My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 20 June 2023

Видовден заради вътрешното свещено слово

Ако това, което е било преди нас не ни следва и не ни предизвиква напред във времето, виновните ще бъдем единствено ние!

Тази мисъл ми хрумна, когато, съвсем против правилата и опасната динамика на Лондон, рискувах и пресякох на червено сред изнервения трафик в близост до Британската библиотека на 15 юни 2023 година.

Бързах, защото ми предстоеше сбъдване на мечта. Единствена и неповторима среща с частица от миналото на средновековна Търновска България.

Несбъднатите мечти са необозрим феномен, затова не могат да бъдат укротени в думи и граничат с безкрайност. Сбъднатите, обаче, често свиват пространството си до къса и точна информация, която в отминалия конкретен случай отразява следното:

На 15 юни 2023 година, по инициатива на госпожа Здравка Владова-Момчева, преподавателка в гимназията на БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон и с безценното съдействие на господин Ивайло Мойсов – културен аташе в посолството, група ученици и учители посетиха Британската библиотека. Поводът за тяхната визита, беше презентацията на оригинала на Четвероевангелието на цар Иван Александър. Разглеждането на документа беше предназначено като подарък за завършващите дванадесетокласници с послание към тях никога да не губят своята идентичност.

Tuesday 8 March 2022

Светец


Носеше черна кожена дреха и очите му го следяха навсякъде в стаята. Строги, немигащи, остри очи. Изобщо, всичко в него изглеждаше строго и прибрано. Сякаш в аскетичната фигура, застинала в малката икона на стената, се беше събрал целият порядък на света.

Вечер, когато се връщаше от бач, Иван се свличаше право насреща му и той в кожени дрехи, потен и пършив. Наместваше се някак сред купчините мръсно и чисто пране, плъзгаше длан под спарения им хаос, изритваше си обувките до масата и се отпускаше с примирение пред режещия му поглед. Кво сега? Беше си льохман и стаята му вонеше на фасове. Те се къдреха като вафли под грайферите на кубинките му, а изпомежду стърчаха влакната на истерично-проскубания мокет.

Tuesday 17 August 2021

АТЕНТАТЧЕ
(Епизод от романа „Солджър“, Втора награда в конкурса „Новият Йовков“ на „Сдружението на жените военнослужещи в България“, юли 2021г.)

Страхотен прах и мръсотия се вбиваха в предното стъкло на джипа и задръстваха всеки метър от напредването по улиците на Кербала. Стотиците фигури, размити в непрестанното движение и шума, лицата, сбръчкани от враждебност, сританите боклуци и натрапчивия, постоянен мирис на тление, го преследваха с ожесточение и постоянство. Ненавиждаше хаоса. Сетивата му се настройваха към принудата да бъде непрекъснато нащрек и да сканира внимателно всеки кадър от придвижването в този град, разложен сред човешката гмеж, която го задушаваше с плът и насилие. Стреляха напосоки. Всички отвсякъде. Всеки срещу всеки. Неотстъпчиво. Злостно. Продължително. Слабите се разбягваха като хиени, изоставили плячката си на силните, криеха се и изчакваха смъртта да ги отмине. После, отново се завръщаха по изровените улици още по-настървени и още по-зли, за да победят някого и да достигнат до нещо, докато някой по-жесток и по-брутален от тях ги застреля като кучета. Нескончаем омагьосан кръг, заличаващ и смъртоносно опасен, ако само за миг се отклониш от инстинкта да останеш жив, да се измъкнеш от клопката на тълпата и да оцелееш. Толкова. По-късно можеше и да си припомниш кой си, откъде си дошъл и защо си попаднал тук. Мисъл по мисъл и дума по дума, да се сглобиш в човешкото същество, което си бил и искаш отново да бъдеш. Име. Презиме. Фамилия. Националност. Възраст и пол. Социален статус. Интереси… Дух и материя в дивата радост от шанса още малко да съществуваш.

