My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday, 24 May 2011

АЗБУЧНА ПОЕМА
Честит празник на всички българи!


Ако си тръгна в някой черен ден

Безсловна и безродна. Покорена.

Вградена в суета и с дух опитомен -

Греховен и безбуквен – като времето.

Дали ще ме спасиш за кой ли път

Език, благословен,

Животосмъртен,

Забравен от света на кръстопът

И конен, и иконен, и разкъртен

Като скала с избликнала вода,

Любов недоживяла за насита,

Молитва за душата на рода,

Напуснал те, без тебе да се скита.

Обичай ме, език неизживян !

Посмъртно даже ти не ме оставяй !

Разказвай ми за кирилската бран,

С която писмената ме спасяват,

Та щом се спра, сломена, насред брод,

Умираща за късче родно слово,

Фрагмент от поломения народ,

Храна за чужди, тялото Христово ...

Цената на живота изпиши, с

Червеното мастилено страдание ...

Ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи ? С

Ъглите на графисаното знанье ?

Юмрукът на душата ми е тон. Във древен звук. Ридание във струни.

Яснее моят ден. И аз съм стон. В посоки разпилени. Като думи.



Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 10 comments:

Wednesday, 11 May 2011

Светът е оцелял, защото е преял!

Напоследък имам усещането, че животът на заобикалящия ме свят се е превърнал в едно меню и хората, с които контактувам са деградирали речта си до шизофренично готварско цвъртене. Не стига това, ами поквареното ми от реклами въображение наскоро започна упорито да ги оприличава на полуфабрикатите, с които се тъпчат до пръсване по време на обедната почивка. Стоя си вчера,например, в учителската стая и се назлъндисвам пред постен сандвич с краставица, унесена в мечти по предстоящото ми пътешествие до Шотландия и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, отпреде ми цопва Алън Блейк, колегата – преподавател по интернет технологии. Ама същински Стейк, току що изваден от фритюрник ви казвам! Лъскав, окръглен, сочен и пълен с протеини чак до под повърхностния слой от свежа сланина, пръжната като джумерка от крема за фалшив тен, с който пикантно поддържа диетичната завист на учителската ни недостатъчност. Гласът му се извисява в свистене на тенджера под налягане и кондензира вниманието на скупчените около масата Хамбургери, Наденици и Проскубани, Недосварени Кокошки:

- Тоя уикенд навестих моята наемателка в Девън!

Следва кулинарна пауза, през която всеки зяпва в очакване да преглътне прясната клюка, набучената на езиковия му шиш.

- Така ли? - с несигурна любознателна надеждица се обаждам аз – Била съм там. Гледките са възхитителни. Би ли ми препоръчал още някое кътче от района, което да посетя, защото непременно искам да отида отново в този край?

Въпросът ми увисва като ликьосана салфетка пред сепнатия апетит на смълчаните Челюсти. Алън ме изглежда с преситено пренебрежение и невъзмутимо продължава:

- Всички знаете, че притежавам котидж на шестотин години в региона, нали?

Хамбургерите, Надениците и Проскубаните, Недосварени Кокошки потвърждават този факт с газирано от комплекси фъщене.

- Та тя, наемателката ми, моля ви се, намислила да ме омилостивява с, екологично чисти зеленчуци! Сама ги била отгледала в Моята градина! Надявала се, да не и увеличавам месечната рента въпреки кризата, понеже не и достигала заплатата да си покрива разходите. Поне да можеше да готви като хората...

- Нали веднъж спомена, че е млада и хубава, зодия Телец – избълбуквам замечтано като ручей с минерална вода, бликнал романтично в здравословна посока – не може да не владее кулинарното изкуство. То е едно от най-съблзнителните качества на този звезден знак...

Алън ме поглежда сякаш съм муха, удавена в супата му:

- Точно така. Тя е абсолютна крава! Като не може да се оправя с парите, да си наеме апаратамент! Не всеки може да си позволи да живее в котидж на шестотин години!

