Осиновена българщина/малки истории за голяма любов/

Преди двадесет и девет години по главната улица на град Елхово вървеше едно момче, облечено в тракийска носия. Следвах го по петите, поразена от походката на стройната му фигура, източена като камшик, изплетен от червени шевици. Тогава усетих какво значи „да стъпваш на пара“ и сгорещен от атавистичната музика на кръвта да играеш като сватбар пред помитащата венчавка с живота. Доста по- късно разбрах, че тогава съм направила своето първо любовно вграждане в темела на паметта. Огнените цветове на онзи далечен фолклорен фестивал погълнаха безвъзвратно петминутната ми страст по непознатия. Бях само на четиринадесет и изобщо не подозирах, че в неравноделния ритъм на ранната си, прощъпулна поезия съм запечатала прозрение за неизлечимата ми принадлежност към своите:

„Шушнат си тополите под есенни звезди.
Мисъл неспокойна, челото ми бразди.
Обичам ли? Обичаш ли? Кажи ми, кой-кого?
И чувствам, че повлича ме вечното хоро.“

Вечното хоро

То е невидимия ток на живота, който ни нанизва в човешка броеница, разпростряла родовите си кръгове през времена и континенти. В природната логика на битието, което ни превръща от наследници в предци. За да могат тези, които идват след нас, да се учат от стъпките ни, защото няма друго, което да оставим след себе си, освен любопитството към света и мечтата да поведем хорото в личната си, успешна посока.

- Винаги съм искала да си направя снимка в народна носия – споделям с Елена Роблес, хореограф на Българското училище към Посолството, Лондон, родопчанка, вкоренена във фолклора и традициите – Това ще бъде документ за моята идентичност.

- Заповядай на петдесетгодишния юбилей на клуб „Балканско оро“ в Оксфорд – кани ме тя – може би ще научиш нещо ново за себе си...

Елена ме очаква на паркинга пред залата - красива българка в родопска носия, огряна от възхитено, английско слънце.

- Побързай – нетърпелива е тя – хорото вече започна...

Балканско оро

Не мога да повярвам, че в сърцето на академичния Оксфорд, сред библиотечната тишина на колежите, Балканите кънтят, окуражавани от толкова силна и вярна любов! Тук, в наниз от радости, скърби, крамоли и помирения звучи българо-сръбско-румънската душевност на полуострова. Нашенски оркестър напето превръща изконните ритми в движение, в контакт на световете, зажаднели за уникалност, напук на съвременното уеднаквяване. „Балканско оро“ в болшинството си е англонационална общност, изпъстрена с приказливо българско присъствие и искрен смях от дома. Няма възрастови граници. Всъщност, изобщо няма граници, защото в енергийната вълна на хорото се вливат всички възрасти и езици, съдби и изпитания, завихрени в стремежа да бъдат заедно, ръка в ръка, в настъпателни стъпки срещу самотата, отчуждението и дори, смъртта. Събира ги вулканичната виталност на балканската музика, предсловесната емоция на вечните човешки страсти, изразени в ритъм и танц – лични и всеобщи до безкрайност. Феноменът на този клуб по сърдечност е в липсата на амбиции за сценични победи. Единственото желание на членовете му е необходимостта от празник в името на няколкочасово, зареждащо и възкресяващо хоро. Начело, в багрената редица от танцьори, облечени в автентични балкански носии застава

Роджър

Един от най-старите членове на сдружението, той повежда бавно, както подхожда на предтеча, пред почтителното очакване на многобройните последователи. Първият кръг на хоровода прилича на урок по приемственост. Стъпките са точни, в мярата на традицията, която настоява за повторяемост. Непроменимо уважение към завещанието на Балканите. По-късно научавам, че Роджър буквално е бил изтръгнат от смъртта, след прекаран тежък инсулт, благодарение на българската народна музика. Без семейство и близки, той се посвещава на нея. За него, тя се превръща в мотивация да продължава напред. И съвсем логично го връща сред приятелите му от „Балканско оро“, където всяка седмица му прелива жизненост чрез своите ритми. Сядам до него и двамата започваме да разглеждаме обемист албум с фотографии. Снимковата история на клуба. Говоря повече аз, защото гласът на Роджър е засегнат след преживяното изпитание. Казвам му къде съм родена в България и забелязвам искри в потъмнелите му очи :

- Оби-чам Ве-ли-ко Тър-но-во – на срички произнася той – Кра-си-во! Чу-дес-на ра-ки-я!

