено наема и потъва в калната глътка на пътя. Крачките болят. Ръцете треперят под тежкия наръч.

- Секи си носи кръста, викаше мама. На по- ланшното Възкресение кочът наистина блъсна Тодора. Сама му са изпречила. Намушкал я до умирачка. После, у моргата, като я срязали, видяли, че е още мома. Небутната. Не можал да и са покаже мъж оня будала. Затуй останаха бездетни. Затуй и тя са смълча у пущинака. От срам ли, от гордост ли, де да знам и аз...

Дъждът зарешетва лютиво-студена стена пред очите му. Метър по метър, с тромава упоритост, краката напредват в поройната земя. Гората, разлюляна от вятъра, милостиво протяга клони към самотното усилие да продължи напред. Само до върха на склона. После е лесно. Крачка вляво и разкривената къща на Пръщинко ще го запре. Като камък в душата. Като удар в скръбта.

Протката, отвъд обезобразения двор зее проточена на изгнило въже. Тънък писък, гаче яре, изгубено в бурята, нацепва тишината.

- Излез бе, Пръщонкоооу – извисява гласище Стоян Костадинов – излез бе, абдалинооо! Дърва ти нося, че както са й застудило и къвто та знам, не мож ни огън да си напалиш, ни манджа да си сготвиш като хората. Ха излез, че душата ми са скина доде изкача тоя баир. Изеде ми силата пътят...

Апокалиптично безмълвие сепва задъхания пришелец. Къщата се взира насреща му ослепяла в плесен и мрак. Стреснат, той тръсва самара в калта и блъсва незаключената врата пред себе си. Проснат накръст, посинял от надежда за вик преди края, Пръщинко го посреща с вкочанено мълчание. Изпод корените на ледените му пръсти, треперщо и несигурно на тъничките си крачета се изправя новородено агне. Навън, облаците се разместват над земята като ковчежни капаци. Светът още веднъж се завърта. Безвъзвратно.

- Господеее – вие Стиян Костадинов – покажи са Господеее! Покажи са да та питам нещо, Господеее!

Небето позлатява кървавия си ръб и над смазаната земя бликва слънце.

***

- Мамо, мамо, слез от колата да видиш дядо! Ей го там, на върха на пътя, вика във въздуха, колко е смешен, нали?

- Остави го, сине, ще си дойде. Той обича този път, все го катери, все нещо доказва на себе си. Елате с баща ти да отключим къщата. Великден е. Ще си нарежем козунаци.

По изпръхналия гръб на пътя се стичат изтънели дъждовни води. Като сълзи. Обратно в разцъфтелия, неотворен гроб на живота.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 4 comments:

Бяло и тук-таме лилá


Ако искреността в наши дни е отчаяно старомодно понятие, то Англия е страната, където да си го кажеш „право куме та в όчи“, направо се превръща в немислим социален проблем. Я си признайте откога не сте били напълно открити? Едва ли е от вчера. Аз например, вместо с чуждестранна досада да отсека настойчивите подкани на екзалтираните си колежки, да участвам в колективните напъни за отслабване чрез зумба след часовете, просто прошепвам с усмивката на Мона Лиза, че имам други планове и изчезвам яко дим към дома, където ме очаква греховен и възкресяващ мързел. Истинска изневяра към общността и нейното акопунктурно любопитство, забито в българската ми нерзбираемост. Абе, уж личното пространство тук, на Острова, било неприкосновено, уж, никой не гледал в чинията на другия, ама колкото повече вбританясвам, толкова повече усещам разпада на викторианските ценности, дискретно прошепнати сред нашественическите викове на мултикултурализма:

- Незнам, по наследство ли ми е този недостатък или си е чисто моя особеност, но само някой да ме погледне и веднага забременявам!

Селин Блейк, симпатична мулатка, наскоро преселена в официално девствената територия на офиса ни по програмата за обмен на учителски кадри от простодушния свят на родната си Ангрила, намества неукротимо бедро право в целомъдреното полезрение на колегата Ейнджъл Хевън. Небесните му очи просто изтичат с усилие в друга посока, заврели от ужас в случай на нежелано бащинство. Откровението на сладката шоколадка пльосва като нешлифован диамант в блатните фантазии на мъжката част от учителската стая, а дамите, всичките до една почтени до обезличаване, врязват танкови погледи в неутралната полоса на балканския ми непукизъм.

