My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Sunday, 6 November 2011

Зомбиране за успех

- Едно... Всички в тази зала са добре... Две... Затваряте очи и се оттегляте в най-щастливото си място... Три... Днес това място е прекрасен плаж с коралови отблясъци по вълните и нефритени скали, потопени в залеза... Четири...

- Мисис М., желаете ли да седнете на пода и да се присъедините към класа или предпочитате да наблюдавате сеанса от онзи тъмен и далечен ъгъл?

Гласът на дамата с хищни цепнатини вместо очи се извисява с режещо недоволство над скупчените, унесени ученички. Сепната от бизнес-прямотата и́, аз се измъквам от най-щастливото си място, гузна, че не е плаж на Карибите, а стогодишната ми къща в село Бадевци, България, зейнала с дъбовите си врати след рязкото ми виртуално измъкване. Пред мен, на балатума в студиото по драма, настелени в измачканите си униформи, равномерно дишат тридесет отпуснати деца, затъмнени, като пред бомбардировка в кубичния капан на кадифената стая. Навън, изблиците слънчево спасение, отпуснати от пестеливата английска есен, безуспешно атакуват черните картони, закарфичени по прозорците.

- Предпочитам да остана, където съм, мисис Л. – отговарям с къса учтивост – мисля, че имам нужда от по-голямо духовно пространство.

Черните цепнатини ме асфалтират с бълбукащо катранено недоверие :

- Но така няма да можете да се приравните с алфа нивото на групата! Как ще заспите седнала върху оня изнервящочервен стол?

Та аз не съм заспивала от 12 години в тази подозрително унасяща страна, отговарям в мислите си и с балканско упорство се намествам в дунапренения пъкъл на огнената седалка. Днес е ден с час по релаксация, посветен на психологическото настройване на единадесетоклсничките за отлично представяне на предстоящите матури. Процедурата е шокиращо авангардна за кръстьопишурковската ми, възрожденска нагласа. Довчера наивно вярвах, че с помощта на електронния калем и тънката плоча на лаптопа всяко упорито английско девойче може да осигури радини вълнения за усърдните си учители. Че успехът е книжовна величина. Че знанията се отвоюват чрез книгите. И че писмеността е привилегия за човешкия род. Двадесет и четири часа по- късно разбирам, че съм изостанала неимоверно, заклещена в дулото на пресекнала даскалоливница. Защото скокът в утре-то на модерното британско образование е в новата ера на мотивиращите психо-внушения.

Тридесет униформени момичешки фигурки, бутафорно наредени като бисквитки върху розови гумени изтривалки за баня, унесено се отпускат във фурната на застоялия училищен въздух. Чипоноси, луничави или мургави личица, покрити с прозрачни салфетки, ръснати с лавандулово масло, усмихнато се размиват в озвучения сумрак на студиото. Сънна мелодия люлее прашинки в пространството.

- Пет... Никога не сте се чувствали по-щастливи... Шест... Вие можете да постигнете всичко... Седем... Предстоящите изпити не са проблем за вас... Осем... Представете си, че сте ги взели с най-високи оценки...

Уютната сигурност на моето щастливо място сбръчква целофанената си аура и вакуумира смутената ми душа като полуфабрикат. Изобщо не мога да повярвам, че ще издържа този ненадеен изпит с отличен. До мен, оръбила колене в настръхнала кучешка поза, клечи Самира, брутална двойкаджийка и неспасяема неверница спрямо методите на съвременното успехопроизводство. Фанатичната и ръка притиска мъничък Коран о пода, сякаш фундамент на дивия и инстинкт за самосъхранение. Двете с нея формираме буден дует на съпротивата, безгласно вкопчени в спасителното недоверие.

- Девет... Намирате се в алфа-нивото... Десет... Вие владеете живота си!

Тържествуващият шепот на лекторката съсва над щастливия сън на аудиторията. Мисис Л. делово поглежда часовника си и подрежда разпечатани формуляри до гумените подложки на зачервените човешки бисквитки.

- Наближава края на часа, трябва ми обратна информация за качеството на услугата - кима ми обяснително тя – Искате ли и Вие да попълните една форма, все пак участвахте днес, макар и само с присъствие...

Преди да отговоря, страница с анкетно допитване долита с пеперудена грация до твърдата ми, скептична подметка.

- Време е за разбуждане, момичета! – с недотам гальовен тембър шпаклова тишината мисис Л.

Ошеметените деца посядат с втасало недоумение в гумените тавички на отлетялото си щастие.

- Всички сме сигурни, че изпитите ще бъдат взети блестящо, нали? – с нетърпяща съмнение интонация заковава уверената дама. – Впрочем, техниката, която току що усвоихте ще ви помогне и при постигането на всичко друго в живота. Трябва само да си го пожелаете!

Ученичките зажужават в сънено, обнадеждено доверие.

- Хайде да видим коя какво е научила днес! – плясва освежаваща фраза добрата авангардна фея – Вдигнете ръце и ми предложете желанията си!

Отвсякъде,в пробуденото студио, започват да долитат мечти:

- Ново гадже!

- Браво!

- Пари!

- Браво!

- Ваканция на Бахамите!

- Браво! Браво! Браво! Вие можете да имате всичко това! Вече знаете как, защото почти си взехте изпитите с отличен!

Атмосферата в задушната стая се газира до пръсване. Внезапно сепната, мисис Л. рязва намусеното мълчание на Самира :

- А ти, миличка, дето отказа да участваш в часа ми, какво би си пожелала, ако владееше техниката на постигането?

Всички очи се насочват към прокълнатия ъгъл на нашата опозиция. Бунтарката скрива Корана под посинялото си коляно и с греховна откровеност признава, пометена от всеобщата сигурност за успех :

- Мама да ми разреши поне веднъж да се наям с бекон, че ми изтичат лигите всеки ден, като минавам край столовата.

xхх

Между скосените покриви на студиото по драма има парченце небе. Едно... Днес ще се храня със слънце. Две... алфа-нивото ми куца... Три... животът е лудост... и... мирише на бекон...


