Романтиката е мъртво понятие. Така поне твърди прагматичното мнозинство от човечеството, загрижено да трупа полезни контакти и да изхвърля преоценени трепети с преминал срок на годност. Защото, да имаш връзки, означава, че си еволюирал и успял. А оцеляването чрез ровичкане в сантименталния прах на миналото, води единствено до... контейнера за боклук.
Уж ги разбирам тия работи и уж им се подчинявам. Както някога в игрите на „ужким“, в които бях принцеса със скъсано чорапче и въображаем шлейф, обсипан с диаманти, повлякъл се над старата ми махала, чааак до Янтра. От където комшиите ловяха мезето за поредния футболен мач, а жените им се чудеха къде са се затрили новите им обувки с остри токчета, разтракани по калдъръма от наглите ни, крадливи, пепеляшкини крачета.
Гледам я пак Янтра и пак се опитвам турбулентно да прелетя само със силата на мисълта под Стамболовия мост. Да се бухна в паното на Света гора и да измечтая всичките си намерения за бъдещето само в едно мигновение. Мигване в калейдоскопа на живота. За да имам всичко. Само за мен. Но вече не мога да го направя. Защото най-важната съставка на тази магия – наивността ми – отдавна е преминала срока си на годност. И лежи смачкана в дъното на зиналия контейнер отсреща, препречил и Полета, и Гледката, и Бухването в мига, който отлита по безмилостната логика на астрономическото циферблатно време.
Днес ми е ден за контейнерно милосърдие. В малки пластмасови кутийки насипвам парче вчерашна мусака, черпак супа, поизсъхнал сладкиш...
- Ама много клошари се хранят от кофите бе мамоо – провлачвам лек чуждестранен акцент в премерената си загриженост за разрухата на българското общество – чак ми е неудобно да ги гледам. Та тези хора преживяват само на отпадъци. Няма ли социални помощи в тая страна? Кой организира благотворителността на гражданите?
- Няма, маме – въздиша един смирен отговор от дневната – няма ! Тука в квартала правим каквото можем. На, тия кутийки ги вземи и иди да ги наредиш на дувара до кофите. Те си знаят. Като минават оттам си ги вземат. Нещо като улична кухня за бедните. Туй можем, туй правим съседите. Другото е от Бога, като я няма държавата...
Нахлувам набързо новите си маркови обувки с остри токчета, че от дете мразя хлепки и джапанки, мазвам леко червило по устните и с вид на случайно преминаваща се опитвам с бързината на мисълта да прелетя край контейнера, за да оставя незабележимо малко милост за излишните хора. Вече съм дисциплинирана. И действам според сегашните неписани правила на махалата ни, в която някога бабите ни преследваха с филии и конфитюрчета, само и само да хапнем от тяхното. Че да не би да останем гладни...
До сребристия търбух на контейнера, ситничка и трептяща като колибри, с преполовена биричка в ръка се гуши Мариянка. Малко нефелна, малко недорасла, малко чалната. Наивно недоразумение в този живот. Като всичко ненужно, което насмитаме към боклука. Пък който ще да го взема. Може и да потрябва на някого.
- Чакам го – тревожно ми прошепва тя – от два дена не е идвал. И тайнствено мигва насреща ми. С едно такова пъстро Вселенско око. Като изгубения за мен калейдоскоп на живота.
- Леля ти знае ли, че пак си тук – питам със строгост, която прилагам само към най- неразумните си ученици – вместо да пиеш бира, гледай да си вземаш редовно хапчетата. И престани вече с тоя клошар ! Как пък точно него си хареса ! Не стига, че е грозен, ами е и най-проклетият в махалата !
- Аааа – ухилва ми се беззъбо дребосъчката – обича ма тооой, обича мааа ! Аз му остаям по половин биричка, да си покарва хапката с нея. Споделям, ша знайш. И той да усеща, че си го мисля...
Мариянка е влюбена в скитник, който прилича на изтърбушен чадър. Зъл и изострен от глад и мълчание. Когато той рови в боклука, никой не смее да припари наоколо. Ни кучета, ни туристи, ни милосърдни съседи. Не говори с никого. Налита на бой. А след него контейнерът остава зинал във вонящо недоумение.
- Отивай си у дома – настоявам загрижено аз – и без това твоят Ромео събира само бутилките, щото ги връща за стотинки в магазинчето. Бирата я излива. Явно е трезвеник.
- Ааааа – проточва на забавен каданс нефелната Жулиета – дръпва му по някоя глътчица той. Да не ми скърши хатъра. И да ма целуне тайно от вас. Дето само ми давате акъл кого да обичам и кого да не обичам...
