My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday, 15 January 2018

МАХАЛА
/ яхния от спомени по уникална рецепта от детството ми /

Тя е там. В дъното на живота ми. Пълна с прах, гласове и лица. Ръждива пружина, от която отскача душата ми при всяко пропадане през тъгата. Надолу, към всичкото, което съм изоставила. И нагоре, към нищото, в което се изкачвам, за да го населя със спомени.

Моята махала започва с една бяла кокошка, донесена от село да ни снася яйца, руската стоманена сабя на татко и тоягата на сляпата ми прабаба Ангелина, наредени в гаража на старата търновска къща. Троицата на моето детство – от яйчения зародиш, през битката за лична свобода, до старостта. Осъзната символика, достъпна само за онези, които обичат да се завръщат в себе си.

Заставах до Жигули-то на баща ми, докосвах с пръст топлото гребенче на сгушената в сеното Белуша, премервах ръста си по сабята и подавах тоягата на баба Ангелина, за да пристъпи в двора. Тя сядаше на нагорещеното стъпало да ме „гледа“, а аз се събирах с махленските дечурлига. Тогава настъпваше абсолютното щастие и ме завладяваше до пълно изтощение. Бях самодостатъчна, доволна и неграмотна. Благодарна за даровете на живота – симбиоза от цветове и аромати. Лятна яхния, в която вреше неосъзнатото ми същество, жадно и гладно да се израдва на себе си. Като неандерталец, отхапал от ръката си, за да усети вкуса на собствената си кръв.

Sunday, 26 November 2017

Лошо старо момиче

Мери-Джийн е образцова католичка. От нея се излъчва такова стресиращо смирение, че на човек му става неудобно да се тюхка наоколо за разните му там битови дребнотии, като например плащането на сметките, коледните намаления или хонорарите на домашните помощнички в щастливото Кралство.

- Порядъчността е чисто английски патент – обича да казва тя – и трябва да се възпитава от младини. Нямаш ли я, греховете рано или късно ще допълзят.

Затова, всичко, ама наистина всичко около нея, от четирите и дресирани деца, до стриктното посещение на службите в местната катедрала, е толкова изрядно, че на диваците - вярващи като мен, неустоимо им се иска да бъдат пречистени чрез картотекираната мъдрост на последователните и разбирания.

Friday, 17 November 2017

Отдалечена връзка

Часовникът звъни с нежна електронна настойчивост. Шест часа. Събуждане в кутия. Така се струва на Рая сутринта, глазирана от замръзналия дъжд. Всичко в тази страна и изглежда като в стъклена мъгла – начупени лица, унили дрехи, мирис на „Макдоналдс“. Транссексуалната двойка от съседния апартамент крещи в неразбираем двуглас, а сляпото куче на стареца отсреща препикава улицата с виновно, инвалидно изражение. Понеделник е. Почивният и ден.

Трябва да прескочи до обществената пералня. Да натъпче дрехите си в комуналния никелов барабан и да се прави че разбира акцентите, кихащи към нея от четирите посоки на света. После незабележимо да открадне своя миг спокойствие, сгушила вежди под безформената шапка – чорап, нахлузена на главата и като плетен абажур – временна защита срещу погледите на минувачите. Може ли някой да я познае? Кварталът не е голям. Изтрезняването на обитателите му след неделя нарива на улицата всички отпадъци от отлетелия уикенд. Вестници на парцали, парцали от бивши дрехи след стотна употреба и хора - парцали – наритани от съдбите си сред кофи за смет. Тротоарът, стъпкан парцал, е постелката на обречените. Добре, че нагоре е само небе, та душите им да излитат и да се връщат обратно наркотично свободни от скучната обща нормалност.

Sunday, 12 November 2017

Безсмъртният Зорбас
/На Димитри/

Понякога забравяме, че истинският живот е всичко онова, което не можем да си представим, а чувството за преситеност и умората са само маски на предстоящите чудеса.

Лятото на 2017та се стоварва върху мен като парен чук. Жега и километри, през които душата ми пищи за оазис. Без звуци и аромати. Само цветове, през които вибрира изтънялата и аура. Неистово желание за покой. До пълно зареждане и възкресение. За да смогна да се завърна обратно в света. До следващото пресищане.