БУ "Иван Станчов" към посолството в Лондон за романа "Солджър" на г-жа Здравка Момчева

За романа “Солджър” на г-жа Здравка Момчева, преподавател в гимназията

С радост съобщаваме, че излезе от печат новата книга на нашия преподавател г-жа Здравка Владова-Момчева “Солджър” и той може вече да бъде намерен в книжарниците:

Премиерата на романа, който е посветен на загиналите български войници в Кербала, се състоя на 29 юли, в родния град на авторката – Велико Търново. Повече за романа, премиерата и автора вижте на следните линкове: 






















Линк към оригиналия пост: БУ "Иван Станчов"

Tuesday 8 June 2021

Неда

Беше същата като името си. Всичко в нея започваше с „не“, а после продължаваше с ненаситно и бездънно „да“ чак до изгрева, когато той най-много обичаше да я рисува. 

Тялото и изплуваше в млечната сивота на зазоряването и по слюдено – нежната кожа пробягваше сънлива леност. Сякаш изтъняла, прозрачна вълна преминаваше и се отдръпваше по амфорните ѝ очертания, заседнали в пясъците на възхищението му. Измамни миражи, като заблудата за вечност. 

- Ако знаеш само какви печени филии мога да правя – незабравими! С червен пипер, чубрица и сол! 

Гласът и превръщаше утрото в ден. Имаше грапав тембър, с гърлено хрипливо придихание и винаги говореше за обикновени неща. Събуждаше се рязко, без прелюдия между сън и разсънване. Тръгваше гола из къщата. По гърба и пропълзяваха дълги, лъскави кичури и люлееха в тишината карамелени отблясъци, гъсти и лепкави като безвремието, което го обгръщаше отвсякъде.

Saturday 22 May 2021

Защото толкова те обичам!
(съвременна притча за вечни неща)

Толкова те обичам, но ти никога няма да разбереш това. Защото аз преминавам, а ти ще останеш. Аз съм прашинка, а ти си скала. Някога, много отдавна, се отчупих от теб и се разломих дума по дума в дългия хоризонт, по който си тръгнах. Опитах да те забравя. Всичко, което ме свързваше с теб се размота като нишка от гаснеща, съскаща мълния – ссспомен, ссслънце и сссън. Цветовете ти се свлякоха и покриха грижовно твоите звуци, твърди и ръбести като камъни. Не разбрах дали ме замеряше с тях да ме боли за из път или просто искаше да ме убиеш. Но такава е понякога любовта - нищо не иска, а всичко ти взема. Подарява вселени в замяна на най-ценния миг. Нямаш ли този миг, нищо нямаш.

Тръгнах си точно тогава, в мига, когато ти ми разказваше приказка. На двора, пред къщата на момичето разцъфнала една круша. Момчето вързало люлка на нея и така залюляло девойката, че тя отлетяла право в прегръдките на Слънцето. Светела горе в небето Слънчовата невеста, а момчето изгоряло от мъка и се превърнало в пръст.

Sunday 11 April 2021

Сама и дива
/На всички възрастни хора, изоставени от децата си и на всички приятели, с които обичам да се мотая/

Най-много обичам да се мотая. Мотаенето е уникален шанс да се влея в безтегловността на миналонастоящебъдещето, пронизало съществуването в схванатото ми от дългата зима, тяло. Мотаенето е още слънчево гъделичкане, докоснало ме разсеяно без да иска нищо от мен. След това мека светлинна топлина се разлива наоколо и светът започва да се излюпва с клюнно почукване на корени по чворестата черупка на земния глобус. Тогава онези, които обичам, нахлуват от четирите посоки на света, защитени от искрящия енергиен обръч на личното ми мотаене. Там има място за всичко и всички. И за едно мистично шотландско езеро, на брега на което съпругът ми лови златната риба на ваканционните си мечти, и за една изумрудено-зелена поляна без край, по която обитават приятелите ми, долетели в капсули от своите действителности. Така Милена преминава край стена от каскадни рози, докато Валери, извежда страховития им пес Марк Антоний на вечерна разходка край Селото. Анжела разклаща чаша розé на търновския ми чардак, а залезът потъва в зелената качулка на Света гора.