My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Saturday, 21 July 2018

За една планина в Тибет

Имран живее денонощно. Също като Лондон, където източните му корени са се вплели във всяка вибрация на мегаполиса – страстно, непоколебимо и ненаситно. Когато се почувствам сбухана от ежедневието на Града, винаги се сещам за Имран. В него обитава някакво хилядолетно спокойствие, от което избуява адско желание за превземане на всичко. Само няколко минути в размисъл за това негово изконно равновесие са достатъчни умората ми да се разсее в тънката мъгла над Темза.

Познаваме се от десет години. Срещнах го на една изложба, откъдето той закупи картина на планина в Тибет, одрана от ледникови нокти, пропукали скалите чак до каменния скелет на Живота. Нищо преди зачатие. Мъртъв покой, преди докосването на Бог.

Wednesday, 11 July 2018

ЗАВИСТ

Съседът ми отсреща е страшно ексцентричен. Мисля, че добрата стара Англия му е тясна и само лудите пари, които изкарва, за да се шири в огромната си къща с градина, пълна с райски екзотики, го задържат на този, топнат в Ламанша, остров.

Жега е. Местните роптаят. Младите се обичат по парковете, хормонално поощрявани от слънцето. Бирата в супермаркетите намалява. Сладоледът – също. Испанските дини в „Сейнсбъри‘с“ клонят към критичния минимум и криза, икономическа и нервна, витае над цялото кънтри, обляно в цъцрещите, нажежени ласки на юли.

Не мога да спя, защото летните английски нощи ми напомнят за дома. Или за Гърция с нейното звездно шапитó след бляскавите дайрета на залеза. Или за Италия с горещия ѝ, шоколадов мрак, в който страстно потъваш без желание за разсъмване… Ама я се опитай да прехвърлиш всичко това на възпитаната английска земя, де ! Ще опиташ, но само с това ще си останеш. Я някой ще уведоми полицията, че си твърде южен в разбиранията си за живота, я друг ще те погне, че не си дорасъл за тъдявашния уей ъф лайф…

На съседът отсреща, обаче, въобще не му пука за дребничките страховце, обсебили извънбританските души под прикритие. Як като бик, в разцвета на силите си и с мозък, смъглен от няк‘во си негово нещо, той всяка вечер паркира една разкошна „Тесла“ под разперената палма, надвиснала през оградата на градината му. Надънва снобарски орнаментираната врата на къщата си с крак, обут в разтреперващо-марков чепик и веднага хлътва в банята, където прекарва най-малко два часа. Чисто гол. При широко отворени прозорци…

По това време, аз и Елизабет, съседката ми отдясно, (похотлива пенсионерка с претенции за пуританка) обичайно поливаме хортензиите в дворовете си. Аз – с маркуч и поглед, насочени смирено надолу в напуканата от сушата английска земя. Тя – с лейка и на лалугерски прибежки – досами ръба на оградата си, подгизнала от поливане на полуумрелия храст, развял изгнили, отчаяни листе под прозореца на скандалната баня. Комшията, междувременно, дуе мускули с драконовски татуси по тях зад перваза и наперва косата си с гел. Да стърчи нагоре. Че е жега. Дъни хард рок. Ама тихо. Щото сме в Англия. Представихте ли си картинката? Има още…

- Полиция ли да извикам или линейка – беснее в хамлетовски колебания разтрепераната Елизабет – този откачалник побърква целия квартал ! Да си ходи в страната, от която е дошъл ! Тук има правила и социални порядки !

