Сигурно си мислите, че това е игра на думи, нали? Нещо като „Петър плет плете. По три пръта преплита. Плети, Петре плета“? Или „Чичковите червенотиквеничковчета“?
Не е така! Наскоро разбрах, че Енжиктоплякторът е повсеместен, безименен и крайно опасен, невидим Съкрушител на човешките взаимоотношения. На всичкото отгоре говори безбройните езици на тази планета и си пъха носа навсякъде. Ха си се опитал да бъдеш себе си, ха си се натъкнал на такъв Енжиктопляктор, че после ни медитация, ни психоаналитик ще могат да ти помогнат.
Например, седя си вчера в офиса, хрисима и невидима като щампа на тапет, и в междучасието, хоп, напуйчен и подгушен до пембено, отпреде ми се изпапулва един от тия. Върти ония ми ти очища на сто и осемдесет градуса, отваря устера като иманярски трап и, видите ли, почва веднага да ме перефондира!
„Вие, казва, мисис Момчева, сте наша перфектна служителка! Дневниците ви са в ред, отсъствията ги докладвате точ в точ, оценките и те, все навреме пристигат. Ама какви са тия ваши теории, че ученичките ни и те са хора, моля ви се! Съзнавате ли колко е опасно да вярвате в това отклонение? Как тъй ще ги карате да изказват собствени мнения! Че то всичко си е написано черно на бяло в правилника на колежа. Това - може, другото – не. Какво сте им замътили мозъците с разните му там индивидуалности и свободи на словото? Ще вземат утре да не спазват и правилата за движение по пътищата и какво ще остане от ливадите ни, дето ги косим от двеста години? Ха - ос! При това буренясал от свободомислие!“
„Но, уважаеми мистър Плякс, парирам храбро Енжиктопляктора с наивна категоричност, откъде сте толкова сигурен, че това са мои идеи? Аз, разбирате ли, в този пантеон на подредеността, съвсем маломерно се изявявам. Не ви ли казвам „добър ден“ и „довиждане“ всеки път? Не се ли осведомявам как сте вие и благоверната ви жимандомерка поне по осем пъти на ден? Да сте ме чули да перефондирам гръмки изказвания на публично място?“
„В клас ги перефондирате, госпожо! В тази почтена институция и стените са енжиктоплирани срещу тайни революцийки. Не можете да отричате, че скришом жимандомерствате срещу реда и дисциплината! Задавате ли си въпроса какво ще стане, ако колегите почнат да ви енжиктопират? И те искат да са популярни, ще знаете, а вие направо им давате пример как да стане това!“
Лелееееее, това Енжиктоплякторът бил феномен с мимикрии и реинкарнации неимоверни! Затапиш го отнякъде, то от изотдругаде се материализира. Нещо като терминатор, ама без металната обвивка, че иначе ще си изгуби плазмодичността. А плазмодичността е много важна характеристика на изхлуването в удобна посока. Лисне се насметеният Енжиктопляктор като зехтин по теракота, плъзне си безформеното туловище от ъгъл до ъгъл и току виж, вселил се в безхитростните души на редовите жимандомерки, зажаднели за малко властчица и, ако може, увеличение на заплатата.
Днес, с вътрешните си очи, фиксирах две такива души в учителската стая, енжиктопляснати до замайване от идеята да унищожат една своя посестрима – жимандомерка от съвсем незначителна величина. Седнали, казвам ви, сплули се от перефондясване и плякторират микробния си заговор до последната бацилна подробност. Как да обримчат нещастницата с намаслена учтивост и после да и източат кръвчицата в посока на собствените си перефондове. Добре, че набедената душа се усети навреме и напусна плякторията на жимандорясалия ни офис. Иначе пак щях да страдам от мирова скръб по изчезващата човечност, зажимандомарена от войнстващ егоизъм.
Но най-страшно е, когато Енжиктоплякторът обсеби твой приятел. Изпод кожата на това въплътено нарушение излизане няма. Тогава светът опустява и само глухият енжиктоплисък на предателството те дави в несигурните плитчини на разочарованието. Минава време. И вие пак си говорите. За времето. За цените. За здравето. Комуникацията се переформира. И всеки застива жимандориран в новите свои граници. По-стриктни. Където паспортите на искреността са невалидни. А куфарите, претъпкани с перефондични съмнения, са най- щателно проверявани от жимандомерия с наранени чувства. Ти си сам и просто се питаш докога ще издържиш в капсулата на собствената си нормалност? Докога ще забелязваш безбройните метаморфози на Енжиктопляктора? И още, безкрайните му атаки, подкупващата жимандомерзост и мамещото му напасване в перефондикцията на всеки дружелюбен, рекламен глас :
- Моля, запасете се с противоотрова срещу ближния,цената е две за едно! Днес ви предлагаме нов, изключително ефикасен продукт – „Перефондатор за жимандомация на енжиктоплерки“, който се консумира три пъти на ден преди ядене и допълващата му, душеупойваща добавка - „Жимандоматор за енжиктопляция на перефондерки“ - истинска приспивна песен за вашата съвест! След употреба вие сте натурални и спасени!
Благодаря. Предпочитам да остана будна. Очевидно е, че ще трябва да се спасявам сама.
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 27 September 2011
Monday, 12 September 2011
Ничии наши деца
/На Вера Аткинсън/
- За шестнадесeтия ми рожден ден съм си поръчала пълна програма с моя секс тютор – казва Лизи Лейк.
Не мога да повярвам на ушите си! Надвесена над ланчбокса, изрядна в спретната си униформа, дребничката Лизи прилича на викторианска порцеланова статуетка. Финото и луничаво личице, обрамчено с медено-руси коси излъчва убийствено, девствено спокойствие. Просто минавам край нея и Изабел, в една от онези редки обедни почивки, когато слънцето залива с бледо, деветкаратово злато мокетената зеленина на училищния двор. Наоколо, в буколическа постановка, питомките на престижното ни школо кротко предъвкват вегетариански сандвичи, насядали в малки островни пикници, съвсем в неразбиваемата традиция на добрата стара Англия. Крачката, която трябва да направя, за да отмина дочутия разговор, може да ме спаси. От ужаса на истината. От потреса и съчувствието. И от неукротимата ми българска природа да привързвам душевни рани, без да са ми поискали помощ. Като в забавен каданс правя опит да изтикам думите извън пещерната изостаналост на патриархалната си нагласа. Защото съм старомодна. И наивно вярвам само в любовта. А секс тюторите се оказват нова, неподозирана педагогическа конкуренция, с която чувствам, че нямам сили да се преборя.
- Аз пък всяка вечер трябва да се грижа за мама – пресича отминаването ми Изабел – това е седмичното задължение, което двамата с татко са ми наложили.
- Продължават ли да се напиват до смърт? – някак делово се интересува Лизи.
- Като пънове – кима Изабел, заета с парче пица – аз я вдигам от пода, а брат ми се занимава с баща ни. Така е честно, нали? Няма само на мен да ми се спи като на куче по цял ден в училище след това. Нека и на Сам да му се скапе малко нстроението. И без това е окупирал компютъра с тези негови хазартни игри.
Двете приятелки безгрижно се смеят. Сякаш някой рязко издърпва зеления килим на дисциплинираните ливади изпод разглезените ми от британска сигурност крака. Нежното слънце излиза от светлинната си тоналност и звънките му лъчи изопват ненавременни бръчици по чипоносото, повяхнало лице на Изабел.
- А, мисис Момчева – невъзмутимо чурулика Лизи – добре, че Ви виждам. Моля изчакайте да Ви предам домашното по религии. Темата беше за Божията любов, нали? Снощи го написах. Мисля, че се получи много добре, Точно както на Вас би се харесало.Без отклонения, по всички правила на християнството. Вярвам, че ще го одобрите с висока оценка.
- Почакай – заеквам беззвучна от изумление – преди малко дочух без да искам разговора ви с Изабел. Това бяха някакви неуместни тийнейджърски шеги, нали?
Иззад сините листенца на Лизините минзухарени очи изсъсъкват внезапни змийчета:
- О, така ли мислите, наистина? Всъщност, съвсем правилно сте дочули. Ние просто си говорим за живота, госпожо. За нашия си живот. Той не засяга никого. Най- малко пък Вас. Идваме навреме всяка сутрин, вземаме участие в час, пишем си есетата. Всичко е наред. Какво толкова Ви притеснява?
- Но Лизи! Вие говорехте за чудовищни неща! – фалцетно изписквам пресекнала откъм увереност – трябва да ги докладвам където трябва! Имате нужда от помощ, не разбирате ли!
- Помощ – момичето изплюва думата с погнуса като къс развалена храна – Оставете я тази безсмислена помощ. Нима мислите, че лелките от офиса по социални грижи ще се затичат да ни спасяват? Ако тази обществена благотворителност работеше досега, всички в това училище щяха да бъдат щастливи.
- Какво искаш да кажеш? – затъвам още повече в тинята на собственото си недоумение. – Кой е нещастен тук?
- Ами много сме – отхрусва от чипса си Изабел – Знаете ли защо изключиха завчера Шакила? Мислите, че е заради пушенето, нали? Да, но тя пуши, защото баща и е довел от Пакистан втората си съпруга с децата и. Натресъл ги е в къщата им, за да живеят под един покрив с тукашното му семейство и принуждава Шакила и майка и да твърдят пред властите, че онази му е сестра, а поколението им – букет от племенници. Колко забавно!
Двете момичета избухват в ангелско – сатанински смях. Оскъдната английска земя се люлее под краката ми.
- Софи Гарисън няма къде да спи – продължава със статистическа жестокост Изабел – бившите и родители са си направили други наследници с новите си партньори, а в момента социалните водят преговори с приемното и семейство, понеже не я искат, тъй като се страхувала от тъмното. Плачела нощем и нарушавала спокойствието в къщата им.
- Познато ми е – деловито се включва Лизи – и аз бях в това положение докато мама не се ожени за втория ми баща. Поне на него не му пука, че ме има. Каза, че ме приемал като извънреден багаж. Философ е човекът, даже ми е симпатичен.