Пътувам. За пръв път пътувам без онова гъделичкащо, пеперудено чувство на очакване, което винаги ме е спасявало в скуката на реалността. Гърция се отваря пред погледа ми като олеандрово ветрило, натежало от слънце и прах, и затрупано в скалистия декор на недовършена древна пиеса. Камък, маслина, небе и море. Четирите елемента на тази скулптурна, бяла земя, непреходна в класическата си голота, ме обгръщат с мълчалива достатъчност.

Завоите на Халкидики ме замайват със светкавични гледки. Светът се нагъва в зиг -заг и красивата каменна арка на паркинга алчно зейва насреща ми. Да ме погълне и спаси. Искам душ, климатик и хладни чаршафи. Когато въображението блокира, тялото го замества с къси и точни желания. Тишина, моля! Искам и порция тишина!

Saturday, 11 November 2017

ПЕЙКАТА
/малка училищна пиеса/

Първа сцена

/От двете страни на сцената сядат Любо и Мила. На коленете си държат отворени лаптопи./

Любо: Хей!

Мила: Хей?

Любо: What’s up?

Мила: Сега на английски ли ще си пишем или ще си спомним, че сме българи?

Любо: Както кажеш, бейб! Благодаря ти, че ме прие за френд на Фейсбук.

Мила: Не съм ти бейб иии какво да те правя като непрекъснато ме засипваш с лайкове в Нета. Май е време да си затрия публичния статус. Какви ли не навлеци се навъртат наоколо!

Любо: Ако намекваш за мен, аз мога и да те блокирам! Искаш ли? Още сега?

Мила: Не! Почакай! Не ми се струваш толкова опасен … Пък и си правиш труда да ми пишеш на кирилица. Може да си початим още малко ако искаш …

Monday, 6 November 2017

Квартален наблюдател

Мисис Хърст ме „осинови“ още на първата седмица след нанасянето ми в района. Просто звънна на вратата и ме фиксира с ледниковите си очи, непроницаеми от пластовете недоверие, натрупани генетично в островитянското ѝ родословие:

- Здравей скъпа – скръцна гласът ѝ – дойдох да се представя. Аз съм тази, която ще те наблюдава оттук нататък.

Тогава още не знаех, че в уважаваните квартали на Кралството нежният шпионаж е задължителен. А дискретното клюкарстване по адрес на съседите – дълг на всеки отговорен гражданин. Затова, досадният навик на Рон, наемателят отляво, да пуши марихуана всяка събота вечер, завлечен в талазите на любимото си реге и валкириевите вопли на Кристийн, обитателката отдясно, непримирима с пропадналата си оперна кариера, ми бяха поднесени на тепсия от добрата Мисис Хърст:

Monday, 16 October 2017

ФИМО
/на Любомира Азова/

Вечерта захлупва като оловен капак нажеженото село. Мирише на печени треви и разтопен асфалт. Петлите хъхрят омърлушени наставления към летаргичните си кокошки. Замаяни кучета пролайват от немай къде зад оградите. Тихо бълбука охладена ракия, а ножовете плъзгат стоманени езици по зърнестата, захарна плът на доматите. Салатено време. Жега. Иде ти да си порнеш кожата от глава до пети, че да изхвърчи душата ти нагоре към небесата и да пърха, да пърха, дорде срещне вятър. Да се врътне нагоре-надолу, както си му е редът. Да се замае. И пак да повярва в безсмъртието. До сутринта. Докато те шибне обратно животът право в муцуната. Че да си дойдеш на фокуса, да вървиш напреде си и да заслужиш, твоята верица, следващата ракия.

- А чи стига вися по тъз ограда бе, майка! Какó толкоз има да ѝ оправяш! То не бе стъргане, то не бе чудо! Царски палат таквоз подгъзуване не й виждал, камо ли наща мизерийка. Метър на метър дървенийка бе, Фимо, ръгни ѝ там два здрави кола, подпри я откъде единия край дет е провиснала, чи ила да са нахраниш. Такъз гивеч съм ти сготвила, пръстите да си оближеш. Стига я люска тая сливовица на гладно, стига! Изпила та й, значи, на джибра приличаш …