My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday, 26 April 2016

Необичайно Възкресение или от Лесново до Кеймбридж. И обратно...
/На Дарина Станоилова/


Често си мисля с тъга за отмиращите български традиции. Дали защото живея в удобната клетка на навика или пък е просто смъглена носталгия? Не зная. Може и разстоянията да ми въздействат. Говоря английски. Подготвена съм учтиво да отхвърлям ненужните спомени от конкретните правила. Философията на мисленето ми е аналитична, глобализирана и толерантна. Отворена към света. Затова пък все по – заключена към дома, където оставих толкова много от себе си. Традициите не са това, което бяха. Много българи днес просто не си задават въпроси. Защото успехът е отговор на всичко. Мястото на върха е едно. Подгласниците са нездравословни. А питанията в хамлетовски натюрел – напразен сантимент за наивниците.
Страстната седмица е. Някога имах Великден, а сега, само празнични задължения. Уважението към различните Възкресения на Острова и в Родината, налага внимателно вникване в подробностите. Кога точно е “ Денят на палачинките“ / The Pancake Day / - тук и кога отпочва Великият пост – там, та да мога да свържа двата края на душата си в хармонията на лоялността? To be or not to be? Is this the question? Аз съм поданичка на Кралицата. И българка. Така де, доста несъвместими понятия. Ама успелите ще ме разберат. А тъгата по отмиращите традиции все така ме пристяга...

Wednesday, 6 April 2016

Бесове

Завърнах се. Но не се чувствам завърната. Завърнатите са някак примирени и пречупени. И се подчиняват на всички инструкции наоколо.

Аз живея в Кралството на инструкциите. Но вътрешно ме владее такъв български бяс, че държа на разстояние дори и онези, които дръзват да ме харесват. Като онази полудива котка Бяса, дето обитаваше край магерницата на Преображенския манстир до Търново и пердашеше със скалпелови лапи както благоверния си съпруг котарака Атанас, така и цялото им завърдаляно поколение от мяучещи дребосъци, нароили двора чаак до скалната бездна под църквата.

Веднъж посегнах да погаля проклетията, а тя ми издраска такъв урок в душата, че не усетих как ръката ми остана белязана с кървава арабеска. Като професионален подпис от нинджа, след бойна сесия с ококорен чирак - аматьор.

Аз те харесвам ма, кучко – изсъсках тогава на котката - щях да ти дам парче сандвич да не кръстосваш наоколо като някакъв вампир. Ама няма кой теб да те завърне тука, та ще търкаааляш умрели мишки, дорде съвсем се съсухриш от злоба...

Monday, 4 April 2016

С добрите хора всеки ден е Великден
/На Щефан и Гебхарт/

Да поживееш в мечтата си по време на световна криза е лукс, към който не всеки дръзва да се стреми. Осъзнавам го сто процента, но шансът за бягство от „тук“ и „сега“ ме омагьосва винаги, когато получа възможност да пътувам и да изчезна в пространството на магическата формула „В... В“.“ Великобритания... Велико Търново“. Уникална, единствена абревиатура, с многоточие в Европа, за безтегловна скитница като мен, която си позволява, напук на реалността, да предприема скокове от бъдещето към миналото. Така, както го желае душата ми, абсолютно неподвластна на обстоятелства и планиране. Застинала във вечното детство на живота, където искането и постигането са само мигове преди получаването на радост, чрез която навярно, е трябвало да осмисляме дните си. И без фейсбукиращате условности на матрицата, където квадратираме секундите щастие, за да изцедим малко виртуално внимание от себеподобните си.

Wednesday, 2 March 2016

Има някои дати ...

Има някои дати, които ни карат да помним себе си. Тогава времето, изтекло от тяхното освещаване, няма значение. То сякаш наслагва безценните наноси на признателността в музея на паметта и завръща душите на мястото им. В онази деликатна симбиоза между идеализъм и преклонение, която никога няма да позволи да се отделим от своите. Колкото и надалеч да са отлетели хвърчилата на личните ни амбиции.

На един малък запрашен площад в поредното опустяващо село на България се руши мраморна плоча, посветена на опълченец от тоя край, участвал в боевете на Шипка. Буквите преминават и името, написано някога в социалистическото злато на „светлото утре“, не се чете. Оцелял е единствено... 3 март, 1985 година“. Сякаш усилието да се продължи спомена за героя е стигнало само дотам, в пантеонната почит на тогавашните уредници на живота. Служебни и способни на показно уважение. Докато ветровете на промените издухат материализма на диалектиката и за поколенията след тях останат урвите на анонимното неведение...

