Короната на една преславска Джоконда или да откриеш България въпреки всичко

Винаги съм имала чувството, че светът наистина е малък, когато посещавам лондонските музеи. Там сякаш са събрани в стриктен конспект най-ценните находки на човечеството – реставрирани, обгрижени, номерирани и надписани. Един предметен учебник по глобална история – напред – назад във времето и пространството.

Английската събирателност, сякаш е дадена на всички обитатели на планетата като компенсация за нехайството или историческата липса на късмет, ощетили толкова много нации, включително и нашата. Турбулентно завихрени в балканската си съдба, понякога не домисляме колко струва „гордостта“ да ни има в лъскавите витрини на някоя световна експозиция. И как тръпката на откривателството може да развълнува нашите наследници, доста объркани в дилемата за свое и чуждо в мултикултурната поредица от богатства, изложена в Лондон за всеобщо разноезично възхищение ...

Събота е. Един уравновесен двадесет и четвърти октомври. Събираме се с гимназистите пред Посолството и с любопитство обсъждаме предстоящата си визита си в музея „Виктория и Албърт“, където Яна от 10 клас ни е поканила да посетим изложба на модерна фотография. Известни личности и актьори от 21ви век, пред обектива на днешни творци, представени чрез виртуални картини, подобно шедьоврите на майсторите – предтечи, запечатали „звездите“ на своето време с четка, бои и талант. Колко ли тайнствено усмихващи се съвременни Джоконди ни очакват? Дали неповторимият Леонардо се е смилил да се прероди в някой гений на камерата? И колко от тези фотографии ще останат след нас, за да удивляват следовниците ни, снизходително усмихнати пред „допотопната“ техника на безсмъртието, с която сме се опитали да се превърнем в историческо наследство?

Искам да задам тези въпроси на учениците си, но съботната тълпа пред музея ни обгръща с нехаен непукизъм, много повече втренчен в качеството на мобилните селфи –та, отколкото във философските реторики на живота. Проверяват ни за остри предмети и въпреки даскалското ми желание старомодно да проникнем с почтителност в една лондонска Мека на изкуствата, енергията на децата около мен ме заразява с динамичната любознателност на моите български колумбовци.

Обичам скулптура и затова уж случайно ги повеждам през секцията със статуите, населена с вглъбени художници, които рисуват мраморните пропорции на десетки съвършени тела. Скулптурни групи от камък и плът. Дали някой би се сетил да нарисува художниците в момент на творчество? Днес съм умозрително настроена, но Лора ме прегръща и възторжено сочи целувката на безсмъртните Дафнис и Хлоя, релефно гравирани на стената в огромно пано. Гигантска камея на любовта. Непроменена от древността насам. И точно толкова постоянно вълнуваща с тайнството на влюбените, които я повтарят и до днес. Снимаме се с моето усмихнато момиче в краката им. Мимолетни поклоннички на единственото чувство, което има смисъл в този живот.

Орлин и Ружа внимателно заобикалят саркофага на средновековни лорд и лейди, целомъдрено положени за вечен покой в перфектно изсечените си одежди върху капака на семейната гробница. „Подметките им са съвършено изработени“, констатира Тони. Колко неочаквани асоциации на възхищение, може да предизвика изкуството, подсмихвам се аз. Изведнъж ме осенява прозрението, че младите хора не са непочтителни към старината, завещана от предишните генерации. Те просто я оценяват със свои, уникално-съвременни очи. Практични. Виртуални. И все пак докосващи човешкото в апотеоза на мрамора. Чифт подметки на благороднически ботуши – шедьовър за гениалния поглед на децата ни!

Напредваме бавно. Възклицаваме. Харесваме. Губим се и се намираме в този събран свят, в който имаме щастието да споделим малко време. От фотографската секция ни дели само изложбата на бижута от всички човешки епохи. Не можем да я отминем! Кога друг път ще се потопим в златната река на миналото? А тя е всепоглъщаща. Изкусителна като съкровището на митичния цар Мидас. Докоснеш ли се до нея, па макар и само с очи, озлатяваш завинаги. Осребряваш се за спомен. И се поръсваш с диамантен прах чак до клепачите. За да тежат за бъдещи сънища. Тоналността на оживените ни разговори спада до шепот на джуджета, открили мината на своите мечти. Толкова сме заслепени от скъпоценностите, че замаяни настъпваме посетителите по шедьовърните подметки. Огърлици с прелъстителни отблясъци, пръстени, осеяни с рубини и изумруди, шпаги,с инкрустирани фамилни гербове във всички багри на дъгата, малки кутийки за бижута, разгърнали в миниатюр цялата нежност на седефа и безкрайната твърдост на платинените си тайни.

