Лелеее, днес ка Майкъл Андонов Корубелиев, стриктен банков консултант в Лондонското Сити, се събуди и осъзна, че животът му е преминал най-малко през три поредни ери – Лаическа, Социалистическа и Капиталистическа! Същи динозавър, на когото дълбоко закопаните в скука и натягане, български корени, са го мутирали от обещаващ Комсомолски секретар на някогашната „Първа Майска Тутраканска Гимназия“ в щъкащ осивял субект с подозрително глобално излъчване по запецващите асансьори на мъглява империалистическа кариера!
Да осмислиш себе си в ергенската недостатъчност на полу – петдесетгодишната възраст, когато шефката ти е взискателна ошеметяваща блондинка с устни като подбалкански божур, а душата ти – шизоидна тръпка по младостта, попаднала вече в светлото бъдеще, за Майкъл се равнява на тресване с юмрук по идеално работещ компютър! Всичките му там, системи, файлове, информационни полета и фейсбуци с невинни закачки по фотошопнати девици, за миг се омешват и бъзват по екрана на разджурканите му емоции, където твърдото сталинистко възпитание на неговия дядо Пройо, залог за нерзбиваемата му днес, капиталистическа дисциплина, ръгва насреща с един единствен, римуван и ясен спартански въпрос:
„Мечката се мие, чисти във потоците сребристи.
Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“
Ха сега де! Как ще има пречка! Та нали десетилетия наред, бичуван от комунистическата хигиена насадена в честната му душа, Майкъл търка до самозапалване идеално поддържаните си зъби. Със „Сенсодин“, че венците му са проблемни. Обаче, година по година, вътрешният конфликт на започнатата в детската му България драма, се наслагва в битието без надежда за скорошен катарзис. Защото, днешният Майкъл, някогашният Мишо Суека, преименуван, образован и рендосан до неузнаваемост на Запад, дълбоко в себе си остава честният, редови комсомолски продукт на родния Тутракан, изтикал го с надежда за вчеловечване по големия свят. Вярно, по партийна линия, че не му достигаха високите оценки, но все пак го изтика. А какво направи той, внукът на Пройо Корубелиев? Взе, че се прекръсти, а на всичкото отгоре си уреди живота така, че и родният му дядо да не може да го познае. Бирени запойчета с колегите всеки четвъртък, картинг и пица веднъж месечно, и... постоянно бълнуване по балконския бюст на Дороти Рейгън, същата онази шефка, ошеметяващата блондинка с устни като подбалкански божур, разбиващо взискателна към всичките три ери на същността му. Кокетно-съблазнителна към Лаическата. Презрително – унищожителна към Социалистическата. И фатално – съдбовна към Капиталистическата. Щото, без да си кривне душичката, Майкъл знае как фатално зависи от съдбовното решение за следващото повишение на заплатата си от тази чаровна капиталистическа гаднярка. В диалектически разфокусираното му мироздание, героите – антиподи на вътрешната му пиеса го товарят с раздираща трагическа вина. От една страна, железният сталинист, дядо му Пройо, издигнал в осветеното минало правдивия лозунг – „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система!“, а от друга жадуваната Дороти с предателската империалистическа фамилия и тяло амфорно, тяло неуморимо... Като летяща крепост в сърцето на подчинения и агресор.
- Божичко, как нищо не ми се прави днес – циква Дороти, надвесена над регистъра с месечните възнаграждения – дали защото утре започва месец май...
- Или защото, когато работиш в петък шефът ти умира – услужливо вмята завоалирана българска мъдрост в диалога Майкъл – все едно. Да отидем на по бира в пъба до банката?
По счумросаното, неартистично небе на Лондонското Сити, плъзва прелъститетелен слънчев лъч и цопва в питиетата на двама влюбени. Като разпояващ лазер в желязна завеса. Като нишка на идеологически неодобряван съюз, в чиято сюрреалистична анти-логика, упоена в уиски след старстна, с губещи се кадри,първомайска нощ, Майкъл бавно идва на себе си в амебно – дребната си квартира. Свит като пудел в божествените крака на владетелката си.
„Кое е най-сладкото нещо на света?“ – дудне като в оживял кошмар непоклатимият Пройо.
- Ъъъъъъ, любовта? – едва изтъркулва на български грешният му внук.
- Трудът! – победоносно изгърмява предтечата – Време е да ставаш, защото, мечката се мие, чисти...
