My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday, 26 September 2018

Две английски благодарности

Обичам спокойствието. Колкото повече ми убягва, толкова повече го обичам. През целия ден разни хора нещо ми приказват. Убеждават ме къде е най-изгодно да пазарувам, непременно търсят внимание, навират чаша кафе под носа ми, коментират времето, трафика, изгодните туристически дестинации, неприятните навици на половинките си, хлъзгавите извъртания на Джереми Корбин и политическите напъни на Тереза Мей.

Освен това, върху тази толкова важна екзистенциална грамада, се трупат още и въпросите относно проклетата липса на места за паркиране, есенната инвазия на безпризорни лисици в Лондон, задника на колежката Карън Маклейн, превърнал се в изстрадала палачинка след липосукцията, гадната храна в кантината и защо, по дяволите, съм толкова засилена да си тръгвам точно в 15. 20 часа, когато мамите-домакини събират децата си от тенис корта и авто-навалицата по магистрала М4 е направо влудяваща?

Monday, 10 September 2018

Болярско безхаберие

Даката обитава горния десен край на Самоводската Чаршия, но вѝди само левия долен такъв, понеже, както твърди пред милозливите минувачи и туристи, е с перде на дясното око. Освен от тоз физиологичен карък, Даката страда и финансово поради издръжката на трите си алчни деца, родени от три различни съпруги. В допълнение, изтърпява пършоливи полети и пропадания вследствие на изгарящата си несподелена любов към Тинчето, вечно угрижената чистачка от Хана „Хаджи Николи“. На туй отгоре, тя кáта ден го подминава безцеремонно с опънати до земята ръце, разтеглени като размекнати локуми от торбите с разни работи, дето ги мъкне у дома си за всеки случай.

- Оппааа, леко да‘н са схецнеш на завоя – подвиква Даката след своята любима, щото е кавалер и не иска да я види катурната връз купчина от неща.

Friday, 7 September 2018

Завръщане
/На Галя и Владо/

Планината е неподвижна в края на лятото. Някой е вързал горите и не им позволява движение. Бризът е във високото. Плъзга се по гърба ми през Нейните пръсти. Вървим. Усещам, че иска да ме предпази. Стъпва в стъпките ми. Подръпва ме предупредително. Бягам. После се връщам към Нея. Никога няма да Я оставя. Чакам. Целувам ръцете и бузите Ѝ. После чувам гальовните звуци – чари, чари…

Тя е храна, мирис на бензин, прах по обувките, парфюм и любов.

Той е полъх – нервен, напорист, хаотичен. Връхлитане и прегръдка.

С Нея си имаме Него.

Тя и Той се срещат чрез мен в радостта ми.

Планината ухае на камъни с пръст. Аромати, които ме водят в посока надолу. Звуците идват след тях. Звуците ме завръщат.

Днес Тя излъчва тъга. Той добавя тревога. Доближавам и Ги докосвам. Целувка по ръцете. Закачка по коленете. Тримата обичаме това. Правим го, защото сме заедно. Но сега има нещо различно. Двамата не усещат ласката ми. Той я прегръща. Тя не откликва обратно. Говорят с Техните звуци. Объркват ме. Хлипове по телата Им. Аз се отдръпвам. Отделям се. Нещо ме дърпа нагоре – топла каишка, спусната от горещо Кълбо. Искам да поиграя с него, да го преследвам. То се изплъзва и ме издига над Тях във високото. Вървя по въздушна алея, а Те не ме викат обратно. Няма мирис и звук. Още Ги виждам. Смалени, прегърнати. Надвесени над пресни камъни с пръст, сред които е легнало куче. Тя го гали и ръси земя по гърба му. Бриз ме догонва с последните звуци позната гальовност – чари, чари… После, някой отвързва горите след мен.

Monday, 3 September 2018

В търсене на Зеления Пун

- Искам Зеления Пун! Къде е Зеленият Пуууун?! – омалваше преди няколко ери в моя живот тригодишният Коко, завъртян като пумпал по дъсчения под на Бадевската ми къща.