Цялата смях и неизтощима енергия, към нас се приближава

Сали

Кани ме да се хвана на хорото, а после ме успокоява, че ще ми покаже сложните стъпки. Не бива да се притеснявам. Тук никой не е дошъл научен. Важно е само да поискаш и да се скачиш към другите. Магическата музика сама те води, поглъща, преражда... Питам я откъде англичаните знаят и изпълняват с точност толкова много нашенски хора.

- Как откъде? – удивява се Сали – От България, разбира се! Всяка година пътуваме дотам, посещаваме фолклорни фестивали и заснемаме на видео танците, които се играят. После, у дома, в Оксфорд, разучаваме всеки детайл, връщаме кадрите стотици пъти, докато усвоим специфичните техники на изпълнението. Не винаги имаме късмета да ни обучават професионалисти. Затова разпределяме отговорността помежду си. Самоуки сме, но не си позволяваме да променяме нищо. Иначе се нарушава уникалността.

Мило отечество, колко пъти, ние българите, твоите деца, сме се заклевали, че те обичаме и пак сме предавали щедростта ти, заслепени от чуждото? И кой ни излъга, че изоставената самобитност по право ни принадлежи? В този миг, в глобализираното ми съзнание се прокрадва прозрението, че за наследници на големите съкровища остават само най-достойните. Синовете и дъщерите на духа, нямат нужда от кръвна връзка.

- Аз съм на седемдесет години – продължава Сали. – Всяка сутрин карам велосипед и изминавам задължително по двадесет километра. Занимавам се и с грънчарство. Преди няколко години обиколих Тибет с раница на гръб. Това лято е ред на Рила планина. Двете с Елена ще пътешестваме пеша по нейните склонове. Нямам търпение да видя езерата и да усетя естествения източник на вашата музика.

Наблюдавам като хипнотизирана младежката, жилава фигура на тази жена. Та тя е по-здрава от мнозина и тялом, и духом. Цялото и същество излъчва радост, която прелива, озарява и ласкаво превзема света.

- Никога не съм виждала такива носии – започвам да разпитвам с нарастваща ревност – и тях ли купувате от Балканите? Не ми приличат на костюми от танцови ансамбли. Тези, с които сте облечени са някак си...

- Истински? – смее се

Джил,

мълчалива слушателка на разговора ни досега. – Нека аз да ви разкажа за това – предлага тя – Моята история също е интересна. Когато бях на шест години, родителите ми ме изпратиха на гости при роднини в едно малко селце на границата между Сърбия и Македония. Не говорех езика и единствения начин да установя контакт с близките си беше чрез наблюдение на техните дрехи и обичаи. Тогава за пръв път ме облякоха в детска носия. Оттогава не спирам да си купувам фолклорни костюми, изработени от истински баби ( тя казва думата на български ), а езикът на народната музика замести майчиния ми завинаги. Може би така е по-добре. С толкова много хора сега се разбираме на него. Без думи. Музика и костюми. Така животът е по-красив.

Пред очите ми играят хоро цветовете на дома. Виждали ли сте женска риза, извезана с червени, копринени къщи? А вълнени калцуни, обшити с морски вълни? Знаете ли, че християнският сукман от Балканите е естествено бял, направен от плъст – пресована вълна с дебелината на палец? И че е бил носен и в студ и в жега, по жътва, по Коледа, в миналото от всички невести, а днес, навярно само в Оксфорд, съживен и осиновен от чуждата любов?

- Защо разпитвате за всичко в детайли с такъв огромен интерес ? – пита

Катрин

- Извинете, че се присъединявам към разговора ви, но ми стана любопитно.

- Защо ли? – откликвам аз – Защото веднъж, заровена в търсене на някаква статистика в Интернет попаднах на снимка, без надпис отдолу. Беше нива, отделена от хоризонта с пресъхнала дървена ограда. Такъв чернозем съм виждала само у дома. Бях сигурна, че това е българска земя. Нещо, отвъд разума и логиката, ми го подсказа. Започнах ново търсене и скоро се свързах с автора на фотографията. Оказах се права. Беше българин, заснел нивата след последната оран на дядо си. Човекът, въпреки напредналата си възраст, не искал да остави бащиното наследство да пустее. После починал. След себе си оставил дълбоки, самотни бразди. Оттогава се опитвам да откривам невидимата България. Днес я намирам и сред вас.