... Ние, нормално пиещите бира индивиди наистина само знаем да даваме акъл. Понеже сме изоставили себе си, за да се ровим в душите на другите. Като в сметище, от което можем да отмъкнем по някоя шарения за осивелите си емоции. Защото, да гледаш Света гора, през ленивия пояс на Янтра, от висотата на един неповторим чардак с чаша следобедно пиво в ръка вече не е дори мечта за полет, а просто поглед през бариерата на убийствено затрупалия те, опит. И тъгата. И умората. И безразличието. До следващия възкресителен трясък на живота...
- Оставете маа, изроди такива ! Искам на боклука, искам на боклукааааа !
Този писък долита в подножието на размислите ми, отвързан и побеснял, побягнал от еснафската усмирителна риза на нормалността. Долу,на улицата, двамата яки племенници на Мариянка непукистки я теглят към къщи – потни, тъпи и примирени с лудостта и. Напълно оперирани от романтика. Ваксинирани срещу любов.
Преди да извикам или да изтичам по стълбите, очите на ситничката ми познайница се впиват в моите. Като наелектризиран щепсел в прегорял контакт. И ме взривяват до сълзи. И ме разпъват в късо съединение с натежалото небе, откъдето руква пъстър, калейдоскопен, Вселенски дъжд:
- Той? Той дойде ли? – с дива последна надежда изкрещява тя.
- Дойде, мила, дойде – спасявам душата и аз – и пита къде си. И си глътна от бирата. И те целуна...
И после, благодарение на теб, аз успях да полетя с бързината на мисълта под Стамболовия мост. И да се бухна в паното на Света гора. И да измечтая всичките си смачкани намерения. И да усетя живота. И да се върна в себе си. И да си кажа, че все още трябва да се обичам. Въпреки, че светът се опитва да ме превърне в емоционален клошар. Грозен и зъл като изтърбушен чадър... Аз просто трябва да се науча да се очаквам с любов ежедневно. Защото понякога срещите със собствените ни души стават до контейнерите с боклук, където не трябва да се отказваме да се намерим.
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 20 October 2015
Thursday, 8 October 2015
Похвално слово за един българин
Джон Бризби
Пра-правнук на Тодор Бурмов (първият министър-председател на България след Освобождението) и пра-правнук на още две именити личности: Доктор Стоян Данев (министър-председател на няколко български правителства в началото на 20-ти век) и Константин Хаджикалчев (банкер, филантроп и първият българин, установил контакт с принц Фердинанд Сакскобургготски като представител на тричленната делегация, изпратена от Регентството да избере следващия български принц след абдикацията на Александър Батенберг).
Често се питам защо ние, българите така съвършено умеем да се критикуваме едни други и никога не оставяме светло пространство в душите си за похвала? Към доброто, което сме сторили. Или съграденото от нас. И даже за тръпката по това, което бихме искали да направим. Стига да я споделим. Да я предадем нататък. Към някой, който може да я осъществи. Ако ще и да е само в свой, собствен свят. По домашните възрожденски завети на достойните си предтечи.
Затова, днес ще ви разкажа една истинска история, която започва с нашенско недоумение и завършва със световна притча за доброто. И българска, и английска, и човешка история. Случваща се с ренесансова надежда в покрусената ми от промени страна. Където в жаравата на август и суетата на завърналата се за кратко в земите си емигрантска родина, аз открих кого да похваля. И то по начин, който би развълнувал строителите на онази България, където дядо Йоцовия щастливо незрящ въпрос – „де българското?“ – би бил разбираем. И тачен. И чут.
- Носите ли удобни обувки? – любезно пита Джон Бризби, застанал сред прелестния матриархален миниатюр на махала „Баба Стана“, положена като пендара от Божията десница в пазвата на Троянския балкан. От терасата на една красива вила, очакването ми за пътуване назад във времето, ме приземява в чифт практични маратонки, с които нямам търпение да навляза в босоногото минало на неговия роден край.
- Аз съм оттук – пояснява домакинът ми. И вече няма начин да го оставя на мира. Докато не ми разкаже за училището и църквата. За кладенеца и музея. За къщите и хората, предишни и днешни. За старците и децата. За отишлите и идващите. В неговия сътворен за добро свят, в който неслучайната случайност ме заведе. Защото в селската идилия на един домашен кът, егоистично побягнала от преследващите ме проблеми, свита на топка в недоверие към свои и чужди, аз срещнах... истинския Джон. Пра –пра внук на Тодор Бурмов, съставител на Първото българско правителство след Освобождението, министър на вътрешните работи и временно управляващ народното просвещение и Хаджи Калчо Дренски, първия пловдиски банкер. Днес Джон Бризби е кралски юридически съветник, председател на фондация „Приятели на България“, светска личност от бляскавия Лондон. И тогава, в уж спокойния уют на кратката ми ваканция, аз за втори път и наистина се запознах с него – българина с английска кръв и англичанина с българско сърце. Имах щастието да гостувам в пресътворената от него наша родина. Възкресена и споделена. Автентичната ми, лелеяна и обичана България.