- Господи, колко обичам украшенията - чувам се да казвам на Жанет от 9ти клас - и половин година няма да ми стигне да съзерцавам всичко изложено тук!

Не беше много учителска констатация, но знам че съм разбрана правилно. Покрай мен, хипнотизирано чуруликат толкова много жени. Бъдещите такива ме усещат даже с намигване.

- Госпожо - тайнствено ме вика Тони - качете се на второ ниво. С брат ми открихме нещо уникално! Корона на българска преславска принцеса!

Просто излитам по стълбите. Дали диамантените искри не са развихрили фантазията на гимназистите?

В края на кристалната секция, в скромен ъгъл са разположени артефакти – женски украшения от Балканите. Малка корона, създадена за девича глава, привлича вниманието ми с изяществото и непреходността на изработката си. Прилича на венец с фини и все пак възлести листа от позлатено сребро, украсени с тюркоазени топчета. Като тичинки за вечно разцъфване. Един неумиращ старт на младостта в безкрайността на предстоящото време.

Разтреперана зачитам коментарната бележка под експоната. Не вярвам на очите си! Короната на средновековната българска принцеса е закупена от Преслав в 1850 година, не се споменава от кого, на днешната стойност от 150 британски лири. Лаконично и унизително за българите. Възторжено и невероятно за техните деца. Рукват ме емоции, които те не трябва да усещат. Важно е само да спася радостта им, че са намерили и България в блясъка на големия свят. Витрината, предпазваща украшението, ме отразява с безразлична точност. И аз се усмихвам като Джоконда, неразгадаема за искрените вълнения на моите ученици. Сега разбирам какво би могло да се крие в тази усмивка. Милост за наивността на идващите след нас и горчивина към съзнаващите истината за себе си. А може би и малко надежда, че на световния подиум на изкуствата можеш да придобиеш самочувствие макар и с отломка от неизвестното минало на народа си, пометен, объркан, разпилян и пак събран от нещо българско, на което да се възхищават и другите.

- Хайде да отиваме във фотографската секция – напомням с бодър тон целта на нашето посещение.

И докато се събираме в оживена група към изхода, виждам лицата на тези неизкушени още, чисти души. Те преминават, отразени под дъгата на изящната преславска корона – български красиви Джоконди – всяка със своя загадка за бъдещето. Накъде ли ще ги отведе то? Може би към нови открития? Или към нови Българии? Не зная. Но вярвам, че са осъзнали кои са . И се надявам, че вече са забравили цената, с която някой неизвестен сънародник е продал преславската корона в пътя и към световната слава.


Здравка Владова-Момчева

Той дойде ли?

Романтиката е мъртво понятие. Така поне твърди прагматичното мнозинство от човечеството, загрижено да трупа полезни контакти и да изхвърля преоценени трепети с преминал срок на годност. Защото, да имаш връзки, означава, че си еволюирал и успял. А оцеляването чрез ровичкане в сантименталния прах на миналото, води единствено до... контейнера за боклук.

Уж ги разбирам тия работи и уж им се подчинявам. Както някога в игрите на „ужким“, в които бях принцеса със скъсано чорапче и въображаем шлейф, обсипан с диаманти, повлякъл се над старата ми махала, чааак до Янтра. От където комшиите ловяха мезето за поредния футболен мач, а жените им се чудеха къде са се затрили новите им обувки с остри токчета, разтракани по калдъръма от наглите ни, крадливи, пепеляшкини крачета.

Гледам я пак Янтра и пак се опитвам турбулентно да прелетя само със силата на мисълта под Стамболовия мост. Да се бухна в паното на Света гора и да измечтая всичките си намерения за бъдещето само в едно мигновение. Мигване в калейдоскопа на живота. За да имам всичко. Само за мен. Но вече не мога да го направя. Защото най-важната съставка на тази магия – наивността ми – отдавна е преминала срока си на годност. И лежи смачкана в дъното на зиналия контейнер отсреща, препречил и Полета, и Гледката, и Бухването в мига, който отлита по безмилостната логика на астрономическото циферблатно време.

Днес ми е ден за контейнерно милосърдие. В малки пластмасови кутийки насипвам парче вчерашна мусака, черпак супа, поизсъхнал сладкиш...

- Ама много клошари се хранят от кофите бе мамоо – провлачвам лек чуждестранен акцент в премерената си загриженост за разрухата на българското общество – чак ми е неудобно да ги гледам. Та тези хора преживяват само на отпадъци. Няма ли социални помощи в тая страна? Кой организира благотворителността на гражданите?

