My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday, 25 February 2009

Контакт

Когато Едуард постъпи на работа само за един срок, от септември до Коледа, всички колеги решиха да не разговарят с него.
Има един такъв феномен в доброто старо кралство и той се нарича ЙЕРАРХИЯ. Явлението повтаря точ в точ еволюционната стълбица на Дарвин, само че наместо разните му там зелени еуглени и чехълчета, хората са тези, които изпълват нишите на хранителната верига, така че от панцерната риба до земноводното, всичко е разграфено в стриктна последователност. Кой кого изяжда, кой кого избутва, кой поглъща предишния хищник и жертвата му – всичко, ама буквално всичко, е утвърдено като НОРМАЛНО. Разните му там източноевропейски екземпляри, като мен, които плуват като екзотични риби в коацерватния гьол на английското СЪТВОРЕНИЕ, циркулират за цвят и от време на време отнасят по някое учтиво захапване по разперените си опашки. Колкото да отплуват в подмола на забвението и да не се пречкат в естествения подбор на местните видове, които много обичат да се люпят в хайвер от интриги и нравствена тиня.
Та в един жужащ от учтивост и взаимен контрол ден, Едуард прекрачи прага на учителската стая и всинца вкупом забиха иглени очи в срамежливото му появяване. Какво ли пък ги заплашваше този малък човек, който от първия момент ми заприлича едновременно на хобит и добродушна версия на дон Домат от книжката на Джани Родари за Лукчо?
Едуард се сви на един стол и моментално заби поглед в Джи Ес Ема си, като усърдно защрака с пръсти по клавиатурата му, сякаш искаше да изпрати последен, отчаян есемес на някого в големия, свободен свят. Постепенно, разговорите в змийското ни гнездо предпазливо набраха скорост и приспивен съсък надделя моментното любопитство в нашата човекосистема. Щях да забравя за новодошлия, улисана в собственото си оцеляване, когато внезапното появяване на шефката ми, събра съдбата ми с неговата в най-странното отчуждено приятелство, което някога ми се беше случвало.
Оказа се, че Едуард принадлежи към една от най-презираните касти в английското образование – тази на учителите, които работят по заместване на дългосрочно отсъстващи по болест колеги. Нещо като бройки по член 64 в миналото, в България, само че във Великобритания, заместниците се набавят чрез специални агенции и получават по 150 лири на ден! Такава е цената на техните услуги и постоянната несигурност, в която живеят в очакване на поредния краткосрочен договор. През времето, когато не работят, поради липса на боледуващи редовни учители, проблемът със съществуването си е изцяло техен! Та внезапната поява на Едуард в нашата непоклатима крепост на знанието, се ознаменува с тиха, изпържваща ЗАВИСТ от страна на заробените с твърда заплата труженици на науката. Пришелецът щеше да пребивава сред нас цели четири месеца и практичните умове на всички заинтересовани затракаха калкулации като пренавити броячи на таксита.
Моята мениджърка ме уведоми, че трябва да въведа новия колега в рутината и се отдалечи с достойнството на патрицианка от плебейските грижи, сред които ме остави.
Добросъвестно разчистих бюрото до мен и след озадачаващо дълга увертюра от извинения, Едуард седна на ръба на стола си, готов да подскочи при всяко мое вдишване и издишване. Нямах идея как да процидирам по-нататък с този изумителен човешки индивид. На всички техники по добро възпитание, които успешно съм усвоила в дългогодишната си практика на британка, този кръгъл като футболна топка дребосък, отреагираше с париращо смущение и безкрайни уверения, че по никакъв начин не желае да ме притеснява. Колкото и да се опитвах да го убедя, че не ме застрашава по никакъв начин, той продължаваше да не ми вярва. Някак си, не му вдъхвах доверие, че наистина нямам нищо против него. Изнервящата позиционна престрелка на учтивост продължи три дни. През цялото време трябваше да подавам къси пасове от фрази, че съм добре, да, днес е студено, не, благодаря, не желая чаша чай и да, разбира се, можеш да оставиш химикала си където поискаш. Чувствах, че бавно и сигурно полудявам, че вместо омраза, в мен се зараждаше онова съчувстващо любопитство към себеподобните ми, което винаги ме обзема в компанията на добри и уязвими хора. Просто инстинкт за наранената човешка емоционалност, който ме съпътства, непокътнат, още от детството.
На четвъртия ден, атакувах фронтално, по български, с парализираща прямота и поглед впит в теменужените зеници на Едуард, които просто нямаше накъде да избягат.
- Виж сега – започнах венага след първото му сутрешно извинение – не е нужно да правиш това всеки път. Бюрото си е твое, можеш да си го нареждаш както искаш и въобще не ме притеснява къде точно оставяш киселото си мляко, тъй като нищо, ама наистина нищо от твоите неща не ме дразни, изнервя или нарушава визуалната ми переспектива.
Новият ми колега мълчеше потресен от откровеността ми. Толкова беше онемял, че паузата помежду ни откънтя в спасителния звънец за регистрация и се стопи в следващото ми съдбовно откровение:
- Аз съм българка, а ние българите сме много открити хора. Ако не те харесвах, повярвай, щях да ти го кажа направо. Какво да го усуквам като сънародниците ти, докато се скапеш в съмнения за собственото си несъвършенство!
Навярно така ми се стори, но очите на Едуард ме изпратиха с опитомена признателност.
Денят премина в приятна, тиха рутина. През обедната почивка колегата ми спокойно си изяде млякото и даже ми донесе чаша кафе, която после старателно изми и подсуши. Не каза нито дума до края на деня и аз дори успях да се поровя из разни астрологични сайтове, доволна от примирието.
След часовете, Едуард предпазливо ме приближи и със срамежливо доверие ми прошепна:
- Те не са ми сънародници. Аз съм ирландец.

Здравка

1 comment:

Валентин Вачков said...

Ирландците обичат ли кисело мляко?