- Направихме приземния етаж със спални помещения, за да могат децата – сираци да се чувстват удобно, когато идват тук – с английска практичност обяснява той.
- А дървените орнаменти по стените оригиналните ли са? – с нетърпение го изпреварвам аз.
- Възстановихме училището така, както е било направено в 1893та година от благодетелите Хаджи Калчо Дренски и Константин Хаджи Калчов – скромно отвръща техният потомък – а в 2003та, заедно със съпругата ми Клер, го реставрирахме в памет на майка ми – Лиляна Данева Хаджи Калчева – Бризби. Построихме и църква, която нарекохме „ Храм на Пресвета Богородица – Живоносен Източник“, вдигнахме и кладенците на селото. И някои къщи. И чешмата...
За да е жива паметта, чрез която идващите дотук се зареждат с надежда. Така си помислих тогава. А го пиша сега. Понеже разбрах, че никоя добрина не бива да бъде премълчавана. Че добрината не е ничия. Че добрината трябва да се огласи. За да я чуем, усетим и похвалим. Както някога. Когато не сме знаели що е завист. И сме приемали стореното за човеците благо като дар Божий.
- А защо никой досега не е писал за Вас и цялата тази благотворителност, която правите? – настойчиво питам аз.
- Because I am a very private person – отговаря той. Ще преведа тази фраза на своя си, личен български. Защото вярвам, че духът на селцето „Баба Стана“ откликна на въпроса ми чрез изискания английски на своя наследник именно по този начин:
- Аз съм много скътан човек – каза Джон. И аз разбрах, че да скъташ истинската България, като дари в ракла, е най-добрият начин за оцеляване. Да я открие само този, който има очи да види. И душа да я побере. И сърце, да я усети. Другите нека обитават своето лъжовно настояще. Те просто не са способни да оценят, че миналото може да пренесе мъдрост в бъдещето само, ако е запазено непокътнато. Скътаното минало е един от смислите на живота.
- Елате да ви покажа стаята, дето е спал даскалът на училището – подканя ме моят неочакван българин – а после разгледайте и фотографиите по стените. Някои от тях пазят лицата на учениците. Вижте босите им крака. Затова и наградите за отличен успех са били менчета - съдове за вода и храна. Децата са се радвали на такива неща. Носили са ги у дома си. Да се гордеят и да ги ползват семействата им.
От стените ме гледат потъмнелите образи на земята ми. Жадни за знание. С бакърени менчета в ръце.
Мила Българийо, не знаех досега, че любословието ти се измерва с менче, скътало години учение и малко мечти, с които да потеглиш към живота.
- С последното менче в махала „Баба Стана“, дарено от майката на бай Милко, някогашна ученичка в училището, днес кръщаваме деца в църквата – добавя Джон.
А аз си мисля, че ние, българите, сме позабравили своите менчета, залисани да гребем в битието с алчните си джобове.
Да разгледаш отвътре училището в махала „Баба Стана“ се равнява на разходка в историята. Просто можеш да я прочетеш и проследиш събитията по потъмнелите страници на „The Illustrated London News” и “Le Petit Journal” от началото на 19 век. Да срещнеш погледа на руския император Александър Втори, или очи в очи да се запознаеш със строгото лице на Хаджи Калчо Дренски, застанал със сурово достойнство пред обектива. Облечен с чохен контош. Сериозен и непоклатим за бъдещето. И за вечността.
- Помните ли главата «Радини вълнения» от «Под игото» на Вазов? – усмихнато ме провокира Джон.
- Разбира се, нали я преподавам на учениците си в Лондон – леко засегната отвръщам аз.
- Заповядайте тогава в театралната зала – тържествено ме кани домакинът ми – мечтата ми е някой ден в нея да гледам представлението на «Многострадална Геновева». Вярвам, че усещането ще е като в романа.
