В училището, където работя се обучават завършващи студенти, които идват при нас на педагогическа практика. Гледам ги – едни такива опърпани, нездравословно дебели от хамбургерите, които нагъват ежедневно или пък кльощави като индийски йоги, навлекли умопомрачителни пуловери, развлечени по модата или от многото неудачни пранета. И сериозни, сериозни!
Не се усмихват пустите му англичани, сякаш животът ги е изстискал до посиняване в поголовната си центрофуга още от мига на раждането им. Всеки ден се събират в намусена купчина в единия ъгъл на учителската стая и все нещо шушукат, постоянно ядат макарони, залети с врял кетчуп от някакви хартиени кофички и току промърморват колко е вкусно!? Мисля си, че тези чеда на Острова отдавна са отбити от майчините си гозби, а може и хич да не са вкусвали такива, щом шепа блудкаво тесто, оцветено с червена боя ги довежда до такова обожание. Отминавам, разбира се, аз също си имам задължения, а в тази страна това означава рутина до пълно затъпяване. И още отгоре.
От време на време студентската маса в ъгъла се раздвижва уж в оживление при появата на дръгливия им методист, който очевидно, много държи на английския си имидж. Отъркано сако от туид на не повече от 20 години, сиви панталони от неразличима материя с издути колене и восъчно лице, по-съвършено и от най-сполучливите образци в музея на мадам Тюсо. Господинът определено си вярва на позитивното излъчване, защото изражението на лицето му не се променя от осем часа сутринта до последния звънец в края на деня. Това сигурно е усмивка, но повярвайте, смъртната маска на Севт – тракийския цар – изглежда по-щастлива във вечността, отколкото тази отливка от кожа върху птичите кости на физиономията му. Студентите се изреждат да разговарят с него, сковани в жертвено примирение, с наведени за отсичане глави, покорни и безлични както повелява социалния етикет. След като погълнат дневната си доза отрова във формата на изсъскани инструкции, тези бъдещи вдъхновители на младите поколения поемат към класните стаи с мъртвешки ентусиазъм. Правилата, мили мои, правилата са основната жизнесмукателна сила в кралството! Те зомбират обществото да се държи подобаващо, да не си позволява да мисли и, боже опази, да действа. Свърши ли инструктажа, свършваш и ти. Ако можеш да вкалъпиш същността си в рамките на ясна дефиниция, значи си съвършен и си достигнал най – английската душевна нирвана, която ще те спаси я от някое неподходящо влюбване, я от някоя неуместна депресия, я от някоя първобитна псувня в мислите, точно в мига, когато трябва да демонстрираш как идеално си се вписал в матрицата. Все още не съм много добра по тая част, още се уча, но май съм безнадежден случай. Едно, поради декадентския си континентален произход и второ – поради липсващите не само първи седем, но и останалите години на цивилизована дресура. През тях, тукашните деца преминават като през месомелачка, която после ги шприцова в свежа, но постна англоговоряща кайма, без значение откъде са попаднали на този уникален остров. Да, за родените на него, макар и етнически различни индивиди, алтернативата е само една – лесно се учи, но трудно се изживява! Да бъдеш англичанин, означава да си точно като другите и хич да не смееш да се вслушваш в заключените си гени – те нито могат да говорят, нито имат шанса да го направят, поради нормите на всеобщо обезличаване.
Придружавам мис Хелън Болейнски в първата и педагогическа сутрешна регистрация. Проверка по дневник, както го знаем по нашенски. Тя няма право да остава сама с класа, така че мое задължение като член на колектива е да я контролирам по време на процедурата и после да докладвам успехите и провалите и на мумифицирания методист. Момичето е обезобразено от тлъстини, които така са задръстили славянската му хубост, че само езерносините му очи искрят в неподправен ужас пред моето натрапено присъствие. Разговаря с мен по протокол, толкова стриктно и учтиво, че ми иде да се гръмна от отчаяние. Опитвам се да я предразположа, но това само влошава нещата. Полската Хелън не е способна да направи и милиметър отклонение от вменената си идентичност. Никакъв акцент, оперирани емоции, кучешко възпитание. Всичко, което необузданата ми балканска натура долавя отвъд правилата и думите е страх! Страх да не премине границата на социално поведение, страх да ми се довери, страх да бъде себе си. Това би означавало да бъде различна, да бъде млада – и ужас – да бъде чужденка в този целулоиден свят без мечти и хоризонти.