Беше лето селско, неизброимо след Христа и всички хроники на родове и фамилии от библейските времена насам линееха в редките ни, плахи завръщания към съхнещите корени на домашната памет. Четях на Коко приказката за Жълтия Ламтурник – лакомото пате, което зяпало, за да глътне света и той се кротваше сънен на възглавницата до мен докато дойде баба му, съседката, да си го вземе – топъл бял хляб под едната мишница и топъл пухкав Коко под другата. Помня ги като вечен диптих – Жената-Закрилница, приютила до тялото си Мъжа-Зародиш, докато той набере достатъчно сили да я изостави …

Friday, 31 August 2018

Áмаш ли áмаш, Балканджи Жоро?

27 август 2018 година. Последни метри от Европа. Бриз дьо Ламанш. Депрес а ла „ваканцион фини“ …

Пак съм в лагер да му се не види! Откакто се помня, все съм в някакъв лагер! Първо бях в социалистическия, после се озовах в капиталистическия, а вече 18 години съм в преход между двата, с ежегодни няколкочасови престои сред фосфоресциращите заграждения на Евротунела, т.е. отново в лагер, но временен и луксозен.

Преговарям си илюзиите и ги сритвам под седалката, за да не бъдат конфискувани като вид дрога. Наоколо – претъпкан ред и дисциплина. Тоз до оня, мила моя майно льо, кола до колата. Англия си се прибира в Англия. Франция си седи във Франция. Изпомежду – зона за свободна търговия, където разни индивиди от други етноси и култури налитат като оси върху сочните оферти за продажба на алкохол и парфюми. Смучат хората! И желаят да ухаят добре! Консумацията задължава. Не може просто така да се паркираш пред къщи само с едни празни джобове и глава пълна с жужащи спомени от лятото, с които никакви селфита на Фейсбук не могат да те направят звезда. Трябва си бира! Това осигурява поне петнадесет метра слава и цъкане с език от околните, докато гордо преминаваш с дрънчащата количка покрай тях, затикал пред себе си миниатюрните бирени океани на Франс и Белджъм, които насъскват последните газирани прибои на лятото към завистливите фантазии на вечно жадния потребител – хоогартееен, стела артоааа, леффффффф … Шепот и кикот от фриволната Европа към намусената Англия, преди бъдещия и уреден брак с някой си Брекзит – мизерник без никакво наследство и титли…

Saturday, 21 July 2018

За една планина в Тибет

Имран живее денонощно. Също като Лондон, където източните му корени са се вплели във всяка вибрация на мегаполиса – страстно, непоколебимо и ненаситно. Когато се почувствам сбухана от ежедневието на Града, винаги се сещам за Имран. В него обитава някакво хилядолетно спокойствие, от което избуява адско желание за превземане на всичко. Само няколко минути в размисъл за това негово изконно равновесие са достатъчни умората ми да се разсее в тънката мъгла над Темза.

Познаваме се от десет години. Срещнах го на една изложба, откъдето той закупи картина на планина в Тибет, одрана от ледникови нокти, пропукали скалите чак до каменния скелет на Живота. Нищо преди зачатие. Мъртъв покой, преди докосването на Бог.

Wednesday, 11 July 2018

ЗАВИСТ

Съседът ми отсреща е страшно ексцентричен. Мисля, че добрата стара Англия му е тясна и само лудите пари, които изкарва, за да се шири в огромната си къща с градина, пълна с райски екзотики, го задържат на този, топнат в Ламанша, остров.

Жега е. Местните роптаят. Младите се обичат по парковете, хормонално поощрявани от слънцето. Бирата в супермаркетите намалява. Сладоледът – също. Испанските дини в „Сейнсбъри‘с“ клонят към критичния минимум и криза, икономическа и нервна, витае над цялото кънтри, обляно в цъцрещите, нажежени ласки на юли.