Одобрително, препечено злорадство задимява над масата. Една Пълнена Камба се пуква в необяснима радост, сподирена от енергичното тюрлюкане на съседната Коледна Пуйка, зачервена от възхита по непоклатимата практичност на апетитния ни колега.

- Аз пък бях в България през пролетната ваканция – църва Мини Плейфут, ожарена на ивици от безмилостен соларум, досущ като нашенско кебапче – на Слънчев бряг. Много изгодна оферта! Ол инклузив и безплатен бар от четири до шест часа всеки следобед.

- Страхотно – неразумно се възторгвам отново – успя ли да посетиш и други места по Черноморието, за които ти разказах? Отиде ли на север, до Варна? Видя ли най-старото злато в света?

- Миииличка – проточва снизхождението си като дъвка оправната Мини – кааакви са тези глупости дето ми ги говориш? Имаше превъзходно барбекю, пиене на корем, а и едни здрави, мускулести момчета, готови да ме спасяват в басейна всеки ден... С това трябваше да започнеш! Обичам България! Татуирах си я отзад, на ханша, точно над линията на бикините, за спомен...

- Както и да е – изхрущява суха бисквитена намеса насред блажните спомени на Мини. От десния постен ъгъл на трапезата, с посребрена чаена лъжичка почуква едно Нискомаслено Викторианско Недоразумение:

- Разказах ли ви за дипломирането на сина ми в Кеймбридж? Той току що завърши готварско майсторство. Не можете да си представите каква кулинарна презентация предложиха на присъстващите – само високоизискана храна. Толкова изящна, че на моменти не разбираш какво ядеш – риби, патици, желе, моркови в карамел, ябълки в скаридено тесто, мусове, сандвичи със захаросан лук и още...

И още пътища, неизвървени, поради затлъстяване, посоки, невидени от изтъпяване, пейзажи, затъмнени в ослепяване. Навън изплющява дъжд като изхвърлена супа. Мръсни облаци забърсват оплисканата небесна софра.

- Искам да отида в Шотландия! - казвам аз - Да видя старинните замъци и изгревите над езерото Лохнес!

- Внимавай обаче! - прегръща ме една Усмирителна Риза с дъх на къри – Хората там са особени. От десет години съм женена за шотландец, имаме три дъщери и до ден днешен нищо не разбирам, като започне да ми говори.

Единбург, чакай ме, идвам! Нещо отвътре, в изгладнялата ми душа, подсказва, че с теб и без думи ще се разберем. Нищо, че си шотландец!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 9 comments:

Wednesday, 27 April 2011

Възкресение
/На София Гребенарова/

- Мамо, мамо! Знаеш ли, че на Великден стават чудеса? - пропява детският глас на Христо в почернената и памет – Вчера децата от пързалката си говореха, че ако протегнеш ръка към небето точно в полунощ, дядо Господ ще слезе и ще остави на дланта ти десет хиляди лева!

- И какво ще направиш с толкова много пари, Христе ? - смее се Мария – Ако си купиш играчки, къщата няма да може да ги побере.

- Не искам играчки, мамо. Аз ще обиколя света! Ще хвана Магда за ръката и заедно с нея ще пътуваме накъдето ни видят очите. Ще ти пишем писма, ще ти пращаме картички и ще бъдем щастливи, докато умрем!

Ревността запечатва спомена. Една малка жена иска да и отнеме всичко. Любовта и нежната власт над Сина, чувството, че е необходима. Горчива, разяждаща сълза посребрява тъничка бръчка в пресъхналото, пустинно лице на Мария. След години отровна тъга мислите не и дават прошка. Тогава също беше Великден. Христо си тръгна призори. След него, на прага, тя намери строшена червена черупка. Прибра я грижливо в малка сатенена кутийка. Оттогава престана да оцветява яйца за този празник. Стопена във восъчно вглъбение, тя се опитва да се съсредоточи.

