- На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата/ имота/, че да я нагоди за пред света.
Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота...
- Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?
В пряката реч на битието, забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.
- А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.
Нямам почит да изслушам записа до край. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си,в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!
- Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор...
- Папките с напусналите - в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.
Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка,на когото, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.
- Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто... сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.
- Тук ли си още Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай докато се върна.
Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица настоява да го дослушам:
- По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре и, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат...
Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.
- Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. Тъй и тъй отче Тома, рекъл човекът, ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.
Телефонът ми звъни:
- Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми – Искаш ли да взема бутилка вино?
Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:
- Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. Попадийо, рекъл, зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай... И дума повеке не казал.Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото...
- И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?
Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм пра-внучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното.Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша.Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 17 February 2015
Wednesday, 4 February 2015
Валентинка за полковник Кийн
Животът е униформа, а битието – дълг, който изпълняваш, докато дишаш. Ако някой твърди нещо друго,значи е безработен мечтател без спестявания за дисциплинирани старини.
Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.
- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?
Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.
- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.
- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?
Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.
- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.
Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.
- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.
- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?
Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...
- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...
Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.
Здравка Владова-Момчева
Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.
- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?
Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.
- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.
- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?
Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.
- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.
Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.
- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.
- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?
Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...
- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...
Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 21 January 2015
Най-страшната дума
Казват, че дългото време, прекарано без практикуване на родната реч,превръща хората в невъзвръщенци. Твърдят, че усвояването на друг език, добавя още една душа към твоята. Следователно, глобалната шизофрения е поносима тъкмо за би – духовните граждани на света, позабравили своето и ненаучили чуждото докрай. Нещо като китайска храна, приготвена в английски ресторант и сервирана с европейски прибори на азиатски туристи...
- Всъщност, отдавна съм изгубил интерес към вкуса на храната. Поглъщам я единствено, за да успея да се придвижа от сутрешния душ до вечерния вестник. По средата предъвквам само комбинации. Сбръчкани сухари като кожата на Шърмейн и обезмаслени шейкове от комплиментите на подчинените ми. Накрая получавам киселини, а специалисти ми препоръчват ботокс, за да изглеждам по-млад.
Срещу мен, на масата в ъгъла на уютен лондонски ресторант, поглъща изречения и протеини дългогодишният ми колега Шон Рос. Нищо в цялостното му излъчване не подсказва, че този човек изобщо някога е бил щастлив. Ако се опитам да го вместя в думите на някое нашумяло английско меню, със сигурност трябва да избера нещо вегетарианско. Като грахово пюре, гарнирано с обезцветени моркови, например. Маргинализирана порция островен сплин, в долния ляв ъгъл на бледолика, угнетена от употреба, чиния.
- Освен това, жена ми настоява да се забавляваме! Предстои, виждаш ли, златната сватба на приятелите ни Есме и Рон, та за целта всички поканени трябва да научим репликите от някаква смъкната от Интернет, пиеса. За пирати и съкровища. Накрая, се разкрива кой е убиецът... Сякаш това има значение! Аз съм мъртъв още от сега. С всички тези задължения около забавлението. А се налага и сам да издялам дървения си крак, защото ще играя капитан на разбойнически кораб... Другите и те сами ще си шият костюмите...
Насред разбичканите възвишения на струпаното пред мен пиле по сечуански, забивам вилица в късче несмилаемо филе:
- Каква пиеса, какъв дървен крак?! Не каза ли, че отивате на празненство? Защо просто не купите бутилка скъпо вино и...
- Именно – загробва учудването ми Шон – тук, скъпа, е прието да се играе! Денонощно! Иначе се налага да си говорим. А вече никой не иска да прави това. Изчерпали сме времето, ваканциите, храната... Остана ни само страхът. Да не изтървем някоя дума. Най-страшната. И това да сложи край на социалните ни контакти. И на семейните пиеси. За които са нужни само някакви си дървени крака и заучени реплики...
Коя е най-страшната дума, Шон?
Въпросът виси като изветрял ароматизатор в междуметийния шум на колата ми. Жжжж, ккккк, яяяяя, сссссссссс. Жкяс! И това си е страшен отговор на реторичен въпрос. Особено, ако е зададен на англичанин. Безнадеждно е някак си и оставя питащия в прекъснат контакт. С Човечеството. И с тока на би-духовността. Сякаш езиците, моите спасителни буксири на мисълта, са затънали в отчаяната тиня на някоя недонаучена реплика. И след тях е останала празна, драматична, безкрайно засрамваща пауза...
На унилия януарски паркинг зад къщите, съседката Ела - Джейн дупчи гумите на общата съпружеска кола с малка, злобарска отвертка. До посинялото и от студ, босо краче, обуто в носталгична по слънцето джапанка, крее дестилирана топлина от преполовена бутилка уиски.
- Лъжец! Мръсник! Предател!
Страшни думи! Но коя от тях е най-страшната? Отминавам невидимо. В несмъкнатите от Интернет пиеси, намесата на съчувстващи статисти не предотвратява трагедията.
Моят дом е моята крепост. Стъкмена набързо от дантелени тухли и освежаващ латекс. Акустична. Трансмисионна. Анонимна. По невидимата, безезична нишка на спалнята ми, където с роботна точност обесвам не особено успешния си костюм от днешното офисно матине,отдясно – наляво преминава морзовата вибрация на съседското сдобряване.Клец, клец,лец, лец, ец, ец, ц, ц, ц.... Когато брачното ложе на други танцува, за случайните слушатели остават потресаващи философски просветления. Защото внезапно е август и аз, заедно с десетгодишните ми приятелчета, братче и сестриче, клечим във вуйчовия бостан, натопили ненаситни усти в резени едрозахарна диня.
- Ми, ко са напикам? – пита Вана, вперила топчести очи в неизбежното бъдеще.
- Зел съм ти сухи гащи! – делово обяснява Джако и вади смачкани пликчета от джоба на панталонките си – Днес може всички да се опикаме, защото току –що научих най-страшната дума на света!От бати Лазо. Който я каже три пъти поред, накрая умира!
- Не ни я казвай! – врясваме ужасени с Вана – не искаме да умрем! Още сме малки и не сме си дояли динята!
- Трябва да я знаете! – настоява демоничният брат – Така винаги ще можете да се пазите от нея! Най – страшната дума на света е... клецам! Първи път. И защото искам да ви спася, ще я повторя в съобщение. Тази вечер, под каруцата на дядо Аврам, ще се състои най-грандиозното клецане в махалата. Бати Лазо се е заканил да изкара душата на кака Рума. Да я утрепе, значи, знаете с какво! Не мога да го кажа трети път, защото животът ми е в опасност!
Тридесет и седем години по-късно, моят все още не е!Защото, никога не съм произнасяла тази дума. Заклевам се! Написаното на белия лист не се брои. Всъщност,англичаните играят пиеси, за да избегнат смъртоносното и изричане, нали? Или само я прилагат в действие, за да изкарат душата на партньора си по по-цивилизован начин? Когато си от Балканите моралните категории винаги се объркват! Затова на другата сутрин, докато чистя наслоения мраз от предното стъкло, с крайчеца на окото си наблюдавам как Ела – Джейн изнася своите куфари в паркираното такси пред входа на къщата и. Отвътре, мъжът и по пижама, безпомощно се опитва да каже нещо. Лицето му прилича на оклецана истина, готова да отърколи най-страшната дума на света. Дали няма да му е за трети път? Или за първи? Имам предвид думата „прости“. Извънмерно човешка. Адски страшна. Направо убийствена дума! Аз, лично съм я казвала на глас само два пъти. Третият може и да ми е фатален. Някак си, по-лесно ми е да адаптирам „жкяс“-а в речниковия си фонд. Препоръчвам ви това слово. Безопасно е и може да се прилага всеки ден. Просто запалвате двигателя и превключвате на скорост...
