My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday, 3 December 2009

Да живее халтурата, да му мисли културата!

Чували ли сте модерното изказване, което гласи, че ако искате да гледате представление на Болшой театър трябва да отидете в Лондон?

Ако не сте, да знаете, че глобалното размесване на културите вече е разтегнало границите като ластици върху територията на Континента и над тях с ентусиазъм подскачат европейските народи. Като в онази детска игра – който прескочи най-високото ниво, той е победител. От ранните си години съм забелязала нещо много важно - който опъва ластиците, той определя победителите. И ако отскочиш прекалено високо, красотата на полета може да се изроди в коментар за подметките ти, които единствено остават видими за стъпилите на земята играчи.

Приготвям се за премиерата на „Лебедово езеро“, която ще се състои в Роял Фестивал Хол. Предвкусвам духовния пир от цветове и музика, които съчетани с финеса на виртуозните танцьори дълго ще ме държат във възторжена орбита над битието. Ще ме върнат в онези сантиментални спомени, в които светът беше интересен и непознат, а духовността се измерваше в стремеж към съвършенство. Сега светът е в краката ми. Докато си пробивам път през многолюдната, разноезична тълпа, чиито потопни вълни заливат входа на сградата, в съзнанието ми изниква странна асоциация.Тя възкресява един забравен комсомолски рецитал, далече, някъде в дисциплинираното минало време на ученическите ми години. Сред вълните от елегантни тоалети и скъпи парфюми днес, изведнъж изникват черно-белите кадри на спомена. Тогава предстоеше честването на някаква комунистическа годишнина и драмсъставът на училището ми трябваше да я отбележи пред градската публика с подобаващо мероприятие. На мен, като рецитаторка с най- силен глас, беше възложено да кажа най-дългото стихотворение. От ужас да не сбъркам репликите си след безбройните репетиции и надъхване, аз стисках до посиняване бутафорната шпертплатова факла с нарисувано червено огънче зад кулисите. Когато настъпи моментът за бравурното ми появяване, от другия край на сцената, с бодра стъпка, измарширува Стефан. Той беше моят рецитален партньор, с когото, по сценарий, трябваше да застинем в поза, а'ла логото на „Мосфильм“. А после, да насочим към публиката кръстосаните си картонени факли като мечове в сърцето на идеологическата диверсия. Стефан имаше само една реплика и той я произнесе с подобаващ патос:
- Тази факла гориии!
- И тази... също... го-ри... - смирено заекнах аз – неспособна да си спомня лавата от думи, с която трябваше да залея несъстоялия се възторг на аудиторията. Стоп кадър!

Дали изисканата публика на „Лебедово езеро“ в настоящия момент щеше изобщо да проумее изкуственото припламване на халтура, което някога погасих с детското си притеснение? Всички изглеждат толкова изящни във вечерно облекло! Светът се е издокарал до блясък за празника. Във въздуха трептят ветрила и покани като крила на интелектуалния финес, прелитат погледи и като искрящи брошки се забиват в деколтета и прически. Сигурна съм и знам, че под пъстрото оперение в този панаир на суетата, всъщност се крие великото човешко очакване на голямото изкуство! Че модните драперии от коприна и бижута са само външен израз на уважение към духовността! Нали така ни възпитаваха в далечната ни родина. Сега разбирам колко са били прави да ни научат на подобна почтителност.

Спектакълът ме поглъща във въртопи от божествена музика, сред която като стрели в пространството излитат съвършените тела на балетистите. Костюмите-шедьоври трептят в живи багри под светлината на прожекторите, а движенията на танцьорите възкресяват приказката без думи, одухотворяват мита за безсмъртната любов! На няколко пъти понечвам да изръкопляскам от възторг, но смутено усещам, че съм сама с възхищението си в огромната зала. Никой не реагира според очакванията ми и даже досадно жужене от разговори завладява пространството с битова безпардонност. Играта на ластик е в разгара си, дали участниците са полетели прекалено високо?! Сред кълновете на първоначално съмнение, емоциите ми се разтърсват от последвалия шок. Публиката освирква персонажа на злия магьосник, който е един от най-виртуозните изпълнители в спектакъла! Като в сапунен сериал или древногръцка трагедия. Лошият заслужава обстрел с развалени яйца и домати! Кога ще порастнеш, човечество! Защо ме излъга мое патриархално възпитание?