Порцелановото личице на ученичката ми белва срещу мен с неочаквано настървение:
- Нищо не можете да докажете мисис Момчева. Ще отречем каквото чухте. Всичко тук и отвъд тази ограда трябва да бъде наред. Подготвяте млади самостоятелни дами, способни да се справят с предизвикателствата на живота. Правилно цитирам училищния правилник, нали? Е, ние се стараем отсега и даже успяваме. Някак си. Намерих домашното, заповядайте. Параграфът за Божията милост е малко непълен. Не можах да измисля почти нищо по въпроса. Сигурна съм, че Вие ще ми предложите решение в рецензията си.
Знаете ли, какво е усещането, когато лиснат сярна киселина в безсмъртната ви душа? Смърдяща безтегловност, сподирена от овъглено безмълвие. Ничии наши деца. Родени в абдикирал свят. Отгледани в шопингови паузи. Безприютни, безморални, безлюбовни. Вие сте нашето бъдеще, залюпено в инкубатора на безхаберието. Не можем нищо да ви дадем, защото вие нищо не искате. Не можем нищо да ви вменим, защото емоционално сте ни отменили. Не можем да ви имаме, защото вечно ни няма. Не можем да ви станем свои, защото сме се превърнали в чужди.
- Днес ще говорим за прошката – започвам новия урок, покосена от будителска безизходица – искам всяка от вас, по азбучен ред, да излезе пред класа и само в една дума да напише този, на когото истински иска да прости.
По белите полета на дъската се нареждат спретнати, разнопочеркови колонки – мама, татко, мама и татко, мама, мама, мама...
А някога ни учеха, че трябва да искаме прошка от родителите си. Беше отдавна. Преди покварението на света. На писък от Рая, където невинните ни гласове все още можеха да бъдат чути.
Здравка Владова-Момчева
Не мога да повярвам на ушите си! Надвесена над ланчбокса, изрядна в спретната си униформа, дребничката Лизи прилича на викторианска порцеланова статуетка. Финото и луничаво личице, обрамчено с медено-руси коси излъчва убийствено, девствено спокойствие. Просто минавам край нея и Изабел, в една от онези редки обедни почивки, когато слънцето залива с бледо, деветкаратово злато мокетената зеленина на училищния двор. Наоколо, в буколическа постановка, питомките на престижното ни школо кротко предъвкват вегетариански сандвичи, насядали в малки островни пикници, съвсем в неразбиваемата традиция на добрата стара Англия. Крачката, която трябва да направя, за да отмина дочутия разговор, може да ме спаси. От ужаса на истината. От потреса и съчувствието. И от неукротимата ми българска природа да привързвам душевни рани, без да са ми поискали помощ. Като в забавен каданс правя опит да изтикам думите извън пещерната изостаналост на патриархалната си нагласа. Защото съм старомодна. И наивно вярвам само в любовта. А секс тюторите се оказват нова, неподозирана педагогическа конкуренция, с която чувствам, че нямам сили да се преборя.
- Аз пък всяка вечер трябва да се грижа за мама – пресича отминаването ми Изабел – това е седмичното задължение, което двамата с татко са ми наложили.
- Продължават ли да се напиват до смърт? – някак делово се интересува Лизи.
- Като пънове – кима Изабел, заета с парче пица – аз я вдигам от пода, а брат ми се занимава с баща ни. Така е честно, нали? Няма само на мен да ми се спи като на куче по цял ден в училище след това. Нека и на Сам да му се скапе малко нстроението. И без това е окупирал компютъра с тези негови хазартни игри.
Двете приятелки безгрижно се смеят. Сякаш някой рязко издърпва зеления килим на дисциплинираните ливади изпод разглезените ми от британска сигурност крака. Нежното слънце излиза от светлинната си тоналност и звънките му лъчи изопват ненавременни бръчици по чипоносото, повяхнало лице на Изабел.
- А, мисис Момчева – невъзмутимо чурулика Лизи – добре, че Ви виждам. Моля изчакайте да Ви предам домашното по религии. Темата беше за Божията любов, нали? Снощи го написах. Мисля, че се получи много добре, Точно както на Вас би се харесало.Без отклонения, по всички правила на християнството. Вярвам, че ще го одобрите с висока оценка.
- Почакай – заеквам беззвучна от изумление – преди малко дочух без да искам разговора ви с Изабел. Това бяха някакви неуместни тийнейджърски шеги, нали?
Иззад сините листенца на Лизините минзухарени очи изсъсъкват внезапни змийчета:
- О, така ли мислите, наистина? Всъщност, съвсем правилно сте дочули. Ние просто си говорим за живота, госпожо. За нашия си живот. Той не засяга никого. Най- малко пък Вас. Идваме навреме всяка сутрин, вземаме участие в час, пишем си есетата. Всичко е наред. Какво толкова Ви притеснява?
- Но Лизи! Вие говорехте за чудовищни неща! – фалцетно изписквам пресекнала откъм увереност – трябва да ги докладвам където трябва! Имате нужда от помощ, не разбирате ли!
- Помощ – момичето изплюва думата с погнуса като къс развалена храна – Оставете я тази безсмислена помощ. Нима мислите, че лелките от офиса по социални грижи ще се затичат да ни спасяват? Ако тази обществена благотворителност работеше досега, всички в това училище щяха да бъдат щастливи.
- Какво искаш да кажеш? – затъвам още повече в тинята на собственото си недоумение. – Кой е нещастен тук?
- Ами много сме – отхрусва от чипса си Изабел – Знаете ли защо изключиха завчера Шакила? Мислите, че е заради пушенето, нали? Да, но тя пуши, защото баща и е довел от Пакистан втората си съпруга с децата и. Натресъл ги е в къщата им, за да живеят под един покрив с тукашното му семейство и принуждава Шакила и майка и да твърдят пред властите, че онази му е сестра, а поколението им – букет от племенници. Колко забавно!
Двете момичета избухват в ангелско – сатанински смях. Оскъдната английска земя се люлее под краката ми.
- Софи Гарисън няма къде да спи – продължава със статистическа жестокост Изабел – бившите и родители са си направили други наследници с новите си партньори, а в момента социалните водят преговори с приемното и семейство, понеже не я искат, тъй като се страхувала от тъмното. Плачела нощем и нарушавала спокойствието в къщата им.
- Познато ми е – деловито се включва Лизи – и аз бях в това положение докато мама не се ожени за втория ми баща. Поне на него не му пука, че ме има. Каза, че ме приемал като извънреден багаж. Философ е човекът, даже ми е симпатичен.
Порцелановото личице на ученичката ми белва срещу мен с неочаквано настървение:
- Нищо не можете да докажете мисис Момчева. Ще отречем каквото чухте. Всичко тук и отвъд тази ограда трябва да бъде наред. Подготвяте млади самостоятелни дами, способни да се справят с предизвикателствата на живота. Правилно цитирам училищния правилник, нали? Е, ние се стараем отсега и даже успяваме. Някак си. Намерих домашното, заповядайте. Параграфът за Божията милост е малко непълен. Не можах да измисля почти нищо по въпроса. Сигурна съм, че Вие ще ми предложите решение в рецензията си.
Знаете ли, какво е усещането, когато лиснат сярна киселина в безсмъртната ви душа? Смърдяща безтегловност, сподирена от овъглено безмълвие. Ничии наши деца. Родени в абдикирал свят. Отгледани в шопингови паузи. Безприютни, безморални, безлюбовни. Вие сте нашето бъдеще, залюпено в инкубатора на безхаберието. Не можем нищо да ви дадем, защото вие нищо не искате. Не можем нищо да ви вменим, защото емоционално сте ни отменили. Не можем да ви имаме, защото вечно ни няма. Не можем да ви станем свои, защото сме се превърнали в чужди.
- Днес ще говорим за прошката – започвам новия урок, покосена от будителска безизходица – искам всяка от вас, по азбучен ред, да излезе пред класа и само в една дума да напише този, на когото истински иска да прости.
По белите полета на дъската се нареждат спретнати, разнопочеркови колонки – мама, татко, мама и татко, мама, мама, мама...
А някога ни учеха, че трябва да искаме прошка от родителите си. Беше отдавна. Преди покварението на света. На писък от Рая, където невинните ни гласове все още можеха да бъдат чути.
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 30 August 2011
Старопрестолни светове
Винаги съм се опитвала да дефинирам атавизма на паметта си. Дали това са спомените на моите предци, натрупани във веригата от гени, стегнала мимолетното ми земно съществуване? Или пък учебникарското познание по история, заместило истината за събития и хора с академичните догадки на титуловани авторитети, решени на всяка цена да докажат себе си чрез интерпретации на миналото? А може би, това е просто усещането ми за принадлежност – към една страна, един град, един хълм и една река, която го прегръща вековно... Като енергиен пояс, чрез който съм доплувала до днес, тялом българка, а духом търновка, до последната кривина на окрепостената моя същност. Защото аз не се променям. И само по дълбоките белези, издълбани в камъка на душата ми, осезавам света. А той се мени със сезоните на преходната си хубост, остарява в повторения и отминава, погълнат от суета.
Някак безмълвно, отвъд словото и изтеклото време, Търново ме създаде такава. Сега се питам, наистина ли е възможно да обясниш себе си чрез мястото, където си вроден, сред толкова много заличена история?
Преди години, в детството, Царевец беше моето убежище за мечти. Неизменно отивах до лобната скала и сядах накрая, над пропастта, в мълчаливо предизвикателство към страха, който трябваше да ме опази в настоящето. Над главата ми преминаваха табуни от облаци, все назад, към града, потънал в прах и лято, самодостатъчен в делника и сит от туристическо възхищение. След грохота на кухи светкавици отгоре синваше небето – неизписана хроника, изоставена в божествения скрипторий, неразбираема за късата човешка памет. Опитвах се да си представя живота на този хълм преди самотното ми присъствие върху камъка на една легенда и тогава, пред очите ми, блесваше сцена. Сред декора на средновековните зидове тлението ожидаше възкресение.
