My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday 17 May 2012

Азбучни истини
/На Стефан, Пламена и всички ученици от Българското училище към Посолството, Лондон/

Преди няколко дни получих съобщение на мобилния си телефон от моя ученик Стефан Стефанов, деветокласник в Българското училище кум посолството в Лондон, което гласеше: „Скъпа Госпожо Момчева, не мога да Ви опиша гневът, който ме обзе, когато прочетох една статия за България в българския вестник‘ Будилник‘. Не мога да повярвам, че някой може по толкова противен начин да опише един народ. Ако не сте прочела тази статия, моля Ви, направете го и ми кажете какво мислите.“

Ето моят отговор:


А ко някой ви каже,

че сте недостойни да наречете себе си българи, попитайте го откъде е. И кои са предците му. Кой му е създал азбуката. Колко букви му е завещал. И как е пренесен духът му през времето. Дали е имало кой да го научи, че най-голямото имане е Словото. С което можеш да назовеш рода си. Да изпишеш името си и да завещаеш майчин език на идващите след теб. Защото ние сме оттам, откъдето започват...

Б ългарските думи.

Родени, боговдъхновени, изконни и вкоренени в паметта от светци и будители, воини и книжовници. Разпнати от историята, възкресени от любовта ни. Достойнството на един народ е в съхранената духовност, която дори безмилостното време не може да заличи. И ако все пак някой ви каже, че сте вече ничии и разпръснати в света. Че населявате чужди родини, отвоювани за щастието на други, тогава го попитайте за...

В олността на душата му,

изгубена в битката за комфорт и благополучие, сред четирите стени на самотното му лично пространство. Покажете на този объркан човек, как се съгражда дом отвътре. Как се трупа богатство от слово и дух. И колко е лесно да бъдеш свободен, когато прекосяваш чужди земи, и острови, когато знаеш кой си самият ти! Без страх да бъдеш себе си. Без ужас от съприкосновението с някой, различен от теб. Защото...

Г олямото пътуване на живота

не се състои в тъпченето на едно място. То е напредване в неизвестността. Любопитна спирала от познание и разочарования. Малки победи и голямо търпение. Повторяемост, умора и надежда. Тръпка по бъдещето в капана на настоящето. Разумно постоянство и левски отскок над пропастта на ежедневието. Рецептата за щастие непрекъснато се променя и ако вашият огорчен събеседник все още не ви разбира, тогава му...

Д айте

частица българщина. Тя е целебна, защото е наслоявана в балканския ни скален кръстопът. Споена от щедро слънце и дъжд. Солена от сълзи и насищаща като Богородичен хляб. Погълнеш ли веднъж тази българска троха, ставаш силен като камъка, от който са съградени нашенските църкви, за да ни опазят от чуждите, които са добре дошли в душите ни

Е динствено

като приятели. Тогава и само тогава ти се превръщаш в мен, а аз приемам теб. Тогава и само тогава ти започваш кирилски да ме разбираш, а аз островно да те усещам. Велика е нишката на майчиното слово! С нея можеш да изпредеш диалози, да свържеш континенти и да се завърнеш у дома, в сърцето си, точно,когато изпиташ нужда да понаблюдаваш...

Ж ивота.

Кажете и това на своя изгубен в битието събеседник. Попитайте го има ли свой език, с който да назове красотата, въплътена в думи и имена като

З аник

И кона

Й оан

К ирил

Л юбословие?

М оже би,

той ще ви отговори, че това вече няма значение, тъй като всички хора днес могат да ползват общ език, за да се разбират. Но вие отговорете, че общ не означава единосъщен. Че днес наричате себе си българи не поради общност, а поради единосъщие! А то е в корените, които са ви захранили. В езика, който ви е залюлял, преди да научите общите чужди думи, с които да потърсите комуникация за единствената си българска същност, с която прохождате в света!

Н е вярвайте, ако ви повтарят, че това не е уникалност. Защото уникалността е в усещането за принадлежност към един народ - български, английски, полски, руски, френски... Който отхвърля нашата уникалност, вече се е отрекъл от своята собствена. А граждани на света стават само онези, които знаят...

О ткъде идват,

П о кои пътища ще продължат,

Р авноправни,

С вободни,

Т ачени,

У важавани!

