My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday, 16 April 2009

На какво ме научи Иван Българинът от село Бадевци

Задавали ли сте си въпроса, защо обичате своята страна? Не държавата. Страната България.
Всеки път, когато се опитам да си отговоря в съзнанието ми се преплитат хиляди причини. Слънцето, природата, приятелите, киселото мляко, фолклора. И все пак не е това. Може би се стремя към себе си отпреди заминаването ми за Англия, когато вкусът на битието беше домашен и когато сутрин ме събуждаше православен камбанен звън?

Сега имам удобства, електронният часовник възпитано ме подсеща на разсъмване, че денят ми ще протече предопределено, в къси пасове между работа, шопинг и недосънувани спомени.

- Знаеш ли, в теб е останало нещо диво и неопитомено от предишната ти родина – загрижено констатира колегата ми Алън Квашневски – за какво ти е тази старомодна привързаност? Защо не си намериш някоя изгодна дестинация, стига с тази България! Да не би там да е по-евтино да прекараш лятото си? Кажи, ако има намаления, може и аз да се заинтересувам от някоя оферта?

Алън е от полски произход. Не знае бащиния си език и смята, че е англичанин. Попил е всички практични нагласи, които подреденото общество е възпитало у него – нюх към изгодни разпродажби, екскурзии на ниски цени, пазарлъци до прилошаване с разни дистрибутори на какво ли не , избор на университети с ниски такси за децата му. Ходил е в Полша само два пъти и не може да се начуди защо роднините толкова му се радват.

- Говорят ми на полски, моля ти се! Сякаш очакват да ги разбирам! Хората днес трябва да са граждани на света и да комуникират на английски! Колко са старомодни тези поляци!

Алън твърди, че преди три години е имал достатъчно средства, за да закупи средновековна полска крепост, която била обявена за продан на пазара за имоти в родината му. Пардон, в родината на баща му. Отказал се, защото имало условие самобитността на паметника да се запази и промените, които евентуалният собственик можел да прави, трябвало да бъдат в духа на епохата, в която е строен.

- Но да ме заставят да живея в 13 век е направо сантиментално полско безумие! Искам да имам модерна баня с джакузи и паркинг, вместо конюшня. Отклоних офертата, а беше на половин цена!

Мълча и преглъщам другостта си. Не искам да пилея думи за този гражданин на света.
Идва дългоочакваната отпуска. Очаква ме България, с онова нестинарско слънце, което ме обгаря с любовна жестокост всеки път, когато сляза от самолета.

- Заминаваш значи – Алън препречва бягството ми от цивилизованата самота – у дома, така ли?

Въобразявам ли си или в очите на моя колега прочитам тъжна завист?

- Аз пък имам задачка за теб – продължава той и лицето му придобива тържествуващо изражение – отговори ми, като се върнеш, коя е причината да обичаш тази своя страна. Знам, че имате проблеми и то много. Но ти все се стремиш натам. Защо?

Преди да отвърна нещо възвишено за слънцето, природата, приятелите, киселото мляко и фолклора, Алън се шмугва в офиса си и ме оставя насаме с тази дилема.