7 август, 2011 година. Крепостта отваря врати в очакване на своята публика, плъпнала по склона към Патриаршията, нажежена в царствения следобед. В поредица от спектакли на Софийската опера и балет, и чрез виртуозната визия на режисьора Пламен Карталов, Царевец оживява за световете на изкуството. Пространството се насища с динамика, кухините на времето се изпълват с отломъци от история, приказки, движение, музика и гледки. Артистичната инвазия на хълма прелива от цветове. Тъмнозелените ложи на околните плата попиват течния огън на залеза и излъчват нощта в топло мастило. Звездите в небесния купол изписват сребърен автограф. Започва„Сцена на вековете“. Тя съвместява свое и чуждо в калейдоскопна хармония от заглавия, които запращат зрителя в кървавите подвизи на Атила, изгарят го в страстите на Кармен или го помъдряват в тържествуващата виталност на Зорба Гърка. Но днес е ред на операта „Лакме“. Красива любовна история в далечна Индия, обагрена с нежност, жестокост и печал. На осветения подиум се сблъскват световете на победени и завоеватели, разминават се култури, мирът се противоспоставя на войната с лотосна кротост и жилавост на лиана. И точно в разноезичието на човешкото неразбиране един мъж и една жена, разделяни от взаимна разруха, припламват един за друг... Крепостта слуша. Хора и руини, древност и настояще се покоряват на невероятните гласове, изопнали пространството в трептяща, духовнопроникваща мембрана. Отвъд властния финес на звука оръбените ни от грижи души забравят несъвършенствата на битието. Знаете ли колко струва спасението от клопките на практицизма? Една нощ на Царевец, под арката на старопрестолното небе, осветена от изпято човешко слово. Аплодисменти!
Стените на хълма затварят тежките си врати и в един часа след полунощ избухва шоуто „Звук и светлина“. Публиката не може да се откъсне от шедьовърното сбогуване. Чуждестранни туристи, обезумели от възхищение, снимат или филмират спектакъла. Емоцията нагнетява помитащ възторг. Историята се сипва в кървави цветове по Патриаршията, оттича се по бойните кули и в пепелносиво угасва в подножието на твърдината. Без думи, в неистови вокали, женско припяване изригва вековете във вулканична скръб и покъртителна надежда. По зелените лазери в небето полепват стотици погледи. Нощните пеперуди на онемелите ни мисли. По безсънната им нишка осъзнавам феномена Велико Търново. Този град е сътворение от тлен и възраждане. В него животът и смъртта означават едно и също. Вълните на изминалите епохи са го вкаменили по хълмовете наоколо и са сплавили непреходния му чар с моя дух, завинаги. Но старата столица е не само видима хубост. Безмълвно, вглъбена в исихията на времето, тя крие оцеляващата си духовност по манастири и стенописи, както и в разтърсващите фрески на арбанашките църкви, откъдето и днес ни гледат светци с пронизващи, човешки очи.
15 август, 2011 година. Успение Богородично. Празник за живи и и мъртви. Арбанаси кънти от присъствие и веселби. Луксозните хотели, тирнали маси и чадъри, посрещат гости с топла скара и хладна бира. Битието се радва на добро храносмилане и скорошен черноморски тен. По тясна уличка, по-скоро, асфалтиран сокак, намирам портата на църквата-музей „Свети, свети Архангели Михаил и Гавраил“. Скрит в огромен двор, отвън приличен на къща, храмът от 17 век изглежда спасен в каменна капсула. Зад скептичните чорбаджийски стени нахалната сборджийска радост на селото рязко се сепва. В разредената светлина на късния следобед, предвкусвам нова неповторима емоция. Днес започва Вторият Летен Фестивал на Класическата камерна музика, по повод 140- годишния юбилей на Регионален исторически музей, Велико Търново. Изявата включва тридневни камерни концерти на международна формация музиканти от Кралската фламандска филхармония – Белгия. Уникалната акустика на църквата, изографисана с изумителни стенописи, поглъща човешкото същество с ренесансовите си цветове. Публиката приижда. Разпознавам търновски лица от своето детство, срещам приятели, долетели от чужди родини, неоткъснали се от своето, зажаднели за духовния си дом. Под купола на „Архангелите“ зазвучават виртуозните струни на изпълнителите. Сред тях е и Юлита Фъсева, българка, напуснала Търново и страната на деветгодишна възраст. Неразделна от идентичността си, тя се завръща всяко лято, призована от любовта към родния си град, която пресътворява в изкуство. Заслушана в извисяващата музика, не мога да откъсна очи от гъстите фрески по овъглените стени, които ми разказват Библията България. На влизане, госпожа Нелина Църова, главен експерт в дирекция „Култура“, Велико Търново, споделя, че по предположения на археолози и реставратори, става въпрос за портретни стенописи на местни хора, живели през 17 век, използвани от зографите като модели при изписването на храма. Усещането е невероятно. Божественост в обикновени човешки черти. Кръстосвам погледи със светите свои предци, нарисувани в канонични одежди. Земни ангели, небесни люде, лица по каменните страници на вечността. Концертът свършва сред взрив от овации. Навън нощта приижда на топли вълни. Светкавици от фотоапарати и оживени разговори изпълват осветения двор пред църквата, където започва коктейлът, посветен на събитието. Но на мен не ми се иска да се върна в своето време. Назад, в тишината на храма остава едно мое желание. Да чуя изпълнение на старобългарски. Само глас и устремени към купола думи. Както някога е било. Без ръколпяскания. Едно излитане в Бога, което да запомня за цял живот. В кръга пред олтара застава младата оперна певица Мария Павлова. „Моля те“, казвам, „запей само за мен.“ И тя запява. Ангелогласно. „Отче наш, иже си на небеси... Когато душата ликува, бисът е излишен.
Не искам да напускам този град- надвременен и постоянен.“ Бого пазеният“ Търнов.“ Втори Константинопол, трети Рим“. Когато вървя през него, прекрачвам от реалност в реалност. Старопрестолните светове ме поглъщат и само времето, безмилостно накъсяващото време отброява отминаващите часове. До следващото ми завръщане, до поредния скок в магическата му аура.
18 август, 2011 година. Куфарите са подредени. Подредена е и цялата ми година напред. Хаосът на емоциите остава за моя сметка. Последни кадри от Търновград, последен шанс да поседна преди заминаването. Гласовете на старата чаршия са разноезични. По калдъръмите на тясната улица се е сипнал светът. В прохладния полумрак на сенчестите дюкяни проблясва тежко сребро, пъстреят мъниста и мирисът на прясно кафе запарва джезвето на жежкото утро. Отбивам се в хана „Хаджи Николи“, в сърцето на старата столица. Там е запазено истинското Търново – в огромните старомодни фотографии по стените на кокетното кафене, в пясъчния блясък на уникалните колони, под арките на каменните чардаци. Няма друго такова място в България. Сътворена от самоукия, гениален архитект Колю Фичето, достолепната сграда е спасена за своя втори живот от новите си собственици – американско семейство меценати. Целогодишно тук се случват културни събития – литературни четения, изложби, срещи с писатели и музиканти от световна величина. Търновски ренесанс с постоянен адрес. Оазис за отмора. Поръчвам си кафе и наблюдавам как по стръмните каменни стъпала на хана млади хора качват картини към залите горе. Предстои нова изложба на художника Милен Джановски – „Хартията на виното“. „От какво е провокирано това интересно заглавие?“, питам любезните мениджъри на „Хаджи Николи“, Силвия и Любомир Маркови. „От прекрасната ни изба, която предлага отлежали български вина“, смеят се те, „червената течност носи вдъхновение. Заповядайте на откриването.“ Нямам време. Разполагам само с няколко минути лятна свобода. А после, само пътища и километри. Но аз съм творец. Подреждането на една изложба за мене значи повече от завършеното ѝ представяне. Това е моментът на сътворяването, мигът на щастливия хаос, преди убиващото равновесие на хармонията. Затова, решавам да бъда първата посетителка на събитие с отворен финал. Да вляза в динамиката на създаването, в онази част от движението, когато излиташ от равното и забиваш глава в облаците. „Трябва да имаш истински здрава кратуна“, казва Милен,“за да продължаваш да се занимаваш с всичко това. Успехът е ефимерен. Важна е тръпката, че си го направил!“
И аз го правя, въпреки времевата недостатъчност, въпреки разнобоя на езиците и разстоянията, въпреки простата глобална логика, че е абсурд но в тяло да бъдеш остров, а по дух - старопрестолен свят с неизлечима търновщина!
30 август, 2011 година. Аз, по Божие благоволение, несбъдната емигрантка, писах...
Здравка Владова-Момчев
Някак безмълвно, отвъд словото и изтеклото време, Търново ме създаде такава. Сега се питам, наистина ли е възможно да обясниш себе си чрез мястото, където си вроден, сред толкова много заличена история?
Преди години, в детството, Царевец беше моето убежище за мечти. Неизменно отивах до лобната скала и сядах накрая, над пропастта, в мълчаливо предизвикателство към страха, който трябваше да ме опази в настоящето. Над главата ми преминаваха табуни от облаци, все назад, към града, потънал в прах и лято, самодостатъчен в делника и сит от туристическо възхищение. След грохота на кухи светкавици отгоре синваше небето – неизписана хроника, изоставена в божествения скрипторий, неразбираема за късата човешка памет. Опитвах се да си представя живота на този хълм преди самотното ми присъствие върху камъка на една легенда и тогава, пред очите ми, блесваше сцена. Сред декора на средновековните зидове тлението ожидаше възкресение.
7 август, 2011 година. Крепостта отваря врати в очакване на своята публика, плъпнала по склона към Патриаршията, нажежена в царствения следобед. В поредица от спектакли на Софийската опера и балет, и чрез виртуозната визия на режисьора Пламен Карталов, Царевец оживява за световете на изкуството. Пространството се насища с динамика, кухините на времето се изпълват с отломъци от история, приказки, движение, музика и гледки. Артистичната инвазия на хълма прелива от цветове. Тъмнозелените ложи на околните плата попиват течния огън на залеза и излъчват нощта в топло мастило. Звездите в небесния купол изписват сребърен автограф. Започва„Сцена на вековете“. Тя съвместява свое и чуждо в калейдоскопна хармония от заглавия, които запращат зрителя в кървавите подвизи на Атила, изгарят го в страстите на Кармен или го помъдряват в тържествуващата виталност на Зорба Гърка. Но днес е ред на операта „Лакме“. Красива любовна история в далечна Индия, обагрена с нежност, жестокост и печал. На осветения подиум се сблъскват световете на победени и завоеватели, разминават се култури, мирът се противоспоставя на войната с лотосна кротост и жилавост на лиана. И точно в разноезичието на човешкото неразбиране един мъж и една жена, разделяни от взаимна разруха, припламват един за друг... Крепостта слуша. Хора и руини, древност и настояще се покоряват на невероятните гласове, изопнали пространството в трептяща, духовнопроникваща мембрана. Отвъд властния финес на звука оръбените ни от грижи души забравят несъвършенствата на битието. Знаете ли колко струва спасението от клопките на практицизма? Една нощ на Царевец, под арката на старопрестолното небе, осветена от изпято човешко слово. Аплодисменти!