Здравка Владова-Момчева

Thursday, 13 October 2011

Пичосване* на душа

- Пуууу, омална работа е туй пичосването на домати, бат Йоргооо, ней за непрофесионалисти! Ръчица требе, ръчицааа, хем да подфане пича изотдолу, хем тъй да го дръпне, че ни цвéтче, ни зáвръз да се похáби. Да омаеш растението, значи, да си въди продукцията в неведение и с мерак! Хич и да не разбира, че му късаш гиздосиите, що го китят, нищо не раждат и само ми пият поливката бадева. Оня ден, таман се навеждам с маркуча и по едно време чувам – зън, зън, зън – гаче не вόда, а левчета капят в тая зéмя! Гледам си доматите, напърчили ония ми ти клонаци, пич до пича нашишили и – гъл, гъл, гъл – смучат ли смучат чéшмата. Пък производство – йок. Навесили саде едни зеленийки, кат котешки мъдета и перят ония ми ти листища, та слънцето затъмняват. Смъдна ме под лъжичката, чак ми причерня! Макя ви бугарска, викам, или вие или яс! Кааао сте ми се закурили насреща, тъй ке ви забръскам с косата, само на разсади ке ми станете! Сдържах се, де, сдържах се. По финансови причини. И ей ме на, днеска, оттука, оттамо, отгоре, отдоле, де с добрата, де с хайдутлук, дърпам и фърлям пичове на бунището, па баре се налеят тия зарзавати. Мόре август стана, докόга ке ги чекам пущините? То и те си имат дýша, не ща да пришпорвам Бога, ама си́нот, снáхата и внукот си дойдоха от Англията, и реват за нашенски манджи, чек им притреперва...

Пъргав и неуловим като фавн, бай Спиро Македонецът щъка от кол до кол и с хирургическа точност отчесва доматеното безплодие. В неподвижното масленозелено море на градината, изпечената му, жилава фигура излъчва възмущение и решителност. Прехвърлил тумбак през оградата, приятелят му, бат Йорго Мекото, се дипли като спихнат балон под нажежените игли на вулканичното слънце. В салатения аромат на селското пладне яловата мъжественост на растенията засрамено се превръща в сено.

- Тооо, хубаво бе Спирооо – изфъщява с потно усилие Мекото – сичкото хубаво, амааа, тооо тез твойте гости не може саде с едни домати да ги храниш. По-полека тряба, по- мекичката. От Англия идат хората, на по-инакви салтанати са свикнали. Чипсове там и намквоси. Кака Еленка на таквоз да са беше научила. Ти кво си я заюркал с тез гювечи и мекици, от кухнята не излиза жената, на изгоряла пръжка е замязала от зор! Па и снаха ви – англичанка – голямо добрутро, тенкю-менкю и оревоар, внучето ви и то гаче с чуждоземска бургия ошлайфано, не мож позна че сина ти го е ашладисвал, пък ти – домати та домати! Ма спри са малко, де! Ей не увира таз кратуна македонска и туй то!

Почти ядосан, бат Йорго натърбушва плета с комшийска настойчивост. Щръкнал в разчепканите си мустаци, бай Спиро куква насреща му с байрактарски плам:

- Ти да мълчиш, че както ми е чумросано, ке те метна оттатък Балканот, право у Македонията, ке те метна! Нема там кой да те чеше по тýмбакот и чипсове да ти сервира! Мааакя ти чуждоземска немиросана! Нема ли кой да те помести от плéтот тебе, ами по цел ден ми ви́сиш тука да ми дуднеш на глáвата!

Трептящата мараня на адския пек ожълтява като сяра настръхналите съседи.

- Ша ма мята! Той ша ма мята мене! – изгрухтява с наднормено презрение обиденият приятел – Аз, ко река кат съчка ша та начупя, бе ееейй, клечетак неокастрен! В огъня ша та фъкна и ша та препикая, че да фъснеш, кат...кат... една... фъсня!

Апоплектично разпенен, бат Йорго слепва още по-неразривно с плета. Примирието изглежда невъзможно. Стреснати от внезапната крамола, доматите ускоряват зреенето си, изчервени от ужас.

- Шопар! – отсича категорично Македонецът и нацелва гушестата си мишена с най-големия доматен пич, изтръгнат заедно с разсада от стъпкания окоп на лехата.

- Талибан! – кюхва презрително Мекото, останал без плюнка и доводи в спора.

- Can I help you, Granddad?

Спиридон -Томас Македонски-Прайз, петгодишният внук на бай Спиро, наследил още от раждането си разнобоя в имена и фамилии, навлиза в полесражението с албионска учтивост и чуждестранен наивитет. Пъстрите му очички греят като зазрели доматчета насред обезчестената градина. Сепнати от появата му, двамата съседи замръзват от недостиг на маниери и речников фонд.

- Éла, éла тука, сине майчин ингилизки – окопитен от неговата поява, закартечва дядо му. – Éла да се научиш и ти на нещо! Нема само баници и кюфтета да ми нагъваш. Дай си тука ръчичката, пофáни го тоа пич де, а така! Дърррпай сéга, що се гънеш као печен праз? Мъж си, нищо, че си бялкав као снáхата, ке те изпечеме ние тука! Македонобугарин, ке те направим!

- А такааа – мазно ухилен се обажда и бат Йорго зад плета, съзрял добра възможност за помирение с приятеля си – Браво на дететооо! Ох как хубавко помагааа! Как се стараеее! Пу, пу да не му е уроки! Българомакедонец не ами същи англичанин!

- Македонобугарин казах! – с поомекнал инат натъртва бай Спиро – Мόре да ми падне тоа синковец за два месеца така ке му пичосам душичката, че нема и да помисли да се връща у ония мъгли и пороища. Ке му източа стебленцето право у слънцето нашенско да гледа и кόга загъргори, приказките му као домати да се наливат – сочни и розави – да не помисля за други!

- Що приказваш сега тъй бе, Спиро? – с почти съпружески укор тюрлюка бат Йорго – Що си риташ късмета, бе човек? Нека детето в Англията да цъфне и върже, оттатък дето се вика, в цивилизацията да порасне, пък после...

- Нема после! – гръмва отново Македонецът – После е смърт! Що ми е на мене учено чужбинче? Да ми се блещи насреща и аз бъкел да не отбирам? Нема! Тука е истината! Само курец рáсте, кόга е в чужди ръ́це, от мене да знаеш!

