Навремето, в социалистическото ни детство, светът беше някак си по-разбираем. Ние, добрите, имахме жизнь за изтърпяване, целини за разораване и идеологическа диверсия за обезвредяване. Лошите пък, оттатък желязната завеса, имаха само лайф! И сатанински изкушаваха с него марксистко-ленинските ни души, заредени към светлото бъдеще като гюллета в катапулт. Освен това, на нас ни се полагаха и мечти! Да станем космонавти, доячки, кранисти и гробокопачи на капитализма! Грандиозни, стахановски начинания! И хамен да се захванем с тях, току пред босите ни, окървавени в битката нозе, цопваше я по някоя кутийка от кока кола, я пакет „Ротмънс“, я, Боже опази, чифт американски дънки, запокитени от Враговете в окопите на комсомолския ни ентусиазъм.
- Скивай, душко, кви фанелки си избичих тва лято на морето – мляска доволно в спомена ми Ники Баобаба, приятел и съученик от Езикова гимназия, Велико Търново, пръв по успех в класа по всички предмети.
Двамата клечим заговорнически в Папурената явка, както поетично наричаме драките край Янтра и пушим цигари „Дънхил“. От Корекома. Имаме си ритуал.В началото на септември, всяка година тайно се срещаме с Ники и Марто Бицепса, за лека трофейна фукня. И тримата сме грешници. Прелюбодейци със западни изкушения. Блудни ятаци на деидеологизираното си любопитство. Пред нас, на изтъркана чергица лъщят джинси „Рифле“, тениски „Лакосте“ и пурети „Море“, драгоценни отпадъци от гниещия империализъм. И ние безсрамно им се радваме. Ама само малко. Щото ни е шубе да не ни сгепсат в капиталистическа изневяра. Че после ако ни нафраскат характеристиките с упадъчните ни грехове, върви че кандидатствай в университета и ставай Човек! Понеже и ние, марксически недоразвитите екземпляри, имаме някакви мечти. Е, не чак крайно велики, ама все пак... мечти. Ники, например, е болен на темата ботаника и по-специално е маниакално запален по идеята за внедряване на екологично съобразни автобусни спирки в Народна Република България. Според него, това може да стане чрез присаждане на африкански баобаби на съответните места в родината, където, поради невероятната вътрешна вместимост в дънерите на тези дървета, по естествен начин могат да се поберат до 30 пътници, очакващи градския транспорт. Спестяват се строителни материали. Въздухът се пречиства неимоверно, а трудовите хора се наслаждават на природосъобразна градско-селска среда. Ники е рационализатор! Истински Баобаб на прогреса и социалистическия реализъм! В сравнение с него, ние с Марто сме жалки ембриони на класовата неориентираност. Бицепса иска да става ударник, понеже като те цапне, те цепи надве. А пък, аз... аз даже и незнам какво искам. Да стана студентка. Това със сигурност. Ама по какво???
- Копеле, кво си се изблещил като чироз на сушилня – приятелски пита Марто и отхапва половин шоколад „Тоблероне“ с пещерната си уста. - Кво прави тва лято, а?
- Мани, мани – потайно намига синеокият Баобаб – ако ви кажа, копелета, ще ме раздрънкате по цялото даскало. Мадамите ще ме изядат с парцалите!
- Кажи бе! - припяваме ние като изоставащ древногръцки хор – нали сме приятели! Кво се прайш на интересен!
- Ок, бе, ок! Ама да си траете, щото послеее, не ви познавам! Ясно?
- Ясно, бе! Ай стига си ни мъчил!
Ники се намества като доволен лебед в папурения си комфорт и ни изглежда с презрително превъзходство :
- Аз, копелета, тва лято, на морето, работих... две... шведки. Баба и внучка. Много хубави. Без социалистически морал. Истински империалистки. Направо им разказах играта. Стопих лагерите на капитализма в тяхно лице! Откъде мислите имам долари да ви тъпча с шоколад, а? Ако от Баобаб не бях станал бабоеб, сега щяхте да смръхтите марципан, да сърбате „Инка“ и да плющите балони с дъвка „Идеал“!
Марто и аз се споглеждаме в идеологически потрес. Ама като си се оцапал веднъж с истински декадентски шоколад, мълчиш и преглъщаш, дорде от предателството ти не истане и следа...
Години по-късно, без никакви идейни угризения, обядвам в плажния ресторант на хотел „Интерконтинентал Карлтън“ в Кан, където в стройни шпалири изискани сервитьори посрещат звезди и клиенти сред изобилно слънце и кулинарни съблазни. На съседната маса, в лазурен блясък, се настаняват пластично обработена баба, с изопната шия, декорирана с диамант колкото яйце и ослепителният и внук с аполонови къдрици и зевсова снага. Дискретно наблюдавам милионерския наследник онемяла от плебейско възхищение. Той хищно плъзва яката си длан по мумийното бедро на скелетната красавица и изхриптява на английски с неотразим френски акцент:
- Скъпа, ако не ме наемеш, ще се самоубия!
В гърлото ми на сухо присяда парче октопод със сицилиански маслини. Слънцето безмилостно се разклонява в апокалиптичен баобаб насред обедната си небесна спирка, а в мозъка ми, като червена сирена зазвънява лозунгът на новите времена:
„Бабоеби, от всички страни, съединявайте се!“
А иначе, от нас тримата, само Марто осъществи мечтата на живота си и направи кариера като бияч в бар „ Максимус“, София. Ударник, значи. Но, това е една друга история...
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 12 April 2011
Monday, 28 March 2011
Мъжка милост
/На Лили и Джовани Дестради/
- Да намериш очанката хич не е лесна работа. Първом трябва по росата да тръгнеш, хем раничко, клепките ти да лепнат за сън. Хееееее, нагоре, по ливадите, дето веке никой не ги коси. Взирай се за ситни, бели цветченца. Мънинки, на грозденца да са накитени. И като напипаш стебленцето, с дървена ножица да го отрежеш. Ама и то не е всичко. Подир туй за жебина вода веднага огледай наоколо. В плитка копка, направо в земята се въди. Бистричка уж отгоре, ама отвътре – зелена. Съща женска вълна – самодивска. Там и е лековитото, джанъм, през него да прекараш билката, че да и дойде силата. Като на мъж, кога побара жена си по Велики пости. И хем бързай! Не се помайвай, ами идвай право при мене. Да ми донесеш китката,мокра и сочна, та да я покарам по слепите очи на моята бабичка. Дано да прогледне. Що доктори, що илачи сменихме – файда никаква! Само таз надежда ми остана. Чудото, дето от мама го зная още. Като нема излаз от живота, човек и с умрелите се сговаря, Ангелчо. Ако ще и ден да е, ама на този свят да е! С очи да го глътнеш, с ръка да го пипнеш и в сърце да го побереш! Ще идеш, сине, сам не мога веке. То и хора не останаха в село. Само аз, бабата, ти и англичаните. Ама тях не ги броя. Те нищичко не разбират. И виладжиите, и те. Чуждия език плещят, пък своето си не помнят. А памет се не присажда. И тя чезне като очанката, дето само на оня, който и вярва, мълком се явява.
Дядо Иван прикуцва до прозорчето и надвесва изсъхналото си клонесто тяло над саксиите с мушкато. Окършва пожълтелите листенца и с детско очакване поглежда към правнука си.
- То, да ида бе, дядо – мрънка Ангел – ама нали знаеш, иконом съм сега на бай Костадина, бизнесменина. Басейн имам да чистя, пясъчник за малкото на дъщеря му да разкопавам, па и агне от моите иска да купи довечера човекът. За зет му, за англичанина да го заколя, да го наглася, че да хапнел естествена храна. Уморен бил, нервите не го слушали. Тишина и екотуризъм търсел. И му притрепервало под лъжичката за истинско месо. И да ти кажа, кой ти вярва сега на магии? Отде ти тумна на акъла за таз очанка? То като седиш по цял ден на пейката, друго аслъ не можа да измислиш! Мен къщата ми нема кой да погледне, една манджа да ми сготви, а дворът ми в лайна и бурени е потънал. На! Баш сега да се хукна по ливадите, вълшебно биле да ти търся. С туй глаукома не се цери. Остави се с тез бабини деветини!