- Във косите и сребристи – трансформира миналото в настояще банковият консултант – Днес ще бъда кротка мечка, щом ме топлят като в печка!
- Какво казваш, Майк? – отронва в просъница неустоимата Дороти.
- Нищо спешно, скъпа – делово отвръща обиграният джент – просто малка първомайска дилема. Би ли се замислила да промениш фамилното си име от Рейгън на Корубелиева в бъдеще?
В порозовялата островна утрин, слънцето огъва хоризонта в горещ, бракуващ пръстен. По него, като щипки, издухани от Юг, малки лястовици простират светли надежди. Лаически. Социалистически. И Капиталистически. Любовен триптих, глобалистически недовършен и невидим за света, като... четвърто измерение...
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 23 April 2015
Tuesday, 14 April 2015
До Женева и назад
Ако искате да прекарате лекомислена пролетна ваканция в глобализираното пространство на Европа, не ходете в Женева. Или пък... отидете, за да разберете отпосле, като се върнете в отправната точка, колко ще ви е хубаво!
Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.
Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.
И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.
Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!
Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.
На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:
- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?
- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.
- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.
Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:
- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.
Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?
Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...
Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!
Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!
Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.
Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:
- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...
- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...
Здравка Владова-Момчева
Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.
Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.
И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.
Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!
Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.
На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:
- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?
- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.
- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.
Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:
- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.
Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?
Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...
Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!
Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!
Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.
Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:
- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...
- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 18 March 2015
Романтично намерение
Пролет е, скъпи приятели, та някак на всички ни става по-ве дро в битието и съзнанието. Гушнало ми се е едно ми ти слънчице на небосвода, лъщи отгоре като излъскан автомобилен тас, а отдолу, по грешната асфалтирана земя, найлонови торбички и хартийки разпукват като сакура /цъфнали вишни/ в тържеството на живота.
Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.
Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:
- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?
На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.
В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:
- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!
Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:
- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!
По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...
Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!
Здравка Владова-Момчева
Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.
Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:
- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?
На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.
В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:
- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!
Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:
- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!
По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...
Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!
Здравка Владова-Момчева
Friday, 6 March 2015
Разнищване
Тридесет и седем крачки до ненаситната паст на метрото. Улична количка за хот-дог. Будка за вестници. Тълпа. Таксита и улици, преситени от хора. Битието е навсякъде и никъде. Като американска мечта – постоянно движение по изтощителната спирала на стремежите. С позабравено начало и неясен край. Нагоре. Застой. Пак нагоре. Където не достига въздух. А самотата се натрупва в андроген. Да бъдеш все по-малко жена не е рецепта за самодостатъчност в живота.
Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...
Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.
Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:
- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.
Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?
- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...
Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.
- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...
Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...
Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...
Здравка Владова-Момчева
Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...
Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.
Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:
- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.
Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?
- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...
Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.
- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...
Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...
Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 17 February 2015
Освобождение
- На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата/ имота/, че да я нагоди за пред света.
Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота...
- Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?
В пряката реч на битието, забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.
- А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.
Нямам почит да изслушам записа до край. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си,в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!
- Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор...
- Папките с напусналите - в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.
Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка,на когото, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.
- Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто... сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.
- Тук ли си още Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай докато се върна.
Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица настоява да го дослушам:
- По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре и, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат...
Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.
- Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. Тъй и тъй отче Тома, рекъл човекът, ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.
Телефонът ми звъни:
- Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми – Искаш ли да взема бутилка вино?
Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:
- Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. Попадийо, рекъл, зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай... И дума повеке не казал.Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото...
- И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?
Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм пра-внучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното.Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша.Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!
Здравка Владова-Момчева
Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота...
- Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?
В пряката реч на битието, забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.
- А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.
Нямам почит да изслушам записа до край. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си,в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!
- Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор...
- Папките с напусналите - в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.
Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка,на когото, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.
- Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто... сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.
- Тук ли си още Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай докато се върна.
Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица настоява да го дослушам:
- По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре и, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат...
Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.
- Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. Тъй и тъй отче Тома, рекъл човекът, ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.
Телефонът ми звъни:
- Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми – Искаш ли да взема бутилка вино?
Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:
- Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. Попадийо, рекъл, зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай... И дума повеке не казал.Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото...
- И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?
Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм пра-внучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното.Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша.Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 4 February 2015
Валентинка за полковник Кийн
Животът е униформа, а битието – дълг, който изпълняваш, докато дишаш. Ако някой твърди нещо друго,значи е безработен мечтател без спестявания за дисциплинирани старини.
Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.
- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?
Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.
- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.
- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?
Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.
- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.
Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.
- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.
- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?
Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...
- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...
Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.
Здравка Владова-Момчева
Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.
- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?
Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.
- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.
- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?
Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.
- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.
Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.
- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.
- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?
Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...
- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...
Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 21 January 2015
Най-страшната дума
Казват, че дългото време, прекарано без практикуване на родната реч,превръща хората в невъзвръщенци. Твърдят, че усвояването на друг език, добавя още една душа към твоята. Следователно, глобалната шизофрения е поносима тъкмо за би – духовните граждани на света, позабравили своето и ненаучили чуждото докрай. Нещо като китайска храна, приготвена в английски ресторант и сервирана с европейски прибори на азиатски туристи...
- Всъщност, отдавна съм изгубил интерес към вкуса на храната. Поглъщам я единствено, за да успея да се придвижа от сутрешния душ до вечерния вестник. По средата предъвквам само комбинации. Сбръчкани сухари като кожата на Шърмейн и обезмаслени шейкове от комплиментите на подчинените ми. Накрая получавам киселини, а специалисти ми препоръчват ботокс, за да изглеждам по-млад.
Срещу мен, на масата в ъгъла на уютен лондонски ресторант, поглъща изречения и протеини дългогодишният ми колега Шон Рос. Нищо в цялостното му излъчване не подсказва, че този човек изобщо някога е бил щастлив. Ако се опитам да го вместя в думите на някое нашумяло английско меню, със сигурност трябва да избера нещо вегетарианско. Като грахово пюре, гарнирано с обезцветени моркови, например. Маргинализирана порция островен сплин, в долния ляв ъгъл на бледолика, угнетена от употреба, чиния.
- Освен това, жена ми настоява да се забавляваме! Предстои, виждаш ли, златната сватба на приятелите ни Есме и Рон, та за целта всички поканени трябва да научим репликите от някаква смъкната от Интернет, пиеса. За пирати и съкровища. Накрая, се разкрива кой е убиецът... Сякаш това има значение! Аз съм мъртъв още от сега. С всички тези задължения около забавлението. А се налага и сам да издялам дървения си крак, защото ще играя капитан на разбойнически кораб... Другите и те сами ще си шият костюмите...
Насред разбичканите възвишения на струпаното пред мен пиле по сечуански, забивам вилица в късче несмилаемо филе:
- Каква пиеса, какъв дървен крак?! Не каза ли, че отивате на празненство? Защо просто не купите бутилка скъпо вино и...
- Именно – загробва учудването ми Шон – тук, скъпа, е прието да се играе! Денонощно! Иначе се налага да си говорим. А вече никой не иска да прави това. Изчерпали сме времето, ваканциите, храната... Остана ни само страхът. Да не изтървем някоя дума. Най-страшната. И това да сложи край на социалните ни контакти. И на семейните пиеси. За които са нужни само някакви си дървени крака и заучени реплики...
Коя е най-страшната дума, Шон?
Въпросът виси като изветрял ароматизатор в междуметийния шум на колата ми. Жжжж, ккккк, яяяяя, сссссссссс. Жкяс! И това си е страшен отговор на реторичен въпрос. Особено, ако е зададен на англичанин. Безнадеждно е някак си и оставя питащия в прекъснат контакт. С Човечеството. И с тока на би-духовността. Сякаш езиците, моите спасителни буксири на мисълта, са затънали в отчаяната тиня на някоя недонаучена реплика. И след тях е останала празна, драматична, безкрайно засрамваща пауза...
На унилия януарски паркинг зад къщите, съседката Ела - Джейн дупчи гумите на общата съпружеска кола с малка, злобарска отвертка. До посинялото и от студ, босо краче, обуто в носталгична по слънцето джапанка, крее дестилирана топлина от преполовена бутилка уиски.
- Лъжец! Мръсник! Предател!
Страшни думи! Но коя от тях е най-страшната? Отминавам невидимо. В несмъкнатите от Интернет пиеси, намесата на съчувстващи статисти не предотвратява трагедията.