А очите ѝ пърхат, излитат и кръжат нагоре към бруталното, непукистко голо тяло на чуждоземния Аполон като гладни врабчета, зарязани от природолюбители по време на годишен отпуск. И така е вече няколко седмици. Откакто ни лисна горещата вълна и превърна Англия в Испания, та съблече и пришълците, и местните, лъсна голата истина за пан-световната човешка природа: кой го може – нехае, кой не може … ми тва е…

Обаче, настъпи днес и чрезвичайно обстоятелство разтресе жегата, като врящо желе в заспалата ни улица. От мъркащата под палмата „Тесла“, освен ексцентричния съсед, излезе и стройна красавица с походка на току що проходила на опашката си русалка. Косите ѝ – въртопи от парфюмиран мрак – замаяха погледите на всички пенсионери от мъжки пол, замотали кучетата си по тротоара като бърсалки след безсрамната, мургава плът на непознатата. Елизабет си счупи лейката, а хортензията ѝ унило се спихна, лишена от вода, самочувствие и надежда. Зашеметяващата двойка влезе в банята и прозорците зейнаха към ококорения свят… На онези двамата им беше много горещо, предполагам … След пет минути пристигна полиция. Паркинсонично трептяща, Елизабет се опита да обясни на служителите защо ги е повикала. Гласенцето ѝ се сви като малка гъсеничка във фонетичния пашкул на думите, приготвени за отмъщение на Аполона. Наложи се да се намеся. Обясних на полицаите, че съседката ми е изпаднала в нервна криза от жегата, че това се случва често и предвид възрастта ѝ, е редно да се прояви снизходително отношение към нея. Тя ме намрази. Аз пък я мразя отдавна. Ама не съм ѝ го казвала, защото тук, в тази временно гореща страна, не е прието да издаваш чувствата си. Полицаите отидоха да си купят сладолед. Полях си хортензиите и почувствах, че се обичам заради собствената си справедлива доброта. Напук на правилата ще ви кажа, че:

1. Презирам завистниците и искрено ги съжалявам ( сори Елизабет и подобните ти ).

2. Покровителствам любовта във всичките ѝ форми и щом като е почнала, държа да стигне до хепи енд.

3. След като веднъж на 30 години Англия се е превърнала в Испания поради щастливата грешка на лятото, разперило лъчи над Острова, фиестата трябва да продължи !

А иначе, в банята, хубавицата намаза гърба на съседа с плажно масло против изгаряне на кожата пред очите на целия квартал. И за какво трябваше да се вика полиция?! Не разбирам. Така е на юг. Хората ходят голи в жегата и се мажат против прежурки. Англичаните трябва да свикнат с положението. Иначе, изгарят на място, с кухи лейки в ръце.


Здравка Владова-Момчева

Tuesday, 19 June 2018

ЛЮБОВ

Митка Цунката и Жората са се метнали като изцулени дюшеци върху рамката на единствения си прозорец в копторчето, което обитават на улица „Гурко“. До тях, пършиво мушкато отчаяно се опитва да живее, избутано до ръба на перваза в смъртна опасност от разплескване връз озъбения калдъръм. Блажено мляскане озвучава ефира понеже Митка Цунката и Жората осмукват варени царевични кочани над главата ми докато вземам на прибежки късата отсечка до дома, натоварена с покупки от кварталното магазинче. Вкорена от недомиване винена чаша поглъща всяка точна плювка от надъвкани зърна и шлюпки, прецедени през редките им зъби, разкекерени нагоре-надолу подобно колове в порутен стобор.

Tuesday, 12 June 2018

Анкета

Зaравшан върви по петите ми всеки ден. Синьо-черната ѝ коса тежи като коприна, напоена с мастило по гърба на униформения джампър. Под твърдата сива пола весело надничат розови шалварки. Баща и не разрешава да носи чорапи. В Колежа е пълно с момчета. Заглеждат се. Щипят с погледи. Тя е тук, защото е престижно да бъде сред милионерски деца, обречени на щастие. А аз съм тук, защото трябва да им помагам да вярват в това.

Харесвам я. Диваче в клетка. С очи като писъци в нощта – пронизителни, безнадеждни. И това шантаво име, пренесено от предците и, което по някакъв странен начин напомня на моето. Заравшан – „златоносна добротворка“. Изящна персийска красавица, пристъпваща по английски ливаден килим.