Разсъмва се. Денят се запалва в злато и огън. Август пламти в утринна лава. Село Бадевци се събужда умиротворено, безмълвно и безлюдно. Стоя на дървения, пресъхнал чардак на къщата си, вслушвам се в себе си и тишината. Кръговратът на времето е погълнал предците ми, душите им кръжат навярно в безплътна патриархална радост над самотното ми завръщане. Веднъж в годината е моята задушница, пак дойдох да ги помена в мълчание.
Въздухът трепти в копринено платно над боровите върхове, ухае на необрани билки, светът се свестява в мигновено равновесие и остри черни кръстове от лястовичи ята расичат светлината. Това е любовта, която изпитвам в момента. Тя преминава през очите ми и изпълва цялото ми същество с доброта. И забрава за всичко, през което преминах, за да стигна отново дотук. За да си позволя да се развълнувам.
А иначе реалността е такава : Бадевци е от онези малки планински селца, наречени в държавната статистика „населени места със затихващи функции”.
В него живеят единадесет постоянни жители, десет от които на възраст над 70 години. По спомените на баща ми, някога тук са имали поминък над триста семейства, които постепенно се изселили по градовете. Имало и училище, земята за което била подарена от моите прадядовци на общината, за да има къде да учат децата им. То сега самотно се руши в джунгла от бурени. Зад него подивели овощни градини с изкорубени круши и грохнали ябълки, примирено тлеят,непипнати от човешка ръка. Къщите са празни, заключени с тежки катинари до разрешаване на споровете около продажбата им от несговорчивите наследници. Красиво е. Но сезоните се сменят без да има кой да им се любува.
Всъщност, не е съвсем така. Има едно-единствено изключение. В тишината припуква пресипналото радио на моя съсед Иван. Той, всъщност, ми е чичо, но аз винаги съм го смятала за приятел. Има някаква диворасла духовна близост помежду ни, която само общият корен може да породи. Само че аз „благоразумно” съм изневерила на родовата привързаност, а Иван е този, който истински я живее. Сам.
Той никога не пожела да напусне Бадевци.
- Защо – питам го с недоумение – знаеш ли колко се е променил светът! Хората не разбират вече такава привързаност. Имам един колега в Англия, дето ми зададе въпрос защо обичам страната си. Ти защо я обичаш?

Иван ме поглежда със стоманените си очи и късо отсича:
- Където си окучено на туй си научено! Тъй да му кажеш на твоя колега! Друго обяснение нямам. И хайде да тръгвам, че цял ден имам да кося.
- Ела да вечеряш с нас след работа – провиквам се след него.
- Ще дойда, ама ще ме почакате да си сложа чиста, изгладена риза, че като ме видите отдалеч, да си кажете ей го Иван Българинът от село Бадевци ни идва на гости!

Синевата се извива като залив в небето. Иван тръгва да коси след сенките на предците си. Последният жив в изоставения кръговрат на живота.

Здравка Владова-Момчева

6 comments:

Anonymous said...

Благодаря ви - този текст ми напомня за любимите ми разкази на Елин Пелин и Йовков. Насълзиха ми се очите. Аз обичам България, защото така го чувствам и е силно. И разбира се, за заради свободата и въздуха.

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря за високата оценка. Радвам се, че това, което пиша Ви харесва. Скоро ще посетя и Вашия блог, само малко да се освободя от динамиката в ежедневието на Самотния остров :-)

Впрочем, Иван е прототип на Андро от романа ми 'Вървище", който е публикуван и в този блог.

Благодаря за любовта Ви към четенето.

Поздрави,
Здравка

Tomislav Jelezarsky said...

Глътка балканджийски въздух.
Ароматна.
Благодаря.

Anonymous said...

Zdravei,
Baba mi I diado mi jiviaha tam....imaha stado ot 200 ovce..az prekarvah letnite vakancii na badevci...predi poveche ot 20 godini....vse oshte pomnia cheshmata v dereto...letnia lager...Tania magazinerkata...baba Boika s liastovichkite....dano niakoia se zavarna sas sobstvenite si deca da go vidia otnovo..
Tsveta...ot anglia

Anonymous said...

Mejdu drugoto....Ivan moje bi pomni baba mi i diado mi - Slavka i Tsonio ...jiveeha blizo do obshtinskite koshari na hulma pod borovata gora...baba mi pochina predi godina...diado mi ...predi mesec

Tsveta

Търновка said...

Бадевци - отидох за пръв път преди десетина-дванадесет години. Там пътят свършва и се изправяш пред ръба на планината, облян от слънце и много чист простор. Отидох на гости на Бонка, а тя беше отишла през отпуската си да постои малко при майка си, щото на генерала мястото му е в София - къщата читава, истинска, такава, каквато е била, когато са я построили. Току през пътя стои изоставената къща на професор по психология, преселил се в по-добрия свят. Време ли, кураж ли не ми стига да отида пак...