Моят дом е моята крепост. Стъкмена набързо от дантелени тухли и освежаващ латекс. Акустична. Трансмисионна. Анонимна. По невидимата, безезична нишка на спалнята ми, където с роботна точност обесвам не особено успешния си костюм от днешното офисно матине,отдясно – наляво преминава морзовата вибрация на съседското сдобряване.Клец, клец,лец, лец, ец, ец, ц, ц, ц.... Когато брачното ложе на други танцува, за случайните слушатели остават потресаващи философски просветления. Защото внезапно е август и аз, заедно с десетгодишните ми приятелчета, братче и сестриче, клечим във вуйчовия бостан, натопили ненаситни усти в резени едрозахарна диня.
- Ми, ко са напикам? – пита Вана, вперила топчести очи в неизбежното бъдеще.
- Зел съм ти сухи гащи! – делово обяснява Джако и вади смачкани пликчета от джоба на панталонките си – Днес може всички да се опикаме, защото току –що научих най-страшната дума на света!От бати Лазо. Който я каже три пъти поред, накрая умира!
- Не ни я казвай! – врясваме ужасени с Вана – не искаме да умрем! Още сме малки и не сме си дояли динята!
- Трябва да я знаете! – настоява демоничният брат – Така винаги ще можете да се пазите от нея! Най – страшната дума на света е... клецам! Първи път. И защото искам да ви спася, ще я повторя в съобщение. Тази вечер, под каруцата на дядо Аврам, ще се състои най-грандиозното клецане в махалата. Бати Лазо се е заканил да изкара душата на кака Рума. Да я утрепе, значи, знаете с какво! Не мога да го кажа трети път, защото животът ми е в опасност!
Тридесет и седем години по-късно, моят все още не е!Защото, никога не съм произнасяла тази дума. Заклевам се! Написаното на белия лист не се брои. Всъщност,англичаните играят пиеси, за да избегнат смъртоносното и изричане, нали? Или само я прилагат в действие, за да изкарат душата на партньора си по по-цивилизован начин? Когато си от Балканите моралните категории винаги се объркват! Затова на другата сутрин, докато чистя наслоения мраз от предното стъкло, с крайчеца на окото си наблюдавам как Ела – Джейн изнася своите куфари в паркираното такси пред входа на къщата и. Отвътре, мъжът и по пижама, безпомощно се опитва да каже нещо. Лицето му прилича на оклецана истина, готова да отърколи най-страшната дума на света. Дали няма да му е за трети път? Или за първи? Имам предвид думата „прости“. Извънмерно човешка. Адски страшна. Направо убийствена дума! Аз, лично съм я казвала на глас само два пъти. Третият може и да ми е фатален. Някак си, по-лесно ми е да адаптирам „жкяс“-а в речниковия си фонд. Препоръчвам ви това слово. Безопасно е и може да се прилага всеки ден. Просто запалвате двигателя и превключвате на скорост...
Здравка Владова-Момчева
- Всъщност, отдавна съм изгубил интерес към вкуса на храната. Поглъщам я единствено, за да успея да се придвижа от сутрешния душ до вечерния вестник. По средата предъвквам само комбинации. Сбръчкани сухари като кожата на Шърмейн и обезмаслени шейкове от комплиментите на подчинените ми. Накрая получавам киселини, а специалисти ми препоръчват ботокс, за да изглеждам по-млад.
Срещу мен, на масата в ъгъла на уютен лондонски ресторант, поглъща изречения и протеини дългогодишният ми колега Шон Рос. Нищо в цялостното му излъчване не подсказва, че този човек изобщо някога е бил щастлив. Ако се опитам да го вместя в думите на някое нашумяло английско меню, със сигурност трябва да избера нещо вегетарианско. Като грахово пюре, гарнирано с обезцветени моркови, например. Маргинализирана порция островен сплин, в долния ляв ъгъл на бледолика, угнетена от употреба, чиния.
- Освен това, жена ми настоява да се забавляваме! Предстои, виждаш ли, златната сватба на приятелите ни Есме и Рон, та за целта всички поканени трябва да научим репликите от някаква смъкната от Интернет, пиеса. За пирати и съкровища. Накрая, се разкрива кой е убиецът... Сякаш това има значение! Аз съм мъртъв още от сега. С всички тези задължения около забавлението. А се налага и сам да издялам дървения си крак, защото ще играя капитан на разбойнически кораб... Другите и те сами ще си шият костюмите...
Насред разбичканите възвишения на струпаното пред мен пиле по сечуански, забивам вилица в късче несмилаемо филе:
- Каква пиеса, какъв дървен крак?! Не каза ли, че отивате на празненство? Защо просто не купите бутилка скъпо вино и...