Тогава прозрях, че в съвременния роман на махала «Баба Стана» има една глава, която непрекъснато трябва да бъде дописвана, доизговаряна и досътворявана. Като отворен финал от миналото към предговора на бъдещето. И там, на приветливата сцена, украсена с флаговете на България, Великобритания и Обединена Европа, има място за всички, които има какво да кажат. Защото в началото бе Словото. И нека то бъде похвално. Ще го започна така:
Скъпи Джон Бризби, знаете ли, че още със създаването на тази зала във възроденото от Вас училище, с подаряването на рояла, на който могат да свирят всички деца без родители, за да упражняват таланта си, Вие сте заселили завинаги духа на Геновева в това училище? И не само него. И не само там. Защото, накъдето и да тръгнеш в това мъничко селце с бели къщи и плочени покриви, отвсякъде те обгръща България. Онази чистата, вечно чакащата, нищо неискащата от разпилените си по света деца, България. В живота Ви сигурно има много възможности. Но ме държи усещането, че единствено истинската, абсолютно сигурната и неизменната е тази, при Вашия корен, у дома. При живоносния източник на любовта. И ако някой, вместо да Ви похвали, реши да попита не е ли недостатъчно да възкресиш само едно село, когато Родината има нужда от огромни инвестиции и други грандиозни начинания, моля, отговорете вместо мен със следната притча:
« Веднъж едно момче, се разхождало покрай брега на океана. А предишната нощ имало буря и разярените вълни изхвърлили на пясъка хиляди морски звезди. Те всички умирали под палещите лъчи на слънцето. Момчето се навело, взело една от тях и я върнало обратно във водата.
- Защо правиш това – попитал Океанът - нима жестът ти има значение за останалите звезди, които не можеш да спасиш?
Момчето се усмихнало и отговорило:
- Аз мога да спася само една и това означава много за нея и мен!»
Здравка Владова – Момчева
Saturday, 12 September 2015
Чифт обувки и чаша супа
- Като ти дават – еж, като те гонят – беж - тъй ме поучаваше, лека му пръст, комшията бай Иван Марков, последният обущар в махалата – затуй, ша ти сипна една чашка супа, от мойта, днескашната и после като ти тропна чепичките на тезгяха, вземай и дим да те няма! Тичай навън, на светлото да играеш Здравулинчиии, Здравулинчи.Какво ли знаеш ти за живота, мойто дете!
Оперила кръгли очи, като недозрели маслини, с побесняло за пустия му живот любопитство, проследявах всяко мистериозно движение на застоялите паяжини в мрачния коридор на „ателието“. Имах чувството, че само ако мръдна и призраците на всички бай Иванови предци-обущари, ще ме връхлетят с вещерски кикот и ще ме насметат на пътя. Още преди да съм опитала супата на мъдростта. И преди да съм разбрала, че бягството всъщност, е само повреден крачкомер на страха...
...
- Моля ви! Елате да проверите камиона ми! Мисля, че под шасито са се скрили бежанци!
Фразата на очукан английски долита от Тир-а, заклещен до мен, в километричното задръстване от коли, нанизани по магистралата към Кале в самия край на Европа. Чифт износени обувки се търкалят край гигантските колела на камиона, а изплашеният шофьор довършва на френски обясненията си към маскираните полицаи. Те реагират светкавично. В пълно въоръжение с пистолети, палки и спрейове.Необичайно оперение за елегантните французи, днес камуфлажно покрили с униформи прословутата си любов към живота. Бланширана във вечерната сауна на жегата, натискам „стоп“- а на миналото, за да издухам детската си България чрез климатика навън. Защото там, екшънът е светкавичен. И заслужава да си го щракна за спомен. Намахан немец в мазни бермуди сочи босите си тролски стъпала на скупчените около него военни и с адска досада им обяснява как в шибания трафик му се възпалили шибаните мазоли и затова изхвърлил шибаните си обувки през прозореца на шибаната си кола. И няма ли да има край това шибано чакане, че да стигнем най-сетне до шибаната Англия, понеже там, разбирате ли...
Аз вече нищо не разбирам! Оттатък мантинелата, отвъд кордона от пазители на ступорния ред в уреденото ни, предплатено задръстване към обетования Остров, ни наблюдават тъмни, спокойни очи. Леко насмешливи даже. И фиксират мишите топурдии по трасирания ни път, където чифт излинели подметки взривяват ужаса на законните туристи.
- Това са бежанцииите – проточва гласните в тайнствена фраза червенокосата дама в мерцедеса до мен – дано по-скоро да мръднем напред.
Знаете ли, че мръдването напред също е бягство? Защото никога не можеш да бъдеш сигурен кой и как ще заеме пространството след теб. Нито пък, къде ще попаднеш след фаталното мръдване...
Луксозният лагер за британски граждани и легални гости на Албиона приветливо ни приютява сред високите си четириметрови заграждения, осветени като на рок-концерт от мощни прожектори и блещукащи видео-камери. Намърдани в десетки редици, номерирани и подредени в колите си, всички поданици на Кралството усещаме Нормалността. Тя се вие в цивилизовани опашки край химическите тоалетни, играе среднощен баскетбол в уредените вътрешни платформи и възпитано цирика в обработените пенсионерски гласове на бъркшърския църковен хор, окичил с добродушни плакати старомодния микробус на току що заършилото си европейско турне. Един цял свят. Клетка на реда в клетката на хаоса, който тихо ни обкръжава. И ни гледа със спокойни, даже леко насмешливи очи.