- „Казва и Иисус: Жено! Защо плачеш? Кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, казва Му: Господине, ако си Го изнесъл, кажи ми де си Го положил и аз ще Го вдигна.
Казва и Иисус: Марийо! Тя се обърна и Му рече на еврейски: „Равуни!“ - което значи „Учителю“.

Приглушеният глас на Магда се разтваря в дихание сред теменуженото разсъмване. Косите и се стичат като мед по излинелите страници на старата Библия. Лицето и, забравено от възрастта, смекчава мрака в тъжната стая. Тя се навежда и внимателно гали изпепелените кичури по челото на Мария:

- Умори ли се ? Искаш ли да си вървя ? Днес, следобед мога да дойда пак и тогава ще продължа да ти чета. Вече е три сутринта. Ужасно рано е или пък късно. Наречи го както искаш. По Великден времената се смесват. Не можеш да разбереш къде е краят и къде започва началото...

Страхотно късно е, откънтява мълчаливата скръб на Мария. Самотно. Поразяващо. Непростимо късно. Само ти ми остана. Омразата към двете ни. И десетте напразни възкресения, когато идваш да ме видиш, озарена от хубост и живот, които не искаш да споделиш с другиго. Сякаш си ги заключила в това непреходно тяло, създадено, за да очаква сина ми. Защо надеждата е присъща единствено на младостта ? Защо след греха не и е нужно покаяние ?

- Остани – прошепва Мария – трябва да ти призная нещо. Тогава, преди той да си иде, му казах, че спиш с най-добрия му приятел. Не разреших да се ожени за теб. Исках да си намери добро момиче.

Очите на Магда тъмнеят като неразгадаеми вселени. По тежките и клепачи едреят лавровозелени сълзи.

- Знам това – отвръща младата жена – и не ти се сърдя. Казала си му истината. Но си забравила да добавиш, че го обичам. Може би Христо ни остави, за да си простим една на друга. И да го дочакаме сами с любовта си.

Навън, по болните, ронливи стени на старата къща, пробудени бръшляни просмукват горчиви сокове с неясен пукот. Черешата в двора отново ражда цветове. По улицата минават хора понесли душите си в запалени свещи. Влюбени жонглират великденски яйца под прозорците и с целувки превръщат в плът чудото на изречените думи. Един уморен мъж отключва олющената врата и потъва ненаситно в косите на любимата си.

Една майка прегръща сина си. Една жена дочаква живота. Примирен с неизбежната пролет, един вековен град се съгласява да възкръсне отново.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 2 comments:

Tuesday, 12 April 2011

Баобаби и бабоеби от всички страни, съединявайте се!
/На адвокат Димитър Бобуранов/

Навремето, в социалистическото ни детство, светът беше някак си по-разбираем. Ние, добрите, имахме жизнь за изтърпяване, целини за разораване и идеологическа диверсия за обезвредяване. Лошите пък, оттатък желязната завеса, имаха само лайф! И сатанински изкушаваха с него марксистко-ленинските ни души, заредени към светлото бъдеще като гюллета в катапулт. Освен това, на нас ни се полагаха и мечти! Да станем космонавти, доячки, кранисти и гробокопачи на капитализма! Грандиозни, стахановски начинания! И хамен да се захванем с тях, току пред босите ни, окървавени в битката нозе, цопваше я по някоя кутийка от кока кола, я пакет „Ротмънс“, я, Боже опази, чифт американски дънки, запокитени от Враговете в окопите на комсомолския ни ентусиазъм.

- Скивай, душко, кви фанелки си избичих тва лято на морето – мляска доволно в спомена ми Ники Баобаба, приятел и съученик от Езикова гимназия, Велико Търново, пръв по успех в класа по всички предмети.