В антракта пия шампанско на терасата и търкам рамене с елегантното обкръжение. Стилно облечен господин ме доближава и подема разговор с мен на тема нашествието на диви лисици по контейнерите за смет в централен Лодон. Човекът е възмутен от бездействието на общината, в крайна сметка хората плащат данъци, не може така! Изумена, отвръщам едносрично на ожесточената му тирада. В главата ми се преплитат кадри от шедьовърния балет, шпертплатови факли сочат пътя към бъдещето на обърканото общество и безмозъчни лисици скачат ли скачат над опънати ластици, забравили за дивата си природа, опитомени от отпадъците на цивилизацията.
- Господине - доста рязко прекъсвам джентълмена- а какво мислите за този прекрасен спектакъл?
Надеждата ми е извисена до кресчендо, вярата ми в хората виси на вибриращ косъм.
- Оу - откликва веднага перфектният денди - видяхме някои отлични специални ефекти, нали? Забелязахте ли димката на финала, трябва да е било дяволски трудно да се приложи такава пиротехника в подобна зала!

Едно... аз съм добре, ...две...животът е прекрасен..., три... душата ми се отделя от тялото и отива да се оплаче на Божествения си Създател..., четири...без душа се чувствам страхотно,...пет... това там хапки с черен хайвер ли са...,шест...престанах да мисля, обаче съществувам...

Тц, тц, тц, как стават тия работи?!

Здравка Владова-Момчева

7 comments:

Кремена Джорджева said...

Вашият разказ, Здравка, ме върна преди години, когато излезе филма на Костурица "Ъндърграунд". Отидохме на кино с няколко приятели-състуденти и с изненада открих, че никой не беше забелязал алегориите и посланията във филма.Споделих с тях, че филмът ни превежда през най-близката история на Югославия, завършвайки с разпадането и, но...
Та, така... жалко, че не е имало с кого да споделите това толкова силно преживяване. Очевидно артистите са танцували само за Вас :).
Поздрави!

Даяна said...

Жалко, жалко, много жалко.. Надявах се моят горчив опит от посещения на театрални постановки в Лондон да са единични случаи, но очевидно не е така. Може би другия път, когато Болшой театър е тук в този неспособен да цени град, да се обадите? Току виж сме се събрали няколко души с малко по-източен поглед над нещата..

Anonymous said...

Здравке,
поздравления за изящния разказ, пълен както с хумор, така и с носталгия от спомените в "пионерските години". Шо се отнася до "англосаксонската" чувствителност - знайно е, че те ще поведат разговор за всичко останало, само не и за това, което ги е потресло, /ако ги е потресло изобщо/.Виж в кръчмата ще идат, ще се напят, та да им олекне. Но да кажат една дума - едва ли. Нито Большой, нито Костурица, нито който и да било на Изток - те не проумяват Славянската култура, нито имат сетива за нея. Това обаче не означава, че бидейки на техния остров, ние ще спрем да им я показваме и да им я разказваме. Нека се издигнем над нискостебления им конформизъм с лисиците, контейнерите, прогнозата за времето и градинките за окопаване.
Единствено писаното слово ще остане след нас, така, че - напред към нови теми, има толкова неизказани неща.
Ани Койчева
"Писма от Обединеното Кралство"
04.12.2009

Здравка Владова-Момчева said...

Благодарности и на трите за вашите коментари. Кремена, наистина трябва да погледна на нещата от добрата им страна- а именно- че съм присъствала на един спектакъл, който е бил предназначен само за мен :-) Даяна, на всяка цена следващия път ще отидем заедно на постановка, това ще гарантира на горките изпълнители поне двама адекватно пляскащи зрители ;-)Ани, писането и учениците от българското училище в Лондон са моите надежди и мотивация за живот!До писане , скъпи мои!
Здравка

Даяна said...

Мотивации за живот трябва да се търсят навсякъде, особено докато все още има Большой театър и много други, които подобно на него уважават и ценят изкуството.

Anonymous said...

Здравей, Здравче!

Толкова много съжелявам, че се разминахме това лято, че не можахме да се видим като хората. Така и не успях да ти кажа, че чета в захлас твоите разкази. Често плача, друг път просто се възхищавам, трети път злорадствам (така им се пада !), но всеки път ги чувствам така, все едно аз ги преживявам тези неща... И все се каня да ти пиша. И все не мога да се наканя... Ако някога решиш да издаваш книга с тези неша, които публикуваш на сайта, моля те, нека да напиша пред(или след-)говора, моля те...

Ето и сега прочетох това за културата и халтурата и... все едно на мен ми се е случила . Всъщност - случвало ми се е. Прекрасно е, че ги пишеш тези неща.

Малко безсмислено ми е писмото, извинявай... Просто изблик на емоции и желание да ти благодаря че го правиш това.

С много обич

Райна Манджукова

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ти, Райна,
Определено ще те поканя да напишеш предговора на тази книга. Радвам се, че моят житейски опит те вълнува. Той до голяма степен е отражение на преживяванията на много българи, които живеят извън Родината като мен. На свой ред искам да ти благодаря, за това, което правиш пък ти за нас чрез Агенцията за българите в чужбина.
Здравка