- Желаете ли чаша супа, госпожо - до мен застава служител на Евротунела и с дрезгав от преумора акцент продължава да напредва в професионалните дебри на учтивостта - подвижните кухни са на всеки ъгъл. Подкрепете се, престоят при нас може да продължи от три до четири часа.
Когато си в престой, дават ли ти – еж, откликват гъвкавите ми инстинкти. В противен случай, усещането, че си временен гост, може да премине в параноя, че си постоянен затворник. Димящата пихтия от сол и консерванти вдига за секунди статуса на сетивата ми. Когато съм в режим с висок статус на сетивата дръзвам да се осмелявам. Аз съм прошнурована и подпечатана британска гражданка все пак. Знам правата си и следователно имам картбланш да отида до самата линия на телената ограда. Нали така? Все пак опитът ми на бивша емигрантка ме е научил, че любопитството освен печал, може да съставя и лично мнение. Не че има значение, когато, в крайна сметка билетът ми до Англия е платен и това, което се очаква от мен, е само да следвам правилата.
Оттатък мрежите група мъже на около тридесет години, тъмнолики и добре екипирани в спортните си дрехи, ме оглежда преценяващо. В погледите им не просветва глад. Следполунощният хлад не ги притеснява. Отпивам от чашата с лизгава течност. Един от тях вади марков джиесем от джоба си и на отличен английски докладва на някого в нощта - „ в момента ги хранят“. Усещането, че съм в зоопарка на живота си, точно в момента на хранене, внезапно ме депресира до насълзяване. „Беж, Здравулинчи, беж!“, насъсква чрез вътрешния ми глас бай Иван. Мога да отида единствено до другата страна на загражденията. Овъд е забранено за свободни граждани. Защото има опасност да се превърнат в бежанци. А свободата е за онези, които разчитат на здравите си обувки. И не се страхуват да вървят пеша след обитателите на луксозни коли, които искат само още малко да мръднат напред. Защото след мръдването се освобождава пространство. И в него може да се насели всеки, който не е продал първородството си за чаша супа на прах.
Здравка Владова-Момчева
Оперила кръгли очи, като недозрели маслини, с побесняло за пустия му живот любопитство, проследявах всяко мистериозно движение на застоялите паяжини в мрачния коридор на „ателието“. Имах чувството, че само ако мръдна и призраците на всички бай Иванови предци-обущари, ще ме връхлетят с вещерски кикот и ще ме насметат на пътя. Още преди да съм опитала супата на мъдростта. И преди да съм разбрала, че бягството всъщност, е само повреден крачкомер на страха...
...
- Моля ви! Елате да проверите камиона ми! Мисля, че под шасито са се скрили бежанци!
Фразата на очукан английски долита от Тир-а, заклещен до мен, в километричното задръстване от коли, нанизани по магистралата към Кале в самия край на Европа. Чифт износени обувки се търкалят край гигантските колела на камиона, а изплашеният шофьор довършва на френски обясненията си към маскираните полицаи. Те реагират светкавично. В пълно въоръжение с пистолети, палки и спрейове.Необичайно оперение за елегантните французи, днес камуфлажно покрили с униформи прословутата си любов към живота. Бланширана във вечерната сауна на жегата, натискам „стоп“- а на миналото, за да издухам детската си България чрез климатика навън. Защото там, екшънът е светкавичен. И заслужава да си го щракна за спомен. Намахан немец в мазни бермуди сочи босите си тролски стъпала на скупчените около него военни и с адска досада им обяснява как в шибания трафик му се възпалили шибаните мазоли и затова изхвърлил шибаните си обувки през прозореца на шибаната си кола. И няма ли да има край това шибано чакане, че да стигнем най-сетне до шибаната Англия, понеже там, разбирате ли...
Аз вече нищо не разбирам! Оттатък мантинелата, отвъд кордона от пазители на ступорния ред в уреденото ни, предплатено задръстване към обетования Остров, ни наблюдават тъмни, спокойни очи. Леко насмешливи даже. И фиксират мишите топурдии по трасирания ни път, където чифт излинели подметки взривяват ужаса на законните туристи.
- Това са бежанцииите – проточва гласните в тайнствена фраза червенокосата дама в мерцедеса до мен – дано по-скоро да мръднем напред.
Знаете ли, че мръдването напред също е бягство? Защото никога не можеш да бъдеш сигурен кой и как ще заеме пространството след теб. Нито пък, къде ще попаднеш след фаталното мръдване...