Двамата клечим заговорнически в Папурената явка, както поетично наричаме драките край Янтра и пушим цигари „Дънхил“. От Корекома. Имаме си ритуал.В началото на септември, всяка година тайно се срещаме с Ники и Марто Бицепса, за лека трофейна фукня. И тримата сме грешници. Прелюбодейци със западни изкушения. Блудни ятаци на деидеологизираното си любопитство. Пред нас, на изтъркана чергица лъщят джинси „Рифле“, тениски „Лакосте“ и пурети „Море“, драгоценни отпадъци от гниещия империализъм. И ние безсрамно им се радваме. Ама само малко. Щото ни е шубе да не ни сгепсат в капиталистическа изневяра. Че после ако ни нафраскат характеристиките с упадъчните ни грехове, върви че кандидатствай в университета и ставай Човек! Понеже и ние, марксически недоразвитите екземпляри, имаме някакви мечти. Е, не чак крайно велики, ама все пак... мечти. Ники, например, е болен на темата ботаника и по-специално е маниакално запален по идеята за внедряване на екологично съобразни автобусни спирки в Народна Република България. Според него, това може да стане чрез присаждане на африкански баобаби на съответните места в родината, където, поради невероятната вътрешна вместимост в дънерите на тези дървета, по естествен начин могат да се поберат до 30 пътници, очакващи градския транспорт. Спестяват се строителни материали. Въздухът се пречиства неимоверно, а трудовите хора се наслаждават на природосъобразна градско-селска среда. Ники е рационализатор! Истински Баобаб на прогреса и социалистическия реализъм! В сравнение с него, ние с Марто сме жалки ембриони на класовата неориентираност. Бицепса иска да става ударник, понеже като те цапне, те цепи надве. А пък, аз... аз даже и незнам какво искам. Да стана студентка. Това със сигурност. Ама по какво???

- Копеле, кво си се изблещил като чироз на сушилня – приятелски пита Марто и отхапва половин шоколад „Тоблероне“ с пещерната си уста. - Кво прави тва лято, а?

- Мани, мани – потайно намига синеокият Баобаб – ако ви кажа, копелета, ще ме раздрънкате по цялото даскало. Мадамите ще ме изядат с парцалите!

- Кажи бе! - припяваме ние като изоставащ древногръцки хор – нали сме приятели! Кво се прайш на интересен!

- Ок, бе, ок! Ама да си траете, щото послеее, не ви познавам! Ясно?

- Ясно, бе! Ай стига си ни мъчил!

Ники се намества като доволен лебед в папурения си комфорт и ни изглежда с презрително превъзходство :

- Аз, копелета, тва лято, на морето, работих... две... шведки. Баба и внучка. Много хубави. Без социалистически морал. Истински империалистки. Направо им разказах играта. Стопих лагерите на капитализма в тяхно лице! Откъде мислите имам долари да ви тъпча с шоколад, а? Ако от Баобаб не бях станал бабоеб, сега щяхте да смръхтите марципан, да сърбате „Инка“ и да плющите балони с дъвка „Идеал“!

Марто и аз се споглеждаме в идеологически потрес. Ама като си се оцапал веднъж с истински декадентски шоколад, мълчиш и преглъщаш, дорде от предателството ти не истане и следа...

Години по-късно, без никакви идейни угризения, обядвам в плажния ресторант на хотел „Интерконтинентал Карлтън“ в Кан, където в стройни шпалири изискани сервитьори посрещат звезди и клиенти сред изобилно слънце и кулинарни съблазни. На съседната маса, в лазурен блясък, се настаняват пластично обработена баба, с изопната шия, декорирана с диамант колкото яйце и ослепителният и внук с аполонови къдрици и зевсова снага. Дискретно наблюдавам милионерския наследник онемяла от плебейско възхищение. Той хищно плъзва яката си длан по мумийното бедро на скелетната красавица и изхриптява на английски с неотразим френски акцент:

- Скъпа, ако не ме наемеш, ще се самоубия!

В гърлото ми на сухо присяда парче октопод със сицилиански маслини. Слънцето безмилостно се разклонява в апокалиптичен баобаб насред обедната си небесна спирка, а в мозъка ми, като червена сирена зазвънява лозунгът на новите времена:

„Бабоеби, от всички страни, съединявайте се!“

А иначе, от нас тримата, само Марто осъществи мечтата на живота си и направи кариера като бияч в бар „ Максимус“, София. Ударник, значи. Но, това е една друга история...