- Завиждам ви! – прошепва Катрин – Аз не съм способна да изпитвам такива чувства. По произход, навярно трябва да съм украинка, защото такава е била националността на родителите ми, преди да емигрират в Америка. Но те никога не разрешиха на брат ми и мен да научим и дума от родния си език. Не получих и тяхното позволение да се върна в родината им, за да се запозная с нашите близки. Това остана табу до смъртта на мама и татко. Когато на средна възраст осъзнах, че зад фасадата да бъдеш американец няма нищо друго освен кока кола и Макдоналдс, аз дойдох да живея в Англия. В момента съм на шестедест години. През 2009 най-сетне дръзнах да наруша семейната забрана и заминах за Украйна. Знаех само името на селото, където са родени и отраснали родителите ми, както и името на едната ми баба. Там, съвсем на границата с Полша, не открих никой с моята фамилия. Единствено в старинната църквичка на хълма намерих името на баба, гравирано в каменна надгробна плоча. Това е всичко, което мога да нарека родина. „Балканско оро“ ми замества останалото.

Оркестърът плисва поток от звуци сред разговора ни. „Македонско девойче, китка шарена...“ В средата на сакралния кръг е застанал тринадесетгодишния

Нино Николков

и свири на цигулковата си душа като вятър в дръвче, присадено от Балканите. Хорото ни поема в нескончаемия си прилив. Нота по нота, звук по звук, осиновената българщина приема и мен. Без уговорки и уверения в любов. Само с вярата, че ръката, която държа в своята, никога няма да ме пусне.


Здравка Владова-Момчева

Моля, отнесете боклука си вкъщи!/На Шотландия с любов/

- Желаете ли омлет от яйца на токачки с домашен бекон и пържени пресни гъби?

Ан Мейсън, изрядна английска собственичка на кокетен „Бед енд брекфаст“ хотел в сърцето на планинска Шотландия, застава в почтително очакване на поръчката ни. Закуската е инсценирана в остъклена блестяща веранда, обградена със сочни цветя и хипнотично езеро, излегнато отвъд пътя, като дух на змей в магическо огледало. Викторианско – бабешки лукс, наситен със статуетки на котки, тапети на цветя и мини-библии във всяка стая, дисциплинира тишината наоколо. Всичко е премерено до съвършенство. И кратката, изчистена от емоции туристическа информация, изрецитирана от домакинята, и чадърите, гумените ботуши, и бастуните под наем, подредени в антрето за гости. Сред аромата на кафе и печени наденички, беглецът – посетител усеща как добрата стара Англия е пропълзяла дори дотук – безмълвно, безмилостно и... Безвъзвратно? Платеното гостоприемство е полезно. То никога няма да те изненада с излишни очаквания. Под неговото имперско годсподство светът се смалява в размер на кичозен сувенир.

А иначе, навън, денят предявява наследствените си права над Шотландия с кръговратен непукизъм и смело сърце. Леки, тюлени салфетки мъгла полягат грациозно по драконовия гръб на водите, повлекли вековната си орисия към стоическото търпение на брега. Сребърна риба – оживелият меч на крал Артур – разцепва платинена вълна и потъва в дълбокото, заплетена в мечта за легенда, отдавна излиняла от преразказване. Луксозни яхти заравняват повърхността и разпенват нови следи във времето. Къси, повторяеми, високоплатени удоволствия от каталога за постижими чудеса, на една ръка разстояние от джоба на всеки, готов да се превъплъти в господин за един ден.

Но всичко това ми е духовно недостатъчно. Аз съм невеществен консуматор. И плащам само с усмивки или сълзи. Пътят ме поглъща в антрацитната си артерия. Широка, едрогърба планина, оседлана в прокъсано от слънце небе, язди редом с любопитството ми. Кристални потоци разпускат мокри коси по мъхнати скали. Потъмнели гробища на древни кланове примамват с презрителен кикот на съчки и вятър. Животът, изоставен в обезлюдяване владее мълчаливите пространства на Високите земи. Тук е ничия територия. Обозначена за преминаващите през самотата на Шотландия, тя се затваря след тях в зеленото си сурово девство. Душата на тази страна е непревземаема. Нещо диво, неопитомено в билковия и аромат очарова пришелеца с тънка, мистична заблуда. Неочаквано осъзнавам, че съм допусната дотук, поради щедрата милост на планината, която няма какво да губи от транзита на възхитената ми преходност. Че на мен се полага само туризъм в спомените, след мимолетното пътуване по каменната и красота.