Здравка Владова-Момчева
- Всъщност, отдавна съм изгубил интерес към вкуса на храната. Поглъщам я единствено, за да успея да се придвижа от сутрешния душ до вечерния вестник. По средата предъвквам само комбинации. Сбръчкани сухари като кожата на Шърмейн и обезмаслени шейкове от комплиментите на подчинените ми. Накрая получавам киселини, а специалисти ми препоръчват ботокс, за да изглеждам по-млад.
Срещу мен, на масата в ъгъла на уютен лондонски ресторант, поглъща изречения и протеини дългогодишният ми колега Шон Рос. Нищо в цялостното му излъчване не подсказва, че този човек изобщо някога е бил щастлив. Ако се опитам да го вместя в думите на някое нашумяло английско меню, със сигурност трябва да избера нещо вегетарианско. Като грахово пюре, гарнирано с обезцветени моркови, например. Маргинализирана порция островен сплин, в долния ляв ъгъл на бледолика, угнетена от употреба, чиния.
- Освен това, жена ми настоява да се забавляваме! Предстои, виждаш ли, златната сватба на приятелите ни Есме и Рон, та за целта всички поканени трябва да научим репликите от някаква смъкната от Интернет, пиеса. За пирати и съкровища. Накрая, се разкрива кой е убиецът... Сякаш това има значение! Аз съм мъртъв още от сега. С всички тези задължения около забавлението. А се налага и сам да издялам дървения си крак, защото ще играя капитан на разбойнически кораб... Другите и те сами ще си шият костюмите...
Насред разбичканите възвишения на струпаното пред мен пиле по сечуански, забивам вилица в късче несмилаемо филе:
- Каква пиеса, какъв дървен крак?! Не каза ли, че отивате на празненство? Защо просто не купите бутилка скъпо вино и...
- Именно – загробва учудването ми Шон – тук, скъпа, е прието да се играе! Денонощно! Иначе се налага да си говорим. А вече никой не иска да прави това. Изчерпали сме времето, ваканциите, храната... Остана ни само страхът. Да не изтървем някоя дума. Най-страшната. И това да сложи край на социалните ни контакти. И на семейните пиеси. За които са нужни само някакви си дървени крака и заучени реплики...
Коя е най-страшната дума, Шон?
Въпросът виси като изветрял ароматизатор в междуметийния шум на колата ми. Жжжж, ккккк, яяяяя, сссссссссс. Жкяс! И това си е страшен отговор на реторичен въпрос. Особено, ако е зададен на англичанин. Безнадеждно е някак си и оставя питащия в прекъснат контакт. С Човечеството. И с тока на би-духовността. Сякаш езиците, моите спасителни буксири на мисълта, са затънали в отчаяната тиня на някоя недонаучена реплика. И след тях е останала празна, драматична, безкрайно засрамваща пауза...
На унилия януарски паркинг зад къщите, съседката Ела - Джейн дупчи гумите на общата съпружеска кола с малка, злобарска отвертка. До посинялото и от студ, босо краче, обуто в носталгична по слънцето джапанка, крее дестилирана топлина от преполовена бутилка уиски.
- Лъжец! Мръсник! Предател!
Страшни думи! Но коя от тях е най-страшната? Отминавам невидимо. В несмъкнатите от Интернет пиеси, намесата на съчувстващи статисти не предотвратява трагедията.
Моят дом е моята крепост. Стъкмена набързо от дантелени тухли и освежаващ латекс. Акустична. Трансмисионна. Анонимна. По невидимата, безезична нишка на спалнята ми, където с роботна точност обесвам не особено успешния си костюм от днешното офисно матине,отдясно – наляво преминава морзовата вибрация на съседското сдобряване.Клец, клец,лец, лец, ец, ец, ц, ц, ц.... Когато брачното ложе на други танцува, за случайните слушатели остават потресаващи философски просветления. Защото внезапно е август и аз, заедно с десетгодишните ми приятелчета, братче и сестриче, клечим във вуйчовия бостан, натопили ненаситни усти в резени едрозахарна диня.
- Ми, ко са напикам? – пита Вана, вперила топчести очи в неизбежното бъдеще.
- Зел съм ти сухи гащи! – делово обяснява Джако и вади смачкани пликчета от джоба на панталонките си – Днес може всички да се опикаме, защото току –що научих най-страшната дума на света!От бати Лазо. Който я каже три пъти поред, накрая умира!
- Не ни я казвай! – врясваме ужасени с Вана – не искаме да умрем! Още сме малки и не сме си дояли динята!
- Трябва да я знаете! – настоява демоничният брат – Така винаги ще можете да се пазите от нея! Най – страшната дума на света е... клецам! Първи път. И защото искам да ви спася, ще я повторя в съобщение. Тази вечер, под каруцата на дядо Аврам, ще се състои най-грандиозното клецане в махалата. Бати Лазо се е заканил да изкара душата на кака Рума. Да я утрепе, значи, знаете с какво! Не мога да го кажа трети път, защото животът ми е в опасност!
Тридесет и седем години по-късно, моят все още не е!Защото, никога не съм произнасяла тази дума. Заклевам се! Написаното на белия лист не се брои. Всъщност,англичаните играят пиеси, за да избегнат смъртоносното и изричане, нали? Или само я прилагат в действие, за да изкарат душата на партньора си по по-цивилизован начин? Когато си от Балканите моралните категории винаги се объркват! Затова на другата сутрин, докато чистя наслоения мраз от предното стъкло, с крайчеца на окото си наблюдавам как Ела – Джейн изнася своите куфари в паркираното такси пред входа на къщата и. Отвътре, мъжът и по пижама, безпомощно се опитва да каже нещо. Лицето му прилича на оклецана истина, готова да отърколи най-страшната дума на света. Дали няма да му е за трети път? Или за първи? Имам предвид думата „прости“. Извънмерно човешка. Адски страшна. Направо убийствена дума! Аз, лично съм я казвала на глас само два пъти. Третият може и да ми е фатален. Някак си, по-лесно ми е да адаптирам „жкяс“-а в речниковия си фонд. Препоръчвам ви това слово. Безопасно е и може да се прилага всеки ден. Просто запалвате двигателя и превключвате на скорост...
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 17 December 2014
Писмо до дядо Коледа
- Госпожо, може ли да използвам цветни моливи, за да нарисувам дядо Коледа?
Покорният въпрос, зададен от Икра Хюсеин, отлична десетокласничка в проспериращо английско училище, ме сепва зареяна в мислите ми. Точно на критичната линия, отделяща наивитета на детството от скептичната присмивка на зрелостта. Защото днес, въпреки тоновете душевен грим, с които се налага да поддържам угнетяващия имидж на една от многото изрядни учители в това далечно кралство, се усещам в глупава безтегловност. Сама на подиума пред ироничното възпитано мълчание на двадесет и пет пораснали момичета, примирени с поредното ощетяване на безценното им предизпитно време.
Не бива да се поддавам на излишни емоции. Та аз само замествам за един урок отсъстващата титулярка на този брилянтен клас и трябва дисциплинирано да следвам инструкциите ѝ, напечатани в точната бланка А4, с точния брой препинателни знаци: „Ученичките да напишат писмо до дядо Коледа, в което да изложат в стройна последователност всички полезни дела, които са извършили през годината. По този начин те ще мотивират тезата си, защо Добрият Старец трябва да им донесе желаните подаръци и да се спусне през комина на къщите им в Святата нощ. Задачата да обхване един учебен час. За отлична оценка, десетокласничките могат да добавят и рисунка на дядо Коледа, с елена Рудолф и, по желание, украсена елха. При неподчинение от страна на някои от тях, моля, следвайте процедурата – позвънете на дежурния учител и отстранете с негова помощ бунтарките в изолация. Там, те задължително трябва да напишат писмото под наблюдението на съответния служител, който ще ми го предаде на другия ден. Точка.“
- Но това са девойки на шестнадесет години! – възкликвам изумена пред маститата си колежка –Подобно упражнение би било унизително за тях!
- Моля? – Очите на Икра ме следват с дресирано недоумение. – Не разбрах цветните моливи позволени ли са или не? В инструкциите няма яснота по този въпрос?
