My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday, 30 September 2019

Брекзитутка

Гудрун живее през улицата отсреща и много бих искала с това съобщение разказът да приключи. Невъзможно е. Извинете, ще продължа.

Обичам да се шляя в малката уличка, опасала като „колан на целомъдрието“ (chastity belt), къщите на благонравните ми английски съседи. Правя го с най-голямо удоволствие в края на септември всяка година, точно когато датата на моето рождение наближава и разкошните кестени щедро ронят листа по строгите прави линии на тротоара. Сред тази стрийт арт геометрия тържествува самотно и единствено рошавата ми душа, увиснала като златисто паяче върху платинения маникюр на слънчевия показалец. Долу, под сянката и, изпадалите кестени разтварят бодливите си клепачи и застиват в последно намигване към лятото, толкова безнадеждно, честно и ласкаво, че ми иде да ги сритам от яд, заради пищното тление, сред което ме изоставят. Но аз продължавам да се рея напред, понесена от сезона, завихрил мимолетната илюзия, че притежавам безценния шанс да остана за миг насаме с личната си есенна поема. Прекрасно, нали?

Tuesday, 17 September 2019

Другото име на Истанбул
(На Невин Хюнерел)

Спиралата на металното стълбище се вие нагоре като изковано възклицание. Сякаш стъпвам върху клавиши, които откънтяват вълнението ми в извисена тоналност. Преливам в нетърпение да срещна света с детинския егоизъм на прогледнал слепец, без да знам как да назова Творението – само образи, цветове и осезание, от първото, нажежено в сумрака на очакването, стъпало, чак до палещата слънчева зеница в безначалния и безкраен поглед на Бог. Може да изгоря или да оживея. Какво значение има, когато само след секунди, няма да бъда същата? Сама ще изпреваря себе си, смирената там, в равното, обузданата в учтивостта и правилата, обучената в умението да се смалява, човешка точка, след която няма как да се продължа, понеже точките слагат край на всякакъв смисъл. С цялото си същество усещам, че единственото спасение е да се превърна и извися във възклицание. В моя случай – кованото възклицание на стълбищната спирала в железния шедьовър, църквата „Свети Стефан“ в Истанбул. Вече съм над себе си. На самия и покрив.

Tuesday, 9 July 2019

Прическа за софа под наем

Спечелих петдесет лири от лотарията и веднага забих към “Holland & Barrett”. Като ми замирише на „Holland & Barrett”, веднага ми се приисква да заживея здравословно. Там обитават такива ненагледни панацеи и пенкилери, че направо вярвам с цялото си същество колко безсмъртен може да бъде човек, стига да изяде, изпие, размаже по лицето си, втрие в кожата си и масажира дюстабаните си с всички мазила и бъркочи, които му се предлагат на изгадни, пардон, изгодни цени! Със сигурност египетските фараони биха се пропукали по шевовете от завист, ако знаеха колко е напреднало мумифицирането в наши дни. Няма нужда да си умрял, за да изглеждаш жив. Достатъчно е само да изчакаш намаленията и после жизнерадостно да се облещиш от сметката, която ти се тръсва насреща, заради неистовото ти проклето желание да си по-красива от всякога. Тогава бръчките ти се изпъват, устните ти се окръглят в усмивка а‘ла фотогеничен шаран, а косите ти се изправят като след бръкване в контакт. Да не говорим за очите! Ах, тези неотразими очи, отскочили от орбитите си към поредната недостижима витрина, която ги насълзява, щото ако не беше тая идиотска сметка тука, оная рокля там с вавилонския фасон щеше да …

Tuesday, 25 June 2019

Исихия

Чисто нов Форд Фиеста, старинен бюфет, три претъпкани куфара и две огромни саксии с японски рози, струпани на малкия заден паркинг, това сварих днес на връщане от работа. Плюс две възпитани котки, приклекнали в очакване да бъдат поканени да влязат в отворената врата на съседната къща. И Дороти, разбира се, вечното присъствие на тази кръпка земя, щръкнало и настръхнало с градинска ножица в ръка, вперило носочовката си право в дясното ми слепоочие. Изпълнявам виртуозно танго, докато паркирам с две напред, едно назад и бясно прехвърлям в мислите си всички спасителни опции, които биха ме отвели заедно с покупките, до кокетната портичка на малката ми градина. По възможност, в пълно безмълвие! Тази дума я е измислил Патриарх Евтимий, припомня ми българското филологическо образование. Обаче, тук е остров и в нагъчканото усилие да се добереш до безопасните селения на своя дом, своята крепост, мечтата за исихия е невъзможна.