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 5 comments:

Monday, 28 March 2011

Мъжка милост
/На Лили и Джовани Дестради/

- Да намериш очанката хич не е лесна работа. Първом трябва по росата да тръгнеш, хем раничко, клепките ти да лепнат за сън. Хееееее, нагоре, по ливадите, дето веке никой не ги коси. Взирай се за ситни, бели цветченца. Мънинки, на грозденца да са накитени. И като напипаш стебленцето, с дървена ножица да го отрежеш. Ама и то не е всичко. Подир туй за жебина вода веднага огледай наоколо. В плитка копка, направо в земята се въди. Бистричка уж отгоре, ама отвътре – зелена. Съща женска вълна – самодивска. Там и е лековитото, джанъм, през него да прекараш билката, че да и дойде силата. Като на мъж, кога побара жена си по Велики пости. И хем бързай! Не се помайвай, ами идвай право при мене. Да ми донесеш китката,мокра и сочна, та да я покарам по слепите очи на моята бабичка. Дано да прогледне. Що доктори, що илачи сменихме – файда никаква! Само таз надежда ми остана. Чудото, дето от мама го зная още. Като нема излаз от живота, човек и с умрелите се сговаря, Ангелчо. Ако ще и ден да е, ама на този свят да е! С очи да го глътнеш, с ръка да го пипнеш и в сърце да го побереш! Ще идеш, сине, сам не мога веке. То и хора не останаха в село. Само аз, бабата, ти и англичаните. Ама тях не ги броя. Те нищичко не разбират. И виладжиите, и те. Чуждия език плещят, пък своето си не помнят. А памет се не присажда. И тя чезне като очанката, дето само на оня, който и вярва, мълком се явява.

Дядо Иван прикуцва до прозорчето и надвесва изсъхналото си клонесто тяло над саксиите с мушкато. Окършва пожълтелите листенца и с детско очакване поглежда към правнука си.

- То, да ида бе, дядо – мрънка Ангел – ама нали знаеш, иконом съм сега на бай Костадина, бизнесменина. Басейн имам да чистя, пясъчник за малкото на дъщеря му да разкопавам, па и агне от моите иска да купи довечера човекът. За зет му, за англичанина да го заколя, да го наглася, че да хапнел естествена храна. Уморен бил, нервите не го слушали. Тишина и екотуризъм търсел. И му притрепервало под лъжичката за истинско месо. И да ти кажа, кой ти вярва сега на магии? Отде ти тумна на акъла за таз очанка? То като седиш по цял ден на пейката, друго аслъ не можа да измислиш! Мен къщата ми нема кой да погледне, една манджа да ми сготви, а дворът ми в лайна и бурени е потънал. На! Баш сега да се хукна по ливадите, вълшебно биле да ти търся. С туй глаукома не се цери. Остави се с тез бабини деветини!

Буцест и настръхнал от грижа, Ангел ядосано пали смачкана цигара.

- Тъй, тъй – изшепва безсилно старецът – като не си намери булка да те храни и да те пере цял живот, хич и не разбираш ти от мъжка милост. То аз не за мене си, за бабичката те моля едно добро да сториш. Ма с едно куче, с едно магаре и с един питомен заек, пуснат боща ( свободно) из градината, де ще усетиш ти за какво ти приказвам. Ни жена си галил, ни дете си прегръщал, ни си чупил от душата си залък на някого да подадеш...

Тежкото, желязно мандало на вратата хрясва като сатър и солените думи на дядо Иван се пукват в сълзи. Мънинки. Сякаш цветченца от очанка.

...
Костелива, безкръвна луна надвисва черепа си над гладкото острие на ножа. Металът проблясва в синкава, къса светкавица, укротена на масата в предвкусване на смъртта. Пъклена, жълта ракия – кехлибарената кръв на Лукавия – сладострастно прелива в тялото и изтласква желание за убийство.

