Защото си изухме обувките!

Изуването на теория означава една много полезна практика! То дава възможност на изуващия се да се самопостави в позицията на ищец, на когото уж нищо не може да се откаже. Изуването демонстрира смирение, хрисимост и една изключтителна душевно-телесна мекота, която поставя отсрещната страна в позицията да те меси като тесто докато втасаш за идеята, че каквото и да получиш не е съвсем това, за което си се надявал, старал и изувал, с наивната вяра, че усилията ти няма да отидат напразно. Затова пък този, който ти дава нещото, придобива удовлетворението на изувач-благодетел, озарен от собствената си щедрост и милосърдие.

Тази житейска истина ме осени още в ранна възраст, когато с възпитателна цел ме изуваха всеки път, когато посещавах уютния, бездетен дом на стринка Латинка и стрико Дико, пълен с кукли, ковьорчета и вазички с изкуствени цветя, наблъскани чак до тавана в буржоазния зрак на обръшлянената им къща, накипрена като калдъръм-кокона баш до шекерджийницата на търновската чаршия. Там, в централната витрина на дъбовия старинен бюфет, обитаваше една целулоидна примадона в жълта рокля с тюлена гарнитура, коси от боядисана вълна и стъклени немигащи очи. Поразяващ идол за невинното ми въображение, хипнотизирано от възможността да го съзерцавам веднъж седмично, след като съм си изула обувките и обещала да пазя абсолютна тишина, докато възрастните си сърбат кафенцето и си приказват. Ужааасно се надявах някой ден да ми разрешат да подържа в ръце чудовищната красавица и затова се стараех да мълча като риба, да не дишам и колкото се може по-убедително да се сливам с порцелановите пастирки, джудженца, феички и тлъстички падушки (възглавнички), тирнати из кабинета в неподвижно очакване някой да поиграе с тях.

- Стринка Латинка много си го обичка това детенце! – елейно омазнява спомена ми охранения гласец на роднината – Ами че то направо е нямо! И как хубавичко си изува обувчицитеее, кажи Дико, не заслужава ли то едно подаръченце, а?

- Дха, дха, дха – възторжено грухва и стрико Дико, преливащ от отеснялото си кресло – кажи му да си затвори очичките и да си протегне ръчичките, че да го изненадаш.

Бързо покривам с клепачи прожекторите на детското си нетърпение, готови да стопят витрината с обожаемата цел. В златистото неведение на детството всичко е възможно! Дори шумоленето на жълта куклена коприна е в състояние да оживи мечтата в реалност.

- Пустият му вестник не ще да се загъва, тююююю да му се не види! - скрипва възмутената стринка Латинка – Я, я гледай, гледай вече детко, че то май няма смисъл да огъвам изненадата. Какви вестници имаше едно време, не вестници ами памук! И манджа да си покриеш с тях, и букли да си навиеш, па и да си позабършеш някои работи...

Отварянето на чифт малчугански очи може да доведе до облещване за цял живот! И, казвам ви, реакцията е необратима . Пред смаяния ми, размъглен от изумление поглед лъсва тумбест компотен буркан с три пръста вкорясало бяло сладко на дъното.

- От лани е, стриковата, ние с жената нещо му се назлъндисваме, ама баба ти каза, че го обичаш...

Понякога изуването може да бъде изтълкувано абсолютно погрешно.Ако имате, като мен, вродена склонност към бързо помъдряване, съветвам ви колкото се може по – скоро да се самоизтръгнете от отровното биле на детството и да се изувате само в краен случай! И то поне при петдесет процента сигурност, че ще получите точно онова, което искате! Уверявам ви, така се получава. Години по-късно, подгизнали от обезсърчителния английски дъжд, стоим със съпруга ми до паркирания бял мерцедес в двора на лелеяната къща в стил „тюдор“, която искаме да наемем. Обявената рента е доста висока и няма гаранция, че ще се ощастливим като временни жители в престижен квартал. Вратата дискретно се открехва и на прага, неочакваното въплъщение на надеждите ни се материализира в дългобрад благородно – старозаветен мюсюлманин, облечен в искрящо-бяла туника и кехлибарена броеница в ръка. Зад гърба му,във вътрешността, тюдорският стил на къщата просто отива на кино с вариации по приказките от хиляда и една нощ. Копринени розови тапети диплят драперии от тежки зелени завеси, а тумбести миндерлъци харемно приканват към леност и локумен мохабет. Сепнати, но не и разколебани, ние чинно се разделяме с обувките си в коридора, твърдо решени изуването ни този път да не бъде напразно.

- Откъде сте? – с благосклонно уважение в погледа пита собственикът на английската ни мечта.

- От България – честно започваме диалога ние.

- Ааааа, значи затова още от първия миг ви харесах – поглажда брада господинът – България е била част от Отоманската империя, ето защо сте толкова възпитани и си събухте обувките на влизане! В тази страна никой не благоволява да го прави. Но браво на вас! Научили сте се как да печелите сърцата на хората. Та казвате, че искате намаление на наема, така ли? Мисля, че ще се съглася, даааа, мисля, че ще се съглася...