- Но разбира се, мила, постъпи както ти прецениш – с мазно, шизофренично раздвоение в гласа отговарям и на двете – В крайна сметка ти знаеш най-добре!
Едно сдържано кимване в скорошния ми спомен с учителката и в настоящето от ученичката, ме връща в дебилното успокоение, че аз само си върша работата. Че превръщането на Дядо Коледа в идиотска инструкция за „пълноценен час по английска литература“ е напълно в реда на нещата. И че процедурите са над всичко. Стига само да пресоваш мозъка си в коледен пакет и да го завреш под елхата на всеобщото кичесто изтъпяване. Незабележимо. За да не надвишиш грамажа на останалите. Или, недай си Боже, да се обознанчиш с някоя картичка, на която да пише, че това си ТИ!
- Ей, ц, мацките – нарушава с цигарен хрип в гласа погромното мълчание на съученичките си Робърта Еванс – знаете ли какво написах на шибания старец? Че искам да бъда мъж! И че всичко, от което имам нужда е пари, пари, пари!!!
- А мотивира ли се с какво си заслужила през годината тези дарове, скъпа? – намига в отговор Зара Шепърд, зарадвана от спасителното поругание на ситуацията.
- Разбира се! – стреля обратно Робърта – Адски си падам по жени! А парите ми трябват, за да откупя правото си да ги преследвам!
Механизмът за контрол на девствеността в мислите и чувствата на подопечните сработва в мен безотказно:
- Достатъчно! – разсичам кикота на момичетата аз – Робърта, време е да се обадя на дежурния учител и ти да поемеш към стаята за изолация! Останалите имате десет минути до края на часа . Помислете дали желаете утре да прекарате цялата обедна почивка в наказание по четене в библиотеката!
Когато работиш елф в английската система на Дядо Коледа трябва точно да знаеш кога да използваш отровната си доза вълшебство. Иначе, може и да те уволнят. А безработните елфи си нямат конкурентен работодател към когото да се обърнат. Нито пък имат право на собствени желания и мисли.
- Аз наистина искам да стана мъж – с полярна искреност оскрежава сърцето ми бунтарката – Робърт звучи страхотно, нали? Ако по Коледа наистина се сбъдват желания,нека това да бъде моето чудо!
Желязната ръка на дежурния укротител на коледни въжделения непоколебимо отвежда мис Еванс в наказателна самота. Правата линия на приятелките ѝ, подредени в смирена опашка за предаване на писма пред катедрата ми, се изнизва в стъпкано мълчание. Време е за чай и изшепнати клюки. В учителската стая за изолация на големите от бруталните мечти на малките. Десет минути междучасие в ъгъла за свестяване . До следващия рунд. До следващото кроше в слънчевия сплит на Системата:
- Една десетокласничка е изчезнала! Избягала от стаята за изолация, отрязала си плитката и заедно с джиесема и връхното си палто заключила в гардеробчето си някакво смахнато писмо до Дядо Коледа! В него признавала, че иска да бъде мъж! Да се казва Робърт Еванс! И че няма да се върне у дома, докато не се сбъдне това нейно желание!
Работилницата за коледни слухове и станиолови опаковки на чувства се нагнетява вулканично. Разплакани Снежанки веят къдри над разщъкани, притеснени джуджета. Стриктни елени в полицейски униформи паркират бронираните си шейни в двора на елфската ни комуна, а Феята – Директорка на фабриката за академични подаръци дава хуманно-загрижено интервю за местната медия на Добрия Старец. Може и вие да го прочетете. Адресът е: „Едно Кралство. Едно Господарство. Улица „Милосърдие“, номер: 1 000 000 000. Код: „Стоп. Надежда“, послание: не се чете...
Ако, все пак не успеете да се информирате от поредното издание на „Санта Брадър“, затрупани в предколедна суета, мога щастливо да ви успокоя, че на другия ден Робърт Еванс се завърна в училище. Името му беше изписано с новата си версия в дневника. Имейли, обясняващи чудото, бяха изпратени до всички негови преподаватели. И Системата отново толерантно заработи, бълвайки захарни пудри от сняг – безопасен и топъл. Като любов към човечеството. Като изпълнено коледно желание! Като сбъдната мечта!
Здравка Владова-Момчева
Покорният въпрос, зададен от Икра Хюсеин, отлична десетокласничка в проспериращо английско училище, ме сепва зареяна в мислите ми. Точно на критичната линия, отделяща наивитета на детството от скептичната присмивка на зрелостта. Защото днес, въпреки тоновете душевен грим, с които се налага да поддържам угнетяващия имидж на една от многото изрядни учители в това далечно кралство, се усещам в глупава безтегловност. Сама на подиума пред ироничното възпитано мълчание на двадесет и пет пораснали момичета, примирени с поредното ощетяване на безценното им предизпитно време.
Не бива да се поддавам на излишни емоции. Та аз само замествам за един урок отсъстващата титулярка на този брилянтен клас и трябва дисциплинирано да следвам инструкциите ѝ, напечатани в точната бланка А4, с точния брой препинателни знаци: „Ученичките да напишат писмо до дядо Коледа, в което да изложат в стройна последователност всички полезни дела, които са извършили през годината. По този начин те ще мотивират тезата си, защо Добрият Старец трябва да им донесе желаните подаръци и да се спусне през комина на къщите им в Святата нощ. Задачата да обхване един учебен час. За отлична оценка, десетокласничките могат да добавят и рисунка на дядо Коледа, с елена Рудолф и, по желание, украсена елха. При неподчинение от страна на някои от тях, моля, следвайте процедурата – позвънете на дежурния учител и отстранете с негова помощ бунтарките в изолация. Там, те задължително трябва да напишат писмото под наблюдението на съответния служител, който ще ми го предаде на другия ден. Точка.“
- Но това са девойки на шестнадесет години! – възкликвам изумена пред маститата си колежка –Подобно упражнение би било унизително за тях!
- Моля? – Очите на Икра ме следват с дресирано недоумение. – Не разбрах цветните моливи позволени ли са или не? В инструкциите няма яснота по този въпрос?
- Но разбира се, мила, постъпи както ти прецениш – с мазно, шизофренично раздвоение в гласа отговарям и на двете – В крайна сметка ти знаеш най-добре!
Едно сдържано кимване в скорошния ми спомен с учителката и в настоящето от ученичката, ме връща в дебилното успокоение, че аз само си върша работата. Че превръщането на Дядо Коледа в идиотска инструкция за „пълноценен час по английска литература“ е напълно в реда на нещата. И че процедурите са над всичко. Стига само да пресоваш мозъка си в коледен пакет и да го завреш под елхата на всеобщото кичесто изтъпяване. Незабележимо. За да не надвишиш грамажа на останалите. Или, недай си Боже, да се обознанчиш с някоя картичка, на която да пише, че това си ТИ!
- Ей, ц, мацките – нарушава с цигарен хрип в гласа погромното мълчание на съученичките си Робърта Еванс – знаете ли какво написах на шибания старец? Че искам да бъда мъж! И че всичко, от което имам нужда е пари, пари, пари!!!
- А мотивира ли се с какво си заслужила през годината тези дарове, скъпа? – намига в отговор Зара Шепърд, зарадвана от спасителното поругание на ситуацията.
- Разбира се! – стреля обратно Робърта – Адски си падам по жени! А парите ми трябват, за да откупя правото си да ги преследвам!
Механизмът за контрол на девствеността в мислите и чувствата на подопечните сработва в мен безотказно:
- Достатъчно! – разсичам кикота на момичетата аз – Робърта, време е да се обадя на дежурния учител и ти да поемеш към стаята за изолация! Останалите имате десет минути до края на часа . Помислете дали желаете утре да прекарате цялата обедна почивка в наказание по четене в библиотеката!
Когато работиш елф в английската система на Дядо Коледа трябва точно да знаеш кога да използваш отровната си доза вълшебство. Иначе, може и да те уволнят. А безработните елфи си нямат конкурентен работодател към когото да се обърнат. Нито пък имат право на собствени желания и мисли.