Но има някои дати, които няма как да бъдат изтрити. Защото всеки се нуждае от начало, от което да тръгне вярата му, че е сигурен в своето героическо Предрождество. Когато дедите са имали решаващата дума за нашето спасение и продължение. Понеже тялом, живеенето ни като народ вече се обезсмисляло без свобода, духом е трябвало да проходят следовниците. А без подвиг и жертва първата стъпка е невъзможна. Доста ни е било пълзенето петстотин години, та смъртта на високото е била и залог за полет... Стига само да сме поискали свои крила вместо братски патерици, с които да куцукаме след радостта, че сме вече свободни.

Затова има някои дати. След лица и събития, след позори и слави. След раждания и смърти. Малки драми и големи желания. След алчности и ежби, мечти и реалности, думи и празнословия. Кръстопътища и посоки. Ветрове и затишия. Предателства и битки. Много тръгвания. Едно завръщане.

И сякаш след изтеклото време, времето, което предстои няма значение. Защото, където и да сме, каквото и да правим, колкото и да нямаме, все нещо имаме. И то е многото, което ни сродява. И ако ти, брате българино, по някаква причина си позабравил своя трети март и паметната ти плоча се е позатрила от имена, които да смущават безгероичното ти настояще, вместо да се пръснеш в света на чуждите, погледни към Балкана в душата си. Там ще са всичките, дето са те превели в съществуване. И другите, дето са те дарили с върхове, та отвисоко да разбереш, че имаш шанс да живееш. А ако ордите на съмненията кой си и какво правиш тук, в този объркан свят, запълзят нагоре към мислите ти, с камъне и дърве да да ги засипеш, и с труповете на онези, мъртвите духом, дето са се отказали да повярват, че има някои дати, без които завръщането в себе си е невъзможно. Понеже ни е казано и завещано :

„... И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!..."
/ Иван Вазов /

Не е молитва. Нито заклинание. Но помага да не изчезнем. Защото има някои дати...


Здравка Владова-Момчева

Wednesday, 17 February 2016

Разказ за могъщото „сори“

Да живееш на Остров май наистина означава да свикваш да бъдеш Робинзон. Дълго време отхвърлях тази мисъл, запленена от мулти-то на местното човешко многообразие, но с годините усещам, че колкото повече се сближавам, толкова по-силно се отдалечавам. Не ме разбирате ли? Ами ще ви го обясня. Става въпрос за комуникация. А когато тя е налице в тукашни условия, човек усеща истината за мълчанието на думите. Защото говоренето по местните ширини, изобщо не предполага казване на нещо. А производството на слова е просто конвейер на учтивостта, инсталиран в масовото съзнание и работи без технически сривове поне от двеста години насам. Както и английската ливада. И личното пространство. И негледането в очите. И постоянното „сори“ за всичко, с което сте се захванали, за да изявите себе си. Защото, ако не се извиниш, че съществуваш, няма как да ти бъдат простени нито заетия периметър на Острова, нито опитите ти да го населиш със собствените си навици и индивидуалност.

- Сори – казвам на Ерик, английския ми съсед в къщата отляво – може ли да те помоля да преместиш колата си малко по-назад, за да успея да направя маневра, че дъщеря ми пристига на гарата след десет минути, а аз искам да съм там навреме, за да я посрещна?

- Сори – отвръща той – ще го направя след четири минути, защото в момента тече ръгби – турнирът по телевизията и няма шанс да не го догледам.

- Цори, цори – проточва с източен темперамент натурализираният ни комшия Пийт от пакистански произход – само да предупреди, че денеська ше си гори листьята в гарадината и ши моли да ни викати полисията като миналия път, щото няма да й пожар, ами само... малько огънчи и няма опасност да изгори квартал...

- Сори - осича рондото на плахата ни комуникация Ерик – да обобщим! Първо – ръгби –турнирът, второ – гарата и трето – никакви палежи извън камината на къщата ви! Тук има правила...

... и колкото да са жестоки, започват със „сори“, довършвам изречението наум. Защото, ако го изкажа на глас, неразбирането на екзестенциалното ми послание, ще бъде посрещнато с един – единствен въпрос – СОРИ? А от сори до сори, светът се скъсява като полет на комар, погрешно излюпен в лъжата на илюзорно затопляне. Затова се научих да живея така. В мълчанието на думите, които ми казват, че няма смисъл да бъдат изговаряни напразно. Макар че напоследък, поради чрезвичайни обстоятелства, се оказвам принудена да ги употребявам почти ежедневно.