Буцест и настръхнал от грижа, Ангел ядосано пали смачкана цигара.
- Тъй, тъй – изшепва безсилно старецът – като не си намери булка да те храни и да те пере цял живот, хич и не разбираш ти от мъжка милост. То аз не за мене си, за бабичката те моля едно добро да сториш. Ма с едно куче, с едно магаре и с един питомен заек, пуснат боща ( свободно) из градината, де ще усетиш ти за какво ти приказвам. Ни жена си галил, ни дете си прегръщал, ни си чупил от душата си залък на някого да подадеш...
Тежкото, желязно мандало на вратата хрясва като сатър и солените думи на дядо Иван се пукват в сълзи. Мънинки. Сякаш цветченца от очанка.
...
Костелива, безкръвна луна надвисва черепа си над гладкото острие на ножа. Металът проблясва в синкава, къса светкавица, укротена на масата в предвкусване на смъртта. Пъклена, жълта ракия – кехлибарената кръв на Лукавия – сладострастно прелива в тялото и изтласква желание за убийство.
- Отричаш ли се от Сатаната? - пита в спомена отец Милен.
- Отричам се! Отричам се! Отричам се! - кръсти се отривисто дядо Иван и стиска детската изпотена ръка на Ангел.
- Съединяваш ли се с Христа? - настоява свещеникът.
- Съединявам се! Благослови правнука ми, Отче, в милост и доброта да премине живота си!
И после виното. Хлябът. Даровете на баба. Агнето на трапезата. Агнето! Трябва да го заколи. Бай Костадин ще му плати добри пари. Ще си купи дрехи. Ще отиде да види вдовицата на Христо в Дрента. Ще я погали. Ще и занесе подаръци. Ще я попита иска ли да... Ножът трепти. Настоява. Нощта е безмълвна. Време за жертва.
Вратата на плевнята изохква с ревматична скръб. Сребърно лунно петно осиява главичката на заспалото агне в тъничък ореол. То проплаква в съня си като дете и доверчиво се намества в зелената нежност на сеното. Англичанинът иска прясно месо. Купувачът е готов да плати навреме. Ножът просветва в падаща звезда и докосва земята с човешко смирение. Ангел присяда до агнето и го прегръща. Залюлява крехкото му телце, стопен в топлината на живота. Само веднъж да се съмне. Дядо Иван моли за милост. Там, някъде, в мрака на ливадите, очанката разцъфва в очакване някой да повярва в чудото.
Тихо сумтене бризва изсветлялата нощ. Кучето, Заекът и Магарето поглеждат към Ангел и Агнето с доверчиви, нечовешки очи.
Здравка Владова-Момчева
Дядо Иван прикуцва до прозорчето и надвесва изсъхналото си клонесто тяло над саксиите с мушкато. Окършва пожълтелите листенца и с детско очакване поглежда към правнука си.
- То, да ида бе, дядо – мрънка Ангел – ама нали знаеш, иконом съм сега на бай Костадина, бизнесменина. Басейн имам да чистя, пясъчник за малкото на дъщеря му да разкопавам, па и агне от моите иска да купи довечера човекът. За зет му, за англичанина да го заколя, да го наглася, че да хапнел естествена храна. Уморен бил, нервите не го слушали. Тишина и екотуризъм търсел. И му притрепервало под лъжичката за истинско месо. И да ти кажа, кой ти вярва сега на магии? Отде ти тумна на акъла за таз очанка? То като седиш по цял ден на пейката, друго аслъ не можа да измислиш! Мен къщата ми нема кой да погледне, една манджа да ми сготви, а дворът ми в лайна и бурени е потънал. На! Баш сега да се хукна по ливадите, вълшебно биле да ти търся. С туй глаукома не се цери. Остави се с тез бабини деветини!
Буцест и настръхнал от грижа, Ангел ядосано пали смачкана цигара.
- Тъй, тъй – изшепва безсилно старецът – като не си намери булка да те храни и да те пере цял живот, хич и не разбираш ти от мъжка милост. То аз не за мене си, за бабичката те моля едно добро да сториш. Ма с едно куче, с едно магаре и с един питомен заек, пуснат боща ( свободно) из градината, де ще усетиш ти за какво ти приказвам. Ни жена си галил, ни дете си прегръщал, ни си чупил от душата си залък на някого да подадеш...
Тежкото, желязно мандало на вратата хрясва като сатър и солените думи на дядо Иван се пукват в сълзи. Мънинки. Сякаш цветченца от очанка.
...
Костелива, безкръвна луна надвисва черепа си над гладкото острие на ножа. Металът проблясва в синкава, къса светкавица, укротена на масата в предвкусване на смъртта. Пъклена, жълта ракия – кехлибарената кръв на Лукавия – сладострастно прелива в тялото и изтласква желание за убийство.
- Отричаш ли се от Сатаната? - пита в спомена отец Милен.
- Отричам се! Отричам се! Отричам се! - кръсти се отривисто дядо Иван и стиска детската изпотена ръка на Ангел.
- Съединяваш ли се с Христа? - настоява свещеникът.
- Съединявам се! Благослови правнука ми, Отче, в милост и доброта да премине живота си!
И после виното. Хлябът. Даровете на баба. Агнето на трапезата. Агнето! Трябва да го заколи. Бай Костадин ще му плати добри пари. Ще си купи дрехи. Ще отиде да види вдовицата на Христо в Дрента. Ще я погали. Ще и занесе подаръци. Ще я попита иска ли да... Ножът трепти. Настоява. Нощта е безмълвна. Време за жертва.
Вратата на плевнята изохква с ревматична скръб. Сребърно лунно петно осиява главичката на заспалото агне в тъничък ореол. То проплаква в съня си като дете и доверчиво се намества в зелената нежност на сеното. Англичанинът иска прясно месо. Купувачът е готов да плати навреме. Ножът просветва в падаща звезда и докосва земята с човешко смирение. Ангел присяда до агнето и го прегръща. Залюлява крехкото му телце, стопен в топлината на живота. Само веднъж да се съмне. Дядо Иван моли за милост. Там, някъде, в мрака на ливадите, очанката разцъфва в очакване някой да повярва в чудото.
Тихо сумтене бризва изсветлялата нощ. Кучето, Заекът и Магарето поглеждат към Ангел и Агнето с доверчиви, нечовешки очи.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 16 March 2011
Ко ши ям и еж ко щеш – тайният код между народите и техните политици
- Като няма хляб, яжте пасти! - казала Мария-Антоанета на гладния френски народ и платила с главата си за този мъдър съвет.
- Нахранете журналистите! - издигна преди години своето прозрение Надежда Михайлова и получи разярени медийни плювни по повод гениалната си насъщна идея.
- Нека от хеликоптера, който ще разпръсква предизборните ми листовки от небето над Велико Търново, да падат още луканки и мезета! - надцака всички с граждански алтруизъм местният народник Митьо Пищова, който насочи към зиналата паст на обществото подковите на лелеяното суджуково щастие.
Обаче, исторически погледнато и до днес не се получава диалог между народите и техните управници! Не се случва чудото на хранителната хармония. И заради това страдаме всички. От първия месояден, до последния вегетарианец. Седнало е неблагодарното човечество, същинско бебе с никнещи зъби, пред купичката с постна гемеозна каша и хрипа ли хрипа като невръстен вълкодав към притеснените си родители-политици:
- Ко ши ям! Ко ши ям???
Трътват загрижените му настойници по чужбините. Като лястовици и щъркели мигрират от единия край на планетата та чак до другия. Бе домати, поливани с петрол докарват, бе пилета, люпени в парник, с вкус на прясна риба внасят, че даже ябълки от рециклирани картофи доставят, но не! Не ще и не ще светът да мутира за свое добро!