Извод: Изуването на точното място и в точното време на глобално ниво, според скромния ми житейски опит означава:

- да получиш уж английска къща но с ориенталско обзавеждане;

- да се изчервиш от искрен комплимент, че уж си бил добре възпитан като поданик на султана;

И още:

- уж да си българин, обаче да си британец;

- уж да си британец, обаче да си българин;

- уж да си европеец, ама не дотам;

И най-вече:

- сериозно да се замислиш дали си струва да се изуваш следващия път, след като, всъщност, това е положението?!

Намигам ви! Чао!


Здравка Владова-Момчева

Двадесет и седем години по-късно/На Мария и Станимир Петкови/

- Петдесет хиляди за разширение на къщата, три хиляди за липосукция, десет хиляди за таксата на Тиъдър в Кеймбридж и две и петстотин за кола на старо за Илайза! Като си помисля колко финанси отиват по това мое семейство, изобщо не се учудвам защо Едмънд работи денонощно и нарича секретарката си „скъпа“. От това правене на пари всички понятия му се объркват. Не знае кога е в къщи и кога на работа. Няма да се учудя, ако ми поръча по домофона да му оставя кафето и пресата на бюрото в офиса някой ден.

Опънала хербарийно-изсушено бедро, Сара Пош центрира дискретната ни колегиална завист в златистия залез на неопределената си възраст. Разхлабените връзки на ненаситната и за доходи фамилия очевидно разбъркват калкулациите на иначе непоклатимото и его.

- Предстои ми толкова важна операция! Започнала съм да се окръглям в ханша, а за жени на моята възраст тези неща са болезнено неприемливи! Докато съм шефка на комитета по женски хокей на трева трябва да бъда в перфектна форма. Иначе как ще поддържам социалните си контакти? И как ще очаровам приятелите си? Важно е да им натискаш правилния бутон, ще знаеш! Иначе започват да ти се изплъзват. Като пеперуди, привлечени от нечия чужда светлина. Ти кога си заминаваш за България?

Аз ли? Колкото се може по-скоро! Нажежената кола поглъща километрите в бруталната слънчева лава на европейското лято. Някакво диво, неопитомимо ликуване първично завладява озверялото ми за хаос и цветове същество. Отвикналите ми от блясък и прах зеници алчно трупат впечатления, а пътищата вибрират като рокаджийски жици под неудържимия бяс на скоростта, оплетена в тържествуващия жаргон на свободата! Еееееееееееегати колко е яко да усетиш, че си жив! В отворената паст на възкресеното ми любопитство пропадат парчета от Алпите, плацикат ледникови езера, Италия се разтегля в спагетено-маслени магистрали. Светът се нагъчква в несмилаемо-пъстър порцион чак до пресъхналото дъно на душата ми, зейнала към България с неизстрелян в пространството крясък.

- Хайде бееее! Доживяхме да се видим!

Станимир ни нагърмява в прегръдка като бомба. От последната ни среща на абитуриентския бал в Търново са изминали двадесет и седем години. Мълчание, напоено с тиктакащи часовници, безсмислена рутина, малки радости, големи проблеми. Започване, напредване, застой, кръговрати. И после, миграция, емиграция, алиенация, профанация. Абсолютна обърквация! Незнам как да натисна правилния бутон? Как се управлява приятелство? И какво да кажа след океана от време пред локвата на една единствена сълза?

- Давай да се махаме от София! Да отиваме в Рила! Час по-скоро! Да си покараме с мастика битието под покрива на тази омиротворяваща планина!

Аз съм отново на шестнадесет години. Под електрическата крушка сред кичестата лозница думите ми полепват по звездите като полудели пеперуди. Двадесет и седем години в словесни кадри. Усмивки от старите ленти. Един недогледан сериал.

- И после, Красимир и аз се оженихме, роди се Пламена... Животът ни вкара в някаква логика.

- Трябва на всяка цена да опитате домашната ми лютеница – казва Мария, съпругата на Станимир – откога не сте яли домашна лютеница?

Скъпа Мария, никога не сме яли такава лютеница! Просто си нямаш идея какво означава да почерпиш приятелите си с бурканче сътворение. Сякаш в него е бръкнал Божият пръст, преди да нахрани гладните с хляб и риба.

Земя. Въздух. Огън. Вода. Четири елемента, чрез които съвземам истинската себе си под високото чело на Рила. И приятелство. Петият елемент на живота.

- Всичко е страхотно – възкликва Красимир – но имаме проблем с колата! Трябва да я оставим в София на поправка и да продължим към дома с автобус.

- Няма да се плашункате – намига Станимир – ще вземете моята кола. Нали трябва да отидете и до Бадевци, и до Търново, и до всички места, които обичате.

