My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Saturday 7 December 2019

Коледни чудеса

Както си пазарувах на миши прибежки насам-натам, мерих си тоалетчета, купувах си гримчета, пийвах си кафенца, мигах под светлинките и си мечтаех ли мечтаех за чудеса, миналата Коледа, взе че дойде! Не стига това, ами тръсна в декемврийския ми календар такива ангажименти, че веднага ми се прииска да се върна отново на работа, за да си почина. То не бяха партита, то не бе протокол! Когато човек е на парти по протокол, при това в изискан хотел, трябва да спазва три основни правила:

1. Шведската маса се подминава с елегантна небрежност, без гладнишко впиване на захапка и поглед в деликатесите, понеже това довежда до напълняване и кривогледство!

2. Чашата с питие се разнася три пръста над главите на присъстващите, а шампанското злорадо се консумира след като другите са изсмукали всичко в края партито по протокол.

3. Не се посещава тоалетната на етажа! Ползва се личната, в хотелската стая, защото никога не се знае какво чудо ви е приготвило общото Ве Це. Без протокол.

Friday 6 December 2019

Събират средства за деца с увреждания в Българското посолство в Лондон

Събират средства за деца с увреждания в Българското посолство в Лондон


5.12.2019

За пореден път на 11 декември 2019 година вратите на Българското посолство в Лондон ще бъдат отворени за всички желаещи да вземат участие в ежегодното коледно парти на фондация „Приятели на България. Инициативата е подкрепена от Българското посолство и Българския културен институт в Лондон. 

По време на партито ще се проведе благотворителна разпродажба на картички, изработени от учениците в българското училище „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон. С набраните средства ще се подпомогне дейността на рехабилитационен център „Карин дом“ във Варна, който е основан от експосланика Иван Станчов.

Програмата на коледното тържество включва български фолклор в изпълнение на Лондонски български хор, изпълнения на талантливата Ивелина Цонева, а също и пресъздаване на уникалния български обичай „Кукери“. Това е още една възможност чуждестранните приятели на България и нашите сънародници да усетят самобитната българска енергия, прогонваща злите сили и разчистваща пътя към доброто. По време на вечерта ще се проведе и тих търг с тайно наддаване, като събраните средства ще бъдат предоставени в полза на деца с увреждания в България.

Благотворителната традиция, установена в ежегодната дейност на Българското посолство в Лондон, започва благодарение на Фондация „Приятели на България“, която подпомага правата на български деца с увреждания и в неравностойно положение. Тя е основана от експосланик Иван Станчов. Негов последовател и поддръжник на българската кауза е и Джон Бризби, носител на наградата на Министерството на културата на България за 2015 година. Връзката на господин Бризби със страната ни се корени в историята на неговия род, излъчил видни политически личности през годините – неговите прадядовци Тодор Бурмов, пръв министър–председател на България, доктор Стоян Данев, председател на няколко правителства, и Константин Хаджикалчев, банкер, филантроп, първият българин, установил контакт с принц Фердинанд Сакскобургготски. Подобно на своите предци Джон Бризби безкористно работи в полза на България и развива благотворителна дейност там повече от двадесет и пет години. Постоянна подкрепа в неговото благородно начинание оказва и съпругата му, доктор Клер Бризби, също носителка на наградата на Министерството на културата на България за 2015 година. Тя възприема България като свой втори дом и вярва, че с обща, активна дейност положението на много деца със здравословни и социални проблеми може да бъде облекчено и подобрено. В потвърждение на тази нейна увереност са обединените усилия на много хора, съмишленици и благотворители, които отдават енергия и средства в името на благотворителността. Защото твърдо вярват, че тяхната безкористност ще се окаже вдъхновение и за други. Не само по Коледа, а винаги, защото всяко време е подходящо за човещина и доброта!