Стените на хълма затварят тежките си врати и в един часа след полунощ избухва шоуто „Звук и светлина“. Публиката не може да се откъсне от шедьовърното сбогуване. Чуждестранни туристи, обезумели от възхищение, снимат или филмират спектакъла. Емоцията нагнетява помитащ възторг. Историята се сипва в кървави цветове по Патриаршията, оттича се по бойните кули и в пепелносиво угасва в подножието на твърдината. Без думи, в неистови вокали, женско припяване изригва вековете във вулканична скръб и покъртителна надежда. По зелените лазери в небето полепват стотици погледи. Нощните пеперуди на онемелите ни мисли. По безсънната им нишка осъзнавам феномена Велико Търново. Този град е сътворение от тлен и възраждане. В него животът и смъртта означават едно и също. Вълните на изминалите епохи са го вкаменили по хълмовете наоколо и са сплавили непреходния му чар с моя дух, завинаги. Но старата столица е не само видима хубост. Безмълвно, вглъбена в исихията на времето, тя крие оцеляващата си духовност по манастири и стенописи, както и в разтърсващите фрески на арбанашките църкви, откъдето и днес ни гледат светци с пронизващи, човешки очи.
15 август, 2011 година. Успение Богородично. Празник за живи и и мъртви. Арбанаси кънти от присъствие и веселби. Луксозните хотели, тирнали маси и чадъри, посрещат гости с топла скара и хладна бира. Битието се радва на добро храносмилане и скорошен черноморски тен. По тясна уличка, по-скоро, асфалтиран сокак, намирам портата на църквата-музей „Свети, свети Архангели Михаил и Гавраил“. Скрит в огромен двор, отвън приличен на къща, храмът от 17 век изглежда спасен в каменна капсула. Зад скептичните чорбаджийски стени нахалната сборджийска радост на селото рязко се сепва. В разредената светлина на късния следобед, предвкусвам нова неповторима емоция. Днес започва Вторият Летен Фестивал на Класическата камерна музика, по повод 140- годишния юбилей на Регионален исторически музей, Велико Търново. Изявата включва тридневни камерни концерти на международна формация музиканти от Кралската фламандска филхармония – Белгия. Уникалната акустика на църквата, изографисана с изумителни стенописи, поглъща човешкото същество с ренесансовите си цветове. Публиката приижда. Разпознавам търновски лица от своето детство, срещам приятели, долетели от чужди родини, неоткъснали се от своето, зажаднели за духовния си дом. Под купола на „Архангелите“ зазвучават виртуозните струни на изпълнителите. Сред тях е и Юлита Фъсева, българка, напуснала Търново и страната на деветгодишна възраст. Неразделна от идентичността си, тя се завръща всяко лято, призована от любовта към родния си град, която пресътворява в изкуство. Заслушана в извисяващата музика, не мога да откъсна очи от гъстите фрески по овъглените стени, които ми разказват Библията България. На влизане, госпожа Нелина Църова, главен експерт в дирекция „Култура“, Велико Търново, споделя, че по предположения на археолози и реставратори, става въпрос за портретни стенописи на местни хора, живели през 17 век, използвани от зографите като модели при изписването на храма. Усещането е невероятно. Божественост в обикновени човешки черти. Кръстосвам погледи със светите свои предци, нарисувани в канонични одежди. Земни ангели, небесни люде, лица по каменните страници на вечността. Концертът свършва сред взрив от овации. Навън нощта приижда на топли вълни. Светкавици от фотоапарати и оживени разговори изпълват осветения двор пред църквата, където започва коктейлът, посветен на събитието. Но на мен не ми се иска да се върна в своето време. Назад, в тишината на храма остава едно мое желание. Да чуя изпълнение на старобългарски. Само глас и устремени към купола думи. Както някога е било. Без ръколпяскания. Едно излитане в Бога, което да запомня за цял живот. В кръга пред олтара застава младата оперна певица Мария Павлова. „Моля те“, казвам, „запей само за мен.“ И тя запява. Ангелогласно. „Отче наш, иже си на небеси... Когато душата ликува, бисът е излишен.
Не искам да напускам този град- надвременен и постоянен.“ Бого пазеният“ Търнов.“ Втори Константинопол, трети Рим“. Когато вървя през него, прекрачвам от реалност в реалност. Старопрестолните светове ме поглъщат и само времето, безмилостно накъсяващото време отброява отминаващите часове. До следващото ми завръщане, до поредния скок в магическата му аура.
18 август, 2011 година. Куфарите са подредени. Подредена е и цялата ми година напред. Хаосът на емоциите остава за моя сметка. Последни кадри от Търновград, последен шанс да поседна преди заминаването. Гласовете на старата чаршия са разноезични. По калдъръмите на тясната улица се е сипнал светът. В прохладния полумрак на сенчестите дюкяни проблясва тежко сребро, пъстреят мъниста и мирисът на прясно кафе запарва джезвето на жежкото утро. Отбивам се в хана „Хаджи Николи“, в сърцето на старата столица. Там е запазено истинското Търново – в огромните старомодни фотографии по стените на кокетното кафене, в пясъчния блясък на уникалните колони, под арките на каменните чардаци. Няма друго такова място в България. Сътворена от самоукия, гениален архитект Колю Фичето, достолепната сграда е спасена за своя втори живот от новите си собственици – американско семейство меценати. Целогодишно тук се случват културни събития – литературни четения, изложби, срещи с писатели и музиканти от световна величина. Търновски ренесанс с постоянен адрес. Оазис за отмора. Поръчвам си кафе и наблюдавам как по стръмните каменни стъпала на хана млади хора качват картини към залите горе. Предстои нова изложба на художника Милен Джановски – „Хартията на виното“. „От какво е провокирано това интересно заглавие?“, питам любезните мениджъри на „Хаджи Николи“, Силвия и Любомир Маркови. „От прекрасната ни изба, която предлага отлежали български вина“, смеят се те, „червената течност носи вдъхновение. Заповядайте на откриването.“ Нямам време. Разполагам само с няколко минути лятна свобода. А после, само пътища и километри. Но аз съм творец. Подреждането на една изложба за мене значи повече от завършеното ѝ представяне. Това е моментът на сътворяването, мигът на щастливия хаос, преди убиващото равновесие на хармонията. Затова, решавам да бъда първата посетителка на събитие с отворен финал. Да вляза в динамиката на създаването, в онази част от движението, когато излиташ от равното и забиваш глава в облаците. „Трябва да имаш истински здрава кратуна“, казва Милен,“за да продължаваш да се занимаваш с всичко това. Успехът е ефимерен. Важна е тръпката, че си го направил!“
И аз го правя, въпреки времевата недостатъчност, въпреки разнобоя на езиците и разстоянията, въпреки простата глобална логика, че е абсурд но в тяло да бъдеш остров, а по дух - старопрестолен свят с неизлечима търновщина!
30 август, 2011 година. Аз, по Божие благоволение, несбъдната емигрантка, писах...
Здравка Владова-Момчев
Monday, 25 July 2011
Осиновена българщина
/малки истории за голяма любов/
Преди двадесет и девет години по главната улица на град Елхово вървеше едно момче, облечено в тракийска носия. Следвах го по петите, поразена от походката на стройната му фигура, източена като камшик, изплетен от червени шевици. Тогава усетих какво значи „да стъпваш на пара“ и сгорещен от атавистичната музика на кръвта да играеш като сватбар пред помитащата венчавка с живота. Доста по- късно разбрах, че тогава съм направила своето първо любовно вграждане в темела на паметта. Огнените цветове на онзи далечен фолклорен фестивал погълнаха безвъзвратно петминутната ми страст по непознатия. Бях само на четиринадесет и изобщо не подозирах, че в неравноделния ритъм на ранната си, прощъпулна поезия съм запечатала прозрение за неизлечимата ми принадлежност към своите:
„Шушнат си тополите под есенни звезди.
Мисъл неспокойна, челото ми бразди.
Обичам ли? Обичаш ли? Кажи ми, кой-кого?
И чувствам, че повлича ме вечното хоро.“
Вечното хоро
То е невидимия ток на живота, който ни нанизва в човешка броеница, разпростряла родовите си кръгове през времена и континенти. В природната логика на битието, което ни превръща от наследници в предци. За да могат тези, които идват след нас, да се учат от стъпките ни, защото няма друго, което да оставим след себе си, освен любопитството към света и мечтата да поведем хорото в личната си, успешна посока.
- Винаги съм искала да си направя снимка в народна носия – споделям с Елена Роблес, хореограф на Българското училище към Посолството, Лондон, родопчанка, вкоренена във фолклора и традициите – Това ще бъде документ за моята идентичност.
- Заповядай на петдесетгодишния юбилей на клуб „Балканско оро“ в Оксфорд – кани ме тя – може би ще научиш нещо ново за себе си...
Елена ме очаква на паркинга пред залата - красива българка в родопска носия, огряна от възхитено, английско слънце.
- Побързай – нетърпелива е тя – хорото вече започна...