Горд от победата в горещия спор, бай Спиро повежда ококорения и непичосан още духом Спиридон – Томас към кухнята, откъдето ароматът на пряснопрепечен гювеч, с бабина нежност възкресява хармонията в света.


Здравка Владова-Момчева


* В някои краища на Западна България, почистването на доматените растения от ненужните и безплодни израстъци се нарича пичосване.

Tuesday, 27 September 2011

Енжиктопляктор за перефондация на жимандомерки
/ колосално прозрение за някои страни на миниатюрната човешка природа /

Сигурно си мислите, че това е игра на думи, нали? Нещо като „Петър плет плете. По три пръта преплита. Плети, Петре плета“? Или „Чичковите червенотиквеничковчета“?

Не е така! Наскоро разбрах, че Енжиктоплякторът е повсеместен, безименен и крайно опасен, невидим Съкрушител на човешките взаимоотношения. На всичкото отгоре говори безбройните езици на тази планета и си пъха носа навсякъде. Ха си се опитал да бъдеш себе си, ха си се натъкнал на такъв Енжиктопляктор, че после ни медитация, ни психоаналитик ще могат да ти помогнат.

Например, седя си вчера в офиса, хрисима и невидима като щампа на тапет, и в междучасието, хоп, напуйчен и подгушен до пембено, отпреде ми се изпапулва един от тия. Върти ония ми ти очища на сто и осемдесет градуса, отваря устера като иманярски трап и, видите ли, почва веднага да ме перефондира!

„Вие, казва, мисис Момчева, сте наша перфектна служителка! Дневниците ви са в ред, отсъствията ги докладвате точ в точ, оценките и те, все навреме пристигат. Ама какви са тия ваши теории, че ученичките ни и те са хора, моля ви се! Съзнавате ли колко е опасно да вярвате в това отклонение? Как тъй ще ги карате да изказват собствени мнения! Че то всичко си е написано черно на бяло в правилника на колежа. Това - може, другото – не. Какво сте им замътили мозъците с разните му там индивидуалности и свободи на словото? Ще вземат утре да не спазват и правилата за движение по пътищата и какво ще остане от ливадите ни, дето ги косим от двеста години? Ха - ос! При това буренясал от свободомислие!“

„Но, уважаеми мистър Плякс, парирам храбро Енжиктопляктора с наивна категоричност, откъде сте толкова сигурен, че това са мои идеи? Аз, разбирате ли, в този пантеон на подредеността, съвсем маломерно се изявявам. Не ви ли казвам „добър ден“ и „довиждане“ всеки път? Не се ли осведомявам как сте вие и благоверната ви жимандомерка поне по осем пъти на ден? Да сте ме чули да перефондирам гръмки изказвания на публично място?“

„В клас ги перефондирате, госпожо! В тази почтена институция и стените са енжиктоплирани срещу тайни революцийки. Не можете да отричате, че скришом жимандомерствате срещу реда и дисциплината! Задавате ли си въпроса какво ще стане, ако колегите почнат да ви енжиктопират? И те искат да са популярни, ще знаете, а вие направо им давате пример как да стане това!“

Лелееееее, това Енжиктоплякторът бил феномен с мимикрии и реинкарнации неимоверни! Затапиш го отнякъде, то от изотдругаде се материализира. Нещо като терминатор, ама без металната обвивка, че иначе ще си изгуби плазмодичността. А плазмодичността е много важна характеристика на изхлуването в удобна посока. Лисне се насметеният Енжиктопляктор като зехтин по теракота, плъзне си безформеното туловище от ъгъл до ъгъл и току виж, вселил се в безхитростните души на редовите жимандомерки, зажаднели за малко властчица и, ако може, увеличение на заплатата.

Днес, с вътрешните си очи, фиксирах две такива души в учителската стая, енжиктопляснати до замайване от идеята да унищожат една своя посестрима – жимандомерка от съвсем незначителна величина. Седнали, казвам ви, сплули се от перефондясване и плякторират микробния си заговор до последната бацилна подробност. Как да обримчат нещастницата с намаслена учтивост и после да и източат кръвчицата в посока на собствените си перефондове. Добре, че набедената душа се усети навреме и напусна плякторията на жимандорясалия ни офис. Иначе пак щях да страдам от мирова скръб по изчезващата човечност, зажимандомарена от войнстващ егоизъм.

Но най-страшно е, когато Енжиктоплякторът обсеби твой приятел. Изпод кожата на това въплътено нарушение излизане няма. Тогава светът опустява и само глухият енжиктоплисък на предателството те дави в несигурните плитчини на разочарованието. Минава време. И вие пак си говорите. За времето. За цените. За здравето. Комуникацията се переформира. И всеки застива жимандориран в новите свои граници. По-стриктни. Където паспортите на искреността са невалидни. А куфарите, претъпкани с перефондични съмнения, са най- щателно проверявани от жимандомерия с наранени чувства. Ти си сам и просто се питаш докога ще издържиш в капсулата на собствената си нормалност? Докога ще забелязваш безбройните метаморфози на Енжиктопляктора? И още, безкрайните му атаки, подкупващата жимандомерзост и мамещото му напасване в перефондикцията на всеки дружелюбен, рекламен глас :

- Моля, запасете се с противоотрова срещу ближния,цената е две за едно! Днес ви предлагаме нов, изключително ефикасен продукт – „Перефондатор за жимандомация на енжиктоплерки“, който се консумира три пъти на ден преди ядене и допълващата му, душеупойваща добавка - „Жимандоматор за енжиктопляция на перефондерки“ - истинска приспивна песен за вашата съвест! След употреба вие сте натурални и спасени!

Благодаря. Предпочитам да остана будна. Очевидно е, че ще трябва да се спасявам сама.


Здравка Владова-Момчева

Monday, 12 September 2011

Ничии наши деца
/На Вера Аткинсън/

- За шестнадесeтия ми рожден ден съм си поръчала пълна програма с моя секс тютор – казва Лизи Лейк.