- Няма, маме – въздиша един смирен отговор от дневната – няма ! Тука в квартала правим каквото можем. На, тия кутийки ги вземи и иди да ги наредиш на дувара до кофите. Те си знаят. Като минават оттам си ги вземат. Нещо като улична кухня за бедните. Туй можем, туй правим съседите. Другото е от Бога, като я няма държавата...

Нахлувам набързо новите си маркови обувки с остри токчета, че от дете мразя хлепки и джапанки, мазвам леко червило по устните и с вид на случайно преминаваща се опитвам с бързината на мисълта да прелетя край контейнера, за да оставя незабележимо малко милост за излишните хора. Вече съм дисциплинирана. И действам според сегашните неписани правила на махалата ни, в която някога бабите ни преследваха с филии и конфитюрчета, само и само да хапнем от тяхното. Че да не би да останем гладни...

До сребристия търбух на контейнера, ситничка и трептяща като колибри, с преполовена биричка в ръка се гуши Мариянка. Малко нефелна, малко недорасла, малко чалната. Наивно недоразумение в този живот. Като всичко ненужно, което насмитаме към боклука. Пък който ще да го взема. Може и да потрябва на някого.

- Чакам го – тревожно ми прошепва тя – от два дена не е идвал. И тайнствено мигва насреща ми. С едно такова пъстро Вселенско око. Като изгубения за мен калейдоскоп на живота.

- Леля ти знае ли, че пак си тук – питам със строгост, която прилагам само към най- неразумните си ученици – вместо да пиеш бира, гледай да си вземаш редовно хапчетата. И престани вече с тоя клошар ! Как пък точно него си хареса ! Не стига, че е грозен, ами е и най-проклетият в махалата !

- Аааа – ухилва ми се беззъбо дребосъчката – обича ма тооой, обича мааа ! Аз му остаям по половин биричка, да си покарва хапката с нея. Споделям, ша знайш. И той да усеща, че си го мисля...

Мариянка е влюбена в скитник, който прилича на изтърбушен чадър. Зъл и изострен от глад и мълчание. Когато той рови в боклука, никой не смее да припари наоколо. Ни кучета, ни туристи, ни милосърдни съседи. Не говори с никого. Налита на бой. А след него контейнерът остава зинал във вонящо недоумение.

- Отивай си у дома – настоявам загрижено аз – и без това твоят Ромео събира само бутилките, щото ги връща за стотинки в магазинчето. Бирата я излива. Явно е трезвеник.

- Ааааа – проточва на забавен каданс нефелната Жулиета – дръпва му по някоя глътчица той. Да не ми скърши хатъра. И да ма целуне тайно от вас. Дето само ми давате акъл кого да обичам и кого да не обичам...

... Ние, нормално пиещите бира индивиди наистина само знаем да даваме акъл. Понеже сме изоставили себе си, за да се ровим в душите на другите. Като в сметище, от което можем да отмъкнем по някоя шарения за осивелите си емоции. Защото, да гледаш Света гора, през ленивия пояс на Янтра, от висотата на един неповторим чардак с чаша следобедно пиво в ръка вече не е дори мечта за полет, а просто поглед през бариерата на убийствено затрупалия те, опит. И тъгата. И умората. И безразличието. До следващия възкресителен трясък на живота...

- Оставете маа, изроди такива ! Искам на боклука, искам на боклукааааа !

Този писък долита в подножието на размислите ми, отвързан и побеснял, побягнал от еснафската усмирителна риза на нормалността. Долу,на улицата, двамата яки племенници на Мариянка непукистки я теглят към къщи – потни, тъпи и примирени с лудостта и. Напълно оперирани от романтика. Ваксинирани срещу любов.

Преди да извикам или да изтичам по стълбите, очите на ситничката ми познайница се впиват в моите. Като наелектризиран щепсел в прегорял контакт. И ме взривяват до сълзи. И ме разпъват в късо съединение с натежалото небе, откъдето руква пъстър, калейдоскопен, Вселенски дъжд:

- Той? Той дойде ли? – с дива последна надежда изкрещява тя.

- Дойде, мила, дойде – спасявам душата и аз – и пита къде си. И си глътна от бирата. И те целуна...

И после, благодарение на теб, аз успях да полетя с бързината на мисълта под Стамболовия мост. И да се бухна в паното на Света гора. И да измечтая всичките си смачкани намерения. И да усетя живота. И да се върна в себе си. И да си кажа, че все още трябва да се обичам. Въпреки, че светът се опитва да ме превърне в емоционален клошар. Грозен и зъл като изтърбушен чадър... Аз просто трябва да се науча да се очаквам с любов ежедневно. Защото понякога срещите със собствените ни души стават до контейнерите с боклук, където не трябва да се отказваме да се намерим.