Влизаме в кабинета по музика и седмокласничките( училището е девическо, понеже липсата на момчета повишава успеваемостта) се изправят като пружини в безцветно – сините си униформи. Дяволитите им очи играят като зли духчета по запъхтените телеса на Хелън, подигравката преминава като киселинен бриз в застоялия въздух на стаята. Моето привидно строго присъствие не ги смущава. Без да им обяснявам, те усещат, че съм аутсайдер в светския им изкуствен манастир. Освен това се обличам страхотно, нося грим и поддържам дълги лакирани нокти. Даже, когато имам време, си говоря с тях за козметика и прически. Малки бягства от действителността, които са ми спечелили любовта им. Пред непознатите, обаче, ние сме непознати и играта в матрицата продължава според наложените порядки.
След кратко колебание, поверената ми педагожка идва на себе си и доста уверено започва да строява „покорните” ученички за сутрешния поздрав. Представя се по име. Навярно така ми се струва, но гласът и сякаш потреперва в несигурност.
- Извинете, мис – супервъзпитано се обажда Челси – не схванах фамилията Ви?
Хелън се изчервява като пиян полски шляхтич и пак неясно повтаря името си. После, някакво ожесточено озарение връща проблясъците от красота на лицето и:
- Е, да! – възкликва тя – аз съм полякиня! Обаче, ако искате да знаете, не знам и дума полски, а в онази страна – Полша – не съм и стъпвала през живота си! Едиственият език, който знам е английски и аз считам себе си за англичанка! Ясно ли е? Сега можем ли да продължим?
Класът се успокоява и регистрацията преминава перфектно. Седя като зашеметена кокошка в ъгъла и се питам защо това младо момиче се отрече с такова озлобление от корените си. Мен никое от малките зверчета, с които работя не ме е провокирало така. Още от първия ден ги пометох с факта, че съм българка и че моята страна е най – красивата на света. Оттогава все им разправям за България, за нейното слънце и даже тайно им говоря на родния си език. Ако някоя издайница ме изтропа на ръководството, направо ще си изпатя. Как така ще подкопавам английската непоклатимост! Ама нали съм неспасяем случай – на – правя го! Че и ний сме дали нещо на светът! Нали, отче наш, патриархо Вазов, нали?!
- Хелън, а Сенкевич поне на английски чела ли си го? – питам плахо, с неуверена куртоазия.
Кой? – недоумява подопечната ми – Той е поляк, нали? Какво ще напишете за мен в рапорта си до методиста мисис Момчевич?
- Момчева – търпеливо я поправям аз – Момчева. Аз съм българка и държа името ми да се изговаря правилно!”
На другия ден придружавам мис Дебора Джонсън по същата процедура. Няма да има изненади, англичанка е, очевидно, и името, и фамилията и са наред. Само че като я гледам, нещо генът и ми се чини чуждоземски. Черни очи еленови, дълги клепки босилкови, тънка снага самодивска! Същинска бяла Неда, че и облечена с вкус. Но не питам нищо, че току виж съм получила още някое емоционално кроше, от което после няма дълго да се съвзема. Но, някак необичайно прямо, Дебора първа започва разговора:
- Вие сте българка, нали?
- Да! – радвам се аз – Хелън ли ви каза?
- Не - изненадва се момичето, че Хелън може да запомни такъв незначителен факт – аз сама погледнах името Ви в дневника. Фамилните ви наставки са типични за българския език -ова, -ева, нали?
- Откъде знаете толкова много? – запламтявам от възхищение.
- Аз самата съм половин българка – прошепва тайнствено Дебора – по майчна линия. А иначе истинският ми баща е англичанин. Вторият мъж на мама е французин, та затова уча в университета за учителка по английски, френски и испански.
Не я питам дали испанския го учи за всеки случай, ако майка и се ожени за трети път. Вместо това я заговарям на български с цялата страст на потиснатата си родна реч. Дебора следи движенията на устните ми с вниманието на глухоняма и после много тъжно ми доверява, че само разбира какво и казвам, но че дума не може да обели на български.