Оня ден и аз, стиснала,сякаш оглозган кокал, дръжката на количката за пазаруване, влетях в супера с един списък – хроника на семейния апетит. Да скалъпя вечерята, нали разбирате? И що да видя? То цял природонаучен музей! Есхибиция на техническия прогрес, нашарен тук-таме с екологични скромности. Лъснали онези ми ти чушки, с вид на силиконови гърди от всякакъв размер! Само да ги пъхнеш в сутиен и да съблазняваш колегите... До тях искрят ботоксови домати под надменните дула на оръдеен праз, стиснат в боксовите ръкавици на тренирани патладжани. Нагли банани,с франкенщайнски ръбове стърчат предизвикателно срещу яки краставици – кобилици на нитратната издържливост. Бройлери, упражнявали курников фитнес през краткия си живот, навират трътки и мускули в смаяното полезрение на купувача. А в далечния хоризонт на хладилните витрини, връз купища съвременен лед се блещи най-успешният дубликат на пра-историческа панцерна риба, озъбена в медиен ефект насред спонтанното стъписване на консуматорите. До блесналия хладилник, нанизани в плаха редичка невинни дечица цъкат с джиесемите си едно през друго. Вероятно ги вдъхновява идеята, че и без да плащат за билет в лондонска атракция, могат да се сдобият с ужасяващ имидж на древно чудовище за домашната работа по биология. Въртя в омагьосан кръг тенекиената количка, в която засега се тресе връзка изтощен магданоз и слухтя с триезично внимание из тържището на този супермаркетен Вавилон, та дано се докопам до някоя изгодна промоция:
- I have no guts to touch a cold dead chicken, darling! Shall we opt for some take away tonight?
Тц, не става. В моето семейство с последни сили се борим за здравословна храна.
- Ну какие же сосыски! Они мне кажатся как мертвие улитки ( охлюви)!
Правилно! И ние не обичаме кренвирши от охлюви!
- Бабооо, бабченцеее! - дочувам нежно родно гукане в тълпата - да купим ли малко салатка, че колкото е полезнааа!
Фиксирам звънтяща от украшения девойка и миниатюрна, порцеланова старица, потънали в хаоса на зеленчуковия апокалипсис.
- Ох, че кого ли ще нахраниш с таз салатака, мари бабааъъ! - цирика женицата ошашавена от изобилието на ядливи експонати – То едно време кат ни надробяха малко хлебец в рядко айрянче и хааайде на къра, цял ден да плевим доде ни причернее пред очите. И аз все си пеех ей тъй на – тараторена попарааа, дълъг чакъм ( леха) не карааа! Я ти не се превземай, ами туряй в кошницата от онез замразените подметки, пици ли им викахте, та баре да нахраним Гошето, щото цял ден блъска по строежите горкото, че да има после с какво да ти купува лъскави дрънкала. На промоция са пиците ма, Ванче, туй и баба го вижда – ем мазничко, ем соленичко, ем ефтиничко, ем по червото покарва! Пък ти, кат ревеш за салатка или за друго, еж ко щеш!
Тъй ами! Стоя като статуята на свободата с умрелия магданоз в ръка и вътрешно тръпна, простреляна от дочутото нашенско прозрение. Българският гений даде на света компютъра и чушкопека, драги читатели! Та един таен код между народи и политици ли няма да разшифрова! Стига сме мрънкали „ко ши ям, ко ши ям“! „Еж ко щеш“ ни казват от векове на всички езици. Дали ще е наденица от дунапрен или хляб от сушени пеперуди, изборът е само и единствено наш! Как да не преядеш от възторг!
Здравка Владова-Момчева
- Нахранете журналистите! - издигна преди години своето прозрение Надежда Михайлова и получи разярени медийни плювни по повод гениалната си насъщна идея.
- Нека от хеликоптера, който ще разпръсква предизборните ми листовки от небето над Велико Търново, да падат още луканки и мезета! - надцака всички с граждански алтруизъм местният народник Митьо Пищова, който насочи към зиналата паст на обществото подковите на лелеяното суджуково щастие.
Обаче, исторически погледнато и до днес не се получава диалог между народите и техните управници! Не се случва чудото на хранителната хармония. И заради това страдаме всички. От първия месояден, до последния вегетарианец. Седнало е неблагодарното човечество, същинско бебе с никнещи зъби, пред купичката с постна гемеозна каша и хрипа ли хрипа като невръстен вълкодав към притеснените си родители-политици:
- Ко ши ям! Ко ши ям???
Трътват загрижените му настойници по чужбините. Като лястовици и щъркели мигрират от единия край на планетата та чак до другия. Бе домати, поливани с петрол докарват, бе пилета, люпени в парник, с вкус на прясна риба внасят, че даже ябълки от рециклирани картофи доставят, но не! Не ще и не ще светът да мутира за свое добро!
Оня ден и аз, стиснала,сякаш оглозган кокал, дръжката на количката за пазаруване, влетях в супера с един списък – хроника на семейния апетит. Да скалъпя вечерята, нали разбирате? И що да видя? То цял природонаучен музей! Есхибиция на техническия прогрес, нашарен тук-таме с екологични скромности. Лъснали онези ми ти чушки, с вид на силиконови гърди от всякакъв размер! Само да ги пъхнеш в сутиен и да съблазняваш колегите... До тях искрят ботоксови домати под надменните дула на оръдеен праз, стиснат в боксовите ръкавици на тренирани патладжани. Нагли банани,с франкенщайнски ръбове стърчат предизвикателно срещу яки краставици – кобилици на нитратната издържливост. Бройлери, упражнявали курников фитнес през краткия си живот, навират трътки и мускули в смаяното полезрение на купувача. А в далечния хоризонт на хладилните витрини, връз купища съвременен лед се блещи най-успешният дубликат на пра-историческа панцерна риба, озъбена в медиен ефект насред спонтанното стъписване на консуматорите. До блесналия хладилник, нанизани в плаха редичка невинни дечица цъкат с джиесемите си едно през друго. Вероятно ги вдъхновява идеята, че и без да плащат за билет в лондонска атракция, могат да се сдобият с ужасяващ имидж на древно чудовище за домашната работа по биология. Въртя в омагьосан кръг тенекиената количка, в която засега се тресе връзка изтощен магданоз и слухтя с триезично внимание из тържището на този супермаркетен Вавилон, та дано се докопам до някоя изгодна промоция:
- I have no guts to touch a cold dead chicken, darling! Shall we opt for some take away tonight?
Тц, не става. В моето семейство с последни сили се борим за здравословна храна.
- Ну какие же сосыски! Они мне кажатся как мертвие улитки ( охлюви)!
Правилно! И ние не обичаме кренвирши от охлюви!
- Бабооо, бабченцеее! - дочувам нежно родно гукане в тълпата - да купим ли малко салатка, че колкото е полезнааа!
Фиксирам звънтяща от украшения девойка и миниатюрна, порцеланова старица, потънали в хаоса на зеленчуковия апокалипсис.
- Ох, че кого ли ще нахраниш с таз салатака, мари бабааъъ! - цирика женицата ошашавена от изобилието на ядливи експонати – То едно време кат ни надробяха малко хлебец в рядко айрянче и хааайде на къра, цял ден да плевим доде ни причернее пред очите. И аз все си пеех ей тъй на – тараторена попарааа, дълъг чакъм ( леха) не карааа! Я ти не се превземай, ами туряй в кошницата от онез замразените подметки, пици ли им викахте, та баре да нахраним Гошето, щото цял ден блъска по строежите горкото, че да има после с какво да ти купува лъскави дрънкала. На промоция са пиците ма, Ванче, туй и баба го вижда – ем мазничко, ем соленичко, ем ефтиничко, ем по червото покарва! Пък ти, кат ревеш за салатка или за друго, еж ко щеш!
Тъй ами! Стоя като статуята на свободата с умрелия магданоз в ръка и вътрешно тръпна, простреляна от дочутото нашенско прозрение. Българският гений даде на света компютъра и чушкопека, драги читатели! Та един таен код между народи и политици ли няма да разшифрова! Стига сме мрънкали „ко ши ям, ко ши ям“! „Еж ко щеш“ ни казват от векове на всички езици. Дали ще е наденица от дунапрен или хляб от сушени пеперуди, изборът е само и единствено наш! Как да не преядеш от възторг!