Здравка Владова-Момчева

Похвално слово за един българин

Джон Бризби
Пра-правнук на Тодор Бурмов (първият министър-председател на България след Освобождението) и пра-правнук на още две именити личности: Доктор Стоян Данев (министър-председател на няколко български правителства в началото на 20-ти век) и Константин Хаджикалчев (банкер, филантроп и първият българин, установил контакт с принц Фердинанд Сакскобургготски като представител на тричленната делегация, изпратена от Регентството да избере следващия български принц след абдикацията на Александър Батенберг).

Да откриеш своята България в наши дни означава много неща. Да знаеш къде да я търсиш. Как да я опазиш. А понякога и... как да я сътвориш. Мнозина погрешно се опитват да я променят, а малцина я тачат такава, каквато е. Защото страната ни е монолитна, въпреки времето и деянията ни. Излиняващите сме ние самите - преплетени като в черга нишки от родови легенди – обречени на забрава или възкресение, според собствения си човешки избор в този единствен, много объркан и светкавично кратък живот.

Често се питам защо ние, българите така съвършено умеем да се критикуваме едни други и никога не оставяме светло пространство в душите си за похвала? Към доброто, което сме сторили. Или съграденото от нас. И даже за тръпката по това, което бихме искали да направим. Стига да я споделим. Да я предадем нататък. Към някой, който може да я осъществи. Ако ще и да е само в свой, собствен свят. По домашните възрожденски завети на достойните си предтечи.

Затова, днес ще ви разкажа една истинска история, която започва с нашенско недоумение и завършва със световна притча за доброто. И българска, и английска, и човешка история. Случваща се с ренесансова надежда в покрусената ми от промени страна. Където в жаравата на август и суетата на завърналата се за кратко в земите си емигрантска родина, аз открих кого да похваля. И то по начин, който би развълнувал строителите на онази България, където дядо Йоцовия щастливо незрящ въпрос – „де българското?“ – би бил разбираем. И тачен. И чут.

- Носите ли удобни обувки? – любезно пита Джон Бризби, застанал сред прелестния матриархален миниатюр на махала „Баба Стана“, положена като пендара от Божията десница в пазвата на Троянския балкан. От терасата на една красива вила, очакването ми за пътуване назад във времето, ме приземява в чифт практични маратонки, с които нямам търпение да навляза в босоногото минало на неговия роден край.

- Аз съм оттук – пояснява домакинът ми. И вече няма начин да го оставя на мира. Докато не ми разкаже за училището и църквата. За кладенеца и музея. За къщите и хората, предишни и днешни. За старците и децата. За отишлите и идващите. В неговия сътворен за добро свят, в който неслучайната случайност ме заведе. Защото в селската идилия на един домашен кът, егоистично побягнала от преследващите ме проблеми, свита на топка в недоверие към свои и чужди, аз срещнах... истинския Джон. Пра –пра внук на Тодор Бурмов, съставител на Първото българско правителство след Освобождението, министър на вътрешните работи и временно управляващ народното просвещение и Хаджи Калчо Дренски, първия пловдиски банкер. Днес Джон Бризби е кралски юридически съветник, председател на фондация „Приятели на България“, светска личност от бляскавия Лондон. И тогава, в уж спокойния уют на кратката ми ваканция, аз за втори път и наистина се запознах с него – българина с английска кръв и англичанина с българско сърце. Имах щастието да гостувам в пресътворената от него наша родина. Възкресена и споделена. Автентичната ми, лелеяна и обичана България.

- Направихме приземния етаж със спални помещения, за да могат децата – сираци да се чувстват удобно, когато идват тук – с английска практичност обяснява той.

- А дървените орнаменти по стените оригиналните ли са? – с нетърпение го изпреварвам аз.

- Възстановихме училището така, както е било направено в 1893та година от благодетелите Хаджи Калчо Дренски и Константин Хаджи Калчов – скромно отвръща техният потомък – а в 2003та, заедно със съпругата ми Клер, го реставрирахме в памет на майка ми – Лиляна Данева Хаджи Калчева – Бризби. Построихме и църква, която нарекохме „ Храм на Пресвета Богородица – Живоносен Източник“, вдигнахме и кладенците на селото. И някои къщи. И чешмата...

За да е жива паметта, чрез която идващите дотук се зареждат с надежда. Така си помислих тогава. А го пиша сега. Понеже разбрах, че никоя добрина не бива да бъде премълчавана. Че добрината не е ничия. Че добрината трябва да се огласи. За да я чуем, усетим и похвалим. Както някога. Когато не сме знаели що е завист. И сме приемали стореното за човеците благо като дар Божий.