- Извинете госпожо – за трети път тази седмица възпитано артикулира безупречният полицай пред вратата ми – сори, че ви притеснявам отново. Но пак съм тук, за да ви попитам забелязали ли сте нещо смущаващо в общата паркинг – зона зад къщата? При нас, в офиса, постоянно постъпват оплаквания от вашия съсед мистър Ерик Робъртсън, че в продължение на седмици някой системно разрязва с нож гумите на колата му и той се чувства застрашен от анонимни недоброжелатели.

- Не господине – почти козирувам аз – нищо такова не съм усетила. Оглеждам внимателно района наоколо, защото вече се опасявам това хулиганство да не сполети и нас, останалите собственици на коли, но всичко ми се струва абсолютно непроменено. Както беше преди петнайсет години, когато се настанихме да живеем тук.

- Сори тогава – с професионален стоицизъм откликва полицаят – само да ви предупредя, че може отново да ви потърсим за информация. В случай, че установите нещо нередно, моля обадете се на нашия телефон...

И аз се осорвам в личния си ад от повтарящи се кадри. Загрижени униформи за насилие над беззащитни коли. Закон и ред в битка с убийството на възпитания порядък. Полицаи и домакини. Господа и дами. Черно и бяло в добрия свят на средната класа, изплашен от лошия нож на неизвестен завистник. Разрез в надуваемото спокойствие. Въздух под налягане като завръщане на душа в неумолимия животосмъртен кръговрат. Където, отиването на шопинг е само аномално солово отклонение в стройния хор на Всемира. Сори, ама трябва да се яде все пак, а днес закъснявам с графика за пазаруване...

На паркинга зад собственостите ни грижливият следобед застила традиционен полумрак. Червеният воксхол на съседа ми привлича вниманието със спихнат стоицизъм. До левия му калник смачканата фигура на Ерик нанася ритмични удари с нож по обезобразената гума с някакъв ритуален, първичен ритъм. Две намушквания и пауза. Злост и отчаяние. Автомобилно харакири пред безмълвното, метално племе от коли. Погледите ни се срещат в невъзможност за възпитано обяснение на ситуацията.

- Сссори? – произнасяме и двамата единствено възможния си реторичен въпрос. Телефонът в ръката ми вибрира за обаждане в полицейския офис. Аз съм порядъчна британска гражданка. И смятам, че честото посещение на питащи униформени у дома е неприемливо за добрата ми репутация.

- Исках само малко внимание, диър – изшущява съседът – мачовете по ръгби не са достатъчна компания за един стар човек.

Мълчанието ми се съгласява. И няма начин да догоня разбягалите се думи в пулсиращата бездна на моята възпитана, всичко разбираща, наслоена с епохи, човешка душа. Историята да не би да ни казва всичко? И тя има своите тайни за престъпленията, дефинирани в победи в полза на хората. Кинохрониките от задния двор на човечеството подлежат на унищожение. Както и малките грехове на съседите, убиващи колите си, за да покажат, че все още са живи.

- Утре да ни изведеш с Пийт в бара на Темза за по едно мартини – внезапно изтрясквам аз – и няма да му мрънкаш за огъня в градината. И пиенето е от теб, разбра ли?!

Очите на Ерик заговорнически разцепват мрака:

- Разбрах – кимва той – чакам ви там в седем часа.

Давам на заден и с бесен децибел освобождавам някаква писклива чалга, заточена от години в класиката на изисканите ми вкусове:

“Ти си бурята в сърцеееето миии” – извива мощната ѝ вибрация в тишината. Все пак съм от Балканите. И обичам да натискам газта. Все едно се изстрелвам в космоса. Днес ще се наложи дори и Ерик да разбере това. Щото иначе ще го изтропам на ченгетата. ЦОРИ!


Здравка Владова-Момчева

Wednesday, 3 February 2016

Притча за глобалното съжителство

По пътя към село Дрента, в Еленския балкан, има една местност, която сигурно вече се е изгубила след голямото изоставяне на земята ни, набраздена в неизлечими бръчки подир постоянните изпращания на своите живи и мъртви. Едните – отвъд границите ѝ. Другите – отвъд живота.

Мястото прилича на зелена чаша, вдълбана в тревистото дъно на планината, като враснало съкровище, превърнало в пръст скъпоценните тайни на миналото. Там, човек може само да присъства - мимолетна част от пейзажа - до момента на тръгването. След това бурените заличават с горчива влага преходността на мига и обръщайки се назад, пришелецът се чувства изчезнал. Неважен и случаен. Като одушевена драскотина по лицето на Вечността. Твърде временна за Божественото внимание. Наричат мястото „Сръбският кладенец“ и хората го избягват, защото там, където човек не може да отнеме или да прибави нищо към Сътворението, е границата на смъртта. Една коварна полоса между суетните радости и скърби на своите и неясната непознатост на чуждите.