Не мога да повярвам на ушите си! Надвесена над ланчбокса, изрядна в спретната си униформа, дребничката Лизи прилича на викторианска порцеланова статуетка. Финото и луничаво личице, обрамчено с медено-руси коси излъчва убийствено, девствено спокойствие. Просто минавам край нея и Изабел, в една от онези редки обедни почивки, когато слънцето залива с бледо, деветкаратово злато мокетената зеленина на училищния двор. Наоколо, в буколическа постановка, питомките на престижното ни школо кротко предъвкват вегетариански сандвичи, насядали в малки островни пикници, съвсем в неразбиваемата традиция на добрата стара Англия. Крачката, която трябва да направя, за да отмина дочутия разговор, може да ме спаси. От ужаса на истината. От потреса и съчувствието. И от неукротимата ми българска природа да привързвам душевни рани, без да са ми поискали помощ. Като в забавен каданс правя опит да изтикам думите извън пещерната изостаналост на патриархалната си нагласа. Защото съм старомодна. И наивно вярвам само в любовта. А секс тюторите се оказват нова, неподозирана педагогическа конкуренция, с която чувствам, че нямам сили да се преборя.

- Аз пък всяка вечер трябва да се грижа за мама – пресича отминаването ми Изабел – това е седмичното задължение, което двамата с татко са ми наложили.

- Продължават ли да се напиват до смърт? – някак делово се интересува Лизи.

- Като пънове – кима Изабел, заета с парче пица – аз я вдигам от пода, а брат ми се занимава с баща ни. Така е честно, нали? Няма само на мен да ми се спи като на куче по цял ден в училище след това. Нека и на Сам да му се скапе малко нстроението. И без това е окупирал компютъра с тези негови хазартни игри.

Двете приятелки безгрижно се смеят. Сякаш някой рязко издърпва зеления килим на дисциплинираните ливади изпод разглезените ми от британска сигурност крака. Нежното слънце излиза от светлинната си тоналност и звънките му лъчи изопват ненавременни бръчици по чипоносото, повяхнало лице на Изабел.

- А, мисис Момчева – невъзмутимо чурулика Лизи – добре, че Ви виждам. Моля изчакайте да Ви предам домашното по религии. Темата беше за Божията любов, нали? Снощи го написах. Мисля, че се получи много добре, Точно както на Вас би се харесало.Без отклонения, по всички правила на християнството. Вярвам, че ще го одобрите с висока оценка.

- Почакай – заеквам беззвучна от изумление – преди малко дочух без да искам разговора ви с Изабел. Това бяха някакви неуместни тийнейджърски шеги, нали?

Иззад сините листенца на Лизините минзухарени очи изсъсъкват внезапни змийчета:

- О, така ли мислите, наистина? Всъщност, съвсем правилно сте дочули. Ние просто си говорим за живота, госпожо. За нашия си живот. Той не засяга никого. Най- малко пък Вас. Идваме навреме всяка сутрин, вземаме участие в час, пишем си есетата. Всичко е наред. Какво толкова Ви притеснява?

- Но Лизи! Вие говорехте за чудовищни неща! – фалцетно изписквам пресекнала откъм увереност – трябва да ги докладвам където трябва! Имате нужда от помощ, не разбирате ли!

- Помощ – момичето изплюва думата с погнуса като къс развалена храна – Оставете я тази безсмислена помощ. Нима мислите, че лелките от офиса по социални грижи ще се затичат да ни спасяват? Ако тази обществена благотворителност работеше досега, всички в това училище щяха да бъдат щастливи.

- Какво искаш да кажеш? – затъвам още повече в тинята на собственото си недоумение. – Кой е нещастен тук?

- Ами много сме – отхрусва от чипса си Изабел – Знаете ли защо изключиха завчера Шакила? Мислите, че е заради пушенето, нали? Да, но тя пуши, защото баща и е довел от Пакистан втората си съпруга с децата и. Натресъл ги е в къщата им, за да живеят под един покрив с тукашното му семейство и принуждава Шакила и майка и да твърдят пред властите, че онази му е сестра, а поколението им – букет от племенници. Колко забавно!

Двете момичета избухват в ангелско – сатанински смях. Оскъдната английска земя се люлее под краката ми.

- Софи Гарисън няма къде да спи – продължава със статистическа жестокост Изабел – бившите и родители са си направили други наследници с новите си партньори, а в момента социалните водят преговори с приемното и семейство, понеже не я искат, тъй като се страхувала от тъмното. Плачела нощем и нарушавала спокойствието в къщата им.

- Познато ми е – деловито се включва Лизи – и аз бях в това положение докато мама не се ожени за втория ми баща. Поне на него не му пука, че ме има. Каза, че ме приемал като извънреден багаж. Философ е човекът, даже ми е симпатичен.

Порцелановото личице на ученичката ми белва срещу мен с неочаквано настървение:

- Нищо не можете да докажете мисис Момчева. Ще отречем каквото чухте. Всичко тук и отвъд тази ограда трябва да бъде наред. Подготвяте млади самостоятелни дами, способни да се справят с предизвикателствата на живота. Правилно цитирам училищния правилник, нали? Е, ние се стараем отсега и даже успяваме. Някак си. Намерих домашното, заповядайте. Параграфът за Божията милост е малко непълен. Не можах да измисля почти нищо по въпроса. Сигурна съм, че Вие ще ми предложите решение в рецензията си.

Знаете ли, какво е усещането, когато лиснат сярна киселина в безсмъртната ви душа? Смърдяща безтегловност, сподирена от овъглено безмълвие. Ничии наши деца. Родени в абдикирал свят. Отгледани в шопингови паузи. Безприютни, безморални, безлюбовни. Вие сте нашето бъдеще, залюпено в инкубатора на безхаберието. Не можем нищо да ви дадем, защото вие нищо не искате. Не можем нищо да ви вменим, защото емоционално сте ни отменили. Не можем да ви имаме, защото вечно ни няма. Не можем да ви станем свои, защото сме се превърнали в чужди.

- Днес ще говорим за прошката – започвам новия урок, покосена от будителска безизходица – искам всяка от вас, по азбучен ред, да излезе пред класа и само в една дума да напише този, на когото истински иска да прости.

По белите полета на дъската се нареждат спретнати, разнопочеркови колонки – мама, татко, мама и татко, мама, мама, мама...

А някога ни учеха, че трябва да искаме прошка от родителите си. Беше отдавна. Преди покварението на света. На писък от Рая, където невинните ни гласове все още можеха да бъдат чути.