- Отричаш ли се от Сатаната? - пита в спомена отец Милен.

- Отричам се! Отричам се! Отричам се! - кръсти се отривисто дядо Иван и стиска детската изпотена ръка на Ангел.

- Съединяваш ли се с Христа? - настоява свещеникът.

- Съединявам се! Благослови правнука ми, Отче, в милост и доброта да премине живота си!

И после виното. Хлябът. Даровете на баба. Агнето на трапезата. Агнето! Трябва да го заколи. Бай Костадин ще му плати добри пари. Ще си купи дрехи. Ще отиде да види вдовицата на Христо в Дрента. Ще я погали. Ще и занесе подаръци. Ще я попита иска ли да... Ножът трепти. Настоява. Нощта е безмълвна. Време за жертва.

Вратата на плевнята изохква с ревматична скръб. Сребърно лунно петно осиява главичката на заспалото агне в тъничък ореол. То проплаква в съня си като дете и доверчиво се намества в зелената нежност на сеното. Англичанинът иска прясно месо. Купувачът е готов да плати навреме. Ножът просветва в падаща звезда и докосва земята с човешко смирение. Ангел присяда до агнето и го прегръща. Залюлява крехкото му телце, стопен в топлината на живота. Само веднъж да се съмне. Дядо Иван моли за милост. Там, някъде, в мрака на ливадите, очанката разцъфва в очакване някой да повярва в чудото.

Тихо сумтене бризва изсветлялата нощ. Кучето, Заекът и Магарето поглеждат към Ангел и Агнето с доверчиви, нечовешки очи.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 8 comments:

Wednesday, 16 March 2011

Ко ши ям и еж ко щеш – тайният код между народите и техните политици

- Като няма хляб, яжте пасти! - казала Мария-Антоанета на гладния френски народ и платила с главата си за този мъдър съвет.

- Нахранете журналистите! - издигна преди години своето прозрение Надежда Михайлова и получи разярени медийни плювни по повод гениалната си насъщна идея.

- Нека от хеликоптера, който ще разпръсква предизборните ми листовки от небето над Велико Търново, да падат още луканки и мезета! - надцака всички с граждански алтруизъм местният народник Митьо Пищова, който насочи към зиналата паст на обществото подковите на лелеяното суджуково щастие.

Обаче, исторически погледнато и до днес не се получава диалог между народите и техните управници! Не се случва чудото на хранителната хармония. И заради това страдаме всички. От първия месояден, до последния вегетарианец. Седнало е неблагодарното човечество, същинско бебе с никнещи зъби, пред купичката с постна гемеозна каша и хрипа ли хрипа като невръстен вълкодав към притеснените си родители-политици:

- Ко ши ям! Ко ши ям???

Трътват загрижените му настойници по чужбините. Като лястовици и щъркели мигрират от единия край на планетата та чак до другия. Бе домати, поливани с петрол докарват, бе пилета, люпени в парник, с вкус на прясна риба внасят, че даже ябълки от рециклирани картофи доставят, но не! Не ще и не ще светът да мутира за свое добро!

Оня ден и аз, стиснала,сякаш оглозган кокал, дръжката на количката за пазаруване, влетях в супера с един списък – хроника на семейния апетит. Да скалъпя вечерята, нали разбирате? И що да видя? То цял природонаучен музей! Есхибиция на техническия прогрес, нашарен тук-таме с екологични скромности. Лъснали онези ми ти чушки, с вид на силиконови гърди от всякакъв размер! Само да ги пъхнеш в сутиен и да съблазняваш колегите... До тях искрят ботоксови домати под надменните дула на оръдеен праз, стиснат в боксовите ръкавици на тренирани патладжани. Нагли банани,с франкенщайнски ръбове стърчат предизвикателно срещу яки краставици – кобилици на нитратната издържливост. Бройлери, упражнявали курников фитнес през краткия си живот, навират трътки и мускули в смаяното полезрение на купувача. А в далечния хоризонт на хладилните витрини, връз купища съвременен лед се блещи най-успешният дубликат на пра-историческа панцерна риба, озъбена в медиен ефект насред спонтанното стъписване на консуматорите. До блесналия хладилник, нанизани в плаха редичка невинни дечица цъкат с джиесемите си едно през друго. Вероятно ги вдъхновява идеята, че и без да плащат за билет в лондонска атракция, могат да се сдобият с ужасяващ имидж на древно чудовище за домашната работа по биология. Въртя в омагьосан кръг тенекиената количка, в която засега се тресе връзка изтощен магданоз и слухтя с триезично внимание из тържището на този супермаркетен Вавилон, та дано се докопам до някоя изгодна промоция:

- I have no guts to touch a cold dead chicken, darling! Shall we opt for some take away tonight?

Тц, не става. В моето семейство с последни сили се борим за здравословна храна.

- Ну какие же сосыски! Они мне кажатся как мертвие улитки ( охлюви)!

Правилно! И ние не обичаме кренвирши от охлюви!

- Бабооо, бабченцеее! - дочувам нежно родно гукане в тълпата - да купим ли малко салатка, че колкото е полезнааа!

Фиксирам звънтяща от украшения девойка и миниатюрна, порцеланова старица, потънали в хаоса на зеленчуковия апокалипсис.

- Ох, че кого ли ще нахраниш с таз салатака, мари бабааъъ! - цирика женицата ошашавена от изобилието на ядливи експонати – То едно време кат ни надробяха малко хлебец в рядко айрянче и хааайде на къра, цял ден да плевим доде ни причернее пред очите. И аз все си пеех ей тъй на – тараторена попарааа, дълъг чакъм ( леха) не карааа! Я ти не се превземай, ами туряй в кошницата от онез замразените подметки, пици ли им викахте, та баре да нахраним Гошето, щото цял ден блъска по строежите горкото, че да има после с какво да ти купува лъскави дрънкала. На промоция са пиците ма, Ванче, туй и баба го вижда – ем мазничко, ем соленичко, ем ефтиничко, ем по червото покарва! Пък ти, кат ревеш за салатка или за друго, еж ко щеш!

Тъй ами! Стоя като статуята на свободата с умрелия магданоз в ръка и вътрешно тръпна, простреляна от дочутото нашенско прозрение. Българският гений даде на света компютъра и чушкопека, драги читатели! Та един таен код между народи и политици ли няма да разшифрова! Стига сме мрънкали „ко ши ям, ко ши ям“! „Еж ко щеш“ ни казват от векове на всички езици. Дали ще е наденица от дунапрен или хляб от сушени пеперуди, изборът е само и единствено наш! Как да не преядеш от възторг!

Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 6 comments:

Sunday, 27 February 2011

Изкуството да бъдеш свободен без да се чувстваш освободен
(малки размисли за големи събития)

Преди три години предприех пътуване из родината заедно със семейството си с цел да покажа на дъщеря ми исторически места, където са се случили решаващи за България събития. Чувствах, че това е мой дълг, след толкова много пътешествия по европейски съблазни, омрежили желанията и мечтите на всеки съвременен сънародник. Чудех се как ли ще възприеме тази моя идея едно петнайсетгодишно дете, свикнало да сменя територии и езици с комфортната увереност, че светът на двадесет и първи век е просто достъпна туристическа атракция. Където заплащаш билета си и после се сурваш в дисниленда на историята, захрупан в пуканковото любопитство на тълпата, подивял от щастие в кратката си ваканционна свобода. Защото, в програмираното ни битие, понятието“свобода“ вече може да се дефинира като „освободен от служебни задължения по време на годишен отпуск“. Нали така? А на мен ми се искаше някак, без излишна патетика, да накарам Пламена да усети страната си. Отвъд баниците и киселото мляко, отвъд слънцето и разглезващото море. Отвъд нейното и моето житейско време, глобализирано в безразличие към свое и чуждо. И още, да я жилне копнежът на предците да отвоюват обратно своята си земя. За да могат отпосле наследниците да я напускат, забравят, отричат...