Точно така. И нали след двадесет и седем години все пак трябва да си припомним, че радостта от завръщането продължава, само защото това ни го е пожелал един приятел!

xхх
Песента на колелетата в скокливата Станимирова кола ме държи в щастливо очакване. Там, зад завоя, искри нажеженото Търново – лятната клада на предстоящите ми ваканционни емоции. С британска коректност бързо набирам загрижен есемес до Сара Пош. „Как си скъпа? Как мина операцията ти?“ На минута от прага на дома ми, миг преди прегръдките на мама и татко, с прецизна електронна вибрация английската ми приятелка ме уведомява, че току що шофьорът на съпруга и я е откарал от болницата в къщи. Мъжът и не успял да отиде да я вземе. Наложило му се спешно да замине със секретарката си на много важна командировка на Карибите. Стават и такива работи. Само няма да се плашункате!


Здравка Владова-Момчева

Кръстопътища и острови

Родените на кръстопът не притежават нищо друго, освен стратегическо географско положение. Оттам нататък посоките на света са отворени за тях в засмукващи магистрали, по които вървенето и отдалечаването от центъра са единствените алтернативи на оцеляването. Обръщане назад не се препоръчва. Носталгията е опасна величина. Тя причинява сантиментални заболявания, придружени с бездейсвен размисъл. За дома и близките. За щастието да си останеш неотпътувал. И за шанса да бъдеш неоткрит от човечеството.

Родените на остров нямат стратегическо географско положение. Те притежават света. Напук на времето и липсата на посоки. Напук на оскъдната си земя. На острова не можеш да се обърнеш назад. Всичко, което те заобикаля е хоризонт като спасителен пояс. Той те изтегля във времето и пространството. И те дарява с шанса да събираш и трупаш. Няма значение какво. Стига да е продаваемо за другите – история, култура, сувенири, езици, митологии, подправки и съдби. Островът е крайъгълната лавка на човечеството. От нея можеш да откупиш дори самия себе си, изненадан, че себеподобните са те открили..

Кръстопътят пилее ветрове и хора. Той владее изкуството на преминаването. Стъпиш ли на кръстопът, сигурно е, че ще вървиш напред до точката на собственото си изчезване. Отвъд спомена за жестокото ти усилие да останеш в кръста на пътя. Без шанс за възкръсване. Движението не изисква вяра. То е механично преместване нанякъде в стъпките на отминалите преди теб. Кръстопътят не те задържа. Но умее да се вселява в цялото ти същество. Погълнеш ли веднъж такова жестоко разпятие, цял живот продължаваш разчетирен между изтока и запада, севера и юга на душата си.

Моята душа има форма. А вашите? Формата на моята душа удивително напомня картата на България. Малка, уютна, зелена, гореща и самодостатъчна. Един остров в кръстопътя на дните ми. Или кръстопът в острова на живота ми? Все още не мога да реша. Твърде много битувам между кръстопътища и острови, твърде малко оставам във всеки един от тях. Някои ще ми кажат – вече си космополит! Други ще се изсмеят – та ти си напълно бездомна! И аз, кръстопътната островитянка ще трябва отново да се намирам, да отвоювам и браня своя територия.

Днес няма да ви разказвам истории. Защото една малка случка с дъщеря ми, ме накара да се замисля по въпроса как един остров може да притежава един кръстопът. И да го накара да уважава себе си. А иначе, само преди няколко дни Пламена ми звънна от Оксфорд и развълнувано ми съобщи, че в изумителните библиотеки на този град е успяла да намери материали за предстоящата си дисертация на тема „Православни български манастири“ не само на английски, но и на български език.

- Ама колкото искаш, разбираш ли! Има книги на български от 30те години, напечатани със стария правопис, с еровете, ръкописи от Атон и още, сведения за делото на Кирил и Методий, за Теодосий Търновски, за Григорий Цамблак, за патриарх Евтимий!!!

- Ама как е възможно? – усещам щипеща ревност в гласа си – Откъде са се сдобили с това богатство? Не ти ли се струва странно, че те разполагат с всичко това?

- Ннеее - стъписва се дъщеря ми – тук е Англия, не забравяй. Тук всичко се складира до последната буква. Моето търсене просто не изненада никого. А, да и ме накараха да се закълна на глас, представяш ли си? Че няма да повреждам, късам, горя или унищожавам поверените ми за ползване книги. Предложиха ми, ако желая, да ми предоставят текста на клетвата на родния ми език, на български! Ало, мамо? Там ли си? Връзката ли прекъсна???

Връзката ли прекъсна, наистина? Мълча, вкопчена в класическото си кръстопътно недоверие, а пред очите ми сивеят купища стари книги, изсипани за бракуване зад търновската библиотека. Дали пък някой находчив англичанин не е спасил някои от тях, за да може Пламена днес да им се зарадва на български?

Островът пази придобитото. Островът умее да чака. Островът знае как да трансформира себепренебрежението в универсално уважение.

- Добре, маме- казвам с бодър тон – радвам се за теб! Колко хубаво, че си намерила материалите, които ти трябват!

- Тук има материали за целия свят – възторгва се Пламена – Страхотно е, че всичко е на едно място, нали?

На една незабележима стена в Британския музей, на малка бележка, със съвсем ситни букви може да се прочете следният надпис : „Сигурно посетителите се питат откъде сме събрали това огромно количесто експонати от световната история? Отговорът е : По много и различни начини!“

Винаги има начин да се превърнеш в остров за своето си. Нужно е само да се закълнеш, че няма да го повреждаш, късаш, гориш или унищожаваш. На български. И на всички световни езици.