Здравка Владова-Момчева
Sunday, 27 February 2011
Изкуството да бъдеш свободен без да се чувстваш освободен
(малки размисли за големи събития)
Преди три години предприех пътуване из родината заедно със семейството си с цел да покажа на дъщеря ми исторически места, където са се случили решаващи за България събития. Чувствах, че това е мой дълг, след толкова много пътешествия по европейски съблазни, омрежили желанията и мечтите на всеки съвременен сънародник. Чудех се как ли ще възприеме тази моя идея едно петнайсетгодишно дете, свикнало да сменя територии и езици с комфортната увереност, че светът на двадесет и първи век е просто достъпна туристическа атракция. Където заплащаш билета си и после се сурваш в дисниленда на историята, захрупан в пуканковото любопитство на тълпата, подивял от щастие в кратката си ваканционна свобода. Защото, в програмираното ни битие, понятието“свобода“ вече може да се дефинира като „освободен от служебни задължения по време на годишен отпуск“. Нали така? А на мен ми се искаше някак, без излишна патетика, да накарам Пламена да усети страната си. Отвъд баниците и киселото мляко, отвъд слънцето и разглезващото море. Отвъд нейното и моето житейско време, глобализирано в безразличие към свое и чуждо. И още, да я жилне копнежът на предците да отвоюват обратно своята си земя. За да могат отпосле наследниците да я напускат, забравят, отричат...
Избирам паметника Шипка за начало на пътешествието. Нуждая се от най-високото място за пробния полет на духа, който подготвям за дъщеря си.
- Всичко разбирам – казва тя в колата след емоционалната тирада за решаващата защита на прохода, която произнасям – и „Епопеята“ съм прочела, и за опълченците, и за руските воини, и за трети март, за Сан Стефано но...
- Но какво? - забивам въпроса с непримиримост.
- Ами, просто го знам. Помня го, складирана информация в компютър, нали си представяш? Далечно ми е... То, всъщност, е далечно и за теб. Защо си толкова разълнувана, когато говорим за това?
Защо ли? Вслушвам се в себе си, без да отговарям. Защото сигурно аз принадлежа тук, а ти неусетно се откъсваш. Защото зная разликата между пълчище и опълчение. И защото все още се опълчвам срещу пълчищата на отчуждението.
Величественият монумент блести непоклатимо в синьото августовско небе. Туристи се щурат като мравки в подножието му. Ухае на кафе и лекомислен летен вятър. Сто и тридесет години по-късно, на Шипка всичко е спокойно. Изкачваме стръмните, тесни стъпала във вътрешността на паметника. Мълчим. Не искам да добавям нищо повече в компютърната памет на дъщеря си. Искам тя да се събуди за другата памет. Която извира от сърцето, за да потече по невидимите нишки на кръвта. И която, според слепите ми надежди, някой ден, някак си, ще я завърне там, където принадлежи. Моля се за чудо, за знак от съдбата, че това ще се случи. Че няма да я изгубя в света на освободените. Че може пък сама да поиска просто да бъде свободна...
Пред нас, с пъшкане и притеснено сумтене се изкачват двойка млади англичани. Момичето сякаш тегли в настойчив, майчински буксир изпотеното и зачервено момче:
- Спокойно скъпи, точно така, още едно стъпало, браво! Гласът и е напевен, ласкав, успокояващ.
- Божичко, о божичко! - проплаква спътникът и – как ще се справя с проклетата фобия! Нали знаеш как ми прилошава от височини!
- Не мисли за това – гали гласът на приятелката му – огледай наоколо, намираме се в адски необикновен музей. Интересно какво ли пише на онази руска сабя, закачена на стената?
- На кой му пука какво пише на някаква си сабя! - ръмжи англичанчето поморавяло от паника – Навих се да изкача проклетия монумент, за да се противопоставя на страховете си. Само да се добера до терасата на върха. После хуквам надолу и няма да спра докато не дотичам до някой пъб, за да пия една бира, че се побърках от ужас.
Виждали ли сте България от върха на паметника Шипка? То е като любовен полет над току що приключило сътворение. Земя и небе, които нищо не искат от теб, защото вече са ти дали всичко. Стоя просълзена до задъханите англичани и моята рационална дъщеря, и потъвам в щедрата красота на земята си. Аз съм друго поколение. Моята единствена фобия е да не изгубя способността си да бъда българка.
- На онази руска сабя, закачена на стената, беше гравирана фразата „С нами Бог!“ Спокойният, безакцентен английски на Пламена, насочен към втрещените ни спътници ме вади от вцепенението и ме разцъфва в майчино умиление.
- А паметникът, който току що изкачихте отвътре – продължава тя – е построен в чест на всички онези българи, които са оставили костите си на тази височина, за да можем сега с вас да се любуваме на моята страна. Сигурно и те са се страхували, докато достигнат дотук. Даже, повече от вас, защото им е предстояло да умрат. И не само бира, капка вода е нямало за тях цели три дни! Но са спечелили битката. Затова ние днес сме свободни.
Наближава трети март, скъпи български читателю. Пожелавам ти, в освободените от битието мигове да намериш своя начин да се опълчиш, за да се почувстваш свободен. Също като предците. Като Пламена. И като мен. Знам, че можеш.
С окуражаваща обич,
Здравка Владова-Момчева
Избирам паметника Шипка за начало на пътешествието. Нуждая се от най-високото място за пробния полет на духа, който подготвям за дъщеря си.
- Всичко разбирам – казва тя в колата след емоционалната тирада за решаващата защита на прохода, която произнасям – и „Епопеята“ съм прочела, и за опълченците, и за руските воини, и за трети март, за Сан Стефано но...
- Но какво? - забивам въпроса с непримиримост.
- Ами, просто го знам. Помня го, складирана информация в компютър, нали си представяш? Далечно ми е... То, всъщност, е далечно и за теб. Защо си толкова разълнувана, когато говорим за това?
Защо ли? Вслушвам се в себе си, без да отговарям. Защото сигурно аз принадлежа тук, а ти неусетно се откъсваш. Защото зная разликата между пълчище и опълчение. И защото все още се опълчвам срещу пълчищата на отчуждението.
Величественият монумент блести непоклатимо в синьото августовско небе. Туристи се щурат като мравки в подножието му. Ухае на кафе и лекомислен летен вятър. Сто и тридесет години по-късно, на Шипка всичко е спокойно. Изкачваме стръмните, тесни стъпала във вътрешността на паметника. Мълчим. Не искам да добавям нищо повече в компютърната памет на дъщеря си. Искам тя да се събуди за другата памет. Която извира от сърцето, за да потече по невидимите нишки на кръвта. И която, според слепите ми надежди, някой ден, някак си, ще я завърне там, където принадлежи. Моля се за чудо, за знак от съдбата, че това ще се случи. Че няма да я изгубя в света на освободените. Че може пък сама да поиска просто да бъде свободна...
Пред нас, с пъшкане и притеснено сумтене се изкачват двойка млади англичани. Момичето сякаш тегли в настойчив, майчински буксир изпотеното и зачервено момче:
- Спокойно скъпи, точно така, още едно стъпало, браво! Гласът и е напевен, ласкав, успокояващ.
- Божичко, о божичко! - проплаква спътникът и – как ще се справя с проклетата фобия! Нали знаеш как ми прилошава от височини!
- Не мисли за това – гали гласът на приятелката му – огледай наоколо, намираме се в адски необикновен музей. Интересно какво ли пише на онази руска сабя, закачена на стената?
- На кой му пука какво пише на някаква си сабя! - ръмжи англичанчето поморавяло от паника – Навих се да изкача проклетия монумент, за да се противопоставя на страховете си. Само да се добера до терасата на върха. После хуквам надолу и няма да спра докато не дотичам до някой пъб, за да пия една бира, че се побърках от ужас.
Виждали ли сте България от върха на паметника Шипка? То е като любовен полет над току що приключило сътворение. Земя и небе, които нищо не искат от теб, защото вече са ти дали всичко. Стоя просълзена до задъханите англичани и моята рационална дъщеря, и потъвам в щедрата красота на земята си. Аз съм друго поколение. Моята единствена фобия е да не изгубя способността си да бъда българка.