- Няма ли да кажеш нещо? – съсва в ухото ми Евелин Сноу – примерна католическа съпруга, забита като карфица, нажежена от любопитство, право в неизвестността на извънкласното ми битие.

- Защо пък аз? – дръпвам късото си социално въже с раздразнение – какво ми пука за това? Жената визуално си е истински идол на плодородието. Можем само да и се радваме, че е дошла сред нас.

- Вие, чужденците, сте ужасни! - клъцва Евелин – Ами че тя скандализира целия офис!

- Реагирайте, де! – не оставам длъжна и аз – Какво сте се нагърчили като смачкани хартии! Проявете малко съчувствие по въпроса! Трябва да е ужасно да страдаш от дистанционно зачатие.

Незнам дали забележката ми стимулира някакви морално-административни мерки, но на другия ден преливащия сексапил на Селин изчезва под безформен костюм, увиснал над груби кондурести обувки. Ренесансовата еротика в очите на колегите ми помръква в гъсти албионски мъгли. Офисът за кой ли път осиротява след плахото ехо на плътта.

- Колко е скучно тук! – прилепя инстинктивното си доверие към мен ангрилската красавица. – Как издържаш на това мълчание? Хайде, научи ме нещо на български! Как да кажа обувки на твоя език?

- Бацамаци! – отсичам с вкиснат, туршиен сарказъм – това твоето на български не може да се нарече обувки! Как можа да се пречупиш толкова лесно и да се обуеш с тези грозилища! Да не би да предпазват от забременяване?

Двете се смеем до пълно възпаление на сливиците, въпреки възстановеното девство на враждебното обкръжение.

- Забелязваш ли, че онези бацамаци Евелин и Ейнджъл тайно се свалят? – казва Селин, светкавично усвоила предложения и термин.

- Стига бе! – сепвам се аз – Та те и двамата са семейни до неузнаваемост!

- Да, ама се свалят, сляпа ли си? Виж го как насочва нагризания си банан в обедната почивка право към нейната чиния, а тя му търкаля ябълки по ръба на масата. Така в Ангрила подсказваме на гаджетата размера на сутиена си. Тук, на това не му ли викат свалка?

- Не мила, тука му викат „бяло и тук-таме лилá“ – отвръщам с удоволствие, че мога да приложа малко британска завоалираност в освежаващо –позабравената откровеност на диалога ни.

Очите на събеседничката ми се разрастват до размер ябълка чашка „D” и аз набързо я просвещавам по въпроса:

- Когато една благоверна английска съпруга позвънила в погребална агенция с цел да планира собственото си погребение, служителят учтиво я попитал с какви цветя желае да бъде аранжиран ковчегът и. «Какви цветове предлагате?», осведомила се дамата. Бяло, за целомъдрените и лилаво за прелюбодейките, отвърнал агентът. Тогава, отсякла решително клиентката, за мен да бъде бяло и тук-таме лилá! Случаят на Евелин и Ейнджъл е точно такъв. За никава свалка не може да става дума!

- Ааа-ха! – кима разбиращо Селин – Аз пък си мислех, че неможе хем бяло и хем лилá, а пък то не било съвсем така! Ами, щом е тъй, защо не организираме едно благотворително парти с мъжки стрийптийз за колежките от офиса, които толкова се оплакват от скука и липса на положителни емоции? Така всичко ще си бъде бяло и няма да има нужда от никаква лилá!

Като се замисля, ако поредната откровеност на ангрилката пробие консерватизма в академичната ни микро-геена, ще взема тоя път да се присъединя към събитието. Няма все да се цепя от колектива, я! Нали така?


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в No comments:

Де е България, благоразумний ми уроде?
(видрица от спомени и настояще)


Вече никой не ни пита де зората ни й огряла първи път и едва ли на някой му пука де й земята що най- любим на светът . Някак си, опашкулени в грижи за рода, забравихме за Родината. Страх ни е да се поинтересуваме за нея. Как е, къде е, иде ли след нас по странство? Чака ли ни да се завърнем? Обича ли ни?

Щастието на какавидата е в слепотата. Когато прогледне, за да разпери крила, тя вижда света и ужасът от живота я поема в полет. А там, в небесата на неизвестното всеки изгаря сам – като летяща пепел над чужди огньове, лумнали, за да означат границите на други изплашени какавиди, твърдо решени да не се люпят под слънцето. Току виж, че се изкушили да странстват в безродие. Защото май е по-добре да си благоразумен урод в зародиш, отколкото красива пеперуда без черупка, в която избираш да си умреш по рождение.