Балканско оро
Не мога да повярвам, че в сърцето на академичния Оксфорд, сред библиотечната тишина на колежите, Балканите кънтят, окуражавани от толкова силна и вярна любов! Тук, в наниз от радости, скърби, крамоли и помирения звучи българо-сръбско-румънската душевност на полуострова. Нашенски оркестър напето превръща изконните ритми в движение, в контакт на световете, зажаднели за уникалност, напук на съвременното уеднаквяване. „Балканско оро“ в болшинството си е англонационална общност, изпъстрена с приказливо българско присъствие и искрен смях от дома. Няма възрастови граници. Всъщност, изобщо няма граници, защото в енергийната вълна на хорото се вливат всички възрасти и езици, съдби и изпитания, завихрени в стремежа да бъдат заедно, ръка в ръка, в настъпателни стъпки срещу самотата, отчуждението и дори, смъртта. Събира ги вулканичната виталност на балканската музика, предсловесната емоция на вечните човешки страсти, изразени в ритъм и танц – лични и всеобщи до безкрайност. Феноменът на този клуб по сърдечност е в липсата на амбиции за сценични победи. Единственото желание на членовете му е необходимостта от празник в името на няколкочасово, зареждащо и възкресяващо хоро. Начело, в багрената редица от танцьори, облечени в автентични балкански носии застава
Роджър
Един от най-старите членове на сдружението, той повежда бавно, както подхожда на предтеча, пред почтителното очакване на многобройните последователи. Първият кръг на хоровода прилича на урок по приемственост. Стъпките са точни, в мярата на традицията, която настоява за повторяемост. Непроменимо уважение към завещанието на Балканите. По-късно научавам, че Роджър буквално е бил изтръгнат от смъртта, след прекаран тежък инсулт, благодарение на българската народна музика. Без семейство и близки, той се посвещава на нея. За него, тя се превръща в мотивация да продължава напред. И съвсем логично го връща сред приятелите му от „Балканско оро“, където всяка седмица му прелива жизненост чрез своите ритми. Сядам до него и двамата започваме да разглеждаме обемист албум с фотографии. Снимковата история на клуба. Говоря повече аз, защото гласът на Роджър е засегнат след преживяното изпитание. Казвам му къде съм родена в България и забелязвам искри в потъмнелите му очи :
- Оби-чам Ве-ли-ко Тър-но-во – на срички произнася той – Кра-си-во! Чу-дес-на ра-ки-я!
Цялата смях и неизтощима енергия, към нас се приближава
Сали
Кани ме да се хвана на хорото, а после ме успокоява, че ще ми покаже сложните стъпки. Не бива да се притеснявам. Тук никой не е дошъл научен. Важно е само да поискаш и да се скачиш към другите. Магическата музика сама те води, поглъща, преражда... Питам я откъде англичаните знаят и изпълняват с точност толкова много нашенски хора.
- Как откъде? – удивява се Сали – От България, разбира се! Всяка година пътуваме дотам, посещаваме фолклорни фестивали и заснемаме на видео танците, които се играят. После, у дома, в Оксфорд, разучаваме всеки детайл, връщаме кадрите стотици пъти, докато усвоим специфичните техники на изпълнението. Не винаги имаме късмета да ни обучават професионалисти. Затова разпределяме отговорността помежду си. Самоуки сме, но не си позволяваме да променяме нищо. Иначе се нарушава уникалността.
Мило отечество, колко пъти, ние българите, твоите деца, сме се заклевали, че те обичаме и пак сме предавали щедростта ти, заслепени от чуждото? И кой ни излъга, че изоставената самобитност по право ни принадлежи? В този миг, в глобализираното ми съзнание се прокрадва прозрението, че за наследници на големите съкровища остават само най-достойните. Синовете и дъщерите на духа, нямат нужда от кръвна връзка.
- Аз съм на седемдесет години – продължава Сали. – Всяка сутрин карам велосипед и изминавам задължително по двадесет километра. Занимавам се и с грънчарство. Преди няколко години обиколих Тибет с раница на гръб. Това лято е ред на Рила планина. Двете с Елена ще пътешестваме пеша по нейните склонове. Нямам търпение да видя езерата и да усетя естествения източник на вашата музика.
Наблюдавам като хипнотизирана младежката, жилава фигура на тази жена. Та тя е по-здрава от мнозина и тялом, и духом. Цялото и същество излъчва радост, която прелива, озарява и ласкаво превзема света.
- Никога не съм виждала такива носии – започвам да разпитвам с нарастваща ревност – и тях ли купувате от Балканите? Не ми приличат на костюми от танцови ансамбли. Тези, с които сте облечени са някак си...
- Истински? – смее се
Джил,
мълчалива слушателка на разговора ни досега. – Нека аз да ви разкажа за това – предлага тя – Моята история също е интересна. Когато бях на шест години, родителите ми ме изпратиха на гости при роднини в едно малко селце на границата между Сърбия и Македония. Не говорех езика и единствения начин да установя контакт с близките си беше чрез наблюдение на техните дрехи и обичаи. Тогава за пръв път ме облякоха в детска носия. Оттогава не спирам да си купувам фолклорни костюми, изработени от истински баби ( тя казва думата на български ), а езикът на народната музика замести майчиния ми завинаги. Може би така е по-добре. С толкова много хора сега се разбираме на него. Без думи. Музика и костюми. Така животът е по-красив.
Пред очите ми играят хоро цветовете на дома. Виждали ли сте женска риза, извезана с червени, копринени къщи? А вълнени калцуни, обшити с морски вълни? Знаете ли, че християнският сукман от Балканите е естествено бял, направен от плъст – пресована вълна с дебелината на палец? И че е бил носен и в студ и в жега, по жътва, по Коледа, в миналото от всички невести, а днес, навярно само в Оксфорд, съживен и осиновен от чуждата любов?
- Защо разпитвате за всичко в детайли с такъв огромен интерес ? – пита
Катрин
- Извинете, че се присъединявам към разговора ви, но ми стана любопитно.
- Защо ли? – откликвам аз – Защото веднъж, заровена в търсене на някаква статистика в Интернет попаднах на снимка, без надпис отдолу. Беше нива, отделена от хоризонта с пресъхнала дървена ограда. Такъв чернозем съм виждала само у дома. Бях сигурна, че това е българска земя. Нещо, отвъд разума и логиката, ми го подсказа. Започнах ново търсене и скоро се свързах с автора на фотографията. Оказах се права. Беше българин, заснел нивата след последната оран на дядо си. Човекът, въпреки напредналата си възраст, не искал да остави бащиното наследство да пустее. После починал. След себе си оставил дълбоки, самотни бразди. Оттогава се опитвам да откривам невидимата България. Днес я намирам и сред вас.
- Завиждам ви! – прошепва Катрин – Аз не съм способна да изпитвам такива чувства. По произход, навярно трябва да съм украинка, защото такава е била националността на родителите ми, преди да емигрират в Америка. Но те никога не разрешиха на брат ми и мен да научим и дума от родния си език. Не получих и тяхното позволение да се върна в родината им, за да се запозная с нашите близки. Това остана табу до смъртта на мама и татко. Когато на средна възраст осъзнах, че зад фасадата да бъдеш американец няма нищо друго освен кока кола и Макдоналдс, аз дойдох да живея в Англия. В момента съм на шестедест години. През 2009 най-сетне дръзнах да наруша семейната забрана и заминах за Украйна. Знаех само името на селото, където са родени и отраснали родителите ми, както и името на едната ми баба. Там, съвсем на границата с Полша, не открих никой с моята фамилия. Единствено в старинната църквичка на хълма намерих името на баба, гравирано в каменна надгробна плоча. Това е всичко, което мога да нарека родина. „Балканско оро“ ми замества останалото.
Оркестърът плисва поток от звуци сред разговора ни. „Македонско девойче, китка шарена...“ В средата на сакралния кръг е застанал тринадесетгодишния
Нино Николков
и свири на цигулковата си душа като вятър в дръвче, присадено от Балканите. Хорото ни поема в нескончаемия си прилив. Нота по нота, звук по звук, осиновената българщина приема и мен. Без уговорки и уверения в любов. Само с вярата, че ръката, която държа в своята, никога няма да ме пусне.
Здравка Владова-Момчева
„Шушнат си тополите под есенни звезди.
Мисъл неспокойна, челото ми бразди.
Обичам ли? Обичаш ли? Кажи ми, кой-кого?
И чувствам, че повлича ме вечното хоро.“
Вечното хоро
То е невидимия ток на живота, който ни нанизва в човешка броеница, разпростряла родовите си кръгове през времена и континенти. В природната логика на битието, което ни превръща от наследници в предци. За да могат тези, които идват след нас, да се учат от стъпките ни, защото няма друго, което да оставим след себе си, освен любопитството към света и мечтата да поведем хорото в личната си, успешна посока.
- Винаги съм искала да си направя снимка в народна носия – споделям с Елена Роблес, хореограф на Българското училище към Посолството, Лондон, родопчанка, вкоренена във фолклора и традициите – Това ще бъде документ за моята идентичност.
- Заповядай на петдесетгодишния юбилей на клуб „Балканско оро“ в Оксфорд – кани ме тя – може би ще научиш нещо ново за себе си...
Елена ме очаква на паркинга пред залата - красива българка в родопска носия, огряна от възхитено, английско слънце.
- Побързай – нетърпелива е тя – хорото вече започна...