- Аз наистина искам да стана мъж – с полярна искреност оскрежава сърцето ми бунтарката – Робърт звучи страхотно, нали? Ако по Коледа наистина се сбъдват желания,нека това да бъде моето чудо!
Желязната ръка на дежурния укротител на коледни въжделения непоколебимо отвежда мис Еванс в наказателна самота. Правата линия на приятелките ѝ, подредени в смирена опашка за предаване на писма пред катедрата ми, се изнизва в стъпкано мълчание. Време е за чай и изшепнати клюки. В учителската стая за изолация на големите от бруталните мечти на малките. Десет минути междучасие в ъгъла за свестяване . До следващия рунд. До следващото кроше в слънчевия сплит на Системата:
- Една десетокласничка е изчезнала! Избягала от стаята за изолация, отрязала си плитката и заедно с джиесема и връхното си палто заключила в гардеробчето си някакво смахнато писмо до Дядо Коледа! В него признавала, че иска да бъде мъж! Да се казва Робърт Еванс! И че няма да се върне у дома, докато не се сбъдне това нейно желание!
Работилницата за коледни слухове и станиолови опаковки на чувства се нагнетява вулканично. Разплакани Снежанки веят къдри над разщъкани, притеснени джуджета. Стриктни елени в полицейски униформи паркират бронираните си шейни в двора на елфската ни комуна, а Феята – Директорка на фабриката за академични подаръци дава хуманно-загрижено интервю за местната медия на Добрия Старец. Може и вие да го прочетете. Адресът е: „Едно Кралство. Едно Господарство. Улица „Милосърдие“, номер: 1 000 000 000. Код: „Стоп. Надежда“, послание: не се чете...
Ако, все пак не успеете да се информирате от поредното издание на „Санта Брадър“, затрупани в предколедна суета, мога щастливо да ви успокоя, че на другия ден Робърт Еванс се завърна в училище. Името му беше изписано с новата си версия в дневника. Имейли, обясняващи чудото, бяха изпратени до всички негови преподаватели. И Системата отново толерантно заработи, бълвайки захарни пудри от сняг – безопасен и топъл. Като любов към човечеството. Като изпълнено коледно желание! Като сбъдната мечта!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 3 December 2014
Винету Козловски
Има-няма една година откак замина за Англия наш Петър и заваляха едни ми ти наперени есемеси - не ти й, кака, работа!
„Хелоу, мам! Студент съм вече по бизнес и икономика в Лондон. Облещил съм се от учене. Прати някое колетче, че нямам време да отскоча до българския магазин“.
„Чичо Ричо, продаде ли ми вече стария компютър, че хептен останах без пари? Сендвай там каквото има, че мъни ми трябват тука! Някак тряя да изплувам у скъпотията. Фулстоп“.
„Радостинке, не се надявай. Любовта ми е последната опция. Бизнесмен ще ставам. Сори и прощавай!“
Бе, въртяха, сукаха, майка му и баща му, опоскаха родата до стотинка, от заеми главата си не можаха да дигнат, ама криво-ляво го дотикаха до третата година. Че като лъсна на оня ми ти Фейсбук наш Петър с една квадратна шапка с пискюл, надолу усукан с черна мантия като Хари Потър, хахнаха се от завист комшиите ни от Дървидол, че доживяха и те бакалавър да се извъди у село. Даже вуйчо му Ройдю, дето лятос целокупно се изнесе с козите да пребивава в медитация на връх Гъзиря, се смъкна оня ден от къшлата, само и само да види племенника си на английска фотография, стиснал на рулце дипломата като кривак. Саде да я размаха къде Балкана и инвестициите ще потекат! Че като щъкне по баирите онуй ми ти животновъдствооо, бягай мизерийо, щот Пецата иде – глобален и пълен с идеи - една от друга по – виртуални. Да се пулят и маят невежите на коя овца каква доилка да нахлузят, че щом потече програмираната сметана, направо да я шльопат по опаковките и шут в Европейския съюз! Да я правят там каквото искат, ама да плащат, да плащааат, че откак наш Петър е ревнал да го спонсорират да учи, у Дървидол крива шлюпка не остана. Де що имаше нагърчени левчета по буркани, под дюшеци – всичко замина майка – къде по пощата, кога на ръка, кат си пристигне студентът за ваканциите... Ошмулиха се техните, та замязаха на върколаци в депресия, ама се разнасят на едро по хората и едни ербап приказки дърдорят, още малко и да им повярваш: „ Петърчо туй, Петърчо онуй, Радостинка да има да зема, той ша си доведе англичанка и ша на специализира тука у село по бизнес и икономика!“
Добре, ама кога да си доде бакалавърът на насам накако се усука и се оказа, че то с таз неговата диплома бизнесмен не се ставало. Още две години трябвало да се образова за магистър, че тогаз... Пък таксата била още по-дебела, та затуй се налагало да поработи и тоз път сам да поизкара пустите паряги, щото съвсем я закъсахме икономически. Нема откъде!
Не му мислил много – много наш Петър и се захванал със строителство. Хем някоя лира падала, хем мускули направил – същи Супермен – та побъркал жените от квартала все подире му да си лепят очите. Добре, ама маханджия ни излязло момчето. Побутватли го колегите, оттука, оттам, ама той – не! Никоя не щял да погледне, щото си изгубил акъла по Малгожатка, полякинчето, дет въртяло пиците в капанчето отсреща. То, добре, че нашичкия им слагал плочките у тоалетната, че имало сгода да слухти какви ги приказват у кухнята. Съставял си стратегия, значи, как и с кво да я събори тая дребната инаткиня, щот го подминавала и сумтяла презрително, пък после му мятала едни белтъци през рамо и той, завалията, от притеснение,земал че изчукал готовата теракота по диагонал:
- Не те бива, мой човек! От тебе плочкаджия не става – смъмрал го бай Горан, бригадирът – ами я си събирай последната надница и бегай да захващаш друга кариера. Пък и с Малгожатка не ще да ти излезе късметя. Оня ден я слушах да споделя една световна статистика с колежката дет прай салатите. Видиш ли, според последните научни изследвания американските индианци имали най-дългата мъжественост, а пък най-издържливи в любовта били поляците. Хъ да та видим сега, дилема ли й туй, или не й дилема?! Де ша и търсиш такъв идеал на малката? Че и националисти да им се не видят и поляците! Световна статистика, световна, ама се тяхното си гледат да пробутат напред, без да им пука за достойнството на останалите нации!
Прихлъцнал се наш Петър, та му причерняло. Въртял го, сукал го, два дена не ял и не спал, па нали си е интелектуалец, накрая го измислил според предпочитанията на любимата си. Позализал се подобаващо, намазал си страните с фалшив бронз, че като се изстъпил пред пицаджийката, приклещил я до фурната да не мое да мръдне, поради елемента на изненада:
- Винету Козловски – рекъл – на вашите услуги!
И на! Да тръгвам и аз, че време не остана. Прикътала съм там в един възел две златни пендари. На снахата ша ги давам да ги прайм на обеци за полякинчето. Сватба ша дигаме, не й шега работа. Отде пари и за тоз масраф, незнам, ама наш Петър ни е алармирал, че ша си имат скоро полско индианче, та да спешаваме церемонията докат не ни е насмела зимата у Дървидол. На баба момчето! То ни е гордостта! Прави, струва, ама пак е на върха в международната статистика, нищо, че е там под прикритие! Да му дишат праха от подметките глобалните завистници! Наш Петър винаги е първенец! Винету Козловски е българин! Това е!
Здравка Владова-Момчева
„Хелоу, мам! Студент съм вече по бизнес и икономика в Лондон. Облещил съм се от учене. Прати някое колетче, че нямам време да отскоча до българския магазин“.
„Чичо Ричо, продаде ли ми вече стария компютър, че хептен останах без пари? Сендвай там каквото има, че мъни ми трябват тука! Някак тряя да изплувам у скъпотията. Фулстоп“.