- А защо никой досега не е писал за Вас и цялата тази благотворителност, която правите? – настойчиво питам аз.

- Because I am a very private person – отговаря той. Ще преведа тази фраза на своя си, личен български. Защото вярвам, че духът на селцето „Баба Стана“ откликна на въпроса ми чрез изискания английски на своя наследник именно по този начин:

- Аз съм много скътан човек – каза Джон. И аз разбрах, че да скъташ истинската България, като дари в ракла, е най-добрият начин за оцеляване. Да я открие само този, който има очи да види. И душа да я побере. И сърце, да я усети. Другите нека обитават своето лъжовно настояще. Те просто не са способни да оценят, че миналото може да пренесе мъдрост в бъдещето само, ако е запазено непокътнато. Скътаното минало е един от смислите на живота.

- Елате да ви покажа стаята, дето е спал даскалът на училището – подканя ме моят неочакван българин – а после разгледайте и фотографиите по стените. Някои от тях пазят лицата на учениците. Вижте босите им крака. Затова и наградите за отличен успех са били менчета - съдове за вода и храна. Децата са се радвали на такива неща. Носили са ги у дома си. Да се гордеят и да ги ползват семействата им.

От стените ме гледат потъмнелите образи на земята ми. Жадни за знание. С бакърени менчета в ръце.

Мила Българийо, не знаех досега, че любословието ти се измерва с менче, скътало години учение и малко мечти, с които да потеглиш към живота.

- С последното менче в махала „Баба Стана“, дарено от майката на бай Милко, някогашна ученичка в училището, днес кръщаваме деца в църквата – добавя Джон.

А аз си мисля, че ние, българите, сме позабравили своите менчета, залисани да гребем в битието с алчните си джобове.

Да разгледаш отвътре училището в махала „Баба Стана“ се равнява на разходка в историята. Просто можеш да я прочетеш и проследиш събитията по потъмнелите страници на „The Illustrated London News” и “Le Petit Journal” от началото на 19 век. Да срещнеш погледа на руския император Александър Втори, или очи в очи да се запознаеш със строгото лице на Хаджи Калчо Дренски, застанал със сурово достойнство пред обектива. Облечен с чохен контош. Сериозен и непоклатим за бъдещето. И за вечността.

- Помните ли главата «Радини вълнения» от «Под игото» на Вазов? – усмихнато ме провокира Джон.

- Разбира се, нали я преподавам на учениците си в Лондон – леко засегната отвръщам аз.

- Заповядайте тогава в театралната зала – тържествено ме кани домакинът ми – мечтата ми е някой ден в нея да гледам представлението на «Многострадална Геновева». Вярвам, че усещането ще е като в романа.

Тогава прозрях, че в съвременния роман на махала «Баба Стана» има една глава, която непрекъснато трябва да бъде дописвана, доизговаряна и досътворявана. Като отворен финал от миналото към предговора на бъдещето. И там, на приветливата сцена, украсена с флаговете на България, Великобритания и Обединена Европа, има място за всички, които има какво да кажат. Защото в началото бе Словото. И нека то бъде похвално. Ще го започна така:

Скъпи Джон Бризби, знаете ли, че още със създаването на тази зала във възроденото от Вас училище, с подаряването на рояла, на който могат да свирят всички деца без родители, за да упражняват таланта си, Вие сте заселили завинаги духа на Геновева в това училище? И не само него. И не само там. Защото, накъдето и да тръгнеш в това мъничко селце с бели къщи и плочени покриви, отвсякъде те обгръща България. Онази чистата, вечно чакащата, нищо неискащата от разпилените си по света деца, България. В живота Ви сигурно има много възможности. Но ме държи усещането, че единствено истинската, абсолютно сигурната и неизменната е тази, при Вашия корен, у дома. При живоносния източник на любовта. И ако някой, вместо да Ви похвали, реши да попита не е ли недостатъчно да възкресиш само едно село, когато Родината има нужда от огромни инвестиции и други грандиозни начинания, моля, отговорете вместо мен със следната притча:

« Веднъж едно момче, се разхождало покрай брега на океана. А предишната нощ имало буря и разярените вълни изхвърлили на пясъка хиляди морски звезди. Те всички умирали под палещите лъчи на слънцето. Момчето се навело, взело една от тях и я върнало обратно във водата.

- Защо правиш това – попитал Океанът - нима жестът ти има значение за останалите звезди, които не можеш да спасиш?

Момчето се усмихнало и отговорило:

- Аз мога да спася само една и това означава много за нея и мен!»


Здравка Владова – Момчева