Балканско оро
Не мога да повярвам, че в сърцето на академичния Оксфорд, сред библиотечната тишина на колежите, Балканите кънтят, окуражавани от толкова силна и вярна любов! Тук, в наниз от радости, скърби, крамоли и помирения звучи българо-сръбско-румънската душевност на полуострова. Нашенски оркестър напето превръща изконните ритми в движение, в контакт на световете, зажаднели за уникалност, напук на съвременното уеднаквяване. „Балканско оро“ в болшинството си е англонационална общност, изпъстрена с приказливо българско присъствие и искрен смях от дома. Няма възрастови граници. Всъщност, изобщо няма граници, защото в енергийната вълна на хорото се вливат всички възрасти и езици, съдби и изпитания, завихрени в стремежа да бъдат заедно, ръка в ръка, в настъпателни стъпки срещу самотата, отчуждението и дори, смъртта. Събира ги вулканичната виталност на балканската музика, предсловесната емоция на вечните човешки страсти, изразени в ритъм и танц – лични и всеобщи до безкрайност. Феноменът на този клуб по сърдечност е в липсата на амбиции за сценични победи. Единственото желание на членовете му е необходимостта от празник в името на няколкочасово, зареждащо и възкресяващо хоро. Начело, в багрената редица от танцьори, облечени в автентични балкански носии застава
Роджър
Един от най-старите членове на сдружението, той повежда бавно, както подхожда на предтеча, пред почтителното очакване на многобройните последователи. Първият кръг на хоровода прилича на урок по приемственост. Стъпките са точни, в мярата на традицията, която настоява за повторяемост. Непроменимо уважение към завещанието на Балканите. По-късно научавам, че Роджър буквално е бил изтръгнат от смъртта, след прекаран тежък инсулт, благодарение на българската народна музика. Без семейство и близки, той се посвещава на нея. За него, тя се превръща в мотивация да продължава напред. И съвсем логично го връща сред приятелите му от „Балканско оро“, където всяка седмица му прелива жизненост чрез своите ритми. Сядам до него и двамата започваме да разглеждаме обемист албум с фотографии. Снимковата история на клуба. Говоря повече аз, защото гласът на Роджър е засегнат след преживяното изпитание. Казвам му къде съм родена в България и забелязвам искри в потъмнелите му очи :
- Оби-чам Ве-ли-ко Тър-но-во – на срички произнася той – Кра-си-во! Чу-дес-на ра-ки-я!
Цялата смях и неизтощима енергия, към нас се приближава
Сали
Кани ме да се хвана на хорото, а после ме успокоява, че ще ми покаже сложните стъпки. Не бива да се притеснявам. Тук никой не е дошъл научен. Важно е само да поискаш и да се скачиш към другите. Магическата музика сама те води, поглъща, преражда... Питам я откъде англичаните знаят и изпълняват с точност толкова много нашенски хора.
- Как откъде? – удивява се Сали – От България, разбира се! Всяка година пътуваме дотам, посещаваме фолклорни фестивали и заснемаме на видео танците, които се играят. После, у дома, в Оксфорд, разучаваме всеки детайл, връщаме кадрите стотици пъти, докато усвоим специфичните техники на изпълнението. Не винаги имаме късмета да ни обучават професионалисти. Затова разпределяме отговорността помежду си. Самоуки сме, но не си позволяваме да променяме нищо. Иначе се нарушава уникалността.
Мило отечество, колко пъти, ние българите, твоите деца, сме се заклевали, че те обичаме и пак сме предавали щедростта ти, заслепени от чуждото? И кой ни излъга, че изоставената самобитност по право ни принадлежи? В този миг, в глобализираното ми съзнание се прокрадва прозрението, че за наследници на големите съкровища остават само най-достойните. Синовете и дъщерите на духа, нямат нужда от кръвна връзка.
- Аз съм на седемдесет години – продължава Сали. – Всяка сутрин карам велосипед и изминавам задължително по двадесет километра. Занимавам се и с грънчарство. Преди няколко години обиколих Тибет с раница на гръб. Това лято е ред на Рила планина. Двете с Елена ще пътешестваме пеша по нейните склонове. Нямам търпение да видя езерата и да усетя естествения източник на вашата музика.
Наблюдавам като хипнотизирана младежката, жилава фигура на тази жена. Та тя е по-здрава от мнозина и тялом, и духом. Цялото и същество излъчва радост, която прелива, озарява и ласкаво превзема света.
- Никога не съм виждала такива носии – започвам да разпитвам с нарастваща ревност – и тях ли купувате от Балканите? Не ми приличат на костюми от танцови ансамбли. Тези, с които сте облечени са някак си...
- Истински? – смее се
Джил,
мълчалива слушателка на разговора ни досега. – Нека аз да ви разкажа за това – предлага тя – Моята история също е интересна. Когато бях на шест години, родителите ми ме изпратиха на гости при роднини в едно малко селце на границата между Сърбия и Македония. Не говорех езика и единствения начин да установя контакт с близките си беше чрез наблюдение на техните дрехи и обичаи. Тогава за пръв път ме облякоха в детска носия. Оттогава не спирам да си купувам фолклорни костюми, изработени от истински баби ( тя казва думата на български ), а езикът на народната музика замести майчиния ми завинаги. Може би така е по-добре. С толкова много хора сега се разбираме на него. Без думи. Музика и костюми. Така животът е по-красив.
Пред очите ми играят хоро цветовете на дома. Виждали ли сте женска риза, извезана с червени, копринени къщи? А вълнени калцуни, обшити с морски вълни? Знаете ли, че християнският сукман от Балканите е естествено бял, направен от плъст – пресована вълна с дебелината на палец? И че е бил носен и в студ и в жега, по жътва, по Коледа, в миналото от всички невести, а днес, навярно само в Оксфорд, съживен и осиновен от чуждата любов?
- Защо разпитвате за всичко в детайли с такъв огромен интерес ? – пита
Катрин
- Извинете, че се присъединявам към разговора ви, но ми стана любопитно.
- Защо ли? – откликвам аз – Защото веднъж, заровена в търсене на някаква статистика в Интернет попаднах на снимка, без надпис отдолу. Беше нива, отделена от хоризонта с пресъхнала дървена ограда. Такъв чернозем съм виждала само у дома. Бях сигурна, че това е българска земя. Нещо, отвъд разума и логиката, ми го подсказа. Започнах ново търсене и скоро се свързах с автора на фотографията. Оказах се права. Беше българин, заснел нивата след последната оран на дядо си. Човекът, въпреки напредналата си възраст, не искал да остави бащиното наследство да пустее. После починал. След себе си оставил дълбоки, самотни бразди. Оттогава се опитвам да откривам невидимата България. Днес я намирам и сред вас.
- Завиждам ви! – прошепва Катрин – Аз не съм способна да изпитвам такива чувства. По произход, навярно трябва да съм украинка, защото такава е била националността на родителите ми, преди да емигрират в Америка. Но те никога не разрешиха на брат ми и мен да научим и дума от родния си език. Не получих и тяхното позволение да се върна в родината им, за да се запозная с нашите близки. Това остана табу до смъртта на мама и татко. Когато на средна възраст осъзнах, че зад фасадата да бъдеш американец няма нищо друго освен кока кола и Макдоналдс, аз дойдох да живея в Англия. В момента съм на шестедест години. През 2009 най-сетне дръзнах да наруша семейната забрана и заминах за Украйна. Знаех само името на селото, където са родени и отраснали родителите ми, както и името на едната ми баба. Там, съвсем на границата с Полша, не открих никой с моята фамилия. Единствено в старинната църквичка на хълма намерих името на баба, гравирано в каменна надгробна плоча. Това е всичко, което мога да нарека родина. „Балканско оро“ ми замества останалото.
Оркестърът плисва поток от звуци сред разговора ни. „Македонско девойче, китка шарена...“ В средата на сакралния кръг е застанал тринадесетгодишния
Нино Николков
и свири на цигулковата си душа като вятър в дръвче, присадено от Балканите. Хорото ни поема в нескончаемия си прилив. Нота по нота, звук по звук, осиновената българщина приема и мен. Без уговорки и уверения в любов. Само с вярата, че ръката, която държа в своята, никога няма да ме пусне.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 6 July 2011
Моля, отнесете боклука си вкъщи!
/На Шотландия с любов/
- Желаете ли омлет от яйца на токачки с домашен бекон и пържени пресни гъби?
Ан Мейсън, изрядна английска собственичка на кокетен „Бед енд брекфаст“ хотел в сърцето на планинска Шотландия, застава в почтително очакване на поръчката ни. Закуската е инсценирана в остъклена блестяща веранда, обградена със сочни цветя и хипнотично езеро, излегнато отвъд пътя, като дух на змей в магическо огледало. Викторианско – бабешки лукс, наситен със статуетки на котки, тапети на цветя и мини-библии във всяка стая, дисциплинира тишината наоколо. Всичко е премерено до съвършенство. И кратката, изчистена от емоции туристическа информация, изрецитирана от домакинята, и чадърите, гумените ботуши, и бастуните под наем, подредени в антрето за гости. Сред аромата на кафе и печени наденички, беглецът – посетител усеща как добрата стара Англия е пропълзяла дори дотук – безмълвно, безмилостно и... Безвъзвратно? Платеното гостоприемство е полезно. То никога няма да те изненада с излишни очаквания. Под неговото имперско годсподство светът се смалява в размер на кичозен сувенир.
А иначе, навън, денят предявява наследствените си права над Шотландия с кръговратен непукизъм и смело сърце. Леки, тюлени салфетки мъгла полягат грациозно по драконовия гръб на водите, повлекли вековната си орисия към стоическото търпение на брега. Сребърна риба – оживелият меч на крал Артур – разцепва платинена вълна и потъва в дълбокото, заплетена в мечта за легенда, отдавна излиняла от преразказване. Луксозни яхти заравняват повърхността и разпенват нови следи във времето. Къси, повторяеми, високоплатени удоволствия от каталога за постижими чудеса, на една ръка разстояние от джоба на всеки, готов да се превъплъти в господин за един ден.
Но всичко това ми е духовно недостатъчно. Аз съм невеществен консуматор. И плащам само с усмивки или сълзи. Пътят ме поглъща в антрацитната си артерия. Широка, едрогърба планина, оседлана в прокъсано от слънце небе, язди редом с любопитството ми. Кристални потоци разпускат мокри коси по мъхнати скали. Потъмнели гробища на древни кланове примамват с презрителен кикот на съчки и вятър. Животът, изоставен в обезлюдяване владее мълчаливите пространства на Високите земи. Тук е ничия територия. Обозначена за преминаващите през самотата на Шотландия, тя се затваря след тях в зеленото си сурово девство. Душата на тази страна е непревземаема. Нещо диво, неопитомено в билковия и аромат очарова пришелеца с тънка, мистична заблуда. Неочаквано осъзнавам, че съм допусната дотук, поради щедрата милост на планината, която няма какво да губи от транзита на възхитената ми преходност. Че на мен се полага само туризъм в спомените, след мимолетното пътуване по каменната и красота.
Лох Ломънд разлива примамната си широта пред очите ми като писта към вечността. Оловната, оглушително тиха повърхност на езерото слага край на всички възможни човешки емоции. Една поглъщаща равносметка преди съдбовния избор между живота или смъртта. Правата на хоризонта е граница между двете - острие на съществуването, блеснало в слънцето с питаща, кинжална простота.