Автор: Здравка Владова – Момчева   

Saturday 2 November 2019

Ден за завиждане
/На Ела/

Има един много специален ден в годината, за който направо си завиждам! Той няма фиксирана дата, но обичайно ме връхлита в края на октомври, точно в „големия взрив“ на ежедневието ми, когато пресичам Глостър Роуд с мобилен телефон, загрял от звънтежи, с поглед устремен към златарското ателие на есента, изваяла кестените-накити на Хайд Парк. Работя в движение. Отговарям, потвърждавам и планирам разни неща сред себеподобни, които също стриктно работят, отговарят, потвърждават и планират техните си разни неща. Лондонските булеварди просто гъмжат от такива като нас и жужащото кресчендо на деловитостта заразява с илюзията, че няма нищо по-важно от нищожния периметър на личното доказване. Кратки спринтове. Бързи финали. Червено. Жълто. Зелено. Пешеходна пътека. Автомобилен поток. Отново старт. Изпитание за подметки и нерви. Спирам! И няма сила на света, която да ме отклони от единствената дестинация, която може да ми осигури няколкочасов лежер сред парфюмирания кислород на луксозното убежище, което ме очарова като дискретен комплимент. Хародс. Поне веднъж в годината емигрирам натам, за да си принадлежа.

Tuesday 22 October 2019

Храмов празник на църквата „Свети Иван Рилски“ в сърцето на Лондон

Лондон, неделя, 20 октомври, 2019 година. Светът е полудял от връхлетелите събития, Великобритания е разкъсана от липса на сговор за несигурното си бъдеще, а България ме приканва да пристъпя обратно в личния си духовен порядък, чрез най – силното притегляне, християнската традиция, вкоренена за своите в чуждата земя. Такива мисли ме объркват, докато прекрачвам прага на българската православна църква „Свети Иван Рилски“ в сградата на Българското Посолство в Лондон. Нужно е усилие да се фокусирам върху предстоящия храмов празник сред информационния хаос, превзел съзнанието ми в медийната канонада на претъпканото с абсурдна динамика, глобално настояще. Почти съм забравила какво означава кътче добра тишина, озарена от горящи свещи под опрощаващите погледи на светци, защото отдавна не съм се завръщала у дома, в душата си. Не съм подготвена и да бъда очаквана, заедно с десетките други като мен, изпълнили пространството на уютната българска църква, в определяното като старомодно днес, толкова семейно общение, на близките по вяра, род и език.

Tuesday 15 October 2019

Хиляда и първата нощ

На хиляда и първата нощ, Шехерезада облякла тесни изтъркани дънки, затегнала ортопедичните си сандали и решително отметнала разкошните си коси. Те се плиснали в Млечния път и осветили мрака на Вселената. Пред нея, розовият мраморен коридор, отвеждащ към покоите на Принца, локумено разтягал гръб, напоен със сълзите на хубавиците, унищожени от жестоката страст на любимия и́. Гласовете им шептели в звездния бриз на ефира и с нежна настойчивост я преследвали в прибой от сенки и цветове. Разказаните истории се разстилали зад гърба и́ в безкрайно наметало - ту ароматно като канела, посипана върху кафе, ту огнено като разпиляна жарава, ту тежко и смазващо като съдба на жена, избрана да преминава красива и невредима през любовта на мъжа, докато и двамата намерят сребърната верижка с ключа към сърцето му.

Хиляда нощи Шехерезада прекосявала този коридор и всеки път, според историята, която тя носела в себе си, той бил различен. Времената също били различни. И дрехите, и думите, и телата, и лицата и́. Само едно нещо не се променяло – ненаситното желание на Принца да бъде информиран навсякъде и за всичко, което се случвало и имало да се случва в миналонастоящебъдещето, което ги обгръщало с пулсиращото си дихание…

Monday 30 September 2019

Брекзитутка

Гудрун живее през улицата отсреща и много бих искала с това съобщение разказът да приключи. Невъзможно е. Извинете, ще продължа.

Обичам да се шляя в малката уличка, опасала като „колан на целомъдрието“ (chastity belt), къщите на благонравните ми английски съседи. Правя го с най-голямо удоволствие в края на септември всяка година, точно когато датата на моето рождение наближава и разкошните кестени щедро ронят листа по строгите прави линии на тротоара. Сред тази стрийт арт геометрия тържествува самотно и единствено рошавата ми душа, увиснала като златисто паяче върху платинения маникюр на слънчевия показалец. Долу, под сянката и, изпадалите кестени разтварят бодливите си клепачи и застиват в последно намигване към лятото, толкова безнадеждно, честно и ласкаво, че ми иде да ги сритам от яд, заради пищното тление, сред което ме изоставят. Но аз продължавам да се рея напред, понесена от сезона, завихрил мимолетната илюзия, че притежавам безценния шанс да остана за миг насаме с личната си есенна поема. Прекрасно, нали?