Здравка Владова-Момчева

Спасяване на Добрата Стара Англия

В многоезичната шизофрения на глобалния коктейл на колко от нас е хрумвало да се запитат за значението на думата „традиция“? Ядем китайска храна, бронираме се с чужди езици и някак неусетно внукът на дядо Димо става Джон, а сиромашката радост на родителите да получат дълго и подробно писмо по пощата от децата – емигранти се пресова в наблъскан на латиница скайп – въпрос :

- Majko I tatko, zvynqli ste dnes. Kakyv e problemyt?

Глобалната комуникация се превръща в широкоспектърна самота и дума по дума смисълът изчезва зад формулите на изтънялата ни духовност. С позабравени въздишки изоставяме празниците си. С джиесемно напомняне преодоляваме делниците. Вече не се чуваме по телефона, а си оставяме съобщения. Не се радваме за успехите на приятелите си, а им поднасяме поздравления. Превръщаме се в говорящи имейли, а мълчанието запазваме за разговорите. С другите. Със себе си. С бледите задявки на отлетелите мигове щастие. Та, за какви традиции ви говорех? А, да! За онези, дето ни събираха на софрата, качваха на табуретката малчуганите да кажат едно стихотворение и ни изпращаха до прага с пълни чанти с домати. И още, с някоя проронена мамина сълза, че кога ли пак ще се видим, като все ни няма у дома, отвъртяни в центрофугата на успяващите, никому неизвестни печалбари.

- Ти не забравяй да си пришиваш по един вълнен червен конец на сутиена, дъще – наръчваше баба – че да не ти грабне душичката тая чужбина! Урочасат ли те чуждите, спасение нема! Ще виснеш изпомежду Левски и кралицата им, а отвсякъде – саде празнотия ще ти остане!

Мисля ги тия работи и с елегантна увереност пъхам красиво ключе в кокетната вратичка на английската си къщичка. Като Гретел, която очаква Хензел да се завърне от работа и после заедно да си ръбнат от бисквитения уют на своето скъпо платено чужбинско щастие. Костелива ръка се скапва на рамото ми с вещерска точност. Венозно – мъгливият поглед на съседката Брунхилд прелива учтиво изчакване в нетърпението ми да се скрия в курабиената си крепост.

- Вие винаги се прибирате в четири часа, скъпа Сю! – плисва гласът и – Днес най-сетне реших да ви заговоря...

- След пет години мълчание, откакто ви се представих? – позволявам си леко интоксикиращо учудване аз.

- След пет години и четири месеца – невъзмутимо ме поправя Брунхилд. – Вие и вашият съпруг сте едно образцово семейство. Отдавна ви наблюдавам.

- Благодаря – обърквам се аз – но...

- Затова реших днес да ви поканя и двамата на чаша вино в градината си. Виждате ли, аз живея сама в този квартал и визирам всички собственици по нашата улица. Забелязах, че само вие и аз поставихме коледна украса на къщите си. Колко оскърбителна е липсата на традиции в наши дни, не мислите ли?

- Сега е месец юни! – възкликвам – Нима впечатленията ви от Коледа ви държат до ден днешен?

- Човек винаги трябва да е предпазлив, за да е сигурен че не греши в преценките си – наставя съседката ми – Очаквам ви в седем часа.

Дискретен звънец прониква мистични звуци в зеления полумрак на съседната къща. Брунхилд изплува пред протегнатата ми кутия с шоколадови бонбони като усмихнат призрак, призован от отвъдното. Нещо като клонинг на Баскервилското куче се озъбва учтиво-заплашително зад гърба и.

- Колко навреме! – констатира тя – Сигурна бях, че сте точни като истински англичани!

- Всъщност сме българи – осведомява я честният ми съпруг – И по традиция се целуваме с домакините си по двете бузи.

- Нямам нищо против да ме целунете, млади човече – окрилява се старата дама – за пет години и четири месеца ви зърнах само няколко пъти и когато „случайно“ поглеждахте към моята градина се чудех дали не ми правите мили очи?

С ядно ощипване намествам червения вълнен конец под презрамката на сутиена си.

- Не се притеснявайте, скъпа, англичанките трябва да приемат философски ревността – шприцова следващата си фраза Брунхилд.

- Аз не съм...

- Да, да, не сте, но вече е време да станете – продължава съседката ми – погледнете цветята ми. Създадох този частен рай за себе си и за тези, които избирам да го посещават.

Наоколо каменни гномчета отдават чест на мозайкови костенурки, статично плъпнали в изумителни ароматни цветове. Истински обир на багри за сметка на климатичната юнска сивота, впита като отесняла рамка около избухналата шарения на живота.

- Градината ви е потресаваща! – възкликвам аз - Поздравления.

- Благодаря. Английска традиция. Когато няма слънце, сам да го създаваш.

Поемам чашата с вино и потъвам в мислите си. А мен ме е създало слънцето. Когато го няма се чувствам прогонена от света.

- Яжте лято – казваше баба – протегнала пълна фруктиера с руси праскови.