И защо да е така?

„Щото, казват в позлатените брокати на спомена ми трите тленни мадони, които срещнах на „Кладенеца“ с мотики и кошници в ръце, сърби са викали на завряните зетьове в селото ни. Чужди ора, значи. Нетукашни. Та те се събирали на приказка тъдява. Да си поменуват техните си крайове. Да не са мешаме много-много, че да не стане някой сакатлък...“

Тъй ме наставиха тогава. И аз го повлачих подире си туй умодрение. През километрите, които извървях и пристанищата, на които се закотвях. През любовите и омразите. През сънищата и прозренията. През себе си. И през другите. Пред очите на безразличния свят, парнал ме с изпитанията си в кадрите на принудителната мъдрост, без която е невъзможно най-накрая да се намериш и опомниш.

Та опомних се аз след години. В един скучен офис. Над графите на доклад с език чужд и неясен. Само тръгване. Без завръщане. Бъдеще без спомен за минало. Настояще, към което нищо не можеш да отнемеш или прибавиш. И се вгледах тогава в заледените погледи около мен. И попитах няма ли някой тукашен да го продължи това пусто писане? Щото то не е моето писане, ами тяхното е – без тревите на Вечността ми – само знаци върху хартиена пустиня, тирната върху бюро. С край започва. И с край завършва. А по средата е нищото на отсъствието ми. Понеже духом и божем съм другаде, та силя себе си да се затрия с не-мои писмена.

И защо да е така?

„Щото, казват, ти си по-грамотна от нас. Външна си. Пришълка. И по вашите крайове по-така го изучавате езика ни. Истински. Правилно. Граматично. Тука няма кой да го изпише всичкото като тебе. Нас ни трябва нашето си и като няма кой от своите да ни го даде, искаме го от чуждите.“

Тъй ме орисаха тогава. И аз писах, без да обриша сълзите си. Нали само те ми останаха след голямото тръгване по света. И разпнаха праведного българина, па го възкресиха глобален. Насред шумотевицата на новата Вавилония. Дето и да вика подир словото си, ехото отвръща неразбрано. Дето се смесват езиците. А народите бързат към колите си. Да ги отбръмчат по магистралите на своите преселения. И подире им да дрънкат спомени и понятия. Поезии и прози. Науки и разуки. Динамики до забвение на това кой си, защо си и какво, настървений, правиш тъдява? Докато не се блъснеш в себе си. Ей там, на завоя. Среща в пространството с фантома на твоето Аз, завтекъл се към дома на сърцето ти. Защото много станаха сръбските кладенци по пътя, а наше село още се не провижда... И тогава разбираш, че пълно завръщане няма. Че това, което си отпратил да свети напреде ти, си иде оезичено по чужбински. Ама си иде все пак. И те грее със синьо възхищение от непознати и млади очи, дето са го прочели и са настръхнали от светостта му. Ама по своему. Разбрали са го. И са го научили. Ботеву взели духом, а тялом по тяхному изказали:

„ Oh, You, My God, My fair God,

Who doesn’t live in Heaven’s up,

but You, Who are in me, My God,

Into my soul and in my heart “.

Защото е така! В топилнята на глобалното съжителство, притчите стават всеобщи. Ама ако поне веднъж си ходил до Сръбския кладенец, а после си се усетил изчезващ, добре е да се запомниш такъв какъвто си бил, за да разбереш в какво те превръщат. Иначе – лошо. И няма да има превод за отвъдните гласове на трите орисници, дето си срещнал там. И ще стане голям сакатлък, ако се мешаме много-много с тълпата в подножието на Вавилонската кула. Щото я ще ни стъпчат, я ще ни разпределят да обитаваме другаде. Дето няма да има кладенци, откъдето да отпием от мъдростта на своите рóдни!


Здравка Владова-Момчева

Tuesday, 19 January 2016

От обезверяване към обезЗверяване

Днес реших да поразмишлявам чрез буквите, защото така поне за малко се чувствам защитена.

Отвсякъде ме заливат черни статистики. От България и от Европа.От Хаосът, който се вклинява в зимата, та сковава сетивата на мислещите, добронамерените и цивилизованите. И поощрява безразличието, с което мълчим, понеже това, което се случва в дома ни, вече се приема за „нормално“!