Ф алшиво е да се отрича различността на една народност, устремена да се влее в потока на времето и пространството, езиците и обичаите, именно със собствените си багри, аромати и вкусове. Със своя дух и култура. Да се пресече желанието и да допринася чрез собствен ритъм ускорение във виталното, многолюдно въртене на планетата. Днес всеки е навсякъде и във всичко. Поканете и своя мизантропно отчаян приятел да се присъедини. Направете го с българската си...

Х аризма и любознателност.

Бръкнете в душата му. Накарайте го да повярва, че и той принадлежи към най-доброто от своя народ. Бъдете му пример за духовна територия. Научете го как да възкресява традиции и да вклинява жизненост в офисната скука на стресирания свят. Изтропайте заедно едно безкрайно българско хоро по екватора на този наш многоезичен глобус и когато горещите дъждове на смеха ви залеят мрака в душата му...

Ц елунете

този наострен скептик по двете съсухрени бузи от мен!Така ще научи още една нашенска сърдечна традиция. Ще вчовечи презрението си към различността. Ще прибави и кирилския код към вътрешната си схема за разгадаване на души! Защото,

Ч овек ,

Дори и добре да живее, умира и друг се ражда – наставя мъдрото словото на българския хан Омуртаг - И нека роденият последен си спомни за този, който го е направил! Носите ли тази тежка колона в духовния си багаж? Аз винаги я нося. Където и да се намирам, каквото и да правя. Тя е моята лична патибула , с която съм се разпнала в пътя на своето човешко изпитание. Някой ден ще я завещая на вас. Тя е...

Ш епот

и светкавица, и говор , и завет. Нямам друго, което да ви оставя, освен казаното преди мен. А то е мъдрост , извикана в мрамора, за да остане, да ви достигне и да ви надживее. Ако не съществуваше тази мъдрост, да ви крепи, нямаше днес да ме питате защо другите се опитват да ви изкарат недостойни да се наричате българи. Затова, вместо азбучно заключение,

Щ е

ви дам три изстрадани съвета:

Ъ гловатото

неразбиране на околните се изглажда с постоянство. Бъдете устремени като българските реки и всички камъни по пътя ви ще се търкалят във вашата посока.

Ю мрукът

се разтваря в ласка при здрависване. Подавайте ръка на всеки, готов да поеме в дланта си малко гореща българщина.

Я бълката

не винаги е символ на изкушението. Ако е откъсната от българската ви духовна градина, тя може да нахрани много гладни в света!




Вечно ваша учителка,
Здравка Владова-Момчева

Wednesday 2 May 2012

Урок по стоицизъм
/На Шийла/

Преди години, свако ми, вече покойник, демонстрираше своя защита срещу жестоките несправедливости в живота:

- Всички в нашия род – казваше той – сме „завършили“ НАТФИЗ! Все ще намерим какво да отговорим с усмивка след поредния шамар на битието!

Още тогава му повярвах и с надеждата, че и аз съм една от артистките във фамилията, се гмурнах в зиналата паст на света, убедена, че съм се родила с гени на истински Сървайвър. Никога не забравих да се усмихвам. Да твърдя, че съм добре. И че много, ама много ми е приятно да катеря ежедневието – с поочукан маникюр и изтъркани токчета на обувките, отложени за подмяна до следващата ми учителска заплата. Тогава беше България през 1997- ма. Нямаше нищо, за което да се захвана с упованието, че утрето ще бъде по-светло. Непрекъснато си повтарях, че без пари, парно, месо и нови дрехи може да се продължава напред. Че да пестиш тебешири и да вграждаш слово в умовете на младите, е най-естественото душевно възрождение. И че посивелите от недоимък колеги около мен, просто отразяваха безцветието на зимата, защото кълновете на оптимизма само чакаха да пробият даскалското им търпение...

- Как сте днес? – питах с усмивка през издишаната мъгла в учителската стая.

- Зле, ужасно зле, Момчева! - отекваше хорът на всеобщото недоволство – Умираме от студ, безпаричие и глад, а онези на Запад си лапат пържолите напреко и познай дали им пука за твоята литература!