Здравка Владова-Момчева

Tuesday, 30 August 2011

Старопрестолни светове

Винаги съм се опитвала да дефинирам атавизма на паметта си. Дали това са спомените на моите предци, натрупани във веригата от гени, стегнала мимолетното ми земно съществуване? Или пък учебникарското познание по история, заместило истината за събития и хора с академичните догадки на титуловани авторитети, решени на всяка цена да докажат себе си чрез интерпретации на миналото? А може би, това е просто усещането ми за принадлежност – към една страна, един град, един хълм и една река, която го прегръща вековно... Като енергиен пояс, чрез който съм доплувала до днес, тялом българка, а духом търновка, до последната кривина на окрепостената моя същност. Защото аз не се променям. И само по дълбоките белези, издълбани в камъка на душата ми, осезавам света. А той се мени със сезоните на преходната си хубост, остарява в повторения и отминава, погълнат от суета.

Някак безмълвно, отвъд словото и изтеклото време, Търново ме създаде такава. Сега се питам, наистина ли е възможно да обясниш себе си чрез мястото, където си вроден, сред толкова много заличена история?

Преди години, в детството, Царевец беше моето убежище за мечти. Неизменно отивах до лобната скала и сядах накрая, над пропастта, в мълчаливо предизвикателство към страха, който трябваше да ме опази в настоящето. Над главата ми преминаваха табуни от облаци, все назад, към града, потънал в прах и лято, самодостатъчен в делника и сит от туристическо възхищение. След грохота на кухи светкавици отгоре синваше небето – неизписана хроника, изоставена в божествения скрипторий, неразбираема за късата човешка памет. Опитвах се да си представя живота на този хълм преди самотното ми присъствие върху камъка на една легенда и тогава, пред очите ми, блесваше сцена. Сред декора на средновековните зидове тлението ожидаше възкресение.

7 август, 2011 година. Крепостта отваря врати в очакване на своята публика, плъпнала по склона към Патриаршията, нажежена в царствения следобед. В поредица от спектакли на Софийската опера и балет, и чрез виртуозната визия на режисьора Пламен Карталов, Царевец оживява за световете на изкуството. Пространството се насища с динамика, кухините на времето се изпълват с отломъци от история, приказки, движение, музика и гледки. Артистичната инвазия на хълма прелива от цветове. Тъмнозелените ложи на околните плата попиват течния огън на залеза и излъчват нощта в топло мастило. Звездите в небесния купол изписват сребърен автограф. Започва„Сцена на вековете“. Тя съвместява свое и чуждо в калейдоскопна хармония от заглавия, които запращат зрителя в кървавите подвизи на Атила, изгарят го в страстите на Кармен или го помъдряват в тържествуващата виталност на Зорба Гърка. Но днес е ред на операта „Лакме“. Красива любовна история в далечна Индия, обагрена с нежност, жестокост и печал. На осветения подиум се сблъскват световете на победени и завоеватели, разминават се култури, мирът се противоспоставя на войната с лотосна кротост и жилавост на лиана. И точно в разноезичието на човешкото неразбиране един мъж и една жена, разделяни от взаимна разруха, припламват един за друг... Крепостта слуша. Хора и руини, древност и настояще се покоряват на невероятните гласове, изопнали пространството в трептяща, духовнопроникваща мембрана. Отвъд властния финес на звука оръбените ни от грижи души забравят несъвършенствата на битието. Знаете ли колко струва спасението от клопките на практицизма? Една нощ на Царевец, под арката на старопрестолното небе, осветена от изпято човешко слово. Аплодисменти!

Стените на хълма затварят тежките си врати и в един часа след полунощ избухва шоуто „Звук и светлина“. Публиката не може да се откъсне от шедьовърното сбогуване. Чуждестранни туристи, обезумели от възхищение, снимат или филмират спектакъла. Емоцията нагнетява помитащ възторг. Историята се сипва в кървави цветове по Патриаршията, оттича се по бойните кули и в пепелносиво угасва в подножието на твърдината. Без думи, в неистови вокали, женско припяване изригва вековете във вулканична скръб и покъртителна надежда. По зелените лазери в небето полепват стотици погледи. Нощните пеперуди на онемелите ни мисли. По безсънната им нишка осъзнавам феномена Велико Търново. Този град е сътворение от тлен и възраждане. В него животът и смъртта означават едно и също. Вълните на изминалите епохи са го вкаменили по хълмовете наоколо и са сплавили непреходния му чар с моя дух, завинаги. Но старата столица е не само видима хубост. Безмълвно, вглъбена в исихията на времето, тя крие оцеляващата си духовност по манастири и стенописи, както и в разтърсващите фрески на арбанашките църкви, откъдето и днес ни гледат светци с пронизващи, човешки очи.

15 август, 2011 година. Успение Богородично. Празник за живи и и мъртви. Арбанаси кънти от присъствие и веселби. Луксозните хотели, тирнали маси и чадъри, посрещат гости с топла скара и хладна бира. Битието се радва на добро храносмилане и скорошен черноморски тен. По тясна уличка, по-скоро, асфалтиран сокак, намирам портата на църквата-музей „Свети, свети Архангели Михаил и Гавраил“. Скрит в огромен двор, отвън приличен на къща, храмът от 17 век изглежда спасен в каменна капсула. Зад скептичните чорбаджийски стени нахалната сборджийска радост на селото рязко се сепва. В разредената светлина на късния следобед, предвкусвам нова неповторима емоция. Днес започва Вторият Летен Фестивал на Класическата камерна музика, по повод 140- годишния юбилей на Регионален исторически музей, Велико Търново. Изявата включва тридневни камерни концерти на международна формация музиканти от Кралската фламандска филхармония – Белгия. Уникалната акустика на църквата, изографисана с изумителни стенописи, поглъща човешкото същество с ренесансовите си цветове. Публиката приижда. Разпознавам търновски лица от своето детство, срещам приятели, долетели от чужди родини, неоткъснали се от своето, зажаднели за духовния си дом. Под купола на „Архангелите“ зазвучават виртуозните струни на изпълнителите. Сред тях е и Юлита Фъсева, българка, напуснала Търново и страната на деветгодишна възраст. Неразделна от идентичността си, тя се завръща всяко лято, призована от любовта към родния си град, която пресътворява в изкуство. Заслушана в извисяващата музика, не мога да откъсна очи от гъстите фрески по овъглените стени, които ми разказват Библията България. На влизане, госпожа Нелина Църова, главен експерт в дирекция „Култура“, Велико Търново, споделя, че по предположения на археолози и реставратори, става въпрос за портретни стенописи на местни хора, живели през 17 век, използвани от зографите като модели при изписването на храма. Усещането е невероятно. Божественост в обикновени човешки черти. Кръстосвам погледи със светите свои предци, нарисувани в канонични одежди. Земни ангели, небесни люде, лица по каменните страници на вечността. Концертът свършва сред взрив от овации. Навън нощта приижда на топли вълни. Светкавици от фотоапарати и оживени разговори изпълват осветения двор пред църквата, където започва коктейлът, посветен на събитието. Но на мен не ми се иска да се върна в своето време. Назад, в тишината на храма остава едно мое желание. Да чуя изпълнение на старобългарски. Само глас и устремени към купола думи. Както някога е било. Без ръколпяскания. Едно излитане в Бога, което да запомня за цял живот. В кръга пред олтара застава младата оперна певица Мария Павлова. „Моля те“, казвам, „запей само за мен.“ И тя запява. Ангелогласно. „Отче наш, иже си на небеси... Когато душата ликува, бисът е излишен.