- Вземете си чипс – кани ме Брунхилд и оставя до ръката ми опакован квадратен пакет. – Това са деветнадесет британски знаменца. Забелязах, че нямахте време да украсите къщата си за юбилея на кралицата. Подарявам ви ги. За всеки следващ случай.

- Разбирате ли, ние не смеее... – проточва мъжът ми.

- Оооо- пресича го Брунхилд – разбира се, че сте! Добрата стара Англия има нужда от традиционалисти като вас. Когато наоколо няма англичани, тя ги създава сама.

- Благодарим ви за гостоприемството – разбързваме се ние – Време е да си вървим. Утре сме на работа. Имаме безбройни ангажименти. Радваме се, че ни поканихте в градината си. Тя е като приказка с тези екзотични цветя.

В погледа на Брунхилд проблясват стопени кристали:

- Всъщност всичките ги пренесох от Ямайка. Аз само съм родена тук, а там премина животът ми. И когато мъжът, когото обичах почина, се прибрах обратно, на този остров. Дойдох заедно с растенията от градината ни, защото никога няма да свикна с липсата на цветове в тази страна.

- Всичко ще ни разкажете, когато се видим отново. Ще ни дойдете на гости. Ще приготвя българска храна – ободрително приключвам разговора аз.

По стръмните скули на Брунхилд изгрява обнадеждена руменина :

- Кога? - пита тя.

Когато наоколо няма приятели, самотата ги създава сама.


Здравка Владова–Момчева

Юбилейни задкулисии/отново в търсене на бялата лястовица/

- Скъпи колеги, с огромно удоволствие трябва да ви съобщя, че вчера имах шанс да отъркам рамо с принц Чарлз на ежегодната среща на учителския синдикат в Уиндзор с Негово Кралско Височество! Докладвах, че нашето училище отново е на първо място в графство Бъркшър, както по успех, така и по посещаемост. До момента при нас са записани 40 процента деца от местен произход и 60 процента такива от други етноси. Браво!

Нашата директорка, мисис Стоун, блесва срещу стълпения колектив редута на непоклатимите си изкуствени зъби.

Следват бурни аплодисменти. Три къси и три дълги изплясквания. Като на футболен мач. Всички се усмихваме с холивудска увереност, а плътно прилепналите по прозорците щори, отекват обратно убийствения ни ентусиазъм.

- Интересно какво ли си е облякла този път? – почти телепатично шушва зад рамото ми Ела Еванс, отровната историчка на нашите колежанки – обзалагам се, че е била с миналогодишната рокля, обърната наопаки.

Зелените и лазерни очи пронизват ухото ми с пареща терапия.

- Не стига, че са ни замразили заплатите от незнам колко години, ами на всичкото отгоре изискват и възторзи!

- Защо не си търсим правата? – с крива устно – лицева конспирация изсмръхтявам аз.

- За да не си изгубим работата, балканска бунтарке! – направо ми внушава Ела, вперила фаровите си зеници в приближаващата ни шефка – Ах, мисис Стоун! Поздравления за големия успех! Отново сме на върха с масовост и стил! Пръстенът ви е невероятен. Нима се лъжа, че удивително прилича на този, който Кейт Мидълтън носеше на своя годеж, в наследство от лейди Даяна?

- Абсолютно сте права, мис Еванс – кимва доволно директорката – това е копие от прочутия оригинал. Никога няма да се сетите колко струва.

- Обзалагам се, че е много скъп – вметва точната фраза колежката ми – глътнала като бастун вродения си сарказъм.

- Само пет лири. Не е за вярване как подобна красота може да се окаже по джоба на всеки и все пак да изглежда толкова убедително истинска! Няма да ви кажа откъде го купих, за да не ме изкопирате...

Мисис Стоун отплува покрай шпалирния ни тандем с гъша грация и оттрениран благосклонен смях.

- Да, бе, да! Как ли пък няма да хукна да си купувам тази тенекия – изскърцва Ела – точно от сергията в средата на шопинг центъра. Целият град оттам се снабдява с годежния кралски пръстен. Ти ще се декорираш ли с нещо подобно?

- За къде? – разсеяно питам аз – За откриването на българската чешмичка в Кенсингтън гардънс ли? Не. Аз си имам свой стил. Предпочитам висококачествено сребро...

- Каква чешмичка, какви българи скъпа? Говоря ти за юбилея на кралицата! Спомняш ли си изобщо, че предстои?!

- Ако знаете какво пурпурно сари съм си избродирала със златни конци за вечерята с Имран Кан, на която сме поканени с мъжа ми, просто ще се пръснете от завист! – прибавя и своите вълнения Сакина, погълната от политически надежди за бъдещето на Пакистан – Вижте , донесох ви парче от плата, за да се уверите в качеството му.

- А чешмичката в Хайд парк е дарение от моята общност за лондончани – повишавам с една октава своята новина.

- Юбилеят! Кралският юбилей преди всичко! – с доминантна настойчивост откънтява Ела – Ще получите ли по три почивни дни бонус за вашите събития? Не, нали? А от този юбилей ще бъдем облагодетелствани всички. Планирате ли нещо специално за тогава? Аз ще изкачвам Килиманджаро с мистър Брадли в чест на събитието, затова...

