My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 25 June 2012

Спасяване на Добрата Стара Англия

В многоезичната шизофрения на глобалния коктейл на колко от нас е хрумвало да се запитат за значението на думата „традиция“? Ядем китайска храна, бронираме се с чужди езици и някак неусетно внукът на дядо Димо става Джон, а сиромашката радост на родителите да получат дълго и подробно писмо по пощата от децата – емигранти се пресова в наблъскан на латиница скайп – въпрос :

- Majko I tatko, zvynqli ste dnes. Kakyv e problemyt?

Глобалната комуникация се превръща в широкоспектърна самота и дума по дума смисълът изчезва зад формулите на изтънялата ни духовност. С позабравени въздишки изоставяме празниците си. С джиесемно напомняне преодоляваме делниците. Вече не се чуваме по телефона, а си оставяме съобщения. Не се радваме за успехите на приятелите си, а им поднасяме поздравления. Превръщаме се в говорящи имейли, а мълчанието запазваме за разговорите. С другите. Със себе си. С бледите задявки на отлетелите мигове щастие. Та, за какви традиции ви говорех? А, да! За онези, дето ни събираха на софрата, качваха на табуретката малчуганите да кажат едно стихотворение и ни изпращаха до прага с пълни чанти с домати. И още, с някоя проронена мамина сълза, че кога ли пак ще се видим, като все ни няма у дома, отвъртяни в центрофугата на успяващите, никому неизвестни печалбари.

- Ти не забравяй да си пришиваш по един вълнен червен конец на сутиена, дъще – наръчваше баба – че да не ти грабне душичката тая чужбина! Урочасат ли те чуждите, спасение нема! Ще виснеш изпомежду Левски и кралицата им, а отвсякъде – саде празнотия ще ти остане!

Мисля ги тия работи и с елегантна увереност пъхам красиво ключе в кокетната вратичка на английската си къщичка. Като Гретел, която очаква Хензел да се завърне от работа и после заедно да си ръбнат от бисквитения уют на своето скъпо платено чужбинско щастие. Костелива ръка се скапва на рамото ми с вещерска точност. Венозно – мъгливият поглед на съседката Брунхилд прелива учтиво изчакване в нетърпението ми да се скрия в курабиената си крепост.

- Вие винаги се прибирате в четири часа, скъпа Сю! – плисва гласът и – Днес най-сетне реших да ви заговоря...

- След пет години мълчание, откакто ви се представих? – позволявам си леко интоксикиращо учудване аз.

- След пет години и четири месеца – невъзмутимо ме поправя Брунхилд. – Вие и вашият съпруг сте едно образцово семейство. Отдавна ви наблюдавам.

- Благодаря – обърквам се аз – но...

- Затова реших днес да ви поканя и двамата на чаша вино в градината си. Виждате ли, аз живея сама в този квартал и визирам всички собственици по нашата улица. Забелязах, че само вие и аз поставихме коледна украса на къщите си. Колко оскърбителна е липсата на традиции в наши дни, не мислите ли?

- Сега е месец юни! – възкликвам – Нима впечатленията ви от Коледа ви държат до ден днешен?

- Човек винаги трябва да е предпазлив, за да е сигурен че не греши в преценките си – наставя съседката ми – Очаквам ви в седем часа.

Дискретен звънец прониква мистични звуци в зеления полумрак на съседната къща. Брунхилд изплува пред протегнатата ми кутия с шоколадови бонбони като усмихнат призрак, призован от отвъдното. Нещо като клонинг на Баскервилското куче се озъбва учтиво-заплашително зад гърба и.

- Колко навреме! – констатира тя – Сигурна бях, че сте точни като истински англичани!

- Всъщност сме българи – осведомява я честният ми съпруг – И по традиция се целуваме с домакините си по двете бузи.

- Нямам нищо против да ме целунете, млади човече – окрилява се старата дама – за пет години и четири месеца ви зърнах само няколко пъти и когато „случайно“ поглеждахте към моята градина се чудех дали не ми правите мили очи?

С ядно ощипване намествам червения вълнен конец под презрамката на сутиена си.

- Не се притеснявайте, скъпа, англичанките трябва да приемат философски ревността – шприцова следващата си фраза Брунхилд.

- Аз не съм...