- Ама – изхълцвам аз – как е възможно! Та това е матерния ти език! Иор мадър танг! Майка ти не те ли е научила поне да го говориш?
- Не - чистосърдечно ми обяснява момичето – тя все нямаше време. Пък и защо? Нали всички сега говорят английски?
След кратка пауза Дебора неуверено продължава:
- Макар че, като си отида у дома, в Пловдив, никой не ме разбира какво казвам. Всички вдигат рамене и не възприемат на английски. Добре, че баба ми, докато беше жива ми говореше само на български, та от нея го помня този език.
Мълча като тресната от гръм. Нося толкова много думи в себе си, а нито една от тях не ми идва на помощ. Но, без да ми обръща внимание Дебора продължава своя носталгичен английски монолог за България:
- Много, много обичам своята родина! За България говоря ( сигурно е разбрала недоумяващия ми поглед), там е толкова слънчево, хората са красиви и всички вечерят навън, по ресторантите и кафенетата. А храната! Храната е превъзходна! Обожавам лютеница, ( браво, каза лютеница на български), че всеки път като се прибирам към Англия си купувам огромен буркан и вкъщи си го изяждам сама, с лъжицата.
- А суджук, обичаш ли суджук? – питам сякаш животът ми зависи от това.
- Оу, йес, йес – голям деликатес! – усмихва се моята събеседничка, доволна от общите ни племенни вкусове.
Отстрани двете сигурно приличаме на заговорнички, които се готвят да разклатят постната английска култура с любовта си към лютеницата и суджука. Толкова ни е хубаво заедно! Страхотно е, че можем да ползваме английския като международен език, за да се разберем като две истински сънароднички. Бог да благослови английския! Защото, ако например, Дебора беше наполовина българка, наполовина испанка, без да знае английски, как само щяхме да се разминем!
Моята подопечна свойски ме хваща подръка и доверително продължава:
- Мечтая, като завърша, да си отида за една година в България и там да преподавам английски, защото хората никак не го говорят тоя език на Балканите! Всички трябва да говорят английски, не си ли съгласна с мен? Само че тази кирилска азбука е много трудна! Написала съм я на един лист и у дома съм я залепила на хладилника, та всеки път като мина оттам да я преговарям. Виждаш, мъча се да науча български, ама тези звуци – ж, -ч,-ш, -щ – са прекалено трудни. А пък за –я-то да не говорим. Никак, ама никак не ми се удава да запомня кирилицата. Френски и испански знам свободно, а български – не! Но чувствам езика в себе си. Разбираш ли това? То е нещо, което не мога да си обясня. Латинските езици са ми по – лесни, научих ги. А този – дето ми е роден – хем не мога да го проговоря, хем не мога да го забравя!
- Добре де, нищо ли не можеш да ми кажеш на български? – питам отчаяна като някакъв последен мохикан.
Дебора ме поглежда с черните си искрящи зеници и с детински възторг и непоправим британски акцент, тържествуващо произнася:
- Майкоу, изкам млякоу!
Очите ми изригват сълзи като вулкана Етна.
Майкоу, българска майкоу, реве душата ми та се дере в погребална припявка като някаква невъзпитана балканска дивачка. Защо мари майкоу не закърми туй хубавото дете с българско млякоу!
Обаче, това е положението. Глобализация!
Здравка
МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ |
[hide] |
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”
Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).
Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.
Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.
Здравка
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”
Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).
Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.
Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.
Здравка
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
3 comments:
Ееех, Здравче! Не зная кой и по какви критерии определя какво трябва да бъде включено в учебниците ни по "родна реч, омайна, сладка". Но това, което сега прочетох, задължително!
Не се "подписах", но предполагам разбра, че съм София Гребенарова. Не ми отговори на последното съобщение във ФБ и ми е неудобно да те притеснявам - да не ти досадя...
Благодаря София ! Моята надежда е далеч по-скромна. Тя е и след време да има някой , който да може да ЧЕТЕ тези текстове, без да се затруднява от родния си език :-)
С обич,
Здравка
Post a Comment