Tuesday 17 September 2019

Другото име на Истанбул
(На Невин Хюнерел)

Спиралата на металното стълбище се вие нагоре като изковано възклицание. Сякаш стъпвам върху клавиши, които откънтяват вълнението ми в извисена тоналност. Преливам в нетърпение да срещна света с детинския егоизъм на прогледнал слепец, без да знам как да назова Творението – само образи, цветове и осезание, от първото, нажежено в сумрака на очакването, стъпало, чак до палещата слънчева зеница в безначалния и безкраен поглед на Бог. Може да изгоря или да оживея. Какво значение има, когато само след секунди, няма да бъда същата? Сама ще изпреваря себе си, смирената там, в равното, обузданата в учтивостта и правилата, обучената в умението да се смалява, човешка точка, след която няма как да се продължа, понеже точките слагат край на всякакъв смисъл. С цялото си същество усещам, че единственото спасение е да се превърна и извися във възклицание. В моя случай – кованото възклицание на стълбищната спирала в железния шедьовър, църквата „Свети Стефан“ в Истанбул. Вече съм над себе си. На самия и покрив.

Tuesday 9 July 2019

Прическа за софа под наем

Спечелих петдесет лири от лотарията и веднага забих към “Holland & Barrett”. Като ми замирише на „Holland & Barrett”, веднага ми се приисква да заживея здравословно. Там обитават такива ненагледни панацеи и пенкилери, че направо вярвам с цялото си същество колко безсмъртен може да бъде човек, стига да изяде, изпие, размаже по лицето си, втрие в кожата си и масажира дюстабаните си с всички мазила и бъркочи, които му се предлагат на изгадни, пардон, изгодни цени! Със сигурност египетските фараони биха се пропукали по шевовете от завист, ако знаеха колко е напреднало мумифицирането в наши дни. Няма нужда да си умрял, за да изглеждаш жив. Достатъчно е само да изчакаш намаленията и после жизнерадостно да се облещиш от сметката, която ти се тръсва насреща, заради неистовото ти проклето желание да си по-красива от всякога. Тогава бръчките ти се изпъват, устните ти се окръглят в усмивка а‘ла фотогеничен шаран, а косите ти се изправят като след бръкване в контакт. Да не говорим за очите! Ах, тези неотразими очи, отскочили от орбитите си към поредната недостижима витрина, която ги насълзява, щото ако не беше тая идиотска сметка тука, оная рокля там с вавилонския фасон щеше да …

Tuesday 25 June 2019

Исихия

Чисто нов Форд Фиеста, старинен бюфет, три претъпкани куфара и две огромни саксии с японски рози, струпани на малкия заден паркинг, това сварих днес на връщане от работа. Плюс две възпитани котки, приклекнали в очакване да бъдат поканени да влязат в отворената врата на съседната къща. И Дороти, разбира се, вечното присъствие на тази кръпка земя, щръкнало и настръхнало с градинска ножица в ръка, вперило носочовката си право в дясното ми слепоочие. Изпълнявам виртуозно танго, докато паркирам с две напред, едно назад и бясно прехвърлям в мислите си всички спасителни опции, които биха ме отвели заедно с покупките, до кокетната портичка на малката ми градина. По възможност, в пълно безмълвие! Тази дума я е измислил Патриарх Евтимий, припомня ми българското филологическо образование. Обаче, тук е остров и в нагъчканото усилие да се добереш до безопасните селения на своя дом, своята крепост, мечтата за исихия е невъзможна.

Tuesday 11 June 2019

Шосé деградé

Пътуваме към Париж, слушаме шансони по радиото, колата лежерно се носи по магистралата, вятърът флиртува с косите ми и животът е разглезващ като комплимент! Наоколо се дипли зеленият кан – кан на френската провинция, а чаровното произношение на р-то ме влюбва във водещия на предаването, въпреки че не разбирам и дума от казаното. Бързам за Франция като за любовна среща и никакви Англии, брекзити и служебни протоколи не могат да ме откъснат от страстната целувка на тази страна. Оттатък Ламанша е моят личен флирт с живота, там, където се кара отдясно и всеки знае какво означава „дълго еспресо“. Благодарна съм на съдбата, намигнала ми с гримиран клепач право в посока към спектакъла на „Мулен Руж“, ах в Париж! Мерси боку! Нося си перлите. Много ми отиват на фона на Сена.