Луксозният лагер за британски граждани и легални гости на Албиона приветливо ни приютява сред високите си четириметрови заграждения, осветени като на рок-концерт от мощни прожектори и блещукащи видео-камери. Намърдани в десетки редици, номерирани и подредени в колите си, всички поданици на Кралството усещаме Нормалността. Тя се вие в цивилизовани опашки край химическите тоалетни, играе среднощен баскетбол в уредените вътрешни платформи и възпитано цирика в обработените пенсионерски гласове на бъркшърския църковен хор, окичил с добродушни плакати старомодния микробус на току що заършилото си европейско турне. Един цял свят. Клетка на реда в клетката на хаоса, който тихо ни обкръжава. И ни гледа със спокойни, даже леко насмешливи очи.
- Желаете ли чаша супа, госпожо - до мен застава служител на Евротунела и с дрезгав от преумора акцент продължава да напредва в професионалните дебри на учтивостта - подвижните кухни са на всеки ъгъл. Подкрепете се, престоят при нас може да продължи от три до четири часа.
Когато си в престой, дават ли ти – еж, откликват гъвкавите ми инстинкти. В противен случай, усещането, че си временен гост, може да премине в параноя, че си постоянен затворник. Димящата пихтия от сол и консерванти вдига за секунди статуса на сетивата ми. Когато съм в режим с висок статус на сетивата дръзвам да се осмелявам. Аз съм прошнурована и подпечатана британска гражданка все пак. Знам правата си и следователно имам картбланш да отида до самата линия на телената ограда. Нали така? Все пак опитът ми на бивша емигрантка ме е научил, че любопитството освен печал, може да съставя и лично мнение. Не че има значение, когато, в крайна сметка билетът ми до Англия е платен и това, което се очаква от мен, е само да следвам правилата.
Оттатък мрежите група мъже на около тридесет години, тъмнолики и добре екипирани в спортните си дрехи, ме оглежда преценяващо. В погледите им не просветва глад. Следполунощният хлад не ги притеснява. Отпивам от чашата с лизгава течност. Един от тях вади марков джиесем от джоба си и на отличен английски докладва на някого в нощта - „ в момента ги хранят“. Усещането, че съм в зоопарка на живота си, точно в момента на хранене, внезапно ме депресира до насълзяване. „Беж, Здравулинчи, беж!“, насъсква чрез вътрешния ми глас бай Иван. Мога да отида единствено до другата страна на загражденията. Овъд е забранено за свободни граждани. Защото има опасност да се превърнат в бежанци. А свободата е за онези, които разчитат на здравите си обувки. И не се страхуват да вървят пеша след обитателите на луксозни коли, които искат само още малко да мръднат напред. Защото след мръдването се освобождава пространство. И в него може да се насели всеки, който не е продал първородството си за чаша супа на прах.
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 23 April 2015
Първомайска дилема
Лелеее, днес ка Майкъл Андонов Корубелиев, стриктен банков консултант в Лондонското Сити, се събуди и осъзна, че животът му е преминал най-малко през три поредни ери – Лаическа, Социалистическа и Капиталистическа! Същи динозавър, на когото дълбоко закопаните в скука и натягане, български корени, са го мутирали от обещаващ Комсомолски секретар на някогашната „Първа Майска Тутраканска Гимназия“ в щъкащ осивял субект с подозрително глобално излъчване по запецващите асансьори на мъглява империалистическа кариера!
Да осмислиш себе си в ергенската недостатъчност на полу – петдесетгодишната възраст, когато шефката ти е взискателна ошеметяваща блондинка с устни като подбалкански божур, а душата ти – шизоидна тръпка по младостта, попаднала вече в светлото бъдеще, за Майкъл се равнява на тресване с юмрук по идеално работещ компютър! Всичките му там, системи, файлове, информационни полета и фейсбуци с невинни закачки по фотошопнати девици, за миг се омешват и бъзват по екрана на разджурканите му емоции, където твърдото сталинистко възпитание на неговия дядо Пройо, залог за нерзбиваемата му днес, капиталистическа дисциплина, ръгва насреща с един единствен, римуван и ясен спартански въпрос:
„Мечката се мие, чисти във потоците сребристи.
Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“
Ха сега де! Как ще има пречка! Та нали десетилетия наред, бичуван от комунистическата хигиена насадена в честната му душа, Майкъл търка до самозапалване идеално поддържаните си зъби. Със „Сенсодин“, че венците му са проблемни. Обаче, година по година, вътрешният конфликт на започнатата в детската му България драма, се наслагва в битието без надежда за скорошен катарзис. Защото, днешният Майкъл, някогашният Мишо Суека, преименуван, образован и рендосан до неузнаваемост на Запад, дълбоко в себе си остава честният, редови комсомолски продукт на родния Тутракан, изтикал го с надежда за вчеловечване по големия свят. Вярно, по партийна линия, че не му достигаха високите оценки, но все пак го изтика. А какво направи той, внукът на Пройо Корубелиев? Взе, че се прекръсти, а на всичкото отгоре си уреди живота така, че и родният му дядо да не може да го познае. Бирени запойчета с колегите всеки четвъртък, картинг и пица веднъж месечно, и... постоянно бълнуване по балконския бюст на Дороти Рейгън, същата онази шефка, ошеметяващата блондинка с устни като подбалкански божур, разбиващо взискателна към всичките три ери на същността му. Кокетно-съблазнителна към Лаическата. Презрително – унищожителна към Социалистическата. И фатално – съдбовна към Капиталистическата. Щото, без да си кривне душичката, Майкъл знае как фатално зависи от съдбовното решение за следващото повишение на заплатата си от тази чаровна капиталистическа гаднярка. В диалектически разфокусираното му мироздание, героите – антиподи на вътрешната му пиеса го товарят с раздираща трагическа вина. От една страна, железният сталинист, дядо му Пройо, издигнал в осветеното минало правдивия лозунг – „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система!“, а от друга жадуваната Дороти с предателската империалистическа фамилия и тяло амфорно, тяло неуморимо... Като летяща крепост в сърцето на подчинения и агресор.
- Божичко, как нищо не ми се прави днес – циква Дороти, надвесена над регистъра с месечните възнаграждения – дали защото утре започва месец май...
- Или защото, когато работиш в петък шефът ти умира – услужливо вмята завоалирана българска мъдрост в диалога Майкъл – все едно. Да отидем на по бира в пъба до банката?
По счумросаното, неартистично небе на Лондонското Сити, плъзва прелъститетелен слънчев лъч и цопва в питиетата на двама влюбени. Като разпояващ лазер в желязна завеса. Като нишка на идеологически неодобряван съюз, в чиято сюрреалистична анти-логика, упоена в уиски след старстна, с губещи се кадри,първомайска нощ, Майкъл бавно идва на себе си в амебно – дребната си квартира. Свит като пудел в божествените крака на владетелката си.
„Кое е най-сладкото нещо на света?“ – дудне като в оживял кошмар непоклатимият Пройо.
- Ъъъъъъ, любовта? – едва изтъркулва на български грешният му внук.
- Трудът! – победоносно изгърмява предтечата – Време е да ставаш, защото, мечката се мие, чисти...
- Във косите и сребристи – трансформира миналото в настояще банковият консултант – Днес ще бъда кротка мечка, щом ме топлят като в печка!
- Какво казваш, Майк? – отронва в просъница неустоимата Дороти.
- Нищо спешно, скъпа – делово отвръща обиграният джент – просто малка първомайска дилема. Би ли се замислила да промениш фамилното си име от Рейгън на Корубелиева в бъдеще?
В порозовялата островна утрин, слънцето огъва хоризонта в горещ, бракуващ пръстен. По него, като щипки, издухани от Юг, малки лястовици простират светли надежди. Лаически. Социалистически. И Капиталистически. Любовен триптих, глобалистически недовършен и невидим за света, като... четвърто измерение...
Здравка Владова-Момчева
Да осмислиш себе си в ергенската недостатъчност на полу – петдесетгодишната възраст, когато шефката ти е взискателна ошеметяваща блондинка с устни като подбалкански божур, а душата ти – шизоидна тръпка по младостта, попаднала вече в светлото бъдеще, за Майкъл се равнява на тресване с юмрук по идеално работещ компютър! Всичките му там, системи, файлове, информационни полета и фейсбуци с невинни закачки по фотошопнати девици, за миг се омешват и бъзват по екрана на разджурканите му емоции, където твърдото сталинистко възпитание на неговия дядо Пройо, залог за нерзбиваемата му днес, капиталистическа дисциплина, ръгва насреща с един единствен, римуван и ясен спартански въпрос:
„Мечката се мие, чисти във потоците сребристи.
Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“
Ха сега де! Как ще има пречка! Та нали десетилетия наред, бичуван от комунистическата хигиена насадена в честната му душа, Майкъл търка до самозапалване идеално поддържаните си зъби. Със „Сенсодин“, че венците му са проблемни. Обаче, година по година, вътрешният конфликт на започнатата в детската му България драма, се наслагва в битието без надежда за скорошен катарзис. Защото, днешният Майкъл, някогашният Мишо Суека, преименуван, образован и рендосан до неузнаваемост на Запад, дълбоко в себе си остава честният, редови комсомолски продукт на родния Тутракан, изтикал го с надежда за вчеловечване по големия свят. Вярно, по партийна линия, че не му достигаха високите оценки, но все пак го изтика. А какво направи той, внукът на Пройо Корубелиев? Взе, че се прекръсти, а на всичкото отгоре си уреди живота така, че и родният му дядо да не може да го познае. Бирени запойчета с колегите всеки четвъртък, картинг и пица веднъж месечно, и... постоянно бълнуване по балконския бюст на Дороти Рейгън, същата онази шефка, ошеметяващата блондинка с устни като подбалкански божур, разбиващо взискателна към всичките три ери на същността му. Кокетно-съблазнителна към Лаическата. Презрително – унищожителна към Социалистическата. И фатално – съдбовна към Капиталистическата. Щото, без да си кривне душичката, Майкъл знае как фатално зависи от съдбовното решение за следващото повишение на заплатата си от тази чаровна капиталистическа гаднярка. В диалектически разфокусираното му мироздание, героите – антиподи на вътрешната му пиеса го товарят с раздираща трагическа вина. От една страна, железният сталинист, дядо му Пройо, издигнал в осветеното минало правдивия лозунг – „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система!“, а от друга жадуваната Дороти с предателската империалистическа фамилия и тяло амфорно, тяло неуморимо... Като летяща крепост в сърцето на подчинения и агресор.
