My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 18 March 2015

Романтично намерение

Пролет е, скъпи приятели, та някак на всички ни става по-ве дро в битието и съзнанието. Гушнало ми се е едно ми ти слънчице на небосвода, лъщи отгоре като излъскан автомобилен тас, а отдолу, по грешната асфалтирана земя, найлонови торбички и хартийки разпукват като сакура /цъфнали вишни/ в тържеството на живота.

Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.

Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:

- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?

На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.

В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:

- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!

Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:

- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!



По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...

Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!


Здравка Владова-Момчева

Friday 6 March 2015

Разнищване

Тридесет и седем крачки до ненаситната паст на метрото. Улична количка за хот-дог. Будка за вестници. Тълпа. Таксита и улици, преситени от хора. Битието е навсякъде и никъде. Като американска мечта – постоянно движение по изтощителната спирала на стремежите. С позабравено начало и неясен край. Нагоре. Застой. Пак нагоре. Където не достига въздух. А самотата се натрупва в андроген. Да бъдеш все по-малко жена не е рецепта за самодостатъчност в живота.

Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...

Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.

Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:

- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.

Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?

- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...

Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.

- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...

Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...

Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...


Здравка Владова-Момчева