- Колко думи, всъщност, знаеш на френски – пита съпругът ми, явно неосъзнал, че езикът на любовта е разбираем за всички.

- Бонжур и л‘адисион силвопле (сметката моля) – отвръщам аз – но това, последното, си е твоя реплика.

Wednesday 1 May 2019

Lost in пърдейшън

Уютно кафене на открито под първите бледи лъчи на слънцето. Червена ружа върху кокетна масичка пред умиления ми взор. Наоколо – замък на хиляда и осем години, а още по-наоколо – езеро, раздиплено под Божията длан, сребърен брокат, поръбен с нежната резеда на девствената словенска пролет.

Едно ми е славянско на душичката, рицарско ми е такова… Хем балканско, хем европейско, хем не ми се мърда оттук, хем ми иде да хукна, че да извървя тази спокойна малка държавка, да я конспектирам за спомен и после да я гушна обратно в пазвите на родните и Алпи. Мечтая да я скрия в мъгли и снегове, за да я запазя само за себе си. До следващия път, когато ще си я намеря пак на същото място, недокосната, кротка, трудолюбива, приветлива и само моя. Голяма съм егоистка! Като се влюбя в някоя страна, искам аз да съм там, а другите да ги няма! И колкото повече искам това, толкова повече светът ме налазва отвсякъде! Този път се оказвам насред южнокорейска туристическа инвазия, плъпнала по стръмните стени на замъка на пълчища като скакалчища. Щъкат и цъкат. И надават едни пиукащи звуци – същи анимационни скариди - натирени на екскурзия по сушата, и по тази причина, крайно екзалтирани и приказливи:

Sunday 28 April 2019

Когато Господ слезе в Любляна
/На един шофьор на кола от Любляна и Доктор Сефер Юсеини/

Вятър, дъжд, километри, кал, сахарски пясъци в облаците, българосърбохърватски размити пейзажи, магистрали, тъга по дома, прехапани думи, шамаросващи мисли, някакви, всякакви хора, тръгване, спиране, кафе и цигара, минерална вода, левове, куни, евра, граници, вдигнати и смъкнати бариери, униформи, паспорти, благодаря, тенк ю, хвала, газ и спирачка … От всичко по много! Нека да има бол! Бол. Бол. Зъбобол … Туптяща. Адска. Безсловесна. Болка! И аз насред нея, с нея, в проливно – студената, мокра, мъничка, учтива, руса, спокойна Любляна. Обичам Словения, но дали днес и тя ме обича? Часът е пик, трафикът – джам, всичко е бавно, внимателно, стъпка по стъпка, ъгъл след ъгъл, сантиметър по сантиметър, все натам към улица „Котникова“, където на дъждовна капка просълзява моята неистово-слаба надежда за помощ! Помощ! Умирам от горен ляв кътник! Господи! Трябва ми чудо! Средата на Страстната седмица е, по дяволите! Тоест, за Бога! Колко е таксата за почасов престой на тази улица „Котникова“, врътната в мокрия пъп на Любляна?

Wednesday 10 April 2019

Английска учтивост

Сигурна съм, че забелязвате как светът става все по-невъзпитан и все по-невъзпитан! Ето на, буквално вчера, Ангела Меркел взе, че се забави да посрещне английската си посестрима, баш пред вратата на лелеяното още мъъъничко отлагане на Брекзит. Ама как може такова нещо?! То бива-бива европейска наглящина, ама чак пък да оставиш Велика Британия да търка изтривалката пред входа в Мюнхен, си е направо – бре, че exit, бре хора!

Няма ли кой да ги научи тези там в Европата, че англичаните са измислили учтивостта и според точно тази, английската учтивост, когато сриташ някого в кокалчетата, е задължително след това да му направиш комплимент, че куцата походка адски, ама адски му отива?