- Божичко, как нищо не ми се прави днес – циква Дороти, надвесена над регистъра с месечните възнаграждения – дали защото утре започва месец май...
- Или защото, когато работиш в петък шефът ти умира – услужливо вмята завоалирана българска мъдрост в диалога Майкъл – все едно. Да отидем на по бира в пъба до банката?
По счумросаното, неартистично небе на Лондонското Сити, плъзва прелъститетелен слънчев лъч и цопва в питиетата на двама влюбени. Като разпояващ лазер в желязна завеса. Като нишка на идеологически неодобряван съюз, в чиято сюрреалистична анти-логика, упоена в уиски след старстна, с губещи се кадри,първомайска нощ, Майкъл бавно идва на себе си в амебно – дребната си квартира. Свит като пудел в божествените крака на владетелката си.
„Кое е най-сладкото нещо на света?“ – дудне като в оживял кошмар непоклатимият Пройо.
- Ъъъъъъ, любовта? – едва изтъркулва на български грешният му внук.
- Трудът! – победоносно изгърмява предтечата – Време е да ставаш, защото, мечката се мие, чисти...
- Във косите и сребристи – трансформира миналото в настояще банковият консултант – Днес ще бъда кротка мечка, щом ме топлят като в печка!
- Какво казваш, Майк? – отронва в просъница неустоимата Дороти.
- Нищо спешно, скъпа – делово отвръща обиграният джент – просто малка първомайска дилема. Би ли се замислила да промениш фамилното си име от Рейгън на Корубелиева в бъдеще?
В порозовялата островна утрин, слънцето огъва хоризонта в горещ, бракуващ пръстен. По него, като щипки, издухани от Юг, малки лястовици простират светли надежди. Лаически. Социалистически. И Капиталистически. Любовен триптих, глобалистически недовършен и невидим за света, като... четвърто измерение...
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 14 April 2015
До Женева и назад
Ако искате да прекарате лекомислена пролетна ваканция в глобализираното пространство на Европа, не ходете в Женева. Или пък... отидете, за да разберете отпосле, като се върнете в отправната точка, колко ще ви е хубаво!
Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.
Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.
И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.
Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!
Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.
На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:
- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?
- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.
- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.
Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:
- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.
Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?
Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...
Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!
Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!
Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.
Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:
- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...
- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...
Здравка Владова-Момчева
Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.
Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.
И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.
Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!
Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.
На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:
- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?
- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.
- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.
Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:
- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.
Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?
Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...
Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!
Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!
Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.
Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:
- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...
- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 18 March 2015
Романтично намерение
Пролет е, скъпи приятели, та някак на всички ни става по-ве дро в битието и съзнанието. Гушнало ми се е едно ми ти слънчице на небосвода, лъщи отгоре като излъскан автомобилен тас, а отдолу, по грешната асфалтирана земя, найлонови торбички и хартийки разпукват като сакура /цъфнали вишни/ в тържеството на живота.
Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.
Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:
- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?
На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.
В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:
- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!
Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:
- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!
По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...
Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!
Здравка Владова-Момчева
Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.
Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:
- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?
На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.
В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:
- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!
Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:
- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!
По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...
Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!
Здравка Владова-Момчева
Friday, 6 March 2015
Разнищване
Тридесет и седем крачки до ненаситната паст на метрото. Улична количка за хот-дог. Будка за вестници. Тълпа. Таксита и улици, преситени от хора. Битието е навсякъде и никъде. Като американска мечта – постоянно движение по изтощителната спирала на стремежите. С позабравено начало и неясен край. Нагоре. Застой. Пак нагоре. Където не достига въздух. А самотата се натрупва в андроген. Да бъдеш все по-малко жена не е рецепта за самодостатъчност в живота.
Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...
Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.
Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:
- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.
Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?
- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...
Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.
- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...
Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...
Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...
Здравка Владова-Момчева
Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...
Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.
Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:
- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.
Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?
- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...
Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.
- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...
Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...
Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)