- На онази руска сабя, закачена на стената, беше гравирана фразата „С нами Бог!“ Спокойният, безакцентен английски на Пламена, насочен към втрещените ни спътници ме вади от вцепенението и ме разцъфва в майчино умиление.
- А паметникът, който току що изкачихте отвътре – продължава тя – е построен в чест на всички онези българи, които са оставили костите си на тази височина, за да можем сега с вас да се любуваме на моята страна. Сигурно и те са се страхували, докато достигнат дотук. Даже, повече от вас, защото им е предстояло да умрат. И не само бира, капка вода е нямало за тях цели три дни! Но са спечелили битката. Затова ние днес сме свободни.
Наближава трети март, скъпи български читателю. Пожелавам ти, в освободените от битието мигове да намериш своя начин да се опълчиш, за да се почувстваш свободен. Също като предците. Като Пламена. И като мен. Знам, че можеш.
С окуражаваща обич,
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 16 February 2011
Криворазбрана дебилизация
/На моята приятелка и съмишленичка Нели Йорданова с благодарност за разбирането отвъд думите/
Мине се не мине, все разни такива ги забъркваме, значи! Наскоро, моя приятелка, високопостваена служителка в българска банка, ми разказа следната любопитна история. По време на важни преговори с една австрийска баронеса, благосклонна да инвестира у нас, въпросната дама дискретно попитала къде може да си измие ръцете. И докато преводачката предъвквала кодирания въпрос за местонахождението на тоалетната пред настръхналите от любезност домакини, намаханият нашенски гид на чуждестранната гостенка решил проблема от раз с безпардонно балканско кавалерство. Още преди някой от домашните ни банкери да се освести за какво всъщност иде реч, напращелият от ентусиазъм и фамилиарност момък, скокнал като вихрушка и широко разперил двете крила на вградения шкаф зад гърба на австрийката, където се мъдрила мъничка мивка с люспа от содено сапунче и поомърляна кърпица, виснала на пиронче в стената.
- Е те тука може да се умие госпожата – гръмнал деловито левентът – за какво да прекъсваме преговорите и да губим ценно време! Чуваш ли ма, Бонке, я и преведи да си услужи тука, на мивката, че в три часа ще я водя в музея. Няма цял ден нас да чакат там. Що курабии, що кафета са нагласили хората, ей на пак ми звъниха одеве...
И без да превежда Бонка, баронесата се усетила, че са я разбрали буквално и погрешно. Подплакнала си с гнуслива учтивост ръчичките, па като стиснала онези ми ти аристократични челюсти, прехапала родните надежди за инвестиции като акула начинаещ сърфист. Претупала надве-натри разговорите, харизала курабиите на екскурзоводите и още с първия самолет – право в Турция, в Истанбул се приземила. Гушнали ни комшиите милионите под носа, пък нашенците се изтрепали да се карат откога, аджеба, на таз мивка не и е сменян сапуня и кой ще пере пешкиря отподир!
Та думата ми е за малко цивилизация, бе хора! Как пък все ние криво я разбираме пущината! Ей на, оня ден четох сапунената статистика. България е на второ място по закупуване на турски сериали след Казахстан! Бравос! Ашколсун! Двайсет и седем поучителни истории,с по петстотин епизода, напоени като реване с шекерни сълзи! Лепне ми на небцето от развалено-забранени плодове, очите ми се мрежат от листопади, а в ушите ми дрънчат перли като капълъчаршийски дайрета. Поезия, проза и отход на съзнанието! Какво да искаме повече? Ами че тя цивилизацията сама е дошла при нас. Сърбайте си кафето и се учете,драги ми българино!
Видиш ли, долу в полето, дет се мержеят, чернеят десетина дървя върбови? Туй не е село Бисерча, в стари години отколе... Нощя бизнесмен е пристигнал, с бригада тука застанал. Па опнал бели чадъри да си пече балдъри. Гергана бира налива,бели си крака измива. Гледала майстор, сматряла,па от сърце му ревнала: „ Моля те, аго, вземи ма, с тебе на Стамбул да идем. Дето ще шеташ на други, азе на тебе ще шетам !“ Стоп! Не така. Това ли научи,народе, след толкова серии дебилизационна обработка? Поне малко прихвана ли от неистовия стремеж на съседа да се вклини в Европата със своето си? С петвековните си омодернени традиции, с неговата си храна и фанатична привързаност към вътрешната си манталитетна култура? Не проумяваш ли как под бляскавата презентация на комшийската идентичност искри настойчивост да го приемат такъв, какъвто е, че даже и да се поучат от него? Знаеш ли,оттатък Босфора се гордеят, че България закупува техните сериали, защото те били възпитателни? Защото имало какво да се запомни от тях? Твоите стари-нови дебилизатори...Те не мивка, а цял хамам ще излъскат за австрийската баронеса. Ще търкат с везана коприна стиснатите и ръчички докато не изтеглят и последната златна люспа от тях. Ще строят хотели, ще пълнят банки, ще облагородяват паркове... Ще градят бъдеще за техния си народ. За него те ще заснемат сериали, ще му показат красавици, ще форсират лъскави коли. За да ги поревне издъно, да поиска, да мечтае, да се стреми...
А ти, ти помниш ли още де е България?
Защото, оня ден, две момчета, българчета, докато ми миеха колата в паркинга на супермаркета, си говореха помежду си колко са доволни от шанса си да работят какво да е на Запад, стига никога да не се завърнат у дома. Пръстите им бяха посинели от студ, дочените им дрехи – подгизнали от влага. Попитах дали имат някакви по-високи кавалификации и какви са амбициите им за бъдещето. Погледнаха ме учудено. Да и двамата били завършили компютърни технологии в Софийския университет. Но за какво им било това образование, нали сега падали някакви пари. Това им стигало.
Не ми остана нищо друго освен да отида и да си измия ръцете.
Здравка Владова-Момчева
- Е те тука може да се умие госпожата – гръмнал деловито левентът – за какво да прекъсваме преговорите и да губим ценно време! Чуваш ли ма, Бонке, я и преведи да си услужи тука, на мивката, че в три часа ще я водя в музея. Няма цял ден нас да чакат там. Що курабии, що кафета са нагласили хората, ей на пак ми звъниха одеве...
И без да превежда Бонка, баронесата се усетила, че са я разбрали буквално и погрешно. Подплакнала си с гнуслива учтивост ръчичките, па като стиснала онези ми ти аристократични челюсти, прехапала родните надежди за инвестиции като акула начинаещ сърфист. Претупала надве-натри разговорите, харизала курабиите на екскурзоводите и още с първия самолет – право в Турция, в Истанбул се приземила. Гушнали ни комшиите милионите под носа, пък нашенците се изтрепали да се карат откога, аджеба, на таз мивка не и е сменян сапуня и кой ще пере пешкиря отподир!
Та думата ми е за малко цивилизация, бе хора! Как пък все ние криво я разбираме пущината! Ей на, оня ден четох сапунената статистика. България е на второ място по закупуване на турски сериали след Казахстан! Бравос! Ашколсун! Двайсет и седем поучителни истории,с по петстотин епизода, напоени като реване с шекерни сълзи! Лепне ми на небцето от развалено-забранени плодове, очите ми се мрежат от листопади, а в ушите ми дрънчат перли като капълъчаршийски дайрета. Поезия, проза и отход на съзнанието! Какво да искаме повече? Ами че тя цивилизацията сама е дошла при нас. Сърбайте си кафето и се учете,драги ми българино!