„Радостинке, не се надявай. Любовта ми е последната опция. Бизнесмен ще ставам. Сори и прощавай!“
Бе, въртяха, сукаха, майка му и баща му, опоскаха родата до стотинка, от заеми главата си не можаха да дигнат, ама криво-ляво го дотикаха до третата година. Че като лъсна на оня ми ти Фейсбук наш Петър с една квадратна шапка с пискюл, надолу усукан с черна мантия като Хари Потър, хахнаха се от завист комшиите ни от Дървидол, че доживяха и те бакалавър да се извъди у село. Даже вуйчо му Ройдю, дето лятос целокупно се изнесе с козите да пребивава в медитация на връх Гъзиря, се смъкна оня ден от къшлата, само и само да види племенника си на английска фотография, стиснал на рулце дипломата като кривак. Саде да я размаха къде Балкана и инвестициите ще потекат! Че като щъкне по баирите онуй ми ти животновъдствооо, бягай мизерийо, щот Пецата иде – глобален и пълен с идеи - една от друга по – виртуални. Да се пулят и маят невежите на коя овца каква доилка да нахлузят, че щом потече програмираната сметана, направо да я шльопат по опаковките и шут в Европейския съюз! Да я правят там каквото искат, ама да плащат, да плащааат, че откак наш Петър е ревнал да го спонсорират да учи, у Дървидол крива шлюпка не остана. Де що имаше нагърчени левчета по буркани, под дюшеци – всичко замина майка – къде по пощата, кога на ръка, кат си пристигне студентът за ваканциите... Ошмулиха се техните, та замязаха на върколаци в депресия, ама се разнасят на едро по хората и едни ербап приказки дърдорят, още малко и да им повярваш: „ Петърчо туй, Петърчо онуй, Радостинка да има да зема, той ша си доведе англичанка и ша на специализира тука у село по бизнес и икономика!“
Добре, ама кога да си доде бакалавърът на насам накако се усука и се оказа, че то с таз неговата диплома бизнесмен не се ставало. Още две години трябвало да се образова за магистър, че тогаз... Пък таксата била още по-дебела, та затуй се налагало да поработи и тоз път сам да поизкара пустите паряги, щото съвсем я закъсахме икономически. Нема откъде!
Не му мислил много – много наш Петър и се захванал със строителство. Хем някоя лира падала, хем мускули направил – същи Супермен – та побъркал жените от квартала все подире му да си лепят очите. Добре, ама маханджия ни излязло момчето. Побутватли го колегите, оттука, оттам, ама той – не! Никоя не щял да погледне, щото си изгубил акъла по Малгожатка, полякинчето, дет въртяло пиците в капанчето отсреща. То, добре, че нашичкия им слагал плочките у тоалетната, че имало сгода да слухти какви ги приказват у кухнята. Съставял си стратегия, значи, как и с кво да я събори тая дребната инаткиня, щот го подминавала и сумтяла презрително, пък после му мятала едни белтъци през рамо и той, завалията, от притеснение,земал че изчукал готовата теракота по диагонал:
- Не те бива, мой човек! От тебе плочкаджия не става – смъмрал го бай Горан, бригадирът – ами я си събирай последната надница и бегай да захващаш друга кариера. Пък и с Малгожатка не ще да ти излезе късметя. Оня ден я слушах да споделя една световна статистика с колежката дет прай салатите. Видиш ли, според последните научни изследвания американските индианци имали най-дългата мъжественост, а пък най-издържливи в любовта били поляците. Хъ да та видим сега, дилема ли й туй, или не й дилема?! Де ша и търсиш такъв идеал на малката? Че и националисти да им се не видят и поляците! Световна статистика, световна, ама се тяхното си гледат да пробутат напред, без да им пука за достойнството на останалите нации!
Прихлъцнал се наш Петър, та му причерняло. Въртял го, сукал го, два дена не ял и не спал, па нали си е интелектуалец, накрая го измислил според предпочитанията на любимата си. Позализал се подобаващо, намазал си страните с фалшив бронз, че като се изстъпил пред пицаджийката, приклещил я до фурната да не мое да мръдне, поради елемента на изненада:
- Винету Козловски – рекъл – на вашите услуги!
И на! Да тръгвам и аз, че време не остана. Прикътала съм там в един възел две златни пендари. На снахата ша ги давам да ги прайм на обеци за полякинчето. Сватба ша дигаме, не й шега работа. Отде пари и за тоз масраф, незнам, ама наш Петър ни е алармирал, че ша си имат скоро полско индианче, та да спешаваме церемонията докат не ни е насмела зимата у Дървидол. На баба момчето! То ни е гордостта! Прави, струва, ама пак е на върха в международната статистика, нищо, че е там под прикритие! Да му дишат праха от подметките глобалните завистници! Наш Петър винаги е първенец! Винету Козловски е българин! Това е!
Здравка Владова-Момчева
Monday, 17 November 2014
Сребърният евкалипт на Марчело
Марчело обича тази страна. Още щом проговори езика ѝ, роднините му обясниха, че е добре да не комуникират на италиански извън прага на къщата. Искали да бъдат като другите. Тъмнокоси британци с маслинени, сицилиански очи. Марчело знае още едно място в градчето, където е възможно да се казва бонджорно вместо гудморнинг, без някой да го стрелне с въпросително недоумение. Италианският магазин. Там има плазмен телевизор, който виси от тавана като говорещ коледен подарък. Построиха и фурна към склада. В нея пекат най-вкусния домашен хляб, сякаш изваден от слънчевата пазва на Италия. Кръгъл. Непретенциозен. И пълен с калории, достатъчни да възкресят и най-анемичния старец в квартала. Марчело работи във фурната. Седемнайсет години поред отваря входната врата точно в четири часа сутринта и прави стъпка в мъглата. Не остават следи, защото влагата поглъща всичко. Обичаната от него страна предпочита да изглежда непроменена. Няма значение кой я населява. Няма значение как се чувства. Тъмнокосите пришълци, говорещи езика и, посребряват неусетно, а спомените им задължително са черно – бели. Като клавишите на стария му бащин акордеон, който виси на стената в хола.
- Кога ще продадеш този сувенир? – пита Алегра – Прахът в гънките му го съсипва. Кой свири днес на такива неща?
Марчело е влюбен в Алегра. Знае, че накрая роднините ще ги оженят. Защото той вече е собственик на италианския магазин и фурната. Говори малко, печели много и никой не забелязва присъствието му в тази страна.
- Ти си невидим, знаеш ли? – мърка Алегра, изопнала безупречната си фигура в миниатюрна, смутена от формите и, рокля. – Дори в този изискан ресторант, в който ме доведе не смееш да бъдеш себе си. Сгодени сме, а аз нищо не зная за теб. Имаш ли хоби? Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Алегра е родена тук. Твърди, че само родителите и са италианци. Английският и е перфектен. Затова и е трудно да се разбира с роднините. Само им се подчинява. Защото усеща, че те знаят най-добре как се сключват съюзи между красота и богатство.
- Аз нямам свободно време – с отчетливи приглушени интервали отвръща Марчело – обичам теб. Искам да ти направя красиви деца и...като подарък в деня на сватбата ни да посадя един сребърен евкалипт в градината. Това е дървото на Клеопатра. Някога тя заповядвала да слагат от листата му във водата, с която се къпела. Така се поддържала вечно млада. Искам това дърво да расте пред очите ми, за да напомня, че за мен хубостта ти няма никога да остарее...
xхх
- Мило, виж! Дървото на Клеопатра! Огромно е. Не очаквах, че то изобщо вирее в Англия! Този квартал все повече ми харесва. Нека капарираме къщата и да останем тук!
Винаги съм била спонтанна в покупките, защото съм родена със своя тайна – ако силно си пожелаеш да имаш света, купувай го на части, докато те изпълни духом! Обичам дърветата. Те са единствените същества, които ни предшестват и надживяват. Затова офертата за кокетната къща с екзотичната, необичайна градина, ме грабна и ме остави безсънна до мига, в който стъпих на новата своя земя. А тя се оказа южна, въпреки влажния мрак на тази страна. От учтивите, сдържани клюки на съседката Морийн, разбирам, че предишният собственик, някакъв италианец, побързал да продаде имота час по-скоро след драматичен развод с невярната си съпруга. И че имал страст към редки дървесни видове, които вкоренявал с нечувана упоритост в хладната почва на двора. Остров в Острова. Избуяло континентално своеволие току до плоското ливадно неодобрение на съседските скучни парцели.