Затварям очи и зад пулсиращите ми клепачи се разлетява ято бели лястовици. Едни към България. Други към Пакистан. Трети в скупчено имперско постоянство право в островното небе. Надежди за холидеи, изворна гордост, избродиран брокат по сарито на световната политика. И три жени. Едната с туристически обувки, следващата с игла в ръка и аз , все по теля, по теля, напред, подир своята лястовица , зажадняла за българска лондонска вода...

- Ще дойдеш ли с мен навън, да се поразходим? Имаме още половин час почивка, а мисис Стоун твърди, че нашата сграда не е пригодена за температури над 23 градуса. Не искам нещо да ни се случи и да се изпържим вътре. – Сакина настойчиво стисва ръката ми, вперила в мен ужасени, британско – родени, черни, източни очи.

- Каквото е имало да се случи, вече ни се е случило, скъпа – въздъхвам аз – опасявам се, че сме изпържени доживот. Ако на някой му хрумне някой ден да ни отцеди една по една от този фритюрник, сигурно доста ще се учуди след като ни извади. Малко английски чипс, една пакистанска самоса и една българска бяла лястовица с хрускави разперени крилца.

- Не те разбирам – бърчи носов пиърсинг приятелката ми – говори ми на разбираем английски – първо, второ, трето. Страх ли те е от жегата или не?

- Давай да ходим навън – въздъхвам изгубена в превода – защо си помъкнала тази огромна торба?

- Нося храна за своята съседка Линдзи. Остана доста, след годежа на племенницата ми. Извиках Линдзи да дойде дотук, защото ме е страх съпругът ми да не се разсърди, че я раздавам. А аз съм добра мюсюлманка. Искам да бъда щедра. Мъжът на съседката ми я остави с три малки деца и хукна подир друга жена. Сега за нея е трудно да ги изхранва сама. Затова аз готвя повече. Да не си лягат децата и гладни.

До отворената желязна врата на централния вход чака прегърбена русолява фигурка с изгорели коси. Дрехите и са десета употреба. Очите и светят с вълче настървение. Тя поема ухаещата на къри торба и разцепва с поглед вкусното съдържание.

- Благодаря , Сакина – сдържано кимва тя – сега бързам. Отивам в града, защото разбрах, че в шопинг центъра се продават копия на кралския годежен пръстен. Само по пет лири , представяш ли си? Веднага ще си взема за юбилея на кралицата. Искаш ли да купя един и за теб?

Очите ми излитат към небето като две лястовици, натежали от дъжд. Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! Добре, че човеците са се научили да я украсяват с ефтини пръстени!


Здравка Владова-Момчева

Азбучни истини/На Стефан, Пламена и всички ученици от Българското училище към Посолството, Лондон/

Преди няколко дни получих съобщение на мобилния си телефон от моя ученик Стефан Стефанов, деветокласник в Българското училище кум посолството в Лондон, което гласеше: „Скъпа Госпожо Момчева, не мога да Ви опиша гневът, който ме обзе, когато прочетох една статия за България в българския вестник‘ Будилник‘. Не мога да повярвам, че някой може по толкова противен начин да опише един народ. Ако не сте прочела тази статия, моля Ви, направете го и ми кажете какво мислите.“

Ето моят отговор:

А ко някой ви каже,

че сте недостойни да наречете себе си българи, попитайте го откъде е. И кои са предците му. Кой му е създал азбуката. Колко букви му е завещал. И как е пренесен духът му през времето. Дали е имало кой да го научи, че най-голямото имане е Словото. С което можеш да назовеш рода си. Да изпишеш името си и да завещаеш майчин език на идващите след теб. Защото ние сме оттам, откъдето започват...

Б ългарските думи.

Родени, боговдъхновени, изконни и вкоренени в паметта от светци и будители, воини и книжовници. Разпнати от историята, възкресени от любовта ни. Достойнството на един народ е в съхранената духовност, която дори безмилостното време не може да заличи. И ако все пак някой ви каже, че сте вече ничии и разпръснати в света. Че населявате чужди родини, отвоювани за щастието на други, тогава го попитайте за...

В олността на душата му,

изгубена в битката за комфорт и благополучие, сред четирите стени на самотното му лично пространство. Покажете на този объркан човек, как се съгражда дом отвътре. Как се трупа богатство от слово и дух. И колко е лесно да бъдеш свободен, когато прекосяваш чужди земи, и острови, когато знаеш кой си самият ти! Без страх да бъдеш себе си. Без ужас от съприкосновението с някой, различен от теб. Защото...

Г олямото пътуване на живота

не се състои в тъпченето на едно място. То е напредване в неизвестността. Любопитна спирала от познание и разочарования. Малки победи и голямо търпение. Повторяемост, умора и надежда. Тръпка по бъдещето в капана на настоящето. Разумно постоянство и левски отскок над пропастта на ежедневието. Рецептата за щастие непрекъснато се променя и ако вашият огорчен събеседник все още не ви разбира, тогава му...