Лох Ломънд разлива примамната си широта пред очите ми като писта към вечността. Оловната, оглушително тиха повърхност на езерото слага край на всички възможни човешки емоции. Една поглъщаща равносметка преди съдбовния избор между живота или смъртта. Правата на хоризонта е граница между двете - острие на съществуването, блеснало в слънцето с питаща, кинжална простота.

Снажен шотландец, облечен в килт, се навежда и докосва с длан непроницаемите води. Жестът му изглежда религиозно – почтителен, като обряд, прероден заедно с дъбовата му снага през келтската плетеница от предци, осмислили присъствието му тук и сега.

- Студено ли е – задавам глупавия си възпитан въпрос, за да се отърся от магнетичното привличане на стиксовите дълбини.

- Не – отговаря той – съживяващо е! Трябваше да обиколя света, за да осъзная колко много съм искал да се завърна у дома!

После мълчаливо посочва към табелата на хълма. Съобразена с правилата на цивилизования туризъм тя гласи : "Моля, отнесете боклука си в къщи!"

- Ако знаете само колко боклук съм си донесъл от чужбина! – смее се непознатият.

Ами аз какво да кажа? Нарамила личното си бунище, тръгвам обратно към Англия. Всичкото ще го оставя там. Преди да пристъпя на Континента. Преди да прекрача прага на Балаканите.

Край


Здравка Владова Момчева

Магарешки бодли и юнашко гостоприемство/На Шотландия с любов/

Случвало ли ви се е да откриете изяществото на цвете в настръхналата предпазливост на някой бодил? А хрумвало ли ви е прозрението, че даже и розата е трън, сътворен за красива самоотбрана срещу ненаситната естетика на света, този сантиментален убиец на платоническата любов с помощта на букети и бутилки шампанско? Странна работа! Въпреки „поясите на целомъдрието“, набучкани под формата на иглички по цветните стебла , никоя хубавица от Евините времена та до днес, не се е оплакала от розово убожадне. Нещо повече! Продължават да се раждат деца и то с такава скорост, и количества, че социалните фондове се задъхват!

Ами какво става, когато пред бирената нега на погледа ти пръкне някой магарешки бодил? Сочен, нахален и напръхнал , че на всичкото отгоре и варакосан в златисто, подобно конски пискюл за сватба? Същи шотландец на опашка за пиене в кръчма , нанизан и засмукан като репей в бара, съвсем в стила на опасващите го тапети, натежали от тръни, сякаш рисувани с уиски! Притисната в непрощаващата прегръдка на „Гилдфорд армс“, аз се задъхвам от впечатления и пъстроти, пръснати по килтове и премени, накиснати в сумрака на алкохолно злато. Атмосферата на „Кафе рояле“ просмуква привързаност към всички. Тук ставаш единбургчанин, изплувал от сивотата в чистилището на бодливите, вълнени цветове, букнали в приглушено разточителство. Карета и шалове в уютна ракла, претъпкана с отлежали бутилки, искрящи кристални чаши и ръце, отрупани с причудливи бижута. Едно експонатно събиране на живота, дискретен изблик на радостта, че си тук, че те има, че усещаш, вкусваш, говориш, показваш и събираш погледи, любопитство и одобрение.

- Внимавай с показността на шотландците – искрено загрижена ме предупреждава в спомена Мери Макмърфи, ортодоксална англичанка, неразумно поддала се на брак с хайлендър, същият, на който тя нищо не му разбира,въпреки , че са женени от десет години и имат три дъщери – Тези хора могат тотално да те подведат с начина си на обличане! Дори да нямат и пени в банката, така ще се издокарат с единствения си чифт скъпи дрехи, че направо ще ги помислиш за богаташи! И на какво отгоре се перчат? Вместо да инвсестират хиляда лири в лизинг за нова кола, те си купуват пълна фолклорна униформа за тези пари, моля ти се! И моят Хамиш е същият. Отгоре натруфен като паун, а под оперението, усукан и див , като...

... магарешки бодил , отговарям в мислите си с ветровита усмивка. Този трън е цвете мъжко, юнашко, драга ми Мери! Него не можеш да го откъснеш току така, само с гола ръка, скъпа. Нито с дебитната ръкавица на спестовната си карта, мила моя. Нужна ти е безжичната вибрация на душата , включена право в Бога. И още, пурпурното превъзходство на аристократа, останал без стотинка , само с едната му харизма – да възхищава света.