Снажен шотландец, облечен в килт, се навежда и докосва с длан непроницаемите води. Жестът му изглежда религиозно – почтителен, като обряд, прероден заедно с дъбовата му снага през келтската плетеница от предци, осмислили присъствието му тук и сега.
- Студено ли е – задавам глупавия си възпитан въпрос, за да се отърся от магнетичното привличане на стиксовите дълбини.
- Не – отговаря той – съживяващо е! Трябваше да обиколя света, за да осъзная колко много съм искал да се завърна у дома!
После мълчаливо посочва към табелата на хълма. Съобразена с правилата на цивилизования туризъм тя гласи : "Моля, отнесете боклука си в къщи!"
- Ако знаете само колко боклук съм си донесъл от чужбина! – смее се непознатият.
Ами аз какво да кажа? Нарамила личното си бунище, тръгвам обратно към Англия. Всичкото ще го оставя там. Преди да пристъпя на Континента. Преди да прекрача прага на Балаканите.
Край
Здравка Владова Момчева
Wednesday, 22 June 2011
Магарешки бодли и юнашко гостоприемство
/На Шотландия с любов/
Случвало ли ви се е да откриете изяществото на цвете в настръхналата предпазливост на някой бодил? А хрумвало ли ви е прозрението, че даже и розата е трън, сътворен за красива самоотбрана срещу ненаситната естетика на света, този сантиментален убиец на платоническата любов с помощта на букети и бутилки шампанско? Странна работа! Въпреки „поясите на целомъдрието“, набучкани под формата на иглички по цветните стебла , никоя хубавица от Евините времена та до днес, не се е оплакала от розово убожадне. Нещо повече! Продължават да се раждат деца и то с такава скорост, и количества, че социалните фондове се задъхват!
Ами какво става, когато пред бирената нега на погледа ти пръкне някой магарешки бодил? Сочен, нахален и напръхнал , че на всичкото отгоре и варакосан в златисто, подобно конски пискюл за сватба? Същи шотландец на опашка за пиене в кръчма , нанизан и засмукан като репей в бара, съвсем в стила на опасващите го тапети, натежали от тръни, сякаш рисувани с уиски! Притисната в непрощаващата прегръдка на „Гилдфорд армс“, аз се задъхвам от впечатления и пъстроти, пръснати по килтове и премени, накиснати в сумрака на алкохолно злато. Атмосферата на „Кафе рояле“ просмуква привързаност към всички. Тук ставаш единбургчанин, изплувал от сивотата в чистилището на бодливите, вълнени цветове, букнали в приглушено разточителство. Карета и шалове в уютна ракла, претъпкана с отлежали бутилки, искрящи кристални чаши и ръце, отрупани с причудливи бижута. Едно експонатно събиране на живота, дискретен изблик на радостта, че си тук, че те има, че усещаш, вкусваш, говориш, показваш и събираш погледи, любопитство и одобрение.
- Внимавай с показността на шотландците – искрено загрижена ме предупреждава в спомена Мери Макмърфи, ортодоксална англичанка, неразумно поддала се на брак с хайлендър, същият, на който тя нищо не му разбира,въпреки , че са женени от десет години и имат три дъщери – Тези хора могат тотално да те подведат с начина си на обличане! Дори да нямат и пени в банката, така ще се издокарат с единствения си чифт скъпи дрехи, че направо ще ги помислиш за богаташи! И на какво отгоре се перчат? Вместо да инвсестират хиляда лири в лизинг за нова кола, те си купуват пълна фолклорна униформа за тези пари, моля ти се! И моят Хамиш е същият. Отгоре натруфен като паун, а под оперението, усукан и див , като...
... магарешки бодил , отговарям в мислите си с ветровита усмивка. Този трън е цвете мъжко, юнашко, драга ми Мери! Него не можеш да го откъснеш току така, само с гола ръка, скъпа. Нито с дебитната ръкавица на спестовната си карта, мила моя. Нужна ти е безжичната вибрация на душата , включена право в Бога. И още, пурпурното превъзходство на аристократа, останал без стотинка , само с едната му харизма – да възхищава света.
- Откъде мога да си закупя за спомен кристална чаша с гравиран магарешки бодил? – питам бармана, развихрен сред ейлова пяна като в едно шотландско, бирено сътворение на вселената.
- Задръжте тази – казва той - нека да ви напомня за „Кафе Рояле“. Виждам, че сте впечатлена от уникалността. Забелязах пръстена ви. Личи си, че е направен специално за вас. Нека позная, вие произхождате от народ, който обича непреходното. Като спиралата на слънцето, пропълзяла по кожата на нежната ви ръка. Може ли да я целуна?
Защо се оставям да ме превземеш, Единбург? Защо въпреки дрънчащите пранги на правилата, ръждиви и болезнени , заземяващи и вкопаващи в битието, аз искам да полетя? Както някога, на двадесет години, без да ми пука за гравитацията и без да ми дреме, че после, при кацането, може да цопна в студения дъжд на някой самотен остров?
- Извинявайте, че местата за паркиране около парламента ни са строго охранявани днес – напява с мечешко добродушие грамадният полицай пред шотландското народно събрание
- Отгоре ни инструктираха, че след десет минути в столицата пристига на посещение Дукесата на Корнуел, по-известна като Камила. Но вие не се притеснявайте. Радваме се, че желаете да посетите сградата. Заповядайте! Вратите са широко отворени.
И аз заповядам. И влизам усмихната в юнашкото сърце на Шотландия. И се сливам с душата и – огрубяла от нежност, обагрена в игленосинята кръв на бодила.
Следва продължение...
Здравка Владова-Момчева
Ами какво става, когато пред бирената нега на погледа ти пръкне някой магарешки бодил? Сочен, нахален и напръхнал , че на всичкото отгоре и варакосан в златисто, подобно конски пискюл за сватба? Същи шотландец на опашка за пиене в кръчма , нанизан и засмукан като репей в бара, съвсем в стила на опасващите го тапети, натежали от тръни, сякаш рисувани с уиски! Притисната в непрощаващата прегръдка на „Гилдфорд армс“, аз се задъхвам от впечатления и пъстроти, пръснати по килтове и премени, накиснати в сумрака на алкохолно злато. Атмосферата на „Кафе рояле“ просмуква привързаност към всички. Тук ставаш единбургчанин, изплувал от сивотата в чистилището на бодливите, вълнени цветове, букнали в приглушено разточителство. Карета и шалове в уютна ракла, претъпкана с отлежали бутилки, искрящи кристални чаши и ръце, отрупани с причудливи бижута. Едно експонатно събиране на живота, дискретен изблик на радостта, че си тук, че те има, че усещаш, вкусваш, говориш, показваш и събираш погледи, любопитство и одобрение.
- Внимавай с показността на шотландците – искрено загрижена ме предупреждава в спомена Мери Макмърфи, ортодоксална англичанка, неразумно поддала се на брак с хайлендър, същият, на който тя нищо не му разбира,въпреки , че са женени от десет години и имат три дъщери – Тези хора могат тотално да те подведат с начина си на обличане! Дори да нямат и пени в банката, така ще се издокарат с единствения си чифт скъпи дрехи, че направо ще ги помислиш за богаташи! И на какво отгоре се перчат? Вместо да инвсестират хиляда лири в лизинг за нова кола, те си купуват пълна фолклорна униформа за тези пари, моля ти се! И моят Хамиш е същият. Отгоре натруфен като паун, а под оперението, усукан и див , като...
... магарешки бодил , отговарям в мислите си с ветровита усмивка. Този трън е цвете мъжко, юнашко, драга ми Мери! Него не можеш да го откъснеш току така, само с гола ръка, скъпа. Нито с дебитната ръкавица на спестовната си карта, мила моя. Нужна ти е безжичната вибрация на душата , включена право в Бога. И още, пурпурното превъзходство на аристократа, останал без стотинка , само с едната му харизма – да възхищава света.
- Откъде мога да си закупя за спомен кристална чаша с гравиран магарешки бодил? – питам бармана, развихрен сред ейлова пяна като в едно шотландско, бирено сътворение на вселената.
- Задръжте тази – казва той - нека да ви напомня за „Кафе Рояле“. Виждам, че сте впечатлена от уникалността. Забелязах пръстена ви. Личи си, че е направен специално за вас. Нека позная, вие произхождате от народ, който обича непреходното. Като спиралата на слънцето, пропълзяла по кожата на нежната ви ръка. Може ли да я целуна?
Защо се оставям да ме превземеш, Единбург? Защо въпреки дрънчащите пранги на правилата, ръждиви и болезнени , заземяващи и вкопаващи в битието, аз искам да полетя? Както някога, на двадесет години, без да ми пука за гравитацията и без да ми дреме, че после, при кацането, може да цопна в студения дъжд на някой самотен остров?
- Извинявайте, че местата за паркиране около парламента ни са строго охранявани днес – напява с мечешко добродушие грамадният полицай пред шотландското народно събрание
- Отгоре ни инструктираха, че след десет минути в столицата пристига на посещение Дукесата на Корнуел, по-известна като Камила. Но вие не се притеснявайте. Радваме се, че желаете да посетите сградата. Заповядайте! Вратите са широко отворени.
И аз заповядам. И влизам усмихната в юнашкото сърце на Шотландия. И се сливам с душата и – огрубяла от нежност, обагрена в игленосинята кръв на бодила.
Следва продължение...
Здравка Владова-Момчева
Sunday, 12 June 2011
Душата също има нужда от пространство
/На Шотландия, с любов/
Обичам пътищата. Те са като живота. Въпреки дължината си, отминават и навъртат километрите - години, които само можеш да усетиш, според тежестта на натрупаната умора. Важно е да избереш посоката. А дали тя е правилната разбираш в момента на пристигането, когато пред теб се ширва желаната дестинация, пълна с добри и лоши изненади, с предстоящи спомени и вълнуващи мигове. Като бъдещето, заради което всички дръзваме да се надяваме, че ще бъде щастливо, без да прозираме, че то е само още една неосъзната неизвестност.