Не искам да напускам този град- надвременен и постоянен.“ Бого пазеният“ Търнов.“ Втори Константинопол, трети Рим“. Когато вървя през него, прекрачвам от реалност в реалност. Старопрестолните светове ме поглъщат и само времето, безмилостно накъсяващото време отброява отминаващите часове. До следващото ми завръщане, до поредния скок в магическата му аура.

18 август, 2011 година. Куфарите са подредени. Подредена е и цялата ми година напред. Хаосът на емоциите остава за моя сметка. Последни кадри от Търновград, последен шанс да поседна преди заминаването. Гласовете на старата чаршия са разноезични. По калдъръмите на тясната улица се е сипнал светът. В прохладния полумрак на сенчестите дюкяни проблясва тежко сребро, пъстреят мъниста и мирисът на прясно кафе запарва джезвето на жежкото утро. Отбивам се в хана „Хаджи Николи“, в сърцето на старата столица. Там е запазено истинското Търново – в огромните старомодни фотографии по стените на кокетното кафене, в пясъчния блясък на уникалните колони, под арките на каменните чардаци. Няма друго такова място в България. Сътворена от самоукия, гениален архитект Колю Фичето, достолепната сграда е спасена за своя втори живот от новите си собственици – американско семейство меценати. Целогодишно тук се случват културни събития – литературни четения, изложби, срещи с писатели и музиканти от световна величина. Търновски ренесанс с постоянен адрес. Оазис за отмора. Поръчвам си кафе и наблюдавам как по стръмните каменни стъпала на хана млади хора качват картини към залите горе. Предстои нова изложба на художника Милен Джановски – „Хартията на виното“. „От какво е провокирано това интересно заглавие?“, питам любезните мениджъри на „Хаджи Николи“, Силвия и Любомир Маркови. „От прекрасната ни изба, която предлага отлежали български вина“, смеят се те, „червената течност носи вдъхновение. Заповядайте на откриването.“ Нямам време. Разполагам само с няколко минути лятна свобода. А после, само пътища и километри. Но аз съм творец. Подреждането на една изложба за мене значи повече от завършеното ѝ представяне. Това е моментът на сътворяването, мигът на щастливия хаос, преди убиващото равновесие на хармонията. Затова, решавам да бъда първата посетителка на събитие с отворен финал. Да вляза в динамиката на създаването, в онази част от движението, когато излиташ от равното и забиваш глава в облаците. „Трябва да имаш истински здрава кратуна“, казва Милен,“за да продължаваш да се занимаваш с всичко това. Успехът е ефимерен. Важна е тръпката, че си го направил!“

И аз го правя, въпреки времевата недостатъчност, въпреки разнобоя на езиците и разстоянията, въпреки простата глобална логика, че е абсурд но в тяло да бъдеш остров, а по дух - старопрестолен свят с неизлечима търновщина!

30 август, 2011 година. Аз, по Божие благоволение, несбъдната емигрантка, писах...

Здравка Владова-Момчев

Monday, 25 July 2011

Осиновена българщина
/малки истории за голяма любов/

Преди двадесет и девет години по главната улица на град Елхово вървеше едно момче, облечено в тракийска носия. Следвах го по петите, поразена от походката на стройната му фигура, източена като камшик, изплетен от червени шевици. Тогава усетих какво значи „да стъпваш на пара“ и сгорещен от атавистичната музика на кръвта да играеш като сватбар пред помитащата венчавка с живота. Доста по- късно разбрах, че тогава съм направила своето първо любовно вграждане в темела на паметта. Огнените цветове на онзи далечен фолклорен фестивал погълнаха безвъзвратно петминутната ми страст по непознатия. Бях само на четиринадесет и изобщо не подозирах, че в неравноделния ритъм на ранната си, прощъпулна поезия съм запечатала прозрение за неизлечимата ми принадлежност към своите:

„Шушнат си тополите под есенни звезди.
Мисъл неспокойна, челото ми бразди.
Обичам ли? Обичаш ли? Кажи ми, кой-кого?
И чувствам, че повлича ме вечното хоро.“

Вечното хоро

То е невидимия ток на живота, който ни нанизва в човешка броеница, разпростряла родовите си кръгове през времена и континенти. В природната логика на битието, което ни превръща от наследници в предци. За да могат тези, които идват след нас, да се учат от стъпките ни, защото няма друго, което да оставим след себе си, освен любопитството към света и мечтата да поведем хорото в личната си, успешна посока.

- Винаги съм искала да си направя снимка в народна носия – споделям с Елена Роблес, хореограф на Българското училище към Посолството, Лондон, родопчанка, вкоренена във фолклора и традициите – Това ще бъде документ за моята идентичност.

- Заповядай на петдесетгодишния юбилей на клуб „Балканско оро“ в Оксфорд – кани ме тя – може би ще научиш нещо ново за себе си...

Елена ме очаква на паркинга пред залата - красива българка в родопска носия, огряна от възхитено, английско слънце.

- Побързай – нетърпелива е тя – хорото вече започна...