- Откъде мога да си закупя за спомен кристална чаша с гравиран магарешки бодил? – питам бармана, развихрен сред ейлова пяна като в едно шотландско, бирено сътворение на вселената.

- Задръжте тази – казва той - нека да ви напомня за „Кафе Рояле“. Виждам, че сте впечатлена от уникалността. Забелязах пръстена ви. Личи си, че е направен специално за вас. Нека позная, вие произхождате от народ, който обича непреходното. Като спиралата на слънцето, пропълзяла по кожата на нежната ви ръка. Може ли да я целуна?

Защо се оставям да ме превземеш, Единбург? Защо въпреки дрънчащите пранги на правилата, ръждиви и болезнени , заземяващи и вкопаващи в битието, аз искам да полетя? Както някога, на двадесет години, без да ми пука за гравитацията и без да ми дреме, че после, при кацането, може да цопна в студения дъжд на някой самотен остров?

- Извинявайте, че местата за паркиране около парламента ни са строго охранявани днес – напява с мечешко добродушие грамадният полицай пред шотландското народно събрание

- Отгоре ни инструктираха, че след десет минути в столицата пристига на посещение Дукесата на Корнуел, по-известна като Камила. Но вие не се притеснявайте. Радваме се, че желаете да посетите сградата. Заповядайте! Вратите са широко отворени.

И аз заповядам. И влизам усмихната в юнашкото сърце на Шотландия. И се сливам с душата и – огрубяла от нежност, обагрена в игленосинята кръв на бодила.

Следва продължение...

Здравка Владова-Момчева

Душата също има нужда от пространство/На Шотландия, с любов/

Обичам пътищата. Те са като живота. Въпреки дължината си, отминават и навъртат километрите - години, които само можеш да усетиш, според тежестта на натрупаната умора. Важно е да избереш посоката. А дали тя е правилната разбираш в момента на пристигането, когато пред теб се ширва желаната дестинация, пълна с добри и лоши изненади, с предстоящи спомени и вълнуващи мигове. Като бъдещето, заради което всички дръзваме да се надяваме, че ще бъде щастливо, без да прозираме, че то е само още една неосъзната неизвестност.

И така, в гъмжащата лотария на битието, аз избирам Шотландия, водена от умереното любопитство на играча, който залага всяка седмица с тайната надежда, че ще получи награда.А аз имам нужда от нея. Точно сега, когато същността ми се е претъпкала като износен сак, пълен със задължения. Смачканите дрехи на голата истина, че душата също има нужда от пространство...

- Ноо защоо бъързате тоолкова да разглеедате Единбуург веднаага – проточва вокалите във въпроса си собственикът на хотела – изпиийте еедно кафе в рестораанта ми, градъът няма да ви избяяга. Еето, аз доййдох туук прееди триййсет годиини и всее ооще не мога да сии тръъгна.

Мъркащите нотки в гласа му, както и излъчването на любовник в оставка от ерата на Фелини, размекват забравена леност в стриктния ми туристически ентусиазъм. Обстановката на временното ми обиталище ме обгръща с ориенталски лукс, където от гоблените по стените персийски волооки красавици съблазняват доверчиви султани сред джунглови арабески от сладострастни рози. Изкушена, но не и разколебана, отклонявам поканата на домакина с придобита английска учтивост. Не искам да потъна зад балдахините на Шехерезада, а да усетя града. Точно да го усетя, защото очите поглъщат гледките, но само сърцето разбира истинските им послания. Също като в онази кратка притча, която ми разказа един приятел, родом от тукашните земи. Истинският шотландец притежава три килта. Един за лов, втори за прием в обществото и трети, невидим, с който обгръща душите на тези, които е обикнал. Дали ще заслужа прегръдката на третия килт?