Никаква реплика от родовия ми НАТФИЗ не идваше на помощ и стъпкана в ъгъла на колективното сумтене, прехвърлях наум къде най-изгодно да похарча поледните си пет лева, след като възторгна децата с урок за колосалното дело на Светите братя Кирил и Методий.

- Не мога повече, свако! – издишах безпомощността си един ден – Просто не мога повече! Никой ли в тази държава не е способен на малко стоицизъм?

- Почакай – усмихна ми се семейният режисьор – пиесата тепърва започва, а репликите се раздават до края на дните ни...

Оттогава отминаха много театрални сезони. Смених мизансцена. Декорите. Костюмите. Eзика. Безопасно напаснах в ситата второстепенна роля на четвърти подвижен храст в миманса на личното си британско представление. Всеки ден, гримирана в усмихнато съвършенство, с ланчбокс, опаковал диетична пържола, която ще лапна напреко през обедния антракт, аз уверено се появявам в своята офисна постановка. Зад кулисите сме само колежката Шийла Бидолф и аз. Часът е точно осем без четвърт. Сцената е празна. Уютно безсловесно присъствие на поднос с димящи чашки, пълни с чай и кафе на заден план. Приглушено осветление. Любезна пауза. Начало:

Аз: - Добро утро, dear! Как сме днес? / фотографска усмивка към компютъра, скрил приятелката ми и обкичен с мартеница за късмет от мен /

Шийла: - Добро утро, българско слънце! Както винаги, аз съм много добре! Днес ще бъде натоварен ден, но с твоята неизтощима енергия ще успеем да го преодолеем! / със смях става и ми поднася кафето /

Аз: - Благодаря! Ще те видя по –късно, след като проверя имейлите си за днес. / излизам с делова походка, стиснала лаптопа подмишница, с ароматната топла напитка в ръка/

„Как е, небесни ми свако? – отлитам доволна мисъл нагоре, към високото – задобряла съм неимоверно, нали? Можеш ли изобщо да познаеш начинаещата артистка от 1997-ма в професионалната статистка, в която се превърнах?“

Облаците раздвижват метални клепачи в светкавично светлинно намигване и окрилена от безплътното сваково одобрение аз продължавам в деня. Навреме. На място. По график. Нонстоп. Пиесата се играе безотказно от години. Зная си репликите. Няма шанс да объркам спектакъла.

В учителската стая неочаквано скупчване около заседателната маса смущава сутрешната ми рутина. Анджи Коен, енергичната мениджърка на училището, ми кима да се присъединя към събранието:

- Трябва да ви кажа, колеги – започва със загрижен глас тя – че съпругът на Шийла Бидолф вчера се е самоубил. Бил е болен от множествена склероза и тя десет години го е гледала на легло. Сложил е край на живота си, за да не и бъде повече в тежест. В момента тялото се намира в градската морга. Шийла е тук днес, за да организира безпроблемното протичане на матурите в единадесети клас. Помоли да кажа на всички какво се е случило, но настоява да не и задавате никакви въпроси. Предлагам ви да оставите картичка на бюрото и или да изпратите съболезнователни есемеси. Така ще избегнете собственото си емоционално натоварване и ще си вършите работата спокойно, както досега.

Неочакваният обрат на действието ме взривява отвътре. Сред сериозните, учтиво – съчувствени физиономии, започват да се разплитат тънки клюкарски нишки. До първия звънец остават пет минути. Достатъчно време за шептящия хор на любопитството да изпее своята съскава ария. Врътвам обратно, към Първа сцена, без да се замислям, че по сценарий не трябва да правя така. Разритвам декори, накъсвам реплики. Тичам. Прегазвам. Връхлитам.

Тишината в офиса на Шийла ме посреща със сломено мълчание зад гигантската мартеница на компютъра. Прегръщам приятелката си и обливам лястовичата и фигурка с вулканично, нережисирано съчувствие:

- Искам само да знаеш, че съм тук, до теб!

- Няма нищо, българско слънце. Той просто беше малко депресиран – отвръща Шийла през смях. Очите и жестоко пресоват напиращите сълзи.

Назад, в личния ад на нейния английски НАТФИЗ, предците и учтиво ръкопляскат.

През прозореца, внезапно сурва слънце. Моят отвъден режисьор ни прегръща с горещо одобрение.


Здравка Владова-Момчева