Видиш ли, долу в полето, дет се мержеят, чернеят десетина дървя върбови? Туй не е село Бисерча, в стари години отколе... Нощя бизнесмен е пристигнал, с бригада тука застанал. Па опнал бели чадъри да си пече балдъри. Гергана бира налива,бели си крака измива. Гледала майстор, сматряла,па от сърце му ревнала: „ Моля те, аго, вземи ма, с тебе на Стамбул да идем. Дето ще шеташ на други, азе на тебе ще шетам !“ Стоп! Не така. Това ли научи,народе, след толкова серии дебилизационна обработка? Поне малко прихвана ли от неистовия стремеж на съседа да се вклини в Европата със своето си? С петвековните си омодернени традиции, с неговата си храна и фанатична привързаност към вътрешната си манталитетна култура? Не проумяваш ли как под бляскавата презентация на комшийската идентичност искри настойчивост да го приемат такъв, какъвто е, че даже и да се поучат от него? Знаеш ли,оттатък Босфора се гордеят, че България закупува техните сериали, защото те били възпитателни? Защото имало какво да се запомни от тях? Твоите стари-нови дебилизатори...Те не мивка, а цял хамам ще излъскат за австрийската баронеса. Ще търкат с везана коприна стиснатите и ръчички докато не изтеглят и последната златна люспа от тях. Ще строят хотели, ще пълнят банки, ще облагородяват паркове... Ще градят бъдеще за техния си народ. За него те ще заснемат сериали, ще му показат красавици, ще форсират лъскави коли. За да ги поревне издъно, да поиска, да мечтае, да се стреми...
А ти, ти помниш ли още де е България?
Защото, оня ден, две момчета, българчета, докато ми миеха колата в паркинга на супермаркета, си говореха помежду си колко са доволни от шанса си да работят какво да е на Запад, стига никога да не се завърнат у дома. Пръстите им бяха посинели от студ, дочените им дрехи – подгизнали от влага. Попитах дали имат някакви по-високи кавалификации и какви са амбициите им за бъдещето. Погледнаха ме учудено. Да и двамата били завършили компютърни технологии в Софийския университет. Но за какво им било това образование, нали сега падали някакви пари. Това им стигало.
Не ми остана нищо друго освен да отида и да си измия ръцете.
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 8 February 2011
Урни за кучета
- От снимката на очните дъна личи, че сте родена някъде, където грее ярко слънце. Пигментацията е наситена и плътна. Това ми подсказва, че не сте оттук.
Симпатичната индийка се усмихва и приключва оптическия ми тест. После, усетила потиснатото ми неудовлетворение, прескача в нелегалния шепот на чуждестранната солидарност:
- Не се притеснявайте. Всичко е наред. Очите ви старадат от липса на цветове в тази страна. Затова ви се струва, че зрението ви намалява. Но това да си остане само между нас, нали?
Разбира се, че ще си остане между нас! Че кой друг, освен един пришелец, като нея и мен, може да разбере изконната цветовна недостатъчност на този остров. И прецедената учтивост на сивотата в огледалния шпалир на еднаквостта. И монотонното очакване за слънце. И превръщането на мечтата в навик. И продължаването напред. И дълбаенето в живота. До другия край на личния ми тунел.
Прибирам внимателно снимката с южняшките ми очи, топчета светлина, в дамската чанта и подкарвам колата си към къщата на Аманда. Днес е ден за шопинг на цветове. Обичам този карнавален проблясък в скуката. Вярвам, че и Аманда го очаква с нетърпение. Двете с нея работим заедно и ако не е денят на малкото ни бягство по магазините, веднъж в месеца, всъщност, рядко се заговаряме по коридорите. Сприятели ни общата любов към багрите. Или по-точно, струпването на цветове по дрехите на колежката ми, което мигновено вади от униние дори и най-закоравелия мизантроп. Представете си мастилени фигурални чорапи, потопени в разяждащо-розови обувки, а нагоре пола като изгрев над вулканична лава, охладена в зелево-зелена дантела. Риза като разплискан нектар от моркови с пльоснати извътре цитрони, замотани в петролни протуберанси завършва картината, над която греят най-калейдоскопните очи, които можете да си представите! Сини кристали, теменуги и лед. Аманда е цветилище на пъстротата. Някакво английско, щастливо недоразумение. Намек за хаоса, от който може да се е пръкнал светът. Не този остров, разбира се, тук всичко е ясно и картотекирано още от Големия взрив насам, но оня свят, от който сме се преселили всички ние, идващите отвъд Ламанша. Варварите, родени в цветотатство.
Все пак,след месеци програмиран шопинг на шарения аз се колебая да причисля приятелката си към племето от сродни души, което витае заедно с мен над отегчителната логика на живота. Проблемът е, че...Аманда ми говори само за кучета. За нейните кучета – Крийси, Али, Дюк, Спийд, Бет и Чико, които обитават заедно с нея малка и мрачна къща в края на градчето. Оттатък този странен дом се шири безкрайна ливада за четириноги разходки, където всяка сутрин, точно в шест часа, колежката ми разпуска лаещата си компания и, навлякла гумени ботуши тръгва след тях, в някаква своя омагьосана орбита. Колкото и да се опитвам да пробия с въпроси тази английска рутина, колкото и да залагам примки от любопитство с клюкарски трохи и карфички от смях, всичко, за което в края на краищата говорим, са малките кучешки драми на нейните любимци. Вече отлично зная в колко часа Крийси започва да „плаче“ за малко внимание преди разсъмване, как Дюк мъдро и отстъпва храната си в пластмасовата купичка, как Бет все по-често се задъхва от старост. И още, че Али е заядлива скандалджийка, а Чико е безобиден глупендер, но иначе много сладък добряк... Когато се опитвам да кажа на Аманда, че Джейк, симпатичният уеб-дизайнер от съседния офис, определено се интересува от нея, тя ме парира с радостната новина, че Спийд, нейната немска овчарка, е спечелил първа награда в киноложката изложба на графство Кент.
- Но къде е животът във всичко това?! - избухвам веднъж сред кучешки лай и европейско недоумение. - Та ти си на 35 години, кога ще накараш нещата да се случват за теб? От какво се страхуваш?
- Това е моят живот – отвръща колежката ми.- Друго няма!
- Ами Джейк? - питам изтъпяла от смайване. - Той те харесва...
- Джейк нищо не разбира от кучета. А аз не мога да говоря за друго...
Изумлението парализира мислите ми. Цветовете изтичат в дъждовна локва пред къщата на Аманда. Все пак днес е ден за шопинг. Паркирам колата си и натискам езика на кучешката глава – малкият месингов звънец на входа. Вратата се отваря и отвътре ме посреща необичайно мълчание. Аманда се мярва посивяла, потънала в безкръвни сълзи. Любимците и мълчат, скупчени смутено в ъгъла.
- Бет си отиде! - ридае приятелката ми – Бет! Най-умната! Най-добрата!
- Какво? Кой? Сестра ти Бет? - разтрепервам се от съчувствие аз.
- Не! Моята Бет! Тя ме разбираше най-добре! Тя ме усещаше прекрасно!
На бюрото пред Аманда са наредени десетина метални вазички с капачета, украсени с изящни ангелчета.
- Това са техните урни – хлипа тя в ужасеното ми безмълвие – урните на моите кучета! Когато умра искам да ги поставят в ковчега ми!
- Ама сериозно ли! - изкрещявам аз – Опомни се! Да отидем на шопинг, да напазаруваме малко цветове! Ще си вземеш друго куче, пак ще го наречеш Бет...
- Какво разбираш ти – изръмжава приятелката ми – Та аз съм далтонистка! Никога не съм знаела какво е червено, синьо или зелено... Идвам на глупавия ни шопинг само защото ти единствена ме слушаш, когато говоря за кучета...
ххх
Колата ми вие като отвързан пес, изгубен в сивите парцали на дъжда. Бааауууууу, ааааааауууууууу, ррррррррр... Господи, защо когато си сътворявал света си забравил да кажеш за този остров „ и нека бъде цветлина“???
Здравка Владова-Момчева
Симпатичната индийка се усмихва и приключва оптическия ми тест. После, усетила потиснатото ми неудовлетворение, прескача в нелегалния шепот на чуждестранната солидарност:
- Не се притеснявайте. Всичко е наред. Очите ви старадат от липса на цветове в тази страна. Затова ви се струва, че зрението ви намалява. Но това да си остане само между нас, нали?
Разбира се, че ще си остане между нас! Че кой друг, освен един пришелец, като нея и мен, може да разбере изконната цветовна недостатъчност на този остров. И прецедената учтивост на сивотата в огледалния шпалир на еднаквостта. И монотонното очакване за слънце. И превръщането на мечтата в навик. И продължаването напред. И дълбаенето в живота. До другия край на личния ми тунел.