Единбург се изправя пред мен – готическо каменно наслоение, с просмукан в стените въглищен прах – неизлечима следа от гигантската кихавица на времето. А то сякаш е забавило своя ход, уморено да атакува, превзема и руши тази сурова, устойчива, монументална красота, създадена не за слънчева ласка, а за ледените длета на дъжда. Изкачвам улици като ждрела, окаменили в дълбокото вавилонските потоци от възхитени туристи. Уютът на камъка може да се усети само, когато той те подслонява в защита – от вятъра и студа, от безмилостната логика на живота на север. И само в редките мигове, когато лимоненото слънце смекчава отбраната на рицарските фасади, пред очите на южняка блесва хубостта на живите им обитатели – шотландците - одухотворили гените на древните си предци. Червено уиски в косите. Естеството на опияняващия цвят владее Високите земи.Червеното припламва из този невероятен, спокоен град, в изблик на страст по алените килтове, или просто като закачка със сивотата. Единбург е може би единствената столица в света, където мъжът в пола е на почит. Той е буквално навсякъде, млад или стар, странен мачо в плисирани карета сред унисекс тълпата, в която иначе практичните джинси, са само израз на безличността. Шотландецът обича да е чистокръвен. Да не се разделя с идентичността си. Да я продава на другите, да я трансформира в материи, цветове, вкусове, аромати и музика, които влюбват пришелеца в различността на местния човек, устоял на културната инвазия, политическия натиск, рецесията и уеднаквяването по единствения възможен начин – чрез запазване на духовното си пространство. Затова, имам усещането, че Единбург обгръща живота в себе си чрез третия, невидим килт, от притчата на моя приятел.

Непоклатимите паметници на шотландската духовност са имплантирани в снагата на столицата като органи в тялото на упорит гигант, който диша, привлича, приобщава и обича чрез тях глобализирания, задъхан и ненаситен свят, внезапно стъписан пред уникалната неотстъпчивост на този народ, който настоява да бъде само и единствено себе си.

Монументът, издигнат в памет на сър Уолтър Скот в сърцето на града, хипнотизира с размерите и пищността на архитектурните си детайли, полепнали като думи по сюжетната линия на обелиска, забил иглата на готическия си връх право в небесната божествена пета. Болезнено напомняне, че често страданието на една нация ражда колоси на словото. Че надеждата за жизненост е в преклонението пред колективната душа на рода, който излъчва своите избранници, за да го продължават в камък и дух напред във времето. В подножието на паметника е застанал мъж, в пълна шотландска носия. Той свири на гайда, чиито трънени звуци завладяват човешкото пространство. Оставям монета в краката му и моля за разрешение да го снимам за спомен.

- Откъде сте? - веднага пита мъжът.

- От България – отвръщам.

- Познавам този народ. Вие обичате музиката също като нас. Инструментът на който свирите и който прилича на нашия се нарича „дудек“, нали?

- Гайда – поправям го със смях – дудукът е свирка, а по гайдите май се падаме братовчеди.

- Ами добре дошли тогава! Радвам се, че сте тук. Къде искате да отидете?

- Навсякъде- казвам – нещо сме влюбени във вас – това заслужава едно добро питие, нали?


Шотландецът се засмива, целия гърло и карета, прегръща ме през рамо и посочва зад ъгъла:

- Горещо ви препоръчвам „Гилдфорд Армс“ – най-известната кръчма в града. Ние, местните, тайно си я наричаме „Кафе Рояле“ и каним там само онези, които сме обикнали.

Загърната в невидимия килт на Шотландия, аз се усмихвам. Единбург ми проговори.


Следва продължение.

Здравка Владова-Момчева

АЗБУЧНА ПОЕМАЧестит празник на всички българи!

Ако си тръгна в някой черен ден

Безсловна и безродна. Покорена.

Вградена в суета и с дух опитомен -

Греховен и безбуквен – като времето.

Дали ще ме спасиш за кой ли път

Език, благословен,

Животосмъртен,

Забравен от света на кръстопът

И конен, и иконен, и разкъртен

Като скала с избликнала вода,

Любов недоживяла за насита,

Молитва за душата на рода,

Напуснал те, без тебе да се скита.

Обичай ме, език неизживян !

Посмъртно даже ти не ме оставяй !

Разказвай ми за кирилската бран,

С която писмената ме спасяват,

Та щом се спра, сломена, насред брод,

Умираща за късче родно слово,

Фрагмент от поломения народ,

Храна за чужди, тялото Христово ...

Цената на живота изпиши, с

Червеното мастилено страдание ...

Ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи ? С

Ъглите на графисаното знанье ?

Юмрукът на душата ми е тон. Във древен звук. Ридание във струни.

Яснее моят ден. И аз съм стон. В посоки разпилени. Като думи.



Здравка Владова-Момчева

Светът е оцелял, защото е преял!