И така, в гъмжащата лотария на битието, аз избирам Шотландия, водена от умереното любопитство на играча, който залага всяка седмица с тайната надежда, че ще получи награда.А аз имам нужда от нея. Точно сега, когато същността ми се е претъпкала като износен сак, пълен със задължения. Смачканите дрехи на голата истина, че душата също има нужда от пространство...
- Ноо защоо бъързате тоолкова да разглеедате Единбуург веднаага – проточва вокалите във въпроса си собственикът на хотела – изпиийте еедно кафе в рестораанта ми, градъът няма да ви избяяга. Еето, аз доййдох туук прееди триййсет годиини и всее ооще не мога да сии тръъгна.
Мъркащите нотки в гласа му, както и излъчването на любовник в оставка от ерата на Фелини, размекват забравена леност в стриктния ми туристически ентусиазъм. Обстановката на временното ми обиталище ме обгръща с ориенталски лукс, където от гоблените по стените персийски волооки красавици съблазняват доверчиви султани сред джунглови арабески от сладострастни рози. Изкушена, но не и разколебана, отклонявам поканата на домакина с придобита английска учтивост. Не искам да потъна зад балдахините на Шехерезада, а да усетя града. Точно да го усетя, защото очите поглъщат гледките, но само сърцето разбира истинските им послания. Също като в онази кратка притча, която ми разказа един приятел, родом от тукашните земи. Истинският шотландец притежава три килта. Един за лов, втори за прием в обществото и трети, невидим, с който обгръща душите на тези, които е обикнал. Дали ще заслужа прегръдката на третия килт?
Единбург се изправя пред мен – готическо каменно наслоение, с просмукан в стените въглищен прах – неизлечима следа от гигантската кихавица на времето. А то сякаш е забавило своя ход, уморено да атакува, превзема и руши тази сурова, устойчива, монументална красота, създадена не за слънчева ласка, а за ледените длета на дъжда. Изкачвам улици като ждрела, окаменили в дълбокото вавилонските потоци от възхитени туристи. Уютът на камъка може да се усети само, когато той те подслонява в защита – от вятъра и студа, от безмилостната логика на живота на север. И само в редките мигове, когато лимоненото слънце смекчава отбраната на рицарските фасади, пред очите на южняка блесва хубостта на живите им обитатели – шотландците - одухотворили гените на древните си предци. Червено уиски в косите. Естеството на опияняващия цвят владее Високите земи.Червеното припламва из този невероятен, спокоен град, в изблик на страст по алените килтове, или просто като закачка със сивотата. Единбург е може би единствената столица в света, където мъжът в пола е на почит. Той е буквално навсякъде, млад или стар, странен мачо в плисирани карета сред унисекс тълпата, в която иначе практичните джинси, са само израз на безличността. Шотландецът обича да е чистокръвен. Да не се разделя с идентичността си. Да я продава на другите, да я трансформира в материи, цветове, вкусове, аромати и музика, които влюбват пришелеца в различността на местния човек, устоял на културната инвазия, политическия натиск, рецесията и уеднаквяването по единствения възможен начин – чрез запазване на духовното си пространство. Затова, имам усещането, че Единбург обгръща живота в себе си чрез третия, невидим килт, от притчата на моя приятел.
Непоклатимите паметници на шотландската духовност са имплантирани в снагата на столицата като органи в тялото на упорит гигант, който диша, привлича, приобщава и обича чрез тях глобализирания, задъхан и ненаситен свят, внезапно стъписан пред уникалната неотстъпчивост на този народ, който настоява да бъде само и единствено себе си.
Монументът, издигнат в памет на сър Уолтър Скот в сърцето на града, хипнотизира с размерите и пищността на архитектурните си детайли, полепнали като думи по сюжетната линия на обелиска, забил иглата на готическия си връх право в небесната божествена пета. Болезнено напомняне, че често страданието на една нация ражда колоси на словото. Че надеждата за жизненост е в преклонението пред колективната душа на рода, който излъчва своите избранници, за да го продължават в камък и дух напред във времето. В подножието на паметника е застанал мъж, в пълна шотландска носия. Той свири на гайда, чиито трънени звуци завладяват човешкото пространство. Оставям монета в краката му и моля за разрешение да го снимам за спомен.
- Откъде сте? - веднага пита мъжът.
- От България – отвръщам.
- Познавам този народ. Вие обичате музиката също като нас. Инструментът на който свирите и който прилича на нашия се нарича „дудек“, нали?
- Гайда – поправям го със смях – дудукът е свирка, а по гайдите май се падаме братовчеди.
- Ами добре дошли тогава! Радвам се, че сте тук. Къде искате да отидете?
- Навсякъде- казвам – нещо сме влюбени във вас – това заслужава едно добро питие, нали?
Шотландецът се засмива, целия гърло и карета, прегръща ме през рамо и посочва зад ъгъла:
- Горещо ви препоръчвам „Гилдфорд Армс“ – най-известната кръчма в града. Ние, местните, тайно си я наричаме „Кафе Рояле“ и каним там само онези, които сме обикнали.
Загърната в невидимия килт на Шотландия, аз се усмихвам. Единбург ми проговори.
Следва продължение.
Здравка Владова-Момчева
И така, в гъмжащата лотария на битието, аз избирам Шотландия, водена от умереното любопитство на играча, който залага всяка седмица с тайната надежда, че ще получи награда.А аз имам нужда от нея. Точно сега, когато същността ми се е претъпкала като износен сак, пълен със задължения. Смачканите дрехи на голата истина, че душата също има нужда от пространство...
- Ноо защоо бъързате тоолкова да разглеедате Единбуург веднаага – проточва вокалите във въпроса си собственикът на хотела – изпиийте еедно кафе в рестораанта ми, градъът няма да ви избяяга. Еето, аз доййдох туук прееди триййсет годиини и всее ооще не мога да сии тръъгна.
Мъркащите нотки в гласа му, както и излъчването на любовник в оставка от ерата на Фелини, размекват забравена леност в стриктния ми туристически ентусиазъм. Обстановката на временното ми обиталище ме обгръща с ориенталски лукс, където от гоблените по стените персийски волооки красавици съблазняват доверчиви султани сред джунглови арабески от сладострастни рози. Изкушена, но не и разколебана, отклонявам поканата на домакина с придобита английска учтивост. Не искам да потъна зад балдахините на Шехерезада, а да усетя града. Точно да го усетя, защото очите поглъщат гледките, но само сърцето разбира истинските им послания. Също като в онази кратка притча, която ми разказа един приятел, родом от тукашните земи. Истинският шотландец притежава три килта. Един за лов, втори за прием в обществото и трети, невидим, с който обгръща душите на тези, които е обикнал. Дали ще заслужа прегръдката на третия килт?
Единбург се изправя пред мен – готическо каменно наслоение, с просмукан в стените въглищен прах – неизлечима следа от гигантската кихавица на времето. А то сякаш е забавило своя ход, уморено да атакува, превзема и руши тази сурова, устойчива, монументална красота, създадена не за слънчева ласка, а за ледените длета на дъжда. Изкачвам улици като ждрела, окаменили в дълбокото вавилонските потоци от възхитени туристи. Уютът на камъка може да се усети само, когато той те подслонява в защита – от вятъра и студа, от безмилостната логика на живота на север. И само в редките мигове, когато лимоненото слънце смекчава отбраната на рицарските фасади, пред очите на южняка блесва хубостта на живите им обитатели – шотландците - одухотворили гените на древните си предци. Червено уиски в косите. Естеството на опияняващия цвят владее Високите земи.Червеното припламва из този невероятен, спокоен град, в изблик на страст по алените килтове, или просто като закачка със сивотата. Единбург е може би единствената столица в света, където мъжът в пола е на почит. Той е буквално навсякъде, млад или стар, странен мачо в плисирани карета сред унисекс тълпата, в която иначе практичните джинси, са само израз на безличността. Шотландецът обича да е чистокръвен. Да не се разделя с идентичността си. Да я продава на другите, да я трансформира в материи, цветове, вкусове, аромати и музика, които влюбват пришелеца в различността на местния човек, устоял на културната инвазия, политическия натиск, рецесията и уеднаквяването по единствения възможен начин – чрез запазване на духовното си пространство. Затова, имам усещането, че Единбург обгръща живота в себе си чрез третия, невидим килт, от притчата на моя приятел.
Непоклатимите паметници на шотландската духовност са имплантирани в снагата на столицата като органи в тялото на упорит гигант, който диша, привлича, приобщава и обича чрез тях глобализирания, задъхан и ненаситен свят, внезапно стъписан пред уникалната неотстъпчивост на този народ, който настоява да бъде само и единствено себе си.
Монументът, издигнат в памет на сър Уолтър Скот в сърцето на града, хипнотизира с размерите и пищността на архитектурните си детайли, полепнали като думи по сюжетната линия на обелиска, забил иглата на готическия си връх право в небесната божествена пета. Болезнено напомняне, че често страданието на една нация ражда колоси на словото. Че надеждата за жизненост е в преклонението пред колективната душа на рода, който излъчва своите избранници, за да го продължават в камък и дух напред във времето. В подножието на паметника е застанал мъж, в пълна шотландска носия. Той свири на гайда, чиито трънени звуци завладяват човешкото пространство. Оставям монета в краката му и моля за разрешение да го снимам за спомен.
- Откъде сте? - веднага пита мъжът.
- От България – отвръщам.
- Познавам този народ. Вие обичате музиката също като нас. Инструментът на който свирите и който прилича на нашия се нарича „дудек“, нали?
- Гайда – поправям го със смях – дудукът е свирка, а по гайдите май се падаме братовчеди.
- Ами добре дошли тогава! Радвам се, че сте тук. Къде искате да отидете?
- Навсякъде- казвам – нещо сме влюбени във вас – това заслужава едно добро питие, нали?
Шотландецът се засмива, целия гърло и карета, прегръща ме през рамо и посочва зад ъгъла:
- Горещо ви препоръчвам „Гилдфорд Армс“ – най-известната кръчма в града. Ние, местните, тайно си я наричаме „Кафе Рояле“ и каним там само онези, които сме обикнали.
Загърната в невидимия килт на Шотландия, аз се усмихвам. Единбург ми проговори.
Следва продължение.
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)