А моята България ме последва още в детството. С човешка алчност, завист и мъдрост, горчиви като живот, започнал след разграбване на душа...

***

Подготвят за събаряне старата ни търновска къща, строена още в турско време. Баба вади част от новите си дрехи, нагласени за „мрене“ и се облича в тях. Застава до прозореца на опразнената си стая и се заглежда в кушията на озверелите ни комшии, които с отприщена ненаситност преравят нейната градина за луковици и коренища. Има нещо диво и необуздано в къртичата страст, с която дългогодишните ни съседи опустошават Бабиния растителен Едем . Те тъпчат в найлонови торбички още живите стебла на лалета и рози, натежали в калните сълзи на пръстта. Баба отглежда уникални цветя, наблажнени в охра и кармин, сякаш топнати в маслените бои на фламандски майстор. С години, между тях надничат безхитросните, червендалести физиономии на вкусни бутрачести домати, а зелените свински опашчици на кривунделести корнишони друндят дворчето ни със зеленчуково изобилие, потънало в багрена красота. Всички завиждат. И когато „Паметници на културата“ тръгват да събарят тристагодишната ни къща с цел да направят гледката пред Интерхотел „Велико Търново“ , стилизирана като панаирджийско ковьорче, страстите в махалата се отприщиват в бясно и лакомо ровичкане пред дома. За нула време парчето земя под прозорците ни се превръща в черна, разкашкана копаня, откъдето изтръгват корените на Баба до последната власинка. Замирисва на обрулен живот и съседско поругание . В хаоса на изританите буци по стъпалата не остава пътека, където да стъпиш на чисто.

Застанала до желязната зинала порта на двора, с кутия шоколадови бонбони в ръце, по нареждане на Баба, подканям посегателите да се почерпят. Миниатюрна и трепереща като прилеп, под сянката на моята бонбониера се тресе деветдесетгодишната госпожа Мими, стиснала порцеланова, десертна купичка, пълна догоре с едрите луковици на прочутите Бабини кокичета :

- Хе, хе, хе мерси, мерси! – църка тя – Тия със сребърна лъжичка ги изрових, че да ми цъфтят още по-големи като ги бодна у дома. Туй е стара магия, дете, няма как да я знаеш. Ама тръгне ли завинаги опитна цветарка от къщата си, занаятът и се преселва при този, който го подмами със злато или сребро...

Разтреперана в изгарящ гняв поглеждам към прозореца, откъдето усмихната като старопрестолна Джоконда, Баба се взира нагоре по разхвърляната улица. Поръчала е да дойде Лазар – хубавецът на квартала, 25-годишен развейпрах, по който всичко живо пищи – я от любов, я от ревност. Красавец като дим. Обърнеш ли се, вече го няма. Ала днес той идва навреме, издокаран, същи младоженец, да изведе подръка Баба от къщата ѝ, облечена в новите дрехи за мрене, с последен букет от собствения ѝ люляк, нечовешки окършен от вековните и съседи. Отляво, по „Стоте стъпала“, гръмва траурна музика и шествие от опечалени сурва надолу ковчега на Колю Пощаджията – пияница и женкар до последния дъх на изпрепусканото си битие. От изпразненото обитание на нашата порта Лазар извежда Баба с жиголована сватбарска тържественост. Животът и смъртта поемат един и същ кълдъръмен път в шумна, плачливо-благославяща успоредица.

- Хайде, на добър ти час, комшу! – възкликва Баба и лепва последния разтопен бонбон връз ковчега на Пощаджията, като сладък печат на общата ни обреченост.

- Бабо! – подсмърчам в горещи сълзи след кавалкадата от изпращачи – тия уроди обраха градината ни!

- Благоразумни уроди, дъще! Спасиха цветята ми. Пак ще поникнат, пак ще са тук, наоколо. А ние, където и да отидем, все е България! Не бой се!

***

Тридесет години по-късно, английските ми колеги на Острова, нарекоха офиса в който работя „Българската къща“. Научих ги да сядаме там по обед и да си говорим за живота. И понеже много вярвам на Баба, дълбоко в сърцето си знам, че щом съм дошла чак дотук, значи ... и тук е България!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 2 comments:
Subscribe to: Posts (Atom)