Запознах се с нея в деня, когато почина майка и. Стоеше до вратата на спортния салон и удряше с длан по стената. Три дълги и два къси кънтежа. Покъртителна , първична мелодия , пресушена от сълзи, която ме издърпа през слънчевия сплит право назад – в безсловесните пустини на пра – Човека, ужасен от великата „милост“ да живее и да губи.

Wednesday, 2 May 2018

Дзъби

Ехоооо, емигрантите от всички страни, сещате ли се как става ходенето при зъболекар в Родината? Още пристигнали-непристигнали в лятната жега у дома и джиесемите ни се разпадат от звънежи и съобщения:

„Мило, запази ми час при твоя зъбар!“

„Бабо, доктор Чукова почина от самозапалване по време на пломба. Синът ѝ приема ли сега?“

„Рожбе, изпадаха ми протезите. Смуча салтата със сламка. Намери ми дентист да ми ги втъкне обратно, че минах само на ракия“.

„Кака Радка още ли е при оня кьоравия зъболекар, ма Кинче? Запиши ме! Може да не вижда, ама е гальовен. Пипа на място!“

„Коте! Озъбен съм! Направи нещо!“

Monday, 30 April 2018

История за запалка, джиесем и словенски просяк

Запалката и джиесемът играят много важна роля за достойнството на всеки уважаващ себе си, човек. Колкото до просяците – тяхната роля е още по - главна - те определят достойнството на дадена нация. Стига нацията все още да осъзнава това. Но нека да еволюираме поред. Иначе няма да се получи история от частното към общото. И ще си останем регионално ограничени за цялата мъдрост, която вълнуващото ни съвремие нарива отгоре ни ден по ден, час по час, километър по километър…

Като се разточиха отпреде ни едни ми ти пътища, та цели тринадесет часа – благи, гладки, френски, немски и австрийски. На човек да му е драго да се залъгва, че така ще бъде до края на света. Но когато го друсне първата копка от Сръбско към Цариграда, всичко си идва на мястото – и философското осмисляне на битието като липса на съзнание, и мозъчните клетки, дръзнали безпаметно да се загладят в чужбина – същи магистрали на шопинга с правила и илюзии. Ала нали си отиваме в къщи! Тупат сърца ни! Пеят душите и усетили аромата на родните манджи, стомасите пригласят с оди на радостта – та, та, та … Красота!

Thursday, 22 March 2018

ФОТОГЕЙНИЧЕН РАЗКАЗ

Дните са създадени, за да разберем колко сме къси ние, човеците. Бързам. Търча. Препускам. Насякла съм денонощието на кадри, които после, в пред-зверието на невъзможното заспиване, ще прегледам с редакторско критично око. Прекалено дълга закуска. Нормално сутрешно задръстване. Некадърно паркиране. Недостатъчна учтивост с колегите поради липса на теми за разговор. Трябва да се стегна. Да се организирам по-добре. Да се наритам в матрицата колкото се може по-плътно. Работя над, под, пред и зад себе си, за да постигна абсолютното британско съвършенство. А пък азалията в градината се разбликва по всички посоки. Скопените котараци на съседката пеят в безнадежден двуглас и край мен зашушва английската пролет. Ой Шушо, Шуушанооо … Проклета балканщина! Тъкмо да си повярвам колко съм отплувала отсам Ламанша и току глас меден, глас анадолски, вземе, че ме притегли в ленивите въртопи на софраджийските блянове. Дали пък това не е ответна реакция срещу пренатягането? Къс е умът човешки за реториката на съзнанието. Бива го само да конспектира дните. Шопинг до 16 часа, десет лири за българите да ми измият колата, вестник с най-актуалните цени на имоти в региона, фризьор, скок в „Маркс енд Спенсър“ и после среща с Рей в блаженото безвремие на кафе „Неро“. Там от фототапетите по стените ми се усмихват италиански дядовци, едрогърди хубавици карат велосипеди из провинцията и така ухае на еспресо, че светът мигом става едно по-добро място за живеене.