Прибирам внимателно снимката с южняшките ми очи, топчета светлина, в дамската чанта и подкарвам колата си към къщата на Аманда. Днес е ден за шопинг на цветове. Обичам този карнавален проблясък в скуката. Вярвам, че и Аманда го очаква с нетърпение. Двете с нея работим заедно и ако не е денят на малкото ни бягство по магазините, веднъж в месеца, всъщност, рядко се заговаряме по коридорите. Сприятели ни общата любов към багрите. Или по-точно, струпването на цветове по дрехите на колежката ми, което мигновено вади от униние дори и най-закоравелия мизантроп. Представете си мастилени фигурални чорапи, потопени в разяждащо-розови обувки, а нагоре пола като изгрев над вулканична лава, охладена в зелево-зелена дантела. Риза като разплискан нектар от моркови с пльоснати извътре цитрони, замотани в петролни протуберанси завършва картината, над която греят най-калейдоскопните очи, които можете да си представите! Сини кристали, теменуги и лед. Аманда е цветилище на пъстротата. Някакво английско, щастливо недоразумение. Намек за хаоса, от който може да се е пръкнал светът. Не този остров, разбира се, тук всичко е ясно и картотекирано още от Големия взрив насам, но оня свят, от който сме се преселили всички ние, идващите отвъд Ламанша. Варварите, родени в цветотатство.
Все пак,след месеци програмиран шопинг на шарения аз се колебая да причисля приятелката си към племето от сродни души, което витае заедно с мен над отегчителната логика на живота. Проблемът е, че...Аманда ми говори само за кучета. За нейните кучета – Крийси, Али, Дюк, Спийд, Бет и Чико, които обитават заедно с нея малка и мрачна къща в края на градчето. Оттатък този странен дом се шири безкрайна ливада за четириноги разходки, където всяка сутрин, точно в шест часа, колежката ми разпуска лаещата си компания и, навлякла гумени ботуши тръгва след тях, в някаква своя омагьосана орбита. Колкото и да се опитвам да пробия с въпроси тази английска рутина, колкото и да залагам примки от любопитство с клюкарски трохи и карфички от смях, всичко, за което в края на краищата говорим, са малките кучешки драми на нейните любимци. Вече отлично зная в колко часа Крийси започва да „плаче“ за малко внимание преди разсъмване, как Дюк мъдро и отстъпва храната си в пластмасовата купичка, как Бет все по-често се задъхва от старост. И още, че Али е заядлива скандалджийка, а Чико е безобиден глупендер, но иначе много сладък добряк... Когато се опитвам да кажа на Аманда, че Джейк, симпатичният уеб-дизайнер от съседния офис, определено се интересува от нея, тя ме парира с радостната новина, че Спийд, нейната немска овчарка, е спечелил първа награда в киноложката изложба на графство Кент.
- Но къде е животът във всичко това?! - избухвам веднъж сред кучешки лай и европейско недоумение. - Та ти си на 35 години, кога ще накараш нещата да се случват за теб? От какво се страхуваш?
- Това е моят живот – отвръща колежката ми.- Друго няма!
- Ами Джейк? - питам изтъпяла от смайване. - Той те харесва...
- Джейк нищо не разбира от кучета. А аз не мога да говоря за друго...
Изумлението парализира мислите ми. Цветовете изтичат в дъждовна локва пред къщата на Аманда. Все пак днес е ден за шопинг. Паркирам колата си и натискам езика на кучешката глава – малкият месингов звънец на входа. Вратата се отваря и отвътре ме посреща необичайно мълчание. Аманда се мярва посивяла, потънала в безкръвни сълзи. Любимците и мълчат, скупчени смутено в ъгъла.
- Бет си отиде! - ридае приятелката ми – Бет! Най-умната! Най-добрата!
- Какво? Кой? Сестра ти Бет? - разтрепервам се от съчувствие аз.
- Не! Моята Бет! Тя ме разбираше най-добре! Тя ме усещаше прекрасно!
На бюрото пред Аманда са наредени десетина метални вазички с капачета, украсени с изящни ангелчета.
- Това са техните урни – хлипа тя в ужасеното ми безмълвие – урните на моите кучета! Когато умра искам да ги поставят в ковчега ми!
- Ама сериозно ли! - изкрещявам аз – Опомни се! Да отидем на шопинг, да напазаруваме малко цветове! Ще си вземеш друго куче, пак ще го наречеш Бет...
- Какво разбираш ти – изръмжава приятелката ми – Та аз съм далтонистка! Никога не съм знаела какво е червено, синьо или зелено... Идвам на глупавия ни шопинг само защото ти единствена ме слушаш, когато говоря за кучета...
ххх
Колата ми вие като отвързан пес, изгубен в сивите парцали на дъжда. Бааауууууу, ааааааауууууууу, ррррррррр... Господи, защо когато си сътворявал света си забравил да кажеш за този остров „ и нека бъде цветлина“???
Здравка Владова-Момчева
Friday, 28 January 2011
Неделна лимузина за Тед
Някога имали ли сте усещането, че животът е калъп? Онази ръбата, нелогична форма, по която ви е зачукало битието с невъзможната задача да вместите вътре обитанието, насъщния и купищата дрехи, които вече не харесвате, обаче преправяте до припадък, за да изненадате колегите си с нещо ново ? Или ембриона на младежките си амбиции, деформиран до неузнаваемост, натъпкан в ъгълчето на мислите ви, заедно с разочарованията, компромисите, забравените любови и недовършените щастия? И всичко това омирисано в домашен уют, загорели манджи, липса на време, пространство, шанс, пропуснати възможности, укротени надежди и помъдряла дързост?
Дълго време живях с твърдата вяра, че на мене калъпът няма да ми се случи. Защото спрасквам с виталност и непукизъм контурите на всяко обуздание. А светът ме обича такава, каквато съм. И ми дава зелена светлина да го променям към добро...
Когато се нанесох със семейството си в кокетния кулдьосак на „Барн Драйв21“ изобщо нямах представа в каква безвъзвратна житейска теснотия се намъквам. Тогава пред очите ми блестяха само острите листа на присадените палми пред вратата на къщата ни, посребрени като наследствени прибори в комплект с попивателни облаци и излъскващ английски дъжд.
Само след седмица усетих наказанието на безмълвното повторение. То започваше точно в 10.30 сутринта с дебела, черна котка, застинала в средата на пустата улица, като изтървана боксова круша от сака на здравословен собственик. После идваше едно красиво шестнайсетгодишно момче, облечено в маркови дрехи и наръч палмови клонки, които нареждаше с окултна прецизност пред заключените вратички на сладките ни хобитски къщички. Струваше ми се, че котката го следваше с британски стоицизъм и само от време на време, като нежна, но стриктна гувернантка, докосваше с коригираща лапа причудливите палмови фигури, сътворени от вглъбения и любимец. Напълно потресена, не знаех как да реагирам, изпълнена с чуждестранно почитание към самотния тийнейджърски обред, на който бях задзавесен свидетел дни наред. Започнах да наблюдавам реакциите на съседите си, заможни пенсионери, цъфтящи в кулдьосака, подобно есенни цветя, в предпоследния сезон на съществуването си. Исках да се поуча от тяхната дистанцираност и да попия етикета на мълчанието, въпреки необузданите ритници на варварското ми, балканско любопитство. След настойчиво взиране в искрящите от празнота прозорци по улицата, забелязах неуловимо раздвижване на пердета , винаги, към 10.45. Тогава тихият обход на момчето приключваше и то изчезваше зад завоя, заедно с фантомната котка чак до другия ден. След него оставаха енигматичните растителни йероглифи. Временни татуировки по ливадите ни, обръснати с пуританско приличие. Пет минути по-късно, по неведом сигнал, пъргави и делови, обитателите на уличката изскачаха като куршуми от домовете си. Събираха всичко и го изхвърляха в боклука. Не говореха помежду си, сякаш засрамени от изкуствената възстановка на порядъка, който аранжираха отново с търпението на сценични работници. Аз не побутвах нищо. Знаех, че на следващата сутрин момчето почистваше всичко пред вратата ми, за да си осигури пространство за следващо сътворение.