Tuesday, 11 June 2019

Шосé деградé

Пътуваме към Париж, слушаме шансони по радиото, колата лежерно се носи по магистралата, вятърът флиртува с косите ми и животът е разглезващ като комплимент! Наоколо се дипли зеленият кан – кан на френската провинция, а чаровното произношение на р-то ме влюбва във водещия на предаването, въпреки че не разбирам и дума от казаното. Бързам за Франция като за любовна среща и никакви Англии, брекзити и служебни протоколи не могат да ме откъснат от страстната целувка на тази страна. Оттатък Ламанша е моят личен флирт с живота, там, където се кара отдясно и всеки знае какво означава „дълго еспресо“. Благодарна съм на съдбата, намигнала ми с гримиран клепач право в посока към спектакъла на „Мулен Руж“, ах в Париж! Мерси боку! Нося си перлите. Много ми отиват на фона на Сена.

- Колко думи, всъщност, знаеш на френски – пита съпругът ми, явно неосъзнал, че езикът на любовта е разбираем за всички.

- Бонжур и л‘адисион силвопле (сметката моля) – отвръщам аз – но това, последното, си е твоя реплика.

Wednesday, 1 May 2019

Lost in пърдейшън

Уютно кафене на открито под първите бледи лъчи на слънцето. Червена ружа върху кокетна масичка пред умиления ми взор. Наоколо – замък на хиляда и осем години, а още по-наоколо – езеро, раздиплено под Божията длан, сребърен брокат, поръбен с нежната резеда на девствената словенска пролет.

Едно ми е славянско на душичката, рицарско ми е такова… Хем балканско, хем европейско, хем не ми се мърда оттук, хем ми иде да хукна, че да извървя тази спокойна малка държавка, да я конспектирам за спомен и после да я гушна обратно в пазвите на родните и Алпи. Мечтая да я скрия в мъгли и снегове, за да я запазя само за себе си. До следващия път, когато ще си я намеря пак на същото място, недокосната, кротка, трудолюбива, приветлива и само моя. Голяма съм егоистка! Като се влюбя в някоя страна, искам аз да съм там, а другите да ги няма! И колкото повече искам това, толкова повече светът ме налазва отвсякъде! Този път се оказвам насред южнокорейска туристическа инвазия, плъпнала по стръмните стени на замъка на пълчища като скакалчища. Щъкат и цъкат. И надават едни пиукащи звуци – същи анимационни скариди - натирени на екскурзия по сушата, и по тази причина, крайно екзалтирани и приказливи:

Sunday, 28 April 2019

Когато Господ слезе в Любляна
/На един шофьор на кола от Любляна и Доктор Сефер Юсеини/

Вятър, дъжд, километри, кал, сахарски пясъци в облаците, българосърбохърватски размити пейзажи, магистрали, тъга по дома, прехапани думи, шамаросващи мисли, някакви, всякакви хора, тръгване, спиране, кафе и цигара, минерална вода, левове, куни, евра, граници, вдигнати и смъкнати бариери, униформи, паспорти, благодаря, тенк ю, хвала, газ и спирачка … От всичко по много! Нека да има бол! Бол. Бол. Зъбобол … Туптяща. Адска. Безсловесна. Болка! И аз насред нея, с нея, в проливно – студената, мокра, мъничка, учтива, руса, спокойна Любляна. Обичам Словения, но дали днес и тя ме обича? Часът е пик, трафикът – джам, всичко е бавно, внимателно, стъпка по стъпка, ъгъл след ъгъл, сантиметър по сантиметър, все натам към улица „Котникова“, където на дъждовна капка просълзява моята неистово-слаба надежда за помощ! Помощ! Умирам от горен ляв кътник! Господи! Трябва ми чудо! Средата на Страстната седмица е, по дяволите! Тоест, за Бога! Колко е таксата за почасов престой на тази улица „Котникова“, врътната в мокрия пъп на Любляна?