Балканско оро

Не мога да повярвам, че в сърцето на академичния Оксфорд, сред библиотечната тишина на колежите, Балканите кънтят, окуражавани от толкова силна и вярна любов! Тук, в наниз от радости, скърби, крамоли и помирения звучи българо-сръбско-румънската душевност на полуострова. Нашенски оркестър напето превръща изконните ритми в движение, в контакт на световете, зажаднели за уникалност, напук на съвременното уеднаквяване. „Балканско оро“ в болшинството си е англонационална общност, изпъстрена с приказливо българско присъствие и искрен смях от дома. Няма възрастови граници. Всъщност, изобщо няма граници, защото в енергийната вълна на хорото се вливат всички възрасти и езици, съдби и изпитания, завихрени в стремежа да бъдат заедно, ръка в ръка, в настъпателни стъпки срещу самотата, отчуждението и дори, смъртта. Събира ги вулканичната виталност на балканската музика, предсловесната емоция на вечните човешки страсти, изразени в ритъм и танц – лични и всеобщи до безкрайност. Феноменът на този клуб по сърдечност е в липсата на амбиции за сценични победи. Единственото желание на членовете му е необходимостта от празник в името на няколкочасово, зареждащо и възкресяващо хоро. Начело, в багрената редица от танцьори, облечени в автентични балкански носии застава

Роджър

Един от най-старите членове на сдружението, той повежда бавно, както подхожда на предтеча, пред почтителното очакване на многобройните последователи. Първият кръг на хоровода прилича на урок по приемственост. Стъпките са точни, в мярата на традицията, която настоява за повторяемост. Непроменимо уважение към завещанието на Балканите. По-късно научавам, че Роджър буквално е бил изтръгнат от смъртта, след прекаран тежък инсулт, благодарение на българската народна музика. Без семейство и близки, той се посвещава на нея. За него, тя се превръща в мотивация да продължава напред. И съвсем логично го връща сред приятелите му от „Балканско оро“, където всяка седмица му прелива жизненост чрез своите ритми. Сядам до него и двамата започваме да разглеждаме обемист албум с фотографии. Снимковата история на клуба. Говоря повече аз, защото гласът на Роджър е засегнат след преживяното изпитание. Казвам му къде съм родена в България и забелязвам искри в потъмнелите му очи :

- Оби-чам Ве-ли-ко Тър-но-во – на срички произнася той – Кра-си-во! Чу-дес-на ра-ки-я!

Цялата смях и неизтощима енергия, към нас се приближава

Сали

Кани ме да се хвана на хорото, а после ме успокоява, че ще ми покаже сложните стъпки. Не бива да се притеснявам. Тук никой не е дошъл научен. Важно е само да поискаш и да се скачиш към другите. Магическата музика сама те води, поглъща, преражда... Питам я откъде англичаните знаят и изпълняват с точност толкова много нашенски хора.

- Как откъде? – удивява се Сали – От България, разбира се! Всяка година пътуваме дотам, посещаваме фолклорни фестивали и заснемаме на видео танците, които се играят. После, у дома, в Оксфорд, разучаваме всеки детайл, връщаме кадрите стотици пъти, докато усвоим специфичните техники на изпълнението. Не винаги имаме късмета да ни обучават професионалисти. Затова разпределяме отговорността помежду си. Самоуки сме, но не си позволяваме да променяме нищо. Иначе се нарушава уникалността.

Мило отечество, колко пъти, ние българите, твоите деца, сме се заклевали, че те обичаме и пак сме предавали щедростта ти, заслепени от чуждото? И кой ни излъга, че изоставената самобитност по право ни принадлежи? В този миг, в глобализираното ми съзнание се прокрадва прозрението, че за наследници на големите съкровища остават само най-достойните. Синовете и дъщерите на духа, нямат нужда от кръвна връзка.

- Аз съм на седемдесет години – продължава Сали. – Всяка сутрин карам велосипед и изминавам задължително по двадесет километра. Занимавам се и с грънчарство. Преди няколко години обиколих Тибет с раница на гръб. Това лято е ред на Рила планина. Двете с Елена ще пътешестваме пеша по нейните склонове. Нямам търпение да видя езерата и да усетя естествения източник на вашата музика.

Наблюдавам като хипнотизирана младежката, жилава фигура на тази жена. Та тя е по-здрава от мнозина и тялом, и духом. Цялото и същество излъчва радост, която прелива, озарява и ласкаво превзема света.

- Никога не съм виждала такива носии – започвам да разпитвам с нарастваща ревност – и тях ли купувате от Балканите? Не ми приличат на костюми от танцови ансамбли. Тези, с които сте облечени са някак си...

- Истински? – смее се

Джил,

мълчалива слушателка на разговора ни досега. – Нека аз да ви разкажа за това – предлага тя – Моята история също е интересна. Когато бях на шест години, родителите ми ме изпратиха на гости при роднини в едно малко селце на границата между Сърбия и Македония. Не говорех езика и единствения начин да установя контакт с близките си беше чрез наблюдение на техните дрехи и обичаи. Тогава за пръв път ме облякоха в детска носия. Оттогава не спирам да си купувам фолклорни костюми, изработени от истински баби ( тя казва думата на български ), а езикът на народната музика замести майчиния ми завинаги. Може би така е по-добре. С толкова много хора сега се разбираме на него. Без думи. Музика и костюми. Така животът е по-красив.

Пред очите ми играят хоро цветовете на дома. Виждали ли сте женска риза, извезана с червени, копринени къщи? А вълнени калцуни, обшити с морски вълни? Знаете ли, че християнският сукман от Балканите е естествено бял, направен от плъст – пресована вълна с дебелината на палец? И че е бил носен и в студ и в жега, по жътва, по Коледа, в миналото от всички невести, а днес, навярно само в Оксфорд, съживен и осиновен от чуждата любов?

- Защо разпитвате за всичко в детайли с такъв огромен интерес ? – пита

Катрин

- Извинете, че се присъединявам към разговора ви, но ми стана любопитно.