Ей такива на реторични въпроси бръмчат из цивилизованото ми съзнание по всяко време на денонощието, на лягане и на ставане, в колата и в офиса, та даже и на насъщната опашка в „Сейнсбъри“‚ където гудморнинги-те и сорита-та, се надпреварват да поддържат доброто възпитание на населението, независимо от всеобщото примигване пред подскачащите цени. Добре, че са служителите в тази хранителна институция, защото, иначе, казвам ви … отиде коня в реката! Бъбне, бъбне нещо в навалицата, сумтежи и хриптежи насищат пространството, ама пустата му учтивост тежи отгоре като поглед на Тереза Мей към лобито на английския парламент. Тооо, в такава ситуация какво да направиш? Я, най-добре, си гледай покупките, пресмятай разходите и най-вече, се усмихвай към другите, да не би случайно да забележат, че си дръзнал да се замислиш…

Thursday 14 March 2019

Нейде из ръполяка…
/На Иван Димитров/

Пресипналото звънурче на Дешка хрипóти в рядката, проскубана горица наблизо. Гичо се заслушва подире му и присяда на разядения от мъхове камък, незатоплен още от свидливото декемврийско слънце. Хладното лази на тръпки нагоре по кръста му и старият вълнен шал, навит вместо пояс, се бръчка под ризата, аха-аха до под мишниците да стигне.

- Какво си се овъртял с тая дрипа, бе бабии – кръцка на пресекулки в повредения му слух, гласът на Ружка Митровата, единствената му баба, оцеляла като зачекващ корен, сред празната къща.

Всички се ометоха. Майка му в Испания. Татко му в Гърция. Сестра му пък се лепна за един влах, та накъде я отнесе вятърът никой не знае. Само Гичо, Ружка и Дешка останаха. Три душици – мъжка, женска и кравешка – колкото да не секне приказката за това-онова у дома, а и да има кой да шета на тъй на инак из двора. Живина да мърда все пак, нали и тука хора и крави са раждани …

Tuesday 12 March 2019

Емиграция
/На Петя Коева-Добрева/

Гъстата опушена мъгла ни поглъщаше с апетит. Когато човек е тъжен, се съгласява да бъде погълнат поне за известно време. Да го няма. Да разчисти всички онези парчета, строшени в душата му, докато прикрие руините на вътрешния си свят от насмешливото вторачване на себеподобните, които търсят отломки, с които да го замерят. Право в болката, от която си мислиш, че умираш, но всъщност се учиш на възкръсване.

Затова ние с теб се оставихме мъглата да ни облепи с анонимност и вървяхме през нея без посока, та нямаше значение дали пристъпвахме напред или назад, вляво или вдясно. Просто участвахме в хаоса на своята неосъзната инициация към живеенето, поради две банални лични причини: ти трябваше да приемеш развода на родителите си, а аз – края на една любов.

Вече съм разбрала, че срещите с хората, на които дължим своите вътрешни просветления, не могат да свършат докато сме живи. Рано или късно ни спохождат продължения, чрез които се сверяваме със сродните духом, преди да предприемем следващата крачка към себе си.

Tuesday 5 March 2019

Българинът на мравката път прави, с калпака си мечка убива!

Димитър Неделчев Туджаров – Шкумбата е един от най-известните български комици. Още преди промените, по време на социализма, чрез своя хумор той успява да изразява чувствата и отношението на хората към правителството и строя.Тогава нелегално и тайно се презаписваха негови изпълнения в който осмиваше комунистическия режим и неговия лидер, Тодор Живков.

След 10 ноември 1989 г. Шкумбата става още по-популярен. Той е един от първите, които следват западния модел на one man show, представления.

Като актьор и комик, той се реализира на сцената повече от 45години.

Tuesday 19 February 2019

Среща с Джизъс
/На Гергана и Ефрем Ефремови/

Герито работи като рецепционистка в N-ската болница на един град в Добрата Стара Англия. Всяка сутрин пред нея се възправят нейните колеги – Дора от Латвия, Илона от Унгария, Мартина от Полша и Хесус, известен сред пациентите като Джизъс от Испания, които се нареждат в полукръг като златните звезди от знамето на Стария Континент на фона на синия тапет в приемната. Същи посланици на сътрудничеството и европейската интеграция.

Наоколо, притиснати като сардели, кихат, кашлят и плюват десетки брекзитиери на преклонна възраст, настойчиви да получат заветния час за среща с докторите си, а заедно с това и всичко възможно за изкопчване от обслужващия персонал – внимание, безплатен чай, салфетки за нос, тоалетна хартия и на всяка цена, душите на медицинските братя и сестри. Тази, последната претенция, може и да изглежда грандиозно пришита към броеницата от обичайни пациентски капризи, но в действителност отразява една важна особеност на локалния манталитет – желанието за превъзходство – силно застрашено от предстоящите неизвестности на Историята, насочила ножиците си към клъцване на всякакви английски връзки с неорганизираната Европа. Затова, всяка минута от галопиращото ежедневие на нейните работещи представители в Господарството е заредена със стаената страст на местните към разюркване на пришълците.