Д айте

частица българщина. Тя е целебна, защото е наслоявана в балканския ни скален кръстопът. Споена от щедро слънце и дъжд. Солена от сълзи и насищаща като Богородичен хляб. Погълнеш ли веднъж тази българска троха, ставаш силен като камъка, от който са съградени нашенските църкви, за да ни опазят от чуждите, които са добре дошли в душите ни

Е динствено

като приятели. Тогава и само тогава ти се превръщаш в мен, а аз приемам теб. Тогава и само тогава ти започваш кирилски да ме разбираш, а аз островно да те усещам. Велика е нишката на майчиното слово! С нея можеш да изпредеш диалози, да свържеш континенти и да се завърнеш у дома, в сърцето си, точно,когато изпиташ нужда да понаблюдаваш...

Ж ивота.

Кажете и това на своя изгубен в битието събеседник. Попитайте го има ли свой език, с който да назове красотата, въплътена в думи и имена като

З аник

И кона

Й оан

К ирил

Л юбословие?

М оже би,

той ще ви отговори, че това вече няма значение, тъй като всички хора днес могат да ползват общ език, за да се разбират. Но вие отговорете, че общ не означава единосъщен. Че днес наричате себе си българи не поради общност, а поради единосъщие! А то е в корените, които са ви захранили. В езика, който ви е залюлял, преди да научите общите чужди думи, с които да потърсите комуникация за единствената си българска същност, с която прохождате в света!

Н е вярвайте, ако ви повтарят, че това не е уникалност. Защото уникалността е в усещането за принадлежност към един народ - български, английски, полски, руски, френски... Който отхвърля нашата уникалност, вече се е отрекъл от своята собствена. А граждани на света стават само онези, които знаят...

О ткъде идват,

П о кои пътища ще продължат,

Р авноправни,

С вободни,

Т ачени,

У важавани!

Ф алшиво е да се отрича различността на една народност, устремена да се влее в потока на времето и пространството, езиците и обичаите, именно със собствените си багри, аромати и вкусове. Със своя дух и култура. Да се пресече желанието и да допринася чрез собствен ритъм ускорение във виталното, многолюдно въртене на планетата. Днес всеки е навсякъде и във всичко. Поканете и своя мизантропно отчаян приятел да се присъедини. Направете го с българската си...

Х аризма и любознателност.

Бръкнете в душата му. Накарайте го да повярва, че и той принадлежи към най-доброто от своя народ. Бъдете му пример за духовна територия. Научете го как да възкресява традиции и да вклинява жизненост в офисната скука на стресирания свят. Изтропайте заедно едно безкрайно българско хоро по екватора на този наш многоезичен глобус и когато горещите дъждове на смеха ви залеят мрака в душата му...

Ц елунете

този наострен скептик по двете съсухрени бузи от мен!Така ще научи още една нашенска сърдечна традиция. Ще вчовечи презрението си към различността. Ще прибави и кирилския код към вътрешната си схема за разгадаване на души! Защото,

Ч овек ,

Дори и добре да живее, умира и друг се ражда – наставя мъдрото словото на българския хан Омуртаг - И нека роденият последен си спомни за този, който го е направил! Носите ли тази тежка колона в духовния си багаж? Аз винаги я нося. Където и да се намирам, каквото и да правя. Тя е моята лична патибула , с която съм се разпнала в пътя на своето човешко изпитание. Някой ден ще я завещая на вас. Тя е...

Ш епот

и светкавица, и говор , и завет. Нямам друго, което да ви оставя, освен казаното преди мен. А то е мъдрост , извикана в мрамора, за да остане, да ви достигне и да ви надживее. Ако не съществуваше тази мъдрост, да ви крепи, нямаше днес да ме питате защо другите се опитват да ви изкарат недостойни да се наричате българи. Затова, вместо азбучно заключение,

Щ е

ви дам три изстрадани съвета:

Ъ гловатото

неразбиране на околните се изглажда с постоянство. Бъдете устремени като българските реки и всички камъни по пътя ви ще се търкалят във вашата посока.

Ю мрукът

се разтваря в ласка при здрависване. Подавайте ръка на всеки, готов да поеме в дланта си малко гореща българщина.

Я бълката

не винаги е символ на изкушението. Ако е откъсната от българската ви духовна градина, тя може да нахрани много гладни в света!




Вечно ваша учителка,
Здравка Владова-Момчева

Урок по стоицизъм/На Шийла/

Преди години, свако ми, вече покойник, демонстрираше своя защита срещу жестоките несправедливости в живота:

- Всички в нашия род – казваше той – сме „завършили“ НАТФИЗ! Все ще намерим какво да отговорим с усмивка след поредния шамар на битието!