Не мога да спя, защото летните английски нощи ми напомнят за дома. Или за Гърция с нейното звездно шапитó след бляскавите дайрета на залеза. Или за Италия с горещия ѝ, шоколадов мрак, в който страстно потъваш без желание за разсъмване… Ама я се опитай да прехвърлиш всичко това на възпитаната английска земя, де ! Ще опиташ, но само с това ще си останеш. Я някой ще уведоми полицията, че си твърде южен в разбиранията си за живота, я друг ще те погне, че не си дорасъл за тъдявашния уей ъф лайф…

На съседът отсреща, обаче, въобще не му пука за дребничките страховце, обсебили извънбританските души под прикритие. Як като бик, в разцвета на силите си и с мозък, смъглен от няк‘во си негово нещо, той всяка вечер паркира една разкошна „Тесла“ под разперената палма, надвиснала през оградата на градината му. Надънва снобарски орнаментираната врата на къщата си с крак, обут в разтреперващо-марков чепик и веднага хлътва в банята, където прекарва най-малко два часа. Чисто гол. При широко отворени прозорци…

По това време, аз и Елизабет, съседката ми отдясно, (похотлива пенсионерка с претенции за пуританка) обичайно поливаме хортензиите в дворовете си. Аз – с маркуч и поглед, насочени смирено надолу в напуканата от сушата английска земя. Тя – с лейка и на лалугерски прибежки – досами ръба на оградата си, подгизнала от поливане на полуумрелия храст, развял изгнили, отчаяни листе под прозореца на скандалната баня. Комшията, междувременно, дуе мускули с драконовски татуси по тях зад перваза и наперва косата си с гел. Да стърчи нагоре. Че е жега. Дъни хард рок. Ама тихо. Щото сме в Англия. Представихте ли си картинката? Има още…

- Полиция ли да извикам или линейка – беснее в хамлетовски колебания разтрепераната Елизабет – този откачалник побърква целия квартал ! Да си ходи в страната, от която е дошъл ! Тук има правила и социални порядки !

А очите ѝ пърхат, излитат и кръжат нагоре към бруталното, непукистко голо тяло на чуждоземния Аполон като гладни врабчета, зарязани от природолюбители по време на годишен отпуск. И така е вече няколко седмици. Откакто ни лисна горещата вълна и превърна Англия в Испания, та съблече и пришълците, и местните, лъсна голата истина за пан-световната човешка природа: кой го може – нехае, кой не може … ми тва е…

Обаче, настъпи днес и чрезвичайно обстоятелство разтресе жегата, като врящо желе в заспалата ни улица. От мъркащата под палмата „Тесла“, освен ексцентричния съсед, излезе и стройна красавица с походка на току що проходила на опашката си русалка. Косите ѝ – въртопи от парфюмиран мрак – замаяха погледите на всички пенсионери от мъжки пол, замотали кучетата си по тротоара като бърсалки след безсрамната, мургава плът на непознатата. Елизабет си счупи лейката, а хортензията ѝ унило се спихна, лишена от вода, самочувствие и надежда. Зашеметяващата двойка влезе в банята и прозорците зейнаха към ококорения свят… На онези двамата им беше много горещо, предполагам … След пет минути пристигна полиция. Паркинсонично трептяща, Елизабет се опита да обясни на служителите защо ги е повикала. Гласенцето ѝ се сви като малка гъсеничка във фонетичния пашкул на думите, приготвени за отмъщение на Аполона. Наложи се да се намеся. Обясних на полицаите, че съседката ми е изпаднала в нервна криза от жегата, че това се случва често и предвид възрастта ѝ, е редно да се прояви снизходително отношение към нея. Тя ме намрази. Аз пък я мразя отдавна. Ама не съм ѝ го казвала, защото тук, в тази временно гореща страна, не е прието да издаваш чувствата си. Полицаите отидоха да си купят сладолед. Полях си хортензиите и почувствах, че се обичам заради собствената си справедлива доброта. Напук на правилата ще ви кажа, че:

1. Презирам завистниците и искрено ги съжалявам ( сори Елизабет и подобните ти ).

2. Покровителствам любовта във всичките ѝ форми и щом като е почнала, държа да стигне до хепи енд.

3. След като веднъж на 30 години Англия се е превърнала в Испания поради щастливата грешка на лятото, разперило лъчи над Острова, фиестата трябва да продължи !

А иначе, в банята, хубавицата намаза гърба на съседа с плажно масло против изгаряне на кожата пред очите на целия квартал. И за какво трябваше да се вика полиция?! Не разбирам. Така е на юг. Хората ходят голи в жегата и се мажат против прежурки. Англичаните трябва да свикнат с положението. Иначе, изгарят на място, с кухи лейки в ръце.


Здравка Владова-Момчева