Напоследък имам усещането, че животът на заобикалящия ме свят се е превърнал в едно меню и хората, с които контактувам са деградирали речта си до шизофренично готварско цвъртене. Не стига това, ами поквареното ми от реклами въображение наскоро започна упорито да ги оприличава на полуфабрикатите, с които се тъпчат до пръсване по време на обедната почивка. Стоя си вчера,например, в учителската стая и се назлъндисвам пред постен сандвич с краставица, унесена в мечти по предстоящото ми пътешествие до Шотландия и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, отпреде ми цопва Алън Блейк, колегата – преподавател по интернет технологии. Ама същински Стейк, току що изваден от фритюрник ви казвам! Лъскав, окръглен, сочен и пълен с протеини чак до под повърхностния слой от свежа сланина, пръжната като джумерка от крема за фалшив тен, с който пикантно поддържа диетичната завист на учителската ни недостатъчност. Гласът му се извисява в свистене на тенджера под налягане и кондензира вниманието на скупчените около масата Хамбургери, Наденици и Проскубани, Недосварени Кокошки:

- Тоя уикенд навестих моята наемателка в Девън!

Следва кулинарна пауза, през която всеки зяпва в очакване да преглътне прясната клюка, набучената на езиковия му шиш.

- Така ли? - с несигурна любознателна надеждица се обаждам аз – Била съм там. Гледките са възхитителни. Би ли ми препоръчал още някое кътче от района, което да посетя, защото непременно искам да отида отново в този край?

Въпросът ми увисва като ликьосана салфетка пред сепнатия апетит на смълчаните Челюсти. Алън ме изглежда с преситено пренебрежение и невъзмутимо продължава:

- Всички знаете, че притежавам котидж на шестотин години в региона, нали?

Хамбургерите, Надениците и Проскубаните, Недосварени Кокошки потвърждават този факт с газирано от комплекси фъщене.

- Та тя, наемателката ми, моля ви се, намислила да ме омилостивява с, екологично чисти зеленчуци! Сама ги била отгледала в Моята градина! Надявала се, да не и увеличавам месечната рента въпреки кризата, понеже не и достигала заплатата да си покрива разходите. Поне да можеше да готви като хората...

- Нали веднъж спомена, че е млада и хубава, зодия Телец – избълбуквам замечтано като ручей с минерална вода, бликнал романтично в здравословна посока – не може да не владее кулинарното изкуство. То е едно от най-съблзнителните качества на този звезден знак...

Алън ме поглежда сякаш съм муха, удавена в супата му:

- Точно така. Тя е абсолютна крава! Като не може да се оправя с парите, да си наеме апаратамент! Не всеки може да си позволи да живее в котидж на шестотин години!

Одобрително, препечено злорадство задимява над масата. Една Пълнена Камба се пуква в необяснима радост, сподирена от енергичното тюрлюкане на съседната Коледна Пуйка, зачервена от възхита по непоклатимата практичност на апетитния ни колега.

- Аз пък бях в България през пролетната ваканция – църва Мини Плейфут, ожарена на ивици от безмилостен соларум, досущ като нашенско кебапче – на Слънчев бряг. Много изгодна оферта! Ол инклузив и безплатен бар от четири до шест часа всеки следобед.

- Страхотно – неразумно се възторгвам отново – успя ли да посетиш и други места по Черноморието, за които ти разказах? Отиде ли на север, до Варна? Видя ли най-старото злато в света?

- Миииличка – проточва снизхождението си като дъвка оправната Мини – кааакви са тези глупости дето ми ги говориш? Имаше превъзходно барбекю, пиене на корем, а и едни здрави, мускулести момчета, готови да ме спасяват в басейна всеки ден... С това трябваше да започнеш! Обичам България! Татуирах си я отзад, на ханша, точно над линията на бикините, за спомен...

- Както и да е – изхрущява суха бисквитена намеса насред блажните спомени на Мини. От десния постен ъгъл на трапезата, с посребрена чаена лъжичка почуква едно Нискомаслено Викторианско Недоразумение:

- Разказах ли ви за дипломирането на сина ми в Кеймбридж? Той току що завърши готварско майсторство. Не можете да си представите каква кулинарна презентация предложиха на присъстващите – само високоизискана храна. Толкова изящна, че на моменти не разбираш какво ядеш – риби, патици, желе, моркови в карамел, ябълки в скаридено тесто, мусове, сандвичи със захаросан лук и още...

И още пътища, неизвървени, поради затлъстяване, посоки, невидени от изтъпяване, пейзажи, затъмнени в ослепяване. Навън изплющява дъжд като изхвърлена супа. Мръсни облаци забърсват оплисканата небесна софра.