- Именно – загробва учудването ми Шон – тук, скъпа, е прието да се играе! Денонощно! Иначе се налага да си говорим. А вече никой не иска да прави това. Изчерпали сме времето, ваканциите, храната... Остана ни само страхът. Да не изтървем някоя дума. Най-страшната. И това да сложи край на социалните ни контакти. И на семейните пиеси. За които са нужни само някакви си дървени крака и заучени реплики...
Коя е най-страшната дума, Шон?
Въпросът виси като изветрял ароматизатор в междуметийния шум на колата ми. Жжжж, ккккк, яяяяя, сссссссссс. Жкяс! И това си е страшен отговор на реторичен въпрос. Особено, ако е зададен на англичанин. Безнадеждно е някак си и оставя питащия в прекъснат контакт. С Човечеството. И с тока на би-духовността. Сякаш езиците, моите спасителни буксири на мисълта, са затънали в отчаяната тиня на някоя недонаучена реплика. И след тях е останала празна, драматична, безкрайно засрамваща пауза...
На унилия януарски паркинг зад къщите, съседката Ела - Джейн дупчи гумите на общата съпружеска кола с малка, злобарска отвертка. До посинялото и от студ, босо краче, обуто в носталгична по слънцето джапанка, крее дестилирана топлина от преполовена бутилка уиски.
- Лъжец! Мръсник! Предател!
Страшни думи! Но коя от тях е най-страшната? Отминавам невидимо. В несмъкнатите от Интернет пиеси, намесата на съчувстващи статисти не предотвратява трагедията.
Моят дом е моята крепост. Стъкмена набързо от дантелени тухли и освежаващ латекс. Акустична. Трансмисионна. Анонимна. По невидимата, безезична нишка на спалнята ми, където с роботна точност обесвам не особено успешния си костюм от днешното офисно матине,отдясно – наляво преминава морзовата вибрация на съседското сдобряване.Клец, клец,лец, лец, ец, ец, ц, ц, ц.... Когато брачното ложе на други танцува, за случайните слушатели остават потресаващи философски просветления. Защото внезапно е август и аз, заедно с десетгодишните ми приятелчета, братче и сестриче, клечим във вуйчовия бостан, натопили ненаситни усти в резени едрозахарна диня.
- Ми, ко са напикам? – пита Вана, вперила топчести очи в неизбежното бъдеще.
- Зел съм ти сухи гащи! – делово обяснява Джако и вади смачкани пликчета от джоба на панталонките си – Днес може всички да се опикаме, защото току –що научих най-страшната дума на света!От бати Лазо. Който я каже три пъти поред, накрая умира!
- Не ни я казвай! – врясваме ужасени с Вана – не искаме да умрем! Още сме малки и не сме си дояли динята!
- Трябва да я знаете! – настоява демоничният брат – Така винаги ще можете да се пазите от нея! Най – страшната дума на света е... клецам! Първи път. И защото искам да ви спася, ще я повторя в съобщение. Тази вечер, под каруцата на дядо Аврам, ще се състои най-грандиозното клецане в махалата. Бати Лазо се е заканил да изкара душата на кака Рума. Да я утрепе, значи, знаете с какво! Не мога да го кажа трети път, защото животът ми е в опасност!
Тридесет и седем години по-късно, моят все още не е!Защото, никога не съм произнасяла тази дума. Заклевам се! Написаното на белия лист не се брои. Всъщност,англичаните играят пиеси, за да избегнат смъртоносното и изричане, нали? Или само я прилагат в действие, за да изкарат душата на партньора си по по-цивилизован начин? Когато си от Балканите моралните категории винаги се объркват! Затова на другата сутрин, докато чистя наслоения мраз от предното стъкло, с крайчеца на окото си наблюдавам как Ела – Джейн изнася своите куфари в паркираното такси пред входа на къщата и. Отвътре, мъжът и по пижама, безпомощно се опитва да каже нещо. Лицето му прилича на оклецана истина, готова да отърколи най-страшната дума на света. Дали няма да му е за трети път? Или за първи? Имам предвид думата „прости“. Извънмерно човешка. Адски страшна. Направо убийствена дума! Аз, лично съм я казвала на глас само два пъти. Третият може и да ми е фатален. Някак си, по-лесно ми е да адаптирам „жкяс“-а в речниковия си фонд. Препоръчвам ви това слово. Безопасно е и може да се прилага всеки ден. Просто запалвате двигателя и превключвате на скорост...
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)