My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 17 February 2015

Освобождение

- На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата/ имота/, че да я нагоди за пред света.

Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота...

- Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?

В пряката реч на битието, забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.

- А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.

Нямам почит да изслушам записа до край. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си,в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!

- Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор...

- Папките с напусналите - в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.

Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка,на когото, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.

- Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто... сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.

- Тук ли си още Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай докато се върна.

Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица настоява да го дослушам:

- По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре и, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат...

Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.

- Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. Тъй и тъй отче Тома, рекъл човекът, ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.

Телефонът ми звъни:

- Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми – Искаш ли да взема бутилка вино?

Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:

- Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. Попадийо, рекъл, зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай... И дума повеке не казал.Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото...

- И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?

Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм пра-внучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното.Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша.Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!


Здравка Владова-Момчева

Wednesday 4 February 2015

Валентинка за полковник Кийн

Животът е униформа, а битието – дълг, който изпълняваш, докато дишаш. Ако някой твърди нещо друго,значи е безработен мечтател без спестявания за дисциплинирани старини.

Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.

- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?

Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.

- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.

- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?

Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.

- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.

Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.

- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.

- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?

Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...

- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...

Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.


Здравка Владова-Момчева