Friday 15 February 2019

Непомъдряване
/На Лили Радоева-Дестради/

Ун аморееее грандеее, разнежваше радио-точката кадифеният глас на Пепино Галиарди. Беше септември, Търново сладостно се препичаше върху Божията длан, аз мерех новия си костюм от парен док в бабината стая, не ми пукаше за нищо и моето щастие беше толкова вселенско, колкото можеше да бъде едно щастие на двадесет години.

Навън, хипарските парцали на лятото се трупаха в купчини от кухи листа. Вятърът горещо ги натиряше в забвение, петата посока на света, а по калдъръмите на „Гурко“ пристъпваше нетърпелива есен. Накитена като крадена кобила, развяла опашка от слънчеви паяжини, тя отпускаше юздите на най-дръзките си цветове – оранжево, синьо, златно и алено. Да се гмурнеш в тях. Да бълбукнеш. Да се опъстриш до кости.

Sunday 10 February 2019

NO EXIT

Ако има нещо безгранично на този свят, то е човешкото безхаберие! Ако човешкото безхаберие можеше да бъде разпределено, бас държа, че една от най-тлъстите порции, щеше да се падне във Великобритания. Така нашепва потокът на съзнанието ми, където Миналото, Настоящето и Бъдещето, се настъпват по петите, за да се вместят в порядък. Ама не би…

…понеже днес, в настоящето, трябва да купя джинджифил, кисело мляко, броколи и филе, а вместо това мятам в количката суши, помело и кашу в името на диетичното си бъдеще. Наоколо гъмжи от потиснати нерваци, засилени към рафтовете с храна и …

- Те крадат ли крадат – напява на пакистански-английски моят „социален приятел“ Джагз, с когото в продължение на десет години си говорим за положението в тази страна и когото съм виждала само до кръста, защото винаги стои зад касовия апарат. Половинчат. Сигурно и аз така му изглеждам. Половинчата. Отвъд пазарувката.

Thursday 7 February 2019

ПОВИКВАНЕ
/Посвещавам на себе си/

ЛОНДОН

В неделя Лондон се старае да изглежда провинциален. Изведнъж, уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета и миниатюрните бутици, стават забележими в ленивата рехавост на тълпата, изоставила деловия си вид, някъде там, още в петък следобед. Тържество на подробностите, така бих определила появата на дребните урбанистични детайли, осмелили се да напомнят за себе си след отшумялата седмица. Сякаш старомодния чар на мегалополиса пристъпва предпазливо на припек и животът се завръща към изконната си божествена логика – равномерен, ненатрапчив, обикновен. Тогава забелязвам и хората. Странно. В делниците лицата им са постоянно размити като акварели в скоростната вибрация на Града. Тротоарна динамика, чрез която земното притегляне магнитно привлича погледа ми надолу в стотиците обувки и автомобилни гуми, размесени в грубо движение. Вечно започване на истории с неизвестен край, хаотично размесване на сюжети в неясен лондонски жанр, където проза и драма се надвикват разноакцентно и репликите се разминават, без докосване. Когато личното пространство е в недостатъчност, всичко изказано е само шум.

Tuesday 22 January 2019

Мечти и Клюки
(на Иван Димитров)

- Изобщо не мърдай, Зу! Сега ти правя дясното око, гледай право към листото на фикуса. Връхчето на листото. А така! Перфектно! Големи очи, с лилави сенки за дълбочина на погледа. После ще изберем и тоалета ти …

- Ама аз искам кукленски мигли, Ив, обемни и дълги, а ти само ми ги дръгнеш с тая суха четка! Виж в несесера, имам нова спирала, ползвай нея …

- Нищо не разбираш, Зу! Тушът се наслоява първо със суха четка, а после и с мокра. А сега престани да се въртиш като житомамница! Колко изкара на изпита по Фолклор?

- Петица. Ох! Бръкна ми в окото! Айде сега трий с тоалетно мляко, че ме смъди!