- Никак не обичам големи дървета! – отсича Морийн, впила урочасващи очи в новата ми собственост – при първата по-силна буря например, ей оня чудовищен евкалипт като нищо ще падне и ще размаже колата ми! Как може да е посят точно до оградата? Цялата му корона се надвесва над паркинга. Не можеш да си представиш какви вреди нанасят тези малки остри листа по боята и политурата на моята Тойота. Отвратителна напаст. Впрочем, отглеждането на такова огромно дърво в близост до частен паркинг е незаконно!
Несвикнала на местните скрити заплахи в съседските послания, се опитвам да обясня безсмъртното обаяние, което носи дървото на Клеопатра. Но съм неопитна. Добронамерена. И твърде запалена по джунглата от палми, ананаси и бамбук, гъделичкаща склонността ми към свое пространство. Към лична гора. Към собствен екватор. Който да прокара спасителна граница между дребничкия бит на другите и моята вътрешна митология, докато смъртта ни раздели, отегчена от очакване да намерим общ език помежду си. Свободата и щастието на наивните хора траят точно толкова кратко, колкото завистниците решат да им отпуснат. В моя случай – само две седмици.
- Мило – казва смутено съпругът ми – утре от общината ще изпратят работници да отрежат евкалипта. Постъпило е анонимно оплакване, че расте в незаконна близост до паркинга. Бил опасен за колите на съседите. Поради това, че скоро сме купили къщата и не сме го садили ние, няма да бъдем глобени. Съжалявам, защото ти наистина харесваш това дърво. Ще го махнат преди обед. Докато си на работа. Тъкмо няма да гледаш...
Аз, обаче, гледах. И видях как убиха вечната младост на Клеопатра. А с нея и глупавата ми вяра, че съм откупила с моргидж градината на своята малка свобода...
xхх
Марчело изчаква да се стъмни. Той вече отлично познава нюансите на мрака в обичаната от него страна. Тъмнината е истинска само тогава, когато уличните лампи се примиряват с кръглия периметър на своето ограничено осветление. Той заключва италианския магазин и фурната. После се качва в апартамента си над склада. Вечеря домашен хляб с камбозола, прошуто и домати. Почиства праха от акордеона на стената. После излиза и върви към бившата си къща. Знае, че днес са отрязали евкалипта. Стъпките му не оставят следи, защото влагата поглъща всичко. Зад оградата на някогашния му двор новият собственик тихо успокоява жена си на непознат език, произнасяйки думите с отчетливи, приглушени интервали. Марчело се заслушва. Навежда се и събира пълен джоб с остри, смолисти,още живи листа. И си тръгва. Посребрен и невидим като дух на отсечен евкалипт. Защото утре пак трябва да стане в четири часа сутринта. Да говори малко. Да печели много. И никой, да не забелязва присъствието му в тази страна.
Здравка Владова-Момчева
- Кога ще продадеш този сувенир? – пита Алегра – Прахът в гънките му го съсипва. Кой свири днес на такива неща?
Марчело е влюбен в Алегра. Знае, че накрая роднините ще ги оженят. Защото той вече е собственик на италианския магазин и фурната. Говори малко, печели много и никой не забелязва присъствието му в тази страна.
- Ти си невидим, знаеш ли? – мърка Алегра, изопнала безупречната си фигура в миниатюрна, смутена от формите и, рокля. – Дори в този изискан ресторант, в който ме доведе не смееш да бъдеш себе си. Сгодени сме, а аз нищо не зная за теб. Имаш ли хоби? Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Алегра е родена тук. Твърди, че само родителите и са италианци. Английският и е перфектен. Затова и е трудно да се разбира с роднините. Само им се подчинява. Защото усеща, че те знаят най-добре как се сключват съюзи между красота и богатство.
- Аз нямам свободно време – с отчетливи приглушени интервали отвръща Марчело – обичам теб. Искам да ти направя красиви деца и...като подарък в деня на сватбата ни да посадя един сребърен евкалипт в градината. Това е дървото на Клеопатра. Някога тя заповядвала да слагат от листата му във водата, с която се къпела. Така се поддържала вечно млада. Искам това дърво да расте пред очите ми, за да напомня, че за мен хубостта ти няма никога да остарее...
- Мило, виж! Дървото на Клеопатра! Огромно е. Не очаквах, че то изобщо вирее в Англия! Този квартал все повече ми харесва. Нека капарираме къщата и да останем тук!
Винаги съм била спонтанна в покупките, защото съм родена със своя тайна – ако силно си пожелаеш да имаш света, купувай го на части, докато те изпълни духом! Обичам дърветата. Те са единствените същества, които ни предшестват и надживяват. Затова офертата за кокетната къща с екзотичната, необичайна градина, ме грабна и ме остави безсънна до мига, в който стъпих на новата своя земя. А тя се оказа южна, въпреки влажния мрак на тази страна. От учтивите, сдържани клюки на съседката Морийн, разбирам, че предишният собственик, някакъв италианец, побързал да продаде имота час по-скоро след драматичен развод с невярната си съпруга. И че имал страст към редки дървесни видове, които вкоренявал с нечувана упоритост в хладната почва на двора. Остров в Острова. Избуяло континентално своеволие току до плоското ливадно неодобрение на съседските скучни парцели.
- Никак не обичам големи дървета! – отсича Морийн, впила урочасващи очи в новата ми собственост – при първата по-силна буря например, ей оня чудовищен евкалипт като нищо ще падне и ще размаже колата ми! Как може да е посят точно до оградата? Цялата му корона се надвесва над паркинга. Не можеш да си представиш какви вреди нанасят тези малки остри листа по боята и политурата на моята Тойота. Отвратителна напаст. Впрочем, отглеждането на такова огромно дърво в близост до частен паркинг е незаконно!
Несвикнала на местните скрити заплахи в съседските послания, се опитвам да обясня безсмъртното обаяние, което носи дървото на Клеопатра. Но съм неопитна. Добронамерена. И твърде запалена по джунглата от палми, ананаси и бамбук, гъделичкаща склонността ми към свое пространство. Към лична гора. Към собствен екватор. Който да прокара спасителна граница между дребничкия бит на другите и моята вътрешна митология, докато смъртта ни раздели, отегчена от очакване да намерим общ език помежду си. Свободата и щастието на наивните хора траят точно толкова кратко, колкото завистниците решат да им отпуснат. В моя случай – само две седмици.
- Мило – казва смутено съпругът ми – утре от общината ще изпратят работници да отрежат евкалипта. Постъпило е анонимно оплакване, че расте в незаконна близост до паркинга. Бил опасен за колите на съседите. Поради това, че скоро сме купили къщата и не сме го садили ние, няма да бъдем глобени. Съжалявам, защото ти наистина харесваш това дърво. Ще го махнат преди обед. Докато си на работа. Тъкмо няма да гледаш...
Аз, обаче, гледах. И видях как убиха вечната младост на Клеопатра. А с нея и глупавата ми вяра, че съм откупила с моргидж градината на своята малка свобода...
Марчело изчаква да се стъмни. Той вече отлично познава нюансите на мрака в обичаната от него страна. Тъмнината е истинска само тогава, когато уличните лампи се примиряват с кръглия периметър на своето ограничено осветление. Той заключва италианския магазин и фурната. После се качва в апартамента си над склада. Вечеря домашен хляб с камбозола, прошуто и домати. Почиства праха от акордеона на стената. После излиза и върви към бившата си къща. Знае, че днес са отрязали евкалипта. Стъпките му не оставят следи, защото влагата поглъща всичко. Зад оградата на някогашния му двор новият собственик тихо успокоява жена си на непознат език, произнасяйки думите с отчетливи, приглушени интервали. Марчело се заслушва. Навежда се и събира пълен джоб с остри, смолисти,още живи листа. И си тръгва. Посребрен и невидим като дух на отсечен евкалипт. Защото утре пак трябва да стане в четири часа сутринта. Да говори малко. Да печели много. И никой, да не забелязва присъствието му в тази страна.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 22 October 2014
Фасът бе, фасът бе!