Момче, убито на улицата пред очите на селфи-поколение, което филмира агонията му в ръчищата на мутрешко правосъдие. Момиче, изнасилено от кмет, който пет пари не дава за възмездието, което няма да го достигне. Рецидивист, наръгал тринадесет пъти приятелката си, защото знае, че няма кой да се застъпи за нея. И още – жени, безпомощни да се опазят, когато ги поругават пришълците в собствената им страна, понеже обществото им, обезличено от толерантност е закърняло собствените си инстинкти за самосъхранение. Страх от атентати. Подозрителност. Безтегловна, апокалиптична, безнадеждна самота за един Континент, където между Острова и Полуострова се настанява разрухата и срива в пепел илюзиите, които са държали заедно нациите години наред с наивната формула, че са отвоювани ценности.

Казват, че животът няма заден ход. Че времето не се повтаря. Че все някак Човечеството продължава напред. Но днес си мисля, че всеки контекст е литературно недостатъчен, за да дефинира случващото се Зло. В началото бе Словото, което забравихме как се изговаря. Затова, вместо думи, използваме боксове, вместо съчувствие – безразличие, вместо любов – насилие. Все заместители на насъщните ни стимули за живот. Докато се превърнем в зомбита на собственото си егоистично съществуване.

Усещате ли как само за няколко седмици в някога подредените ви умове се затриват безвъзвратно файловете от натрупана култура? Как изчезват цели епохи, складирани от усърдните ви даскали в детството, когато са ви разказвали за светлината на Античността, разцвета на Ренесанса, бумът на Просвещението, цивилизационната роля на Християнството и всички онези избледнели като стари фотоси благини, сътворени от хората за генерациите идващи след тях? А чувате ли как с унизен и тъничък писък изгарят първоосновите на душите ви – народните приказки – където доброто винаги побеждава и където заживявахте щастливо заедно с царската дъщеря и юнака чааак до мирния и благословен свършек на света? Какво говоря! В момента всичко това изглежда като лъжа. Миналото има единствения шанс да продължава в настоящето, докато все още вярваме в него. А ние вече не го разпознаваме. Трагедията ни е, че не искаме да осъзнаем и собственото си днес. Тогава, къде сме? Какво остава от нас? Не питам за след нас, защото дилемата е с повишена трудност и може да предизвика агресивната ви безпомощна реакция. Но, когато едно,все още вярващо в думите дете, ви зададе въпроса как да живее занапред, заобиколено от несигурността и изпепеляващите егоистични амбиции на възрастните, нанизани в продажната сергия на linked in и разни други виртуални залъгалки, какво ще ви опомни или завърне към искреността? Няма ли тогава, вместо хляб, да подадем на синовете си камък?

Очевидно, красотата няма да спаси света. Любовта няма да го облагороди. Добротата няма да надвие злото, а светлината само ще гъделичка мрака, за да ни причинява носталгия по отминалите дни. И тогава всеки ще се спасява поединично. Изборът на настоящето е да бъдеш свой собствен индивидуален Христос, или пък Сатана в комфорта на диаболизираната действителност. Та затова не мога да дам рецепта за глобално помирение. Само ще ви разкажа как навремето, в истинската родина на детството ми, безвъзвратно се обезЗверих в името на едно мирно съвместно съществуване до мига на дорастването, когато осъзнах, че другият отсреща иска само малко внимание към неповторимия си, личен свят. Тъй стана, че стигнах до прага на мъдростта с кръв и сълзи, щото Фильо от нашата махала ме наръга с джобно ножче, след като отказах да играя с него на фунийки и предпочетох да бъда куклена принцеса, вместо квартална амазонка. Аз пък му избих предните зъби, за да си опазя територията от момчешки вмешателства и двамата разревани, и сополиви се оказахме пред Страшния съд на родителите си, години преди спасителното Второ пришествие на пуберитета. Озаптиха омразата. Казаха ни, че сме още малки. Че нищо не разбираме от живота. Че няма да играем заедно, докато не прозрем как да се държим един към друг. И когато порастнахме, разбрахме, че възрастните целебно са ни обезЗверили в името на бъдещето. Раната на ръката ми се изцели без последици. Резците на Фильо поникнаха още по-здрави на мястото на млечните, които изкъртих. Той се научи да говори. Аз – да мисля. Почнахме да си пишем писма. После станахме приятели на Фейсбук. Днес взаимно се възмущаваме от ставащото около нас. Помирихме се. Вече сме възрастни. И имаме право да кажем на лишените от Слово безумци, които се изнасилват и унищожават взаимно по улиците на България и Европа, че нищо не разбират от живота! Че обезверяването се лекува чрез обезЗверяване. Че е време да си преговорим Ренесанса, преди да изчезнат думите и да останат само боксовете, с които да дресираме себеподобните си, растящи в страх и омраза.


Здравка Владова-Момчева