- Защо ли? – откликвам аз – Защото веднъж, заровена в търсене на някаква статистика в Интернет попаднах на снимка, без надпис отдолу. Беше нива, отделена от хоризонта с пресъхнала дървена ограда. Такъв чернозем съм виждала само у дома. Бях сигурна, че това е българска земя. Нещо, отвъд разума и логиката, ми го подсказа. Започнах ново търсене и скоро се свързах с автора на фотографията. Оказах се права. Беше българин, заснел нивата след последната оран на дядо си. Човекът, въпреки напредналата си възраст, не искал да остави бащиното наследство да пустее. После починал. След себе си оставил дълбоки, самотни бразди. Оттогава се опитвам да откривам невидимата България. Днес я намирам и сред вас.

- Завиждам ви! – прошепва Катрин – Аз не съм способна да изпитвам такива чувства. По произход, навярно трябва да съм украинка, защото такава е била националността на родителите ми, преди да емигрират в Америка. Но те никога не разрешиха на брат ми и мен да научим и дума от родния си език. Не получих и тяхното позволение да се върна в родината им, за да се запозная с нашите близки. Това остана табу до смъртта на мама и татко. Когато на средна възраст осъзнах, че зад фасадата да бъдеш американец няма нищо друго освен кока кола и Макдоналдс, аз дойдох да живея в Англия. В момента съм на шестедест години. През 2009 най-сетне дръзнах да наруша семейната забрана и заминах за Украйна. Знаех само името на селото, където са родени и отраснали родителите ми, както и името на едната ми баба. Там, съвсем на границата с Полша, не открих никой с моята фамилия. Единствено в старинната църквичка на хълма намерих името на баба, гравирано в каменна надгробна плоча. Това е всичко, което мога да нарека родина. „Балканско оро“ ми замества останалото.

Оркестърът плисва поток от звуци сред разговора ни. „Македонско девойче, китка шарена...“ В средата на сакралния кръг е застанал тринадесетгодишния

Нино Николков

и свири на цигулковата си душа като вятър в дръвче, присадено от Балканите. Хорото ни поема в нескончаемия си прилив. Нота по нота, звук по звук, осиновената българщина приема и мен. Без уговорки и уверения в любов. Само с вярата, че ръката, която държа в своята, никога няма да ме пусне.


Здравка Владова-Момчева

Wednesday, 6 July 2011

Моля, отнесете боклука си вкъщи!
/На Шотландия с любов/


- Желаете ли омлет от яйца на токачки с домашен бекон и пържени пресни гъби?

Ан Мейсън, изрядна английска собственичка на кокетен „Бед енд брекфаст“ хотел в сърцето на планинска Шотландия, застава в почтително очакване на поръчката ни. Закуската е инсценирана в остъклена блестяща веранда, обградена със сочни цветя и хипнотично езеро, излегнато отвъд пътя, като дух на змей в магическо огледало. Викторианско – бабешки лукс, наситен със статуетки на котки, тапети на цветя и мини-библии във всяка стая, дисциплинира тишината наоколо. Всичко е премерено до съвършенство. И кратката, изчистена от емоции туристическа информация, изрецитирана от домакинята, и чадърите, гумените ботуши, и бастуните под наем, подредени в антрето за гости. Сред аромата на кафе и печени наденички, беглецът – посетител усеща как добрата стара Англия е пропълзяла дори дотук – безмълвно, безмилостно и... Безвъзвратно? Платеното гостоприемство е полезно. То никога няма да те изненада с излишни очаквания. Под неговото имперско годсподство светът се смалява в размер на кичозен сувенир.

А иначе, навън, денят предявява наследствените си права над Шотландия с кръговратен непукизъм и смело сърце. Леки, тюлени салфетки мъгла полягат грациозно по драконовия гръб на водите, повлекли вековната си орисия към стоическото търпение на брега. Сребърна риба – оживелият меч на крал Артур – разцепва платинена вълна и потъва в дълбокото, заплетена в мечта за легенда, отдавна излиняла от преразказване. Луксозни яхти заравняват повърхността и разпенват нови следи във времето. Къси, повторяеми, високоплатени удоволствия от каталога за постижими чудеса, на една ръка разстояние от джоба на всеки, готов да се превъплъти в господин за един ден.

Но всичко това ми е духовно недостатъчно. Аз съм невеществен консуматор. И плащам само с усмивки или сълзи. Пътят ме поглъща в антрацитната си артерия. Широка, едрогърба планина, оседлана в прокъсано от слънце небе, язди редом с любопитството ми. Кристални потоци разпускат мокри коси по мъхнати скали. Потъмнели гробища на древни кланове примамват с презрителен кикот на съчки и вятър. Животът, изоставен в обезлюдяване владее мълчаливите пространства на Високите земи. Тук е ничия територия. Обозначена за преминаващите през самотата на Шотландия, тя се затваря след тях в зеленото си сурово девство. Душата на тази страна е непревземаема. Нещо диво, неопитомено в билковия и аромат очарова пришелеца с тънка, мистична заблуда. Неочаквано осъзнавам, че съм допусната дотук, поради щедрата милост на планината, която няма какво да губи от транзита на възхитената ми преходност. Че на мен се полага само туризъм в спомените, след мимолетното пътуване по каменната и красота.

Лох Ломънд разлива примамната си широта пред очите ми като писта към вечността. Оловната, оглушително тиха повърхност на езерото слага край на всички възможни човешки емоции. Една поглъщаща равносметка преди съдбовния избор между живота или смъртта. Правата на хоризонта е граница между двете - острие на съществуването, блеснало в слънцето с питаща, кинжална простота.

Снажен шотландец, облечен в килт, се навежда и докосва с длан непроницаемите води. Жестът му изглежда религиозно – почтителен, като обряд, прероден заедно с дъбовата му снага през келтската плетеница от предци, осмислили присъствието му тук и сега.

- Студено ли е – задавам глупавия си възпитан въпрос, за да се отърся от магнетичното привличане на стиксовите дълбини.

- Не – отговаря той – съживяващо е! Трябваше да обиколя света, за да осъзная колко много съм искал да се завърна у дома!

После мълчаливо посочва към табелата на хълма. Съобразена с правилата на цивилизования туризъм тя гласи : "Моля, отнесете боклука си в къщи!"

- Ако знаете само колко боклук съм си донесъл от чужбина! – смее се непознатият.

Ами аз какво да кажа? Нарамила личното си бунище, тръгвам обратно към Англия. Всичкото ще го оставя там. Преди да пристъпя на Континента. Преди да прекрача прага на Балаканите.

Край


Здравка Владова Момчева