My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday, 19 February 2019

Среща с Джизъс
/На Гергана и Ефрем Ефремови/

Герито работи като рецепционистка в N-ската болница на един град в Добрата Стара Англия. Всяка сутрин пред нея се възправят нейните колеги – Дора от Латвия, Илона от Унгария, Мартина от Полша и Хесус, известен сред пациентите като Джизъс от Испания, които се нареждат в полукръг като златните звезди от знамето на Стария Континент на фона на синия тапет в приемната. Същи посланици на сътрудничеството и европейската интеграция.

Наоколо, притиснати като сардели, кихат, кашлят и плюват десетки брекзитиери на преклонна възраст, настойчиви да получат заветния час за среща с докторите си, а заедно с това и всичко възможно за изкопчване от обслужващия персонал – внимание, безплатен чай, салфетки за нос, тоалетна хартия и на всяка цена, душите на медицинските братя и сестри. Тази, последната претенция, може и да изглежда грандиозно пришита към броеницата от обичайни пациентски капризи, но в действителност отразява една важна особеност на локалния манталитет – желанието за превъзходство – силно застрашено от предстоящите неизвестности на Историята, насочила ножиците си към клъцване на всякакви английски връзки с неорганизираната Европа. Затова, всяка минута от галопиращото ежедневие на нейните работещи представители в Господарството е заредена със стаената страст на местните към разюркване на пришълците.

Friday, 15 February 2019

Непомъдряване
/На Лили Радоева-Дестради/

Ун аморееее грандеее, разнежваше радио-точката кадифеният глас на Пепино Галиарди. Беше септември, Търново сладостно се препичаше върху Божията длан, аз мерех новия си костюм от парен док в бабината стая, не ми пукаше за нищо и моето щастие беше толкова вселенско, колкото можеше да бъде едно щастие на двадесет години.

Навън, хипарските парцали на лятото се трупаха в купчини от кухи листа. Вятърът горещо ги натиряше в забвение, петата посока на света, а по калдъръмите на „Гурко“ пристъпваше нетърпелива есен. Накитена като крадена кобила, развяла опашка от слънчеви паяжини, тя отпускаше юздите на най-дръзките си цветове – оранжево, синьо, златно и алено. Да се гмурнеш в тях. Да бълбукнеш. Да се опъстриш до кости.

Sunday, 10 February 2019

NO EXIT

Ако има нещо безгранично на този свят, то е човешкото безхаберие! Ако човешкото безхаберие можеше да бъде разпределено, бас държа, че една от най-тлъстите порции, щеше да се падне във Великобритания. Така нашепва потокът на съзнанието ми, където Миналото, Настоящето и Бъдещето, се настъпват по петите, за да се вместят в порядък. Ама не би…

…понеже днес, в настоящето, трябва да купя джинджифил, кисело мляко, броколи и филе, а вместо това мятам в количката суши, помело и кашу в името на диетичното си бъдеще. Наоколо гъмжи от потиснати нерваци, засилени към рафтовете с храна и …

- Те крадат ли крадат – напява на пакистански-английски моят „социален приятел“ Джагз, с когото в продължение на десет години си говорим за положението в тази страна и когото съм виждала само до кръста, защото винаги стои зад касовия апарат. Половинчат. Сигурно и аз така му изглеждам. Половинчата. Отвъд пазарувката.

Thursday, 7 February 2019

ПОВИКВАНЕ
/Посвещавам на себе си/

ЛОНДОН

В неделя Лондон се старае да изглежда провинциален. Изведнъж, уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета и миниатюрните бутици, стават забележими в ленивата рехавост на тълпата, изоставила деловия си вид, някъде там, още в петък следобед. Тържество на подробностите, така бих определила появата на дребните урбанистични детайли, осмелили се да напомнят за себе си след отшумялата седмица. Сякаш старомодния чар на мегалополиса пристъпва предпазливо на припек и животът се завръща към изконната си божествена логика – равномерен, ненатрапчив, обикновен. Тогава забелязвам и хората. Странно. В делниците лицата им са постоянно размити като акварели в скоростната вибрация на Града. Тротоарна динамика, чрез която земното притегляне магнитно привлича погледа ми надолу в стотиците обувки и автомобилни гуми, размесени в грубо движение. Вечно започване на истории с неизвестен край, хаотично размесване на сюжети в неясен лондонски жанр, където проза и драма се надвикват разноакцентно и репликите се разминават, без докосване. Когато личното пространство е в недостатъчност, всичко изказано е само шум.

Tuesday, 22 January 2019

Мечти и Клюки
(на Иван Димитров)

- Изобщо не мърдай, Зу! Сега ти правя дясното око, гледай право към листото на фикуса. Връхчето на листото. А така! Перфектно! Големи очи, с лилави сенки за дълбочина на погледа. После ще изберем и тоалета ти …

- Ама аз искам кукленски мигли, Ив, обемни и дълги, а ти само ми ги дръгнеш с тая суха четка! Виж в несесера, имам нова спирала, ползвай нея …

- Нищо не разбираш, Зу! Тушът се наслоява първо със суха четка, а после и с мокра. А сега престани да се въртиш като житомамница! Колко изкара на изпита по Фолклор?

- Петица. Ох! Бръкна ми в окото! Айде сега трий с тоалетно мляко, че ме смъди!

Saturday, 29 December 2018

ВРЕМЕ БЕЗВРЕМНО
/На Ивайло Васевски/

Тези дни между Коледа и Нова година, това безкрайно, лениво преливане на един празник в друг, преситеното смълчаване на тълпите под изкуствените светлини на града, уморените продавачи в магазините, вечните кибици пред кафенетата с техните задръстени витринни погледи, простолюдието, накълбено сред оредяващите намалени стоки в супермаркета, местната аристокрация с вроденото си омаловажаване на всичко случващо се наоколо… и аз… най-сетне себе си, макар и сянка, мярнала се по мократа плесен на Темза, мислено тържествуваща от шанса да си принадлежи макар и за няколко часа, в това време безвремно между Коледа и Нова година.

Умея да се наслаждавам на безвремието. То е аморфна субстанция – хапка, глътка, мирис, звук, гледка, вдишване и издишване, дума, мисъл, поглед или човек в абсолютния миг, преминаващ през мен като Бог. Сътворение, погледнато отстрани. Лична действителност, в която всичко знаеш, всичко си чул и всичко видял. Просветление, в което осъзнаваш колко си мъдър. Стига само да съумееш да спреш навреме. Така се живее по-дълго. Майната му на смисъла на живота! Нима има начин да бъде наврян в дефиниция? Нима може да бъде спрян да идва и да си отива?

Wednesday, 28 November 2018

Идеалният мъж
/На Анета Стоянова/

Джеймс Бронкс, годеникът на колежката ми Лора Де Анджелис, изпълва с атлетичната си фигура рамката на вратата в луксозния хол. Прегърнал потресаващ букет от африкански петунии, щръкнали сред някакви треви подобни на депресирани таралежи в период на хибернация и разтеглил покосяваща усмивка, разположена между съвършени, изваяни скули, той прилича на …

- Идеалния Мъж – възкликваме ние, гостенките – приятелки, поканени да присъстваме на изисканото, опознавателно парти, организирано от Лора, с цел бъдещият съпруг да бъде показан в парфюмираната тълпичка на нашето ненаситно любопитство.