Избирам паметника Шипка за начало на пътешествието. Нуждая се от най-високото място за пробния полет на духа, който подготвям за дъщеря си.

- Всичко разбирам – казва тя в колата след емоционалната тирада за решаващата защита на прохода, която произнасям – и „Епопеята“ съм прочела, и за опълченците, и за руските воини, и за трети март, за Сан Стефано но...

- Но какво? - забивам въпроса с непримиримост.

- Ами, просто го знам. Помня го, складирана информация в компютър, нали си представяш? Далечно ми е... То, всъщност, е далечно и за теб. Защо си толкова разълнувана, когато говорим за това?

Защо ли? Вслушвам се в себе си, без да отговарям. Защото сигурно аз принадлежа тук, а ти неусетно се откъсваш. Защото зная разликата между пълчище и опълчение. И защото все още се опълчвам срещу пълчищата на отчуждението.

Величественият монумент блести непоклатимо в синьото августовско небе. Туристи се щурат като мравки в подножието му. Ухае на кафе и лекомислен летен вятър. Сто и тридесет години по-късно, на Шипка всичко е спокойно. Изкачваме стръмните, тесни стъпала във вътрешността на паметника. Мълчим. Не искам да добавям нищо повече в компютърната памет на дъщеря си. Искам тя да се събуди за другата памет. Която извира от сърцето, за да потече по невидимите нишки на кръвта. И която, според слепите ми надежди, някой ден, някак си, ще я завърне там, където принадлежи. Моля се за чудо, за знак от съдбата, че това ще се случи. Че няма да я изгубя в света на освободените. Че може пък сама да поиска просто да бъде свободна...

Пред нас, с пъшкане и притеснено сумтене се изкачват двойка млади англичани. Момичето сякаш тегли в настойчив, майчински буксир изпотеното и зачервено момче:

- Спокойно скъпи, точно така, още едно стъпало, браво! Гласът и е напевен, ласкав, успокояващ.

- Божичко, о божичко! - проплаква спътникът и – как ще се справя с проклетата фобия! Нали знаеш как ми прилошава от височини!

- Не мисли за това – гали гласът на приятелката му – огледай наоколо, намираме се в адски необикновен музей. Интересно какво ли пише на онази руска сабя, закачена на стената?

- На кой му пука какво пише на някаква си сабя! - ръмжи англичанчето поморавяло от паника – Навих се да изкача проклетия монумент, за да се противопоставя на страховете си. Само да се добера до терасата на върха. После хуквам надолу и няма да спра докато не дотичам до някой пъб, за да пия една бира, че се побърках от ужас.

Виждали ли сте България от върха на паметника Шипка? То е като любовен полет над току що приключило сътворение. Земя и небе, които нищо не искат от теб, защото вече са ти дали всичко. Стоя просълзена до задъханите англичани и моята рационална дъщеря, и потъвам в щедрата красота на земята си. Аз съм друго поколение. Моята единствена фобия е да не изгубя способността си да бъда българка.

- На онази руска сабя, закачена на стената, беше гравирана фразата „С нами Бог!“ Спокойният, безакцентен английски на Пламена, насочен към втрещените ни спътници ме вади от вцепенението и ме разцъфва в майчино умиление.

- А паметникът, който току що изкачихте отвътре – продължава тя – е построен в чест на всички онези българи, които са оставили костите си на тази височина, за да можем сега с вас да се любуваме на моята страна. Сигурно и те са се страхували, докато достигнат дотук. Даже, повече от вас, защото им е предстояло да умрат. И не само бира, капка вода е нямало за тях цели три дни! Но са спечелили битката. Затова ние днес сме свободни.

Наближава трети март, скъпи български читателю. Пожелавам ти, в освободените от битието мигове да намериш своя начин да се опълчиш, за да се почувстваш свободен. Също като предците. Като Пламена. И като мен. Знам, че можеш.


С окуражаваща обич,

Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 5 comments:
Subscribe to: Posts (Atom)