- Искам да отида в Шотландия! - казвам аз - Да видя старинните замъци и изгревите над езерото Лохнес!

- Внимавай обаче! - прегръща ме една Усмирителна Риза с дъх на къри – Хората там са особени. От десет години съм женена за шотландец, имаме три дъщери и до ден днешен нищо не разбирам, като започне да ми говори.

Единбург, чакай ме, идвам! Нещо отвътре, в изгладнялата ми душа, подсказва, че с теб и без думи ще се разберем. Нищо, че си шотландец!


Здравка Владова-Момчева

Възкресение/На София Гребенарова/

- Мамо, мамо! Знаеш ли, че на Великден стават чудеса? - пропява детският глас на Христо в почернената и памет – Вчера децата от пързалката си говореха, че ако протегнеш ръка към небето точно в полунощ, дядо Господ ще слезе и ще остави на дланта ти десет хиляди лева!

- И какво ще направиш с толкова много пари, Христе ? - смее се Мария – Ако си купиш играчки, къщата няма да може да ги побере.

- Не искам играчки, мамо. Аз ще обиколя света! Ще хвана Магда за ръката и заедно с нея ще пътуваме накъдето ни видят очите. Ще ти пишем писма, ще ти пращаме картички и ще бъдем щастливи, докато умрем!

Ревността запечатва спомена. Една малка жена иска да и отнеме всичко. Любовта и нежната власт над Сина, чувството, че е необходима. Горчива, разяждаща сълза посребрява тъничка бръчка в пресъхналото, пустинно лице на Мария. След години отровна тъга мислите не и дават прошка. Тогава също беше Великден. Христо си тръгна призори. След него, на прага, тя намери строшена червена черупка. Прибра я грижливо в малка сатенена кутийка. Оттогава престана да оцветява яйца за този празник. Стопена във восъчно вглъбение, тя се опитва да се съсредоточи.

- „Казва и Иисус: Жено! Защо плачеш? Кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, казва Му: Господине, ако си Го изнесъл, кажи ми де си Го положил и аз ще Го вдигна.
Казва и Иисус: Марийо! Тя се обърна и Му рече на еврейски: „Равуни!“ - което значи „Учителю“.

Приглушеният глас на Магда се разтваря в дихание сред теменуженото разсъмване. Косите и се стичат като мед по излинелите страници на старата Библия. Лицето и, забравено от възрастта, смекчава мрака в тъжната стая. Тя се навежда и внимателно гали изпепелените кичури по челото на Мария:

- Умори ли се ? Искаш ли да си вървя ? Днес, следобед мога да дойда пак и тогава ще продължа да ти чета. Вече е три сутринта. Ужасно рано е или пък късно. Наречи го както искаш. По Великден времената се смесват. Не можеш да разбереш къде е краят и къде започва началото...

Страхотно късно е, откънтява мълчаливата скръб на Мария. Самотно. Поразяващо. Непростимо късно. Само ти ми остана. Омразата към двете ни. И десетте напразни възкресения, когато идваш да ме видиш, озарена от хубост и живот, които не искаш да споделиш с другиго. Сякаш си ги заключила в това непреходно тяло, създадено, за да очаква сина ми. Защо надеждата е присъща единствено на младостта ? Защо след греха не и е нужно покаяние ?

- Остани – прошепва Мария – трябва да ти призная нещо. Тогава, преди той да си иде, му казах, че спиш с най-добрия му приятел. Не разреших да се ожени за теб. Исках да си намери добро момиче.

Очите на Магда тъмнеят като неразгадаеми вселени. По тежките и клепачи едреят лавровозелени сълзи.

- Знам това – отвръща младата жена – и не ти се сърдя. Казала си му истината. Но си забравила да добавиш, че го обичам. Може би Христо ни остави, за да си простим една на друга. И да го дочакаме сами с любовта си.

Навън, по болните, ронливи стени на старата къща, пробудени бръшляни просмукват горчиви сокове с неясен пукот. Черешата в двора отново ражда цветове. По улицата минават хора понесли душите си в запалени свещи. Влюбени жонглират великденски яйца под прозорците и с целувки превръщат в плът чудото на изречените думи. Един уморен мъж отключва олющената врата и потъва ненаситно в косите на любимата си.

Една майка прегръща сина си. Една жена дочаква живота. Примирен с неизбежната пролет, един вековен град се съгласява да възкръсне отново.


Здравка Владова-Момчева