„Фасът бе, фасът бе! Не го хвърляй на земя!
Дай ми го, бате, стори ми, бате, бир хаир!“
Знаете ли какво е това? Ами, химнът на хасковските затворници, разбира се! Има и припев:
„И с малки чукчета, чук – чукаме чакълчета,
а с кирки, лостове, ний вдигаме мостове!“( повтаря се два пъти, за да се поддържа ентусиазмът).
Който е пял тази песен, неможе да не усеща лирическото послание на общността, лишена от свобода! Нито пък поне веднъж в живота си да не е допирал до онази тайна, почти масонска , неписана истина, че... пушачите са по-добрата, по-щедрата и по-споделяща половина от човечеството. Щото, каквото и да си говорим, около идейно-тематичната ос на една запалена цигара, могат да се извъртят такива едни разговори за битието и съзнанието, че и древните философи да се обърнат в гробовете си от завист. Даа! Пушачите са съвременните мъдреци на планетата! Който твърди нещо друго, със сигурност отваря очи за света само по навик, а скритата радост от споделения тютюнджийски грях с приятел – съмишленик край чаша ароматно кафе, остава изблъскан назад. В презрението на индивидуализма. И здравословната, ама адски скучна сигурност на самотата. На! Казах си го и ми олекна. След петнайсет години фотосинтеза в безсветлинно-дъждовната епруветка на този Остров, разбрах, че някои човещинки си остават непроменяеми дори и за Великите Експериментатори, дето ни надробиха в глобализацията с гео-политическите си рецепти за всеобща попара. Без граници и домашни вкусове. Без предпочитания и капризи. Саде една гола вода без шанс за Голям Взрив, който да ни отстреля де- еволюционно в обратната орбита на простичкото махленско щастие. Което от мултикултурни принцове, да ни превърне пак в жаби, квакащи от радост , че сме се върнали по гьоловете си живи и невредими! То, правилно са го рекли хората, „всяка жаба да си знае гьола“, но това е една друга тема, касаеща световната блатна екология...
Та, думата ми беше за голямото тютюнджийско братство и неподозираните му метаморфози в 21 век. От моя гледна точка, езотеричните /означава скрити/ проявления на този яташки феномен, се случват винаги в петък, когато изстискана , та изцедена откъм мисли и пази Боже, полети на духа, заедно със скромната ми до невидимост приятелка и колежка , Лара, тайно се измъкваме по заобиколен маршрут към паркинга на „Сейнсбъри“, а оттам, на прибежки, право в илюзорната, фототапетна атмосфера на единственото „европейско“кафене на градчето. Обичам сектантско – континенталните местенца на Острова. Те са малко на брой. И имат афинитет само към отстъпниците, които ги оценяват по достойнство. В тях усещането, че нещо вълнуващо ще се случи точно ей сега, макар и лъжовно, поддържа удоволствието, че си се завърнал у дома. Напук на разстоянията. И напук на страната, която си вярва, че те е превъзпитала. Моите дребни про –континентални наглости в компанията на Лара и още десетте постоянни обитатели на кафенето, които заедно с нас обичайно мръзнат по масите навън, правейки се, че изобщо не са те и че не е ясно как тези димящи фасове са попаднали в ръцете им, ме довеждат до умиление! Кръвта вода не става, независимо с колко литри дъжд си подгизвал душата си в продължение на петнадесет години! Макар да знам, че нищо няма да се случи, просто ей сега или ей така, аз жадувам сладостния миг, някой да ми поиска запалката назаем. Това е неземна отрада за пушача – да се усети полезен, да бъде потърсен от събрат или посестрима - и след светкавично докосване на погледите с благодарност и заговорнически плам, да почувства вселенския отклик от посланието на хасковските затворници, което няма нужда от езиков адекват, щом става дума само за едно: „Фасът, бе, фасът, бе! Не го хвърляй на земя! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ До миналия петък си мислех, че владея до съвършенство неписаните правила на световната тютюнджийска солидарност, но се оказа, че с времето съм забравила къде се намирам и как-стараната – мащеха може учтиво да ме плесне през щедрата човешка длан. Преди да ви разкажа какво се случи, просто ще ви предупредя: Уважаеми пушачи, ако сте решили да се раздимявате с епикурейските си проклети цигари в държава като Великобритания, все пак имайте предвид, че тук дащността е неразбираем неандерталски жест , който отскача като ластик от невидимата и непоклатима английска учтивост. Право в ококореното ви око! Лявото или дясното, няма значение! Много боли и води до обезверяване в истинността на милосърдието!
Сгушени в почти телепатичен разговор, оръсен с отломки от мариновани седмични клюки, двете с Лара се сепваме от чрезвичайния шум на малката възбудена тълпа , скупчена пред местния „Макдоналдс“ с филмиращи джиесеми в ръце. В центъра на необичайната седянка , като пумпал, изтърван oт неопитно хлапе, се върти пухкав като къделка захарен памук индивид, с лице на освирепяло бебе и остър нож в карлсоновската си ръчичка:
- Ще ви изколя, всичките ще ви изколя – крещи фалцетно обезумелият дребосък, а толерантната сбирка от наблюдаващи му отвръща със западняшки, уверен в действащата система, смях. След малко, полицията пристига със стил и две руси момчета със суперменовска, желязна нежност подхващат под мишниците нарушителя на градския покой. Ние с Лара подивяваме от възторг. Екшънът е наживо. Колко възкресително ни действа това!
- Изумително е как някои хора не разбират, че трябва да спазват общите норми! Изказването е на помитащо елегантна дама на неопределена възраст, неусетно присъединила се към димящия ни сектор с пирамида от луксозни покупки в безбройни чанти и крюелодевилска източена папироса в седефено цигаре:
- Този , хм, джентълмен, не е ли чел разпоредбите , които съвсем ясно дефинират, че е забранено да се напиваш в центъра на града???
- Нима има такива правила? – с балканско простодушие питам аз.
Дамата ме поглежда като тритон и снизходително кима в моята посока. После впива изпомпващите си очи в купчината угарки , тлеещи в отвратителния , претъпкан пепелник пред нас и с деловитост на лейди отегчена от недосетливите си прислужнички, просто подхвърля като милостиня изискан въпрос към Лара и мен:
- Вие, момичета, ще ги вземате ли тези фасове като тръгвате или този път ще пропуснете своя шанс?
- Моля? – цвилим изумени ние. Но недочакала глупавите ни изказвания, изисканата непозната, вече чока с кълвящите си лакирани пръстчета право в сивата смрад на смачканите угарки.
- Госпожо! – пометена от сестринско съчувствие, надигам глас аз – мога да Ви предложа свежа, съвсем нова цигара!
Шепата смърдящи филтри магично изчезва в сатенения джоб на елегантното марково манто на дамата:
-Оуууу, няма нужда , скъпа – снизходително ме стрелва тя – в чантата си имам цяла кутия! Задръж цигарата за себе си, а аз да тръгвам, че бързам.
Двете с Лара изтъпяло сподиряме с поглед камшичната грация на аристократката, която шибва с тъничко краче вратата на магазина за златни бижута и кокетно заговаря консултантите в него. В главата ми неистово кънти хорът на хасковските затворници, източили страдалчески гласове през времето и пространството: „Фасът бе, фасът бе! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ Думите сами се търкулват на български из смаяните ми устни. Лара ме гледа разбиращо, отвъд словото, надмогнало превода. Над главите ни се посипва размагьосващ островитянски дъжд и под смъдящия студ на водните нишки, очарованието на псевдо – континенталния миг се разпада в убийствено – логично заключение: На английските дами никакви хаири не им минават! Ама никакви! Да му мислят наивниците, дето си въобразяват, че пушачите били по-добрата половина от човечеството! Оттук нататък, всеки да си гледа своя фас, иначе не е ясно в кой джоб ще изчезне!