- Да, да, не сте, но вече е време да станете – продължава съседката ми – погледнете цветята ми. Създадох този частен рай за себе си и за тези, които избирам да го посещават.

Наоколо каменни гномчета отдават чест на мозайкови костенурки, статично плъпнали в изумителни ароматни цветове. Истински обир на багри за сметка на климатичната юнска сивота, впита като отесняла рамка около избухналата шарения на живота.

- Градината ви е потресаваща! – възкликвам аз - Поздравления.

- Благодаря. Английска традиция. Когато няма слънце, сам да го създаваш.

Поемам чашата с вино и потъвам в мислите си. А мен ме е създало слънцето. Когато го няма се чувствам прогонена от света.

- Яжте лято – казваше баба – протегнала пълна фруктиера с руси праскови.

- Вземете си чипс – кани ме Брунхилд и оставя до ръката ми опакован квадратен пакет. – Това са деветнадесет британски знаменца. Забелязах, че нямахте време да украсите къщата си за юбилея на кралицата. Подарявам ви ги. За всеки следващ случай.

- Разбирате ли, ние не смеее... – проточва мъжът ми.

- Оооо- пресича го Брунхилд – разбира се, че сте! Добрата стара Англия има нужда от традиционалисти като вас. Когато наоколо няма англичани, тя ги създава сама.

- Благодарим ви за гостоприемството – разбързваме се ние – Време е да си вървим. Утре сме на работа. Имаме безбройни ангажименти. Радваме се, че ни поканихте в градината си. Тя е като приказка с тези екзотични цветя.

В погледа на Брунхилд проблясват стопени кристали:

- Всъщност всичките ги пренесох от Ямайка. Аз само съм родена тук, а там премина животът ми. И когато мъжът, когото обичах почина, се прибрах обратно, на този остров. Дойдох заедно с растенията от градината ни, защото никога няма да свикна с липсата на цветове в тази страна.

- Всичко ще ни разкажете, когато се видим отново. Ще ни дойдете на гости. Ще приготвя българска храна – ободрително приключвам разговора аз.

По стръмните скули на Брунхилд изгрява обнадеждена руменина :

- Кога? - пита тя.

Когато наоколо няма приятели, самотата ги създава сама.


Здравка Владова–Момчева

Monday 4 June 2012

Юбилейни задкулисии
/отново в търсене на бялата лястовица/

- Скъпи колеги, с огромно удоволствие трябва да ви съобщя, че вчера имах шанс да отъркам рамо с принц Чарлз на ежегодната среща на учителския синдикат в Уиндзор с Негово Кралско Височество! Докладвах, че нашето училище отново е на първо място в графство Бъркшър, както по успех, така и по посещаемост. До момента при нас са записани 40 процента деца от местен произход и 60 процента такива от други етноси. Браво!

Нашата директорка, мисис Стоун, блесва срещу стълпения колектив редута на непоклатимите си изкуствени зъби.

Следват бурни аплодисменти. Три къси и три дълги изплясквания. Като на футболен мач. Всички се усмихваме с холивудска увереност, а плътно прилепналите по прозорците щори, отекват обратно убийствения ни ентусиазъм.

- Интересно какво ли си е облякла този път? – почти телепатично шушва зад рамото ми Ела Еванс, отровната историчка на нашите колежанки – обзалагам се, че е била с миналогодишната рокля, обърната наопаки.

Зелените и лазерни очи пронизват ухото ми с пареща терапия.

- Не стига, че са ни замразили заплатите от незнам колко години, ами на всичкото отгоре изискват и възторзи!

- Защо не си търсим правата? – с крива устно – лицева конспирация изсмръхтявам аз.

- За да не си изгубим работата, балканска бунтарке! – направо ми внушава Ела, вперила фаровите си зеници в приближаващата ни шефка – Ах, мисис Стоун! Поздравления за големия успех! Отново сме на върха с масовост и стил! Пръстенът ви е невероятен. Нима се лъжа, че удивително прилича на този, който Кейт Мидълтън носеше на своя годеж, в наследство от лейди Даяна?

- Абсолютно сте права, мис Еванс – кимва доволно директорката – това е копие от прочутия оригинал. Никога няма да се сетите колко струва.

- Обзалагам се, че е много скъп – вметва точната фраза колежката ми – глътнала като бастун вродения си сарказъм.

