My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday, 5 November 2009

За това, как не ми откраднаха колата, как не участвах в индийски филм и как не прославих България

Човек без кола е като риба без велосипед,някога беше възкликнал мъдрецът Мърфи. И да знаете само колко е прав! Ами че какво щяхме да правим без насъщните си возила. Нямаше да има шопинг, нито задръствания, в които да изпушим по цигара, четейки каталози за стилно обзавеждане или вълшебна козметика. Или пък катастрофи, вдъхновяващи екшън-сценаристите за зрелищни филми, в които сърцати доктори питат размазаните по магистралата жертви „добре ли си“, а те с последни сили отговарят „добре съм“ и после кой знае защо умират насред грандиозни струпвания от линейки, полиция и фотогенични репортерки от CNN.

Хубаво нещо е колата! Полезно! Например, как да отида до Уиндзор само за десет минути? Нищо, че на всяка стоп линия мъжът ми ме критикува да гледам пътя и да не си оправям червилото пред панорамното огледало, докато вбесени шофьори надуват клаксони зад гърба ми. Важното е, че и аз като всички модерни жени на 21 век, имам своята малка, тумбеста, десетгодишна тойотка. Тотка, както любовно я наричам. Тя е моето спасение в грачещия трафик, количка за пазаруване на насъщния наш полуфабрикат и четириколесна каляска за семейното трио в някой откраднат уикенд за пиене на кафе в градчето с лятната резиденция на кралицата.

Та и тази събота, по моя покана , мъжът ми и дъщеря ми се престрашават да ги повозя до обичаната дестинация. Криволича аз по тесните улички, завирам се в усукания като коледна кървавица паркинг на 6 етажа и кой знае защо една подиговска фраза гложди ума ми: „Ние сме во чрево адово!“ Ама, бива ли така, поправям се веднага, ние сме в корема на цивилизацията, в самия процес на глобалното храносмилане, където бъка от чуждестранни ензими, тръгнали да погълнат целия роял шопинг на графство Бъркшър. Слизам и докато затръшвам вратата на Тотка със замах, погледът ми опира о твърдата ваденка на една шовинистична фраза, лепната като цитопласт връз пукнатата физиономия на грохнал форд, паркиран в съседство. ВИВА ПОЛША! Ей не щат да се интегрират в британското общество пустите му поляци и туй то! Хукваме да пием кафе в гъмжилото на мултикултурния свят, който дъвче сандвичи, пие бира, пазарува и търка паветата на претъпканото градче. В навалицата се клатушкат елегантни възрастни двойки, търчат изтървани деца, щракат апарати и реч, непозната като в подножието на вавилонската кула жужи в слуха ми и ме слива с тълпата.


Наближава пет следобед и като с магическа пръчка харипотъровските улички се опразват. Не есенният мрак, а британската традиция за ранно затваряне на магазините помита туристическите сюрии към уюта на хотелите и пъбовете. Лабиринтчетата на Уиндзор губят чара си и опустяват. Време е и ние да си вървим. Понеже сме дисциплинирани граждани и не желаем да надвишаваме правомощията си с тайни желания за още малко консуматорски удоволствия.

В закрития паркинг ни очаква страшна изненада. Колата ми липсва от мястото си и празният етаж подмята мазни торбички от чипс в ехидните пристъпи на октомврийския вятър. Потресени сме! Кой открадна моята мила, жизнено-необходима Тотка? Изпадам в ужас и проклинам проклетите крадци,които ме обричат на омразно пешеходство. Съпругът ми вече действа по системата на развитите общества и уведомява по мобилния си телефон полицията за произшествието. По откъслечните фрази отсреща долавям, че похищението на десетгодишна дамска кола, автоматик, е твърде необичайно престъпление. Но, разбира се, автомобилът веднага е обявен за национално издирване. Дали пък не са го отмъкнали за части?! Дали не са онези поляци, със счупения форд, да опустеят дано! Понасяме се към таксиметровия площад разтърсени от възмущение и безсилен бяс на почтени данъкоплатци. Стъпките ни кънтят като конски копита в здрача на пешеходната зона. За части от секундата, сякаш попадаме в друго измерение. Малкият затворен площад, пуст и глух допреди минути се оказва празнично осветен от разноцветни прожектори. Екзотични танцьори, навлекли всички багри на дъгата, в пъстри копринени шалвари и чалми, се подхвърлят насам натам по хлъзгавите павета. Кръшни певици врещят с тънки гласчета, а прелестна мургава двойка нежно се опитва да се целуне насред това пиршество от ориенталски материи и страсти. „Чали, чаааааааааали...“, отчаяно проточва вокал закъсняла певица и смутено замлъква пред гледката на внезапното ни нахлуване в кадъра. Стоим като отломка от конницата на хан Аспарух в средата на прекъснатия индийски филм и отвсякъде към втрещените ни физиономии прехвърчат фрази на тотално непознат език.

Режисьорът крещи та се къса насреща ни и дебели златни синджири подскачат в нервен гьобек по опнатите жили на врата му.
- Кво бе, кво си се развикал!- избухвам на български и светкавично мълчание сепва разярения миманс.

Бързо се възползваме от благодатната пауза и почти бегом завъртаме обратно към паркинга. Разтреперан от ярост съпругът ми решава да направим една последна обиколка по етажите, ей така, за да отшуми индийската емоция и да решим какво да правим по-нататък. На трето ниво, сиротно подслонена до мощен циментов стълб, откриваме Тотка! Милата! Никой не е поискал да я открадне! Ние сме виновни, ние, ошеметените от от усуканиците на цивилизацията и модерната паркингова архитектура, невежи! Подкарвам тенекиеното си съкровище към изхода, но там, железен като Робокоп, ни спира малък и стриктен китаец в уноформа. С напевен, консонантен английски, той ни обяснява, че тази кола е обявена за национално издирване и кои сме ние, аджеба, дето толкоз нагло сме подкарали возилото в неизвестна посока?!

Останала без глас, с безпощадно умиращи нервни клетки, обяснявам на служителя на закона покъртителната история на този злощастен ден.
- От из иор насьоналити? - пита китаеца и в тъмните цепчици на очите му секундно проблясва диво любопитство.
- Ви ар бррритиш!- с възможно най-твърдото р, невъзмутимо отвръщам аз. Няма да му се обяснявам сега откъде сме я!

По-късно, тази вечер, задъвкала полуфабрикатно кюфте от българския магазин, изнервено си мисля на развален английски как не прославих България. Горе долу на развален български в превод, то ще рече: „Не дава мой коля на поляк да краде и не обяснява на китаец откъде дошла на тос остроф!“

Здравка Владова-Момчева

2 comments:

Mitcho said...

Както казваше един мой познат 'То безхаберието не ходи по гората, а по хората'.

Поздрави на Тотка.

Здравка Владова-Момчева said...

И тя те поздравява!

Собственичката и.