Ваканцията свърши и аз започнах работа в местното училище , където се занимавах с деца с дислексия и лек аутизъм. Какво беше учудването ми, когато открих, че един от новите ми възпитаници е Тед, същото момче, което омрежваше квартала с палмовите си кръстословици. В поверителното му досие пишеше, че ученикът е развил странно дистанциране от действителността, след драматичния развод на родителите, двойка със завидно финансово положение, които стигнали до нечувана омраза помежду си. Взаимната непоносимост на майката и бащата се развихрила така, че те закупили три съседни къщи в района и се настанили индивидуално в тях, като оставили Тед да живее сам по средата с наета готвачка и домашна прислужничка. Условието било никога да не се засичат заедно и само отровният език на клюката понякога близваше слуха ми с новини за поредните им партньори, които се разминавали пред вратите на семейството с купища луксозни покупки.
Състоянието на Тед се влошаваше ежедневно. Не вярвах, че диагнозата, аутизъм, беше правилната за неговия случай.Той загиваше пред очите ми. Във въртопната самота на погледа му усилията ми да го разведря, потъваха удавени в учтиво и безнадеждно мълчание. Поисках среща с бащата.Беше ми отказана поради бизнес- заетост на родителя. Тогава написах писмо, в което излях личната си буря от възмущение и съчувствие към детето, миксирани с чуждоземска невъзпитаност. В неделя, луксозна лимузина демонстративно изпълни калъпа на китния ни кулдьосак със смущаващите си размери. Шофьорът доведе Тед, пристъпващ като марионетка и го настани във возилото с изражение на професионален английски иконом. Предният прозорец остана отворен и главата на момчето увисна като пречупен ветропоказател към ъгъла, където елегантен господин кимна безстрастно за довиждане. Лъскавото туловище потегли тържествено из квартала. След три обиколки, Тед беше отведен обратно в къщи с подобаващо почитание от шофьора.
В понеделник, с разтуптяно сърце, попитах ученика си дали му е харесала разходката с хубавата кола. Вместо отговор, момчето внезапно хвана ръката ми:
- Sing...me...a...song – изшущя гласът му, отдавна изваден от употреба.Пометена от сълзи, зашептях с несигурен фалцет първата песничка, руска частушка, която съзнанието дотъркаля през епохите на преживяното ми време : „ На зеленом лугу, их, вох, раз нашел я дуду, их, вох, то не дудка была, их, вох, веселушка была, их, вох !“
И солените капки запяха след мен – кап -чук, кап – чук, кап-чук... В толкоз мъничко калъпче, как душата ще се тъпче?
А неделните разходки с лимузината продължиха. Всяка неделя. И ще продължат до края на мирозданието. Че и отвъд.
Здравка Владова - Момчева
Дълго време живях с твърдата вяра, че на мене калъпът няма да ми се случи. Защото спрасквам с виталност и непукизъм контурите на всяко обуздание. А светът ме обича такава, каквато съм. И ми дава зелена светлина да го променям към добро...
Когато се нанесох със семейството си в кокетния кулдьосак на „Барн Драйв21“ изобщо нямах представа в каква безвъзвратна житейска теснотия се намъквам. Тогава пред очите ми блестяха само острите листа на присадените палми пред вратата на къщата ни, посребрени като наследствени прибори в комплект с попивателни облаци и излъскващ английски дъжд.
Само след седмица усетих наказанието на безмълвното повторение. То започваше точно в 10.30 сутринта с дебела, черна котка, застинала в средата на пустата улица, като изтървана боксова круша от сака на здравословен собственик. После идваше едно красиво шестнайсетгодишно момче, облечено в маркови дрехи и наръч палмови клонки, които нареждаше с окултна прецизност пред заключените вратички на сладките ни хобитски къщички. Струваше ми се, че котката го следваше с британски стоицизъм и само от време на време, като нежна, но стриктна гувернантка, докосваше с коригираща лапа причудливите палмови фигури, сътворени от вглъбения и любимец. Напълно потресена, не знаех как да реагирам, изпълнена с чуждестранно почитание към самотния тийнейджърски обред, на който бях задзавесен свидетел дни наред. Започнах да наблюдавам реакциите на съседите си, заможни пенсионери, цъфтящи в кулдьосака, подобно есенни цветя, в предпоследния сезон на съществуването си. Исках да се поуча от тяхната дистанцираност и да попия етикета на мълчанието, въпреки необузданите ритници на варварското ми, балканско любопитство. След настойчиво взиране в искрящите от празнота прозорци по улицата, забелязах неуловимо раздвижване на пердета , винаги, към 10.45. Тогава тихият обход на момчето приключваше и то изчезваше зад завоя, заедно с фантомната котка чак до другия ден. След него оставаха енигматичните растителни йероглифи. Временни татуировки по ливадите ни, обръснати с пуританско приличие. Пет минути по-късно, по неведом сигнал, пъргави и делови, обитателите на уличката изскачаха като куршуми от домовете си. Събираха всичко и го изхвърляха в боклука. Не говореха помежду си, сякаш засрамени от изкуствената възстановка на порядъка, който аранжираха отново с търпението на сценични работници. Аз не побутвах нищо. Знаех, че на следващата сутрин момчето почистваше всичко пред вратата ми, за да си осигури пространство за следващо сътворение.
Ваканцията свърши и аз започнах работа в местното училище , където се занимавах с деца с дислексия и лек аутизъм. Какво беше учудването ми, когато открих, че един от новите ми възпитаници е Тед, същото момче, което омрежваше квартала с палмовите си кръстословици. В поверителното му досие пишеше, че ученикът е развил странно дистанциране от действителността, след драматичния развод на родителите, двойка със завидно финансово положение, които стигнали до нечувана омраза помежду си. Взаимната непоносимост на майката и бащата се развихрила така, че те закупили три съседни къщи в района и се настанили индивидуално в тях, като оставили Тед да живее сам по средата с наета готвачка и домашна прислужничка. Условието било никога да не се засичат заедно и само отровният език на клюката понякога близваше слуха ми с новини за поредните им партньори, които се разминавали пред вратите на семейството с купища луксозни покупки.
Състоянието на Тед се влошаваше ежедневно. Не вярвах, че диагнозата, аутизъм, беше правилната за неговия случай.Той загиваше пред очите ми. Във въртопната самота на погледа му усилията ми да го разведря, потъваха удавени в учтиво и безнадеждно мълчание. Поисках среща с бащата.Беше ми отказана поради бизнес- заетост на родителя. Тогава написах писмо, в което излях личната си буря от възмущение и съчувствие към детето, миксирани с чуждоземска невъзпитаност. В неделя, луксозна лимузина демонстративно изпълни калъпа на китния ни кулдьосак със смущаващите си размери. Шофьорът доведе Тед, пристъпващ като марионетка и го настани във возилото с изражение на професионален английски иконом. Предният прозорец остана отворен и главата на момчето увисна като пречупен ветропоказател към ъгъла, където елегантен господин кимна безстрастно за довиждане. Лъскавото туловище потегли тържествено из квартала. След три обиколки, Тед беше отведен обратно в къщи с подобаващо почитание от шофьора.
В понеделник, с разтуптяно сърце, попитах ученика си дали му е харесала разходката с хубавата кола. Вместо отговор, момчето внезапно хвана ръката ми:
- Sing...me...a...song – изшущя гласът му, отдавна изваден от употреба.Пометена от сълзи, зашептях с несигурен фалцет първата песничка, руска частушка, която съзнанието дотъркаля през епохите на преживяното ми време : „ На зеленом лугу, их, вох, раз нашел я дуду, их, вох, то не дудка была, их, вох, веселушка была, их, вох !“
И солените капки запяха след мен – кап -чук, кап – чук, кап-чук... В толкоз мъничко калъпче, как душата ще се тъпче?
А неделните разходки с лимузината продължиха. Всяка неделя. И ще продължат до края на мирозданието. Че и отвъд.
Здравка Владова - Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)