Още тогава му повярвах и с надеждата, че и аз съм една от артистките във фамилията, се гмурнах в зиналата паст на света, убедена, че съм се родила с гени на истински Сървайвър. Никога не забравих да се усмихвам. Да твърдя, че съм добре. И че много, ама много ми е приятно да катеря ежедневието – с поочукан маникюр и изтъркани токчета на обувките, отложени за подмяна до следващата ми учителска заплата. Тогава беше България през 1997- ма. Нямаше нищо, за което да се захвана с упованието, че утрето ще бъде по-светло. Непрекъснато си повтарях, че без пари, парно, месо и нови дрехи може да се продължава напред. Че да пестиш тебешири и да вграждаш слово в умовете на младите, е най-естественото душевно възрождение. И че посивелите от недоимък колеги около мен, просто отразяваха безцветието на зимата, защото кълновете на оптимизма само чакаха да пробият даскалското им търпение...

- Как сте днес? – питах с усмивка през издишаната мъгла в учителската стая.

- Зле, ужасно зле, Момчева! - отекваше хорът на всеобщото недоволство – Умираме от студ, безпаричие и глад, а онези на Запад си лапат пържолите напреко и познай дали им пука за твоята литература!

Никаква реплика от родовия ми НАТФИЗ не идваше на помощ и стъпкана в ъгъла на колективното сумтене, прехвърлях наум къде най-изгодно да похарча поледните си пет лева, след като възторгна децата с урок за колосалното дело на Светите братя Кирил и Методий.

- Не мога повече, свако! – издишах безпомощността си един ден – Просто не мога повече! Никой ли в тази държава не е способен на малко стоицизъм?

- Почакай – усмихна ми се семейният режисьор – пиесата тепърва започва, а репликите се раздават до края на дните ни...

Оттогава отминаха много театрални сезони. Смених мизансцена. Декорите. Костюмите. Eзика. Безопасно напаснах в ситата второстепенна роля на четвърти подвижен храст в миманса на личното си британско представление. Всеки ден, гримирана в усмихнато съвършенство, с ланчбокс, опаковал диетична пържола, която ще лапна напреко през обедния антракт, аз уверено се появявам в своята офисна постановка. Зад кулисите сме само колежката Шийла Бидолф и аз. Часът е точно осем без четвърт. Сцената е празна. Уютно безсловесно присъствие на поднос с димящи чашки, пълни с чай и кафе на заден план. Приглушено осветление. Любезна пауза. Начало:

Аз: - Добро утро, dear! Как сме днес? / фотографска усмивка към компютъра, скрил приятелката ми и обкичен с мартеница за късмет от мен /

Шийла: - Добро утро, българско слънце! Както винаги, аз съм много добре! Днес ще бъде натоварен ден, но с твоята неизтощима енергия ще успеем да го преодолеем! / със смях става и ми поднася кафето /

Аз: - Благодаря! Ще те видя по –късно, след като проверя имейлите си за днес. / излизам с делова походка, стиснала лаптопа подмишница, с ароматната топла напитка в ръка/

„Как е, небесни ми свако? – отлитам доволна мисъл нагоре, към високото – задобряла съм неимоверно, нали? Можеш ли изобщо да познаеш начинаещата артистка от 1997-ма в професионалната статистка, в която се превърнах?“

Облаците раздвижват метални клепачи в светкавично светлинно намигване и окрилена от безплътното сваково одобрение аз продължавам в деня. Навреме. На място. По график. Нонстоп. Пиесата се играе безотказно от години. Зная си репликите. Няма шанс да объркам спектакъла.

В учителската стая неочаквано скупчване около заседателната маса смущава сутрешната ми рутина. Анджи Коен, енергичната мениджърка на училището, ми кима да се присъединя към събранието:

- Трябва да ви кажа, колеги – започва със загрижен глас тя – че съпругът на Шийла Бидолф вчера се е самоубил. Бил е болен от множествена склероза и тя десет години го е гледала на легло. Сложил е край на живота си, за да не и бъде повече в тежест. В момента тялото се намира в градската морга. Шийла е тук днес, за да организира безпроблемното протичане на матурите в единадесети клас. Помоли да кажа на всички какво се е случило, но настоява да не и задавате никакви въпроси. Предлагам ви да оставите картичка на бюрото и или да изпратите съболезнователни есемеси. Така ще избегнете собственото си емоционално натоварване и ще си вършите работата спокойно, както досега.

Неочакваният обрат на действието ме взривява отвътре. Сред сериозните, учтиво – съчувствени физиономии, започват да се разплитат тънки клюкарски нишки. До първия звънец остават пет минути. Достатъчно време за шептящия хор на любопитството да изпее своята съскава ария. Врътвам обратно, към Първа сцена, без да се замислям, че по сценарий не трябва да правя така. Разритвам декори, накъсвам реплики. Тичам. Прегазвам. Връхлитам.

Тишината в офиса на Шийла ме посреща със сломено мълчание зад гигантската мартеница на компютъра. Прегръщам приятелката си и обливам лястовичата и фигурка с вулканично, нережисирано съчувствие:

- Искам само да знаеш, че съм тук, до теб!

- Няма нищо, българско слънце. Той просто беше малко депресиран – отвръща Шийла през смях. Очите и жестоко пресоват напиращите сълзи.

Назад, в личния ад на нейния английски НАТФИЗ, предците и учтиво ръкопляскат.

През прозореца, внезапно сурва слънце. Моят отвъден режисьор ни прегръща с горещо одобрение.


Здравка Владова-Момчева