My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday, 30 May 2017

Режисьор

Филип става точно в пет часа сутринта. Свива цигара и докопва джезвето в мръсната купчина чинии. Грохналата викторианска камина срещу избушеното кресло поглъща поредния фас. Черно-бяло разсъмване. Идеална заставка за начало на филм „ноар“.

Данчето ще дойде в събота. Шефовете я пускат на всеки две седмици. Значи, всяка трета неделя „мексиканските“ манджи в ресторанта на ъгъла ще се готвят без българска чубрица. Усмивка. Трябва да измисли нова лъжа, за да не я откаже да го посещава от време на време. Тя му омалва да и направи „детенца“. Едно след друго, че да се гледат, докато работи при пакистанеца. Филип я оправя с благородно милосърдие. После сляга душата си до сочното и непретенциозно тяло, замечтано за мъж, когото да пере и храни, докато смъртта ги раздели. Мокрите ризи по простира над главата му застояват въздуха в стаята. Мирише на изоставен театрален гардероб. В ежедневните репетиции да прикриваш себе си, костюмите са излишни.

Wednesday, 24 May 2017

Кой е този език?

Щураво. Ядно. Размазало сезоните време. Слънце и дъжд на валявици, безпардонни към големия град, наюркал хора и коли в насъщна надпревара. Без паркинг за мечти. Тук е писта за амбиции и доказване… Аз, аз, аз… Моето Ауди на три сантиметра пред твоето Мини … Смири Ламборгинито си, надцаквам те с Тесла и по дяволите този кралски кортеж, дето се пречка в пространството с короновани по капаците тенекета на колела. Реверанс към Величеството… Битка за сантиметри… Остров… Робинзоново кралство, в което всяка двукрака, пешеходна човекоеднодневка се пада роднина на дивака Петкан – ококорен, искащ, и недорасъл да уважава себе си. Готов на всичко, за да го превъзпитат в Поданик с местен паспорт и неуместен акцент, заради който се изчервява при всеки провал на интервю за работа, при всяка разминавка с илюзиите… Лондон е. Няма места. Бъди благодарен, че си се докопал поне до едно безкофеиново еспресо …

Tuesday, 2 May 2017

Въх! Северноанглийски мъх!

- Джазабел! Оу, Джазабел!

Когато човек се е озовал в сърцето на шотландска, смъглена от растителност гора, стиснал душата си между зъбите, с тегнеща камера в дясната ръка и току що намерен кокер шпаньол в лявата, последното нещо, което иска да чуе, е това прочуто английско „оу“, предизвикващо мигновено мумифициране на вътрешностите и спонтанен рефлекс за бягство. С глътната граматика и разтреперани колене, висяща като руса градина над гърмящата бездна на водопадите „Фойърс“, някъде сред Високите земи, съзирам изискана възрастна двойка, която амбициозно катери плесенните скали към върха, поплют да си бъде само мой поне за няколко минути съзерцание. Около изтръпналите ми дюстабани копринено подскача кучето, което открих долу на пътеката и с весел лай приветства намундрените си стопани, вкопчени в предпазните парапети на стремглавата стръмнотия.

- Оу! Оу! Оу - като гвоздеи в слуха ми се зачукват ревматичните възклицания на аристократичните пенсионери и в този миг алергична неприязън към добрите обноски и цивилизацията, душват гърлото ми в покосяващо – безнадеждна непоносимост.

- Джазабел ела тук – крясва дамата и с опитомен, виновен квик, непослушната кучка сурва надолу към неизбежната си дресура.

Tuesday, 25 April 2017

Лох Нес – среща със себе си до обратно повикване
/На мен, Габриела Дивитлийска и прекрасната ми, умна дъщеря Пламена, по случай двадесет и петия и рожден ден/

Монолитно, плътно, пълноводно присъствие. Потоци олово, процепени от струи сребро. Непроницаемо, течно пространство. Права линия от бяла пяна на стотина метра от брега, разтегната безначално и безкрайно. Торфена пролет с жълти отблясъци под лъчистия меч на Севера. Синеоко небе с метални зеници. Пропукано зелено в изящни върбисти филизи.

- Готфрид – провиква се женски глас от караванния парк зад гърба ми – не замръквай до езерото! Казват, че през нощта чудовището излизало и се вселявало в душата на този, който е останал на брега.

Скована от страх и щастие усещам кръглите камъчета под стъпалата си като единствена връзка с реалността. Погледът ми напразно търси пълно потапяне в непробиваемата бездна пред мен. Равна повърхност посреща и отблъсква очите ми. Отскачам все по- надълбоко в себе си при всеки опит да проникна в тези тотални, люспести води, които обсебват пространството подобно ленивото тяло на дракон. Страннен магнетизъм. Уж мога да си тръгна, когато реша, а ми се иска да остана тук неясно – дълго – завинаги …

Tuesday, 18 April 2017

Ние сме на всеки сантиметър

Да разгърнеш дебрите на миналото е възможност, осигурена чрез остатъците от него. Мистерии, истории, драми, заклинания, суеверия, открития, вълнения … всичко в крайна сметка се свива в камъка, по който драпаме да открием следи от съдбите на онези, които са се опитали да бъдат забелязани поне за кратко на тази земя.

Прекрачвам с ускорен пулс прага на Розлинската Капела, приковала вниманието на модерния свят след енигматичното и участие в бестселъра на Дан Браун, „Шифърът на Леонардо“. Цялата тръпна от вълнение, току що влетяла и нацелувана от любимата ми Шотландия, след двегодишна раздяла. Подготвена съм да прекарам часове под арките, натежали от орнаменти и сантиметър по сантиметър да разглеждам, да се взирам, да проникна отвъд камъка и времето. Да се разтворя в магичната аура на това място, за да разбера, ако е възможно, поне частица от посланието на Посветените, вградили символите си в мраморна левитация, вековно застинала в куполите над човешкото любопитно присъствие.

Tuesday, 4 April 2017

На един малък джент

Безсънието е възкресение за спомените. Когато не мога да заспя сякаш отварям врата, през която преминават присъствия от миналото и тогава разбирам, че всяка среща в живота ми ме е направила такава, каквато съм. Просто себе си.

Забелязах Едуард, когато той беше на пет години. Малко,съвършено, английско създание. С изваяно мраморно личице – зеленооко и безкрайно сериозно. Като тихо езеро, покорило дълбинните подмоли на бездна.

- Може ли да Ви държа за ръката докато децата играят навън в обедната почивка, госпожо? – попита Едуард и оттогава, в продължение на година ние двамата прекарвахме заедно по един час на ден. След това разкваканите госпожици от началните групи свикваха зачервените си питомци обратно в класните стаи.

Ирландски танц

- Снощи сънувах, че говоря ирландски език – ни в клин ни в ръкав обявявам в офиса, където пристъпите на сутрешната скука кликат по клавиатурите на компютрите под сънливите неони на унилия таван.

Всички се втренчват в мен, сепнати от смисленото послание, пренесено от имейлите в човешката реч.

- Когато за последен път си бях у дома преди две години, имах чувството, че пребивавам в кочина – мазохистично откликва Джун Пендър, единствената ирландка сред нас, кой знае защо винаги готова да търси от обкръжението унизително съчувствие заради произхода си.

- Не мога да повярвам, че казваш това – възмущавам се аз – та страната ти е една от най – очарователните дестинации за туризъм с древната си култура, а езикът и …