- Само пет лири. Не е за вярване как подобна красота може да се окаже по джоба на всеки и все пак да изглежда толкова убедително истинска! Няма да ви кажа откъде го купих, за да не ме изкопирате...

Мисис Стоун отплува покрай шпалирния ни тандем с гъша грация и оттрениран благосклонен смях.

- Да, бе, да! Как ли пък няма да хукна да си купувам тази тенекия – изскърцва Ела – точно от сергията в средата на шопинг центъра. Целият град оттам се снабдява с годежния кралски пръстен. Ти ще се декорираш ли с нещо подобно?

- За къде? – разсеяно питам аз – За откриването на българската чешмичка в Кенсингтън гардънс ли? Не. Аз си имам свой стил. Предпочитам висококачествено сребро...

- Каква чешмичка, какви българи скъпа? Говоря ти за юбилея на кралицата! Спомняш ли си изобщо, че предстои?!

- Ако знаете какво пурпурно сари съм си избродирала със златни конци за вечерята с Имран Кан, на която сме поканени с мъжа ми, просто ще се пръснете от завист! – прибавя и своите вълнения Сакина, погълната от политически надежди за бъдещето на Пакистан – Вижте , донесох ви парче от плата, за да се уверите в качеството му.

- А чешмичката в Хайд парк е дарение от моята общност за лондончани – повишавам с една октава своята новина.

- Юбилеят! Кралският юбилей преди всичко! – с доминантна настойчивост откънтява Ела – Ще получите ли по три почивни дни бонус за вашите събития? Не, нали? А от този юбилей ще бъдем облагодетелствани всички. Планирате ли нещо специално за тогава? Аз ще изкачвам Килиманджаро с мистър Брадли в чест на събитието, затова...

Затварям очи и зад пулсиращите ми клепачи се разлетява ято бели лястовици. Едни към България. Други към Пакистан. Трети в скупчено имперско постоянство право в островното небе. Надежди за холидеи, изворна гордост, избродиран брокат по сарито на световната политика. И три жени. Едната с туристически обувки, следващата с игла в ръка и аз , все по теля, по теля, напред, подир своята лястовица , зажадняла за българска лондонска вода...

- Ще дойдеш ли с мен навън, да се поразходим? Имаме още половин час почивка, а мисис Стоун твърди, че нашата сграда не е пригодена за температури над 23 градуса. Не искам нещо да ни се случи и да се изпържим вътре. – Сакина настойчиво стисва ръката ми, вперила в мен ужасени, британско – родени, черни, източни очи.

- Каквото е имало да се случи, вече ни се е случило, скъпа – въздъхвам аз – опасявам се, че сме изпържени доживот. Ако на някой му хрумне някой ден да ни отцеди една по една от този фритюрник, сигурно доста ще се учуди след като ни извади. Малко английски чипс, една пакистанска самоса и една българска бяла лястовица с хрускави разперени крилца.

- Не те разбирам – бърчи носов пиърсинг приятелката ми – говори ми на разбираем английски – първо, второ, трето. Страх ли те е от жегата или не?

- Давай да ходим навън – въздъхвам изгубена в превода – защо си помъкнала тази огромна торба?

- Нося храна за своята съседка Линдзи. Остана доста, след годежа на племенницата ми. Извиках Линдзи да дойде дотук, защото ме е страх съпругът ми да не се разсърди, че я раздавам. А аз съм добра мюсюлманка. Искам да бъда щедра. Мъжът на съседката ми я остави с три малки деца и хукна подир друга жена. Сега за нея е трудно да ги изхранва сама. Затова аз готвя повече. Да не си лягат децата и гладни.

До отворената желязна врата на централния вход чака прегърбена русолява фигурка с изгорели коси. Дрехите и са десета употреба. Очите и светят с вълче настървение. Тя поема ухаещата на къри торба и разцепва с поглед вкусното съдържание.

- Благодаря , Сакина – сдържано кимва тя – сега бързам. Отивам в града, защото разбрах, че в шопинг центъра се продават копия на кралския годежен пръстен. Само по пет лири , представяш ли си? Веднага ще си взема за юбилея на кралицата. Искаш ли да купя един и за теб?

Очите ми излитат към небето като две лястовици, натежали от дъжд. Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! Добре, че човеците са се научили да я украсяват с ефтини пръстени!


Здравка Владова-Момчева