Здравка Владова-Момчева
Дай ми го, бате, стори ми, бате, бир хаир!“
Знаете ли какво е това? Ами, химнът на хасковските затворници, разбира се! Има и припев:
„И с малки чукчета, чук – чукаме чакълчета,
а с кирки, лостове, ний вдигаме мостове!“( повтаря се два пъти, за да се поддържа ентусиазмът).
Който е пял тази песен, неможе да не усеща лирическото послание на общността, лишена от свобода! Нито пък поне веднъж в живота си да не е допирал до онази тайна, почти масонска , неписана истина, че... пушачите са по-добрата, по-щедрата и по-споделяща половина от човечеството. Щото, каквото и да си говорим, около идейно-тематичната ос на една запалена цигара, могат да се извъртят такива едни разговори за битието и съзнанието, че и древните философи да се обърнат в гробовете си от завист. Даа! Пушачите са съвременните мъдреци на планетата! Който твърди нещо друго, със сигурност отваря очи за света само по навик, а скритата радост от споделения тютюнджийски грях с приятел – съмишленик край чаша ароматно кафе, остава изблъскан назад. В презрението на индивидуализма. И здравословната, ама адски скучна сигурност на самотата. На! Казах си го и ми олекна. След петнайсет години фотосинтеза в безсветлинно-дъждовната епруветка на този Остров, разбрах, че някои човещинки си остават непроменяеми дори и за Великите Експериментатори, дето ни надробиха в глобализацията с гео-политическите си рецепти за всеобща попара. Без граници и домашни вкусове. Без предпочитания и капризи. Саде една гола вода без шанс за Голям Взрив, който да ни отстреля де- еволюционно в обратната орбита на простичкото махленско щастие. Което от мултикултурни принцове, да ни превърне пак в жаби, квакащи от радост , че сме се върнали по гьоловете си живи и невредими! То, правилно са го рекли хората, „всяка жаба да си знае гьола“, но това е една друга тема, касаеща световната блатна екология...
Та, думата ми беше за голямото тютюнджийско братство и неподозираните му метаморфози в 21 век. От моя гледна точка, езотеричните /означава скрити/ проявления на този яташки феномен, се случват винаги в петък, когато изстискана , та изцедена откъм мисли и пази Боже, полети на духа, заедно със скромната ми до невидимост приятелка и колежка , Лара, тайно се измъкваме по заобиколен маршрут към паркинга на „Сейнсбъри“, а оттам, на прибежки, право в илюзорната, фототапетна атмосфера на единственото „европейско“кафене на градчето. Обичам сектантско – континенталните местенца на Острова. Те са малко на брой. И имат афинитет само към отстъпниците, които ги оценяват по достойнство. В тях усещането, че нещо вълнуващо ще се случи точно ей сега, макар и лъжовно, поддържа удоволствието, че си се завърнал у дома. Напук на разстоянията. И напук на страната, която си вярва, че те е превъзпитала. Моите дребни про –континентални наглости в компанията на Лара и още десетте постоянни обитатели на кафенето, които заедно с нас обичайно мръзнат по масите навън, правейки се, че изобщо не са те и че не е ясно как тези димящи фасове са попаднали в ръцете им, ме довеждат до умиление! Кръвта вода не става, независимо с колко литри дъжд си подгизвал душата си в продължение на петнадесет години! Макар да знам, че нищо няма да се случи, просто ей сега или ей така, аз жадувам сладостния миг, някой да ми поиска запалката назаем. Това е неземна отрада за пушача – да се усети полезен, да бъде потърсен от събрат или посестрима - и след светкавично докосване на погледите с благодарност и заговорнически плам, да почувства вселенския отклик от посланието на хасковските затворници, което няма нужда от езиков адекват, щом става дума само за едно: „Фасът, бе, фасът, бе! Не го хвърляй на земя! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ До миналия петък си мислех, че владея до съвършенство неписаните правила на световната тютюнджийска солидарност, но се оказа, че с времето съм забравила къде се намирам и как-стараната – мащеха може учтиво да ме плесне през щедрата човешка длан. Преди да ви разкажа какво се случи, просто ще ви предупредя: Уважаеми пушачи, ако сте решили да се раздимявате с епикурейските си проклети цигари в държава като Великобритания, все пак имайте предвид, че тук дащността е неразбираем неандерталски жест , който отскача като ластик от невидимата и непоклатима английска учтивост. Право в ококореното ви око! Лявото или дясното, няма значение! Много боли и води до обезверяване в истинността на милосърдието!
Сгушени в почти телепатичен разговор, оръсен с отломки от мариновани седмични клюки, двете с Лара се сепваме от чрезвичайния шум на малката възбудена тълпа , скупчена пред местния „Макдоналдс“ с филмиращи джиесеми в ръце. В центъра на необичайната седянка , като пумпал, изтърван oт неопитно хлапе, се върти пухкав като къделка захарен памук индивид, с лице на освирепяло бебе и остър нож в карлсоновската си ръчичка:
- Ще ви изколя, всичките ще ви изколя – крещи фалцетно обезумелият дребосък, а толерантната сбирка от наблюдаващи му отвръща със западняшки, уверен в действащата система, смях. След малко, полицията пристига със стил и две руси момчета със суперменовска, желязна нежност подхващат под мишниците нарушителя на градския покой. Ние с Лара подивяваме от възторг. Екшънът е наживо. Колко възкресително ни действа това!
- Изумително е как някои хора не разбират, че трябва да спазват общите норми! Изказването е на помитащо елегантна дама на неопределена възраст, неусетно присъединила се към димящия ни сектор с пирамида от луксозни покупки в безбройни чанти и крюелодевилска източена папироса в седефено цигаре:
- Този , хм, джентълмен, не е ли чел разпоредбите , които съвсем ясно дефинират, че е забранено да се напиваш в центъра на града???
- Нима има такива правила? – с балканско простодушие питам аз.
Дамата ме поглежда като тритон и снизходително кима в моята посока. После впива изпомпващите си очи в купчината угарки , тлеещи в отвратителния , претъпкан пепелник пред нас и с деловитост на лейди отегчена от недосетливите си прислужнички, просто подхвърля като милостиня изискан въпрос към Лара и мен:
- Вие, момичета, ще ги вземате ли тези фасове като тръгвате или този път ще пропуснете своя шанс?
- Моля? – цвилим изумени ние. Но недочакала глупавите ни изказвания, изисканата непозната, вече чока с кълвящите си лакирани пръстчета право в сивата смрад на смачканите угарки.
- Госпожо! – пометена от сестринско съчувствие, надигам глас аз – мога да Ви предложа свежа, съвсем нова цигара!
Шепата смърдящи филтри магично изчезва в сатенения джоб на елегантното марково манто на дамата:
-Оуууу, няма нужда , скъпа – снизходително ме стрелва тя – в чантата си имам цяла кутия! Задръж цигарата за себе си, а аз да тръгвам, че бързам.
Двете с Лара изтъпяло сподиряме с поглед камшичната грация на аристократката, която шибва с тъничко краче вратата на магазина за златни бижута и кокетно заговаря консултантите в него. В главата ми неистово кънти хорът на хасковските затворници, източили страдалчески гласове през времето и пространството: „Фасът бе, фасът бе! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ Думите сами се търкулват на български из смаяните ми устни. Лара ме гледа разбиращо, отвъд словото, надмогнало превода. Над главите ни се посипва размагьосващ островитянски дъжд и под смъдящия студ на водните нишки, очарованието на псевдо – континенталния миг се разпада в убийствено – логично заключение: На английските дами никакви хаири не им минават! Ама никакви! Да му мислят наивниците, дето си въобразяват, че пушачите били по-добрата половина от човечеството! Оттук нататък, всеки да си гледа своя фас, иначе не е ясно в кой джоб ще изчезне!
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)