My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday, 13 January 2010

Божия Напаст

- Животът е навик - казваше деветдесетгодишният дядо Стайко от село Бадевци - само следвай схемата и карай дордето ти издържат чарковете.

Така ми говореше този уникален старец, направен сякаш от жили и кост, докато прекопаваше градината си в дебелия февруарски сняг.
- За да се смеси чистото на снега със земята - обясняваше той - инак няма да са ми сладки картофите напролет. - Ти нали обичаш картофи? Що те е страх да нагазиш в бялото и черното тогава? Тъй се правят картофи, дъще, друг начин няма.

Никога няма да вкуся отново такива вълшебни картофи, защото на следващата пролет този възлест, синеок като синчец, мъничък перпетуум мобиле се покатери на една цъфнала круша да срещне слънцето и умря в клоните и като врабец. Излетя душата му право нагоре, по спиралата на вечността, а аз останах долу, в ниското, да се препъвам в навика да живея.
Незнам защо си спомням за бай Стайко и неговата февруарска копан днес, когато стегната и пружинирана от стриктност очаквам извънредния учителски съвет, смутил с внезапното си насрочване английския навик да не се нарушават правилата. Нито седмичните схеми. Нито
предвидените мероприятия. Както и получаването на заплати. Пази Боже за последното! Че каквато е криза...

Някак отстрани, веревно и ситнешком, до послушното ми бюро дотепва Елинор. Тя е огромна като Боримечката, но шептяща и вечно подплашена. В ледниковите и очи винаги прочитам тревога, че ако отпусне гласа си, светът ще се срути в лавини от женска недостатъчност за малко любов и греховна взаимност.

- Ще вали! - изхриптява колежката ми, изтръпнала от атавистичен ужас.
- Че то винаги вали! - отвръщам с балкански непукизъм, от който е крайно време да се отуча и да попия малко повече чувствителност към времето. Английското. И това, в което ми се налага да живея.
- Сняг! Сняг ще вали, не разбираш ли! - почти заглъхва Елинор, отчаяна от чуждестранното ми равнодушие - те затова насрочиха съвета без предварително да го включат в графика. Дискретната и вежда помръдва дипломатично в неизвестна посока и замръзва като удивителна в пространството на непланираното недоумение.

Мъча се и аз да се ужася подобаващо от новината, но засега го докарвам само от гримаси. Вътрешно си оставам все така готова да смеся бялото и черното, че да изтъркалям радостта от живота като някой окалян и вкусен байстайков картоф.

С тайнствени, предупредителни интонации от ръководството ни уведомяват, че се очаква обилен и опасен снеговалеж. Да сме съберели най-ценните си неща от училището и да сме си тръгнели от паркинга спокойно, без паника, като задължително да сме завиели наляво! Така трафикът се удължавал, вместо да се сгъсти. Всички слушаме и изпълняваме. Колегите поглъщат лаптопите си в чанти и раници, вземат за в къщи любимите си чаши за чай, сгъват и ненужните традиционни чадъри, посрамени от дъжда, преминал в сняг. Действам и аз, като без да се колебая, прибирам своята най-голяма ценност - детето си - и наляво от изхода стриктно забръмчавам към дома...

Като заваля един ми ти сняг, та цели три дена! Тихо, кротко, възпитано. Покри като пухкаво бельо плоската гръд на английската земя. Настана тишина. Несмущавана тишина. Ни детски глъч да огласи квартала, ни роптание да се повдигне. Само заключени врати и безмълвно негостоприемство. От училището ме уведомяват по телефона, че до края на седмицата няма да работим. Опасно е. Да следя прогнозите за времето и да следвам инструкциите им по интернет. И да се спотайвам. Това последното го пиша по подразбиране. Ама кръв гореща, балканска, десет години сняг невидяла, къде ще я задържиш под покрив като отгоре се сипе бяло като манна и кичи скучната ми градина с храна за спомените и въображението. Грабвам един морков и хуквам навън да си правя снежен човек, па ако ще да ме сметнат за луда. На паркинга, зад оградата, съседът ми, мистър Съливан, Съли, както нежно му викаме помежду си, ама тайно, че той не разбира от българска фамилиарност, предпазливо снима затрупаната си кола. Съли е учтив мизантроп, който почти не излиза от къщи и всеки вторник заставя хазайката си, грохнала старица, да му изкарва кофата за смет пред вратата. Навикът, който той самият следва е да се храни редовно и ... май за друго не се сещам. Сега, обаче, извънредното положение някак си е притикало и него гнусливо да пристъпи по пантофи извън прага на своята крепост.
- Правя снимки на тази божия напаст, скъпа - изцежда с лимонено възпитание съседът ми - защото искам да ги изпратя на внука си в Нова Зеландия. Да види как се мъчим ние тука, в добрата стара Англия напоследък.

Защо само напоследък, иска ми се да попитам и мълком пресовам моркова в джоба си като сокоизстисквачка. Вместо изказани думи в душата ми блесва носталгичния нож на спомена. Един деветдесетгодишен старец, жилав като дряновица, препокрива стогодишната ми бадевска къща. Отдолу, на ливадата, щапука малката му правнучка. Той се навежда към нея отвисокото и с цялата си нежност произнася: „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде подмишничка с таз малка книжчица? Отивам дядинко, макар и слабинко, книжка да се уча, добро да сполуча.“

Снежинките всъщност, не са ли замръзналите сълзи на мъртвите, които някога са ни напътствали?

Здравка Владова-Момчева

6 comments:

Кремена Джорджева said...

Здравейте, Здравка, Честита Нова Година!
Преди около две седмици и тук валя сняг - покрай морето се случва по-рядко. Двамата ми сина хукнаха навън още при първите снежинки. След два часа бяхме поканени да видим: пред входната врата на тротоара бяха направили четири снежни човека - нашето семейство. Да можеше поне снимка да Ви изпратя...
Вие всъщност направихте ли си снежен човек или скътахте желанието си за друг момент?

nelly jordanova said...

Пак ме изненада!До днес си меслех , че след котараците,нищо друго ,английско неможе да ме впечатли , но историятя с непредвидения сняг ме срази!
селувки!
А, забравих да кажа ,моля те р непопивай ништо английско,даже английска пудра не си слагай на носа!

Здравка Владова-Момчева said...

Скъпа Кремена,
Честита 2010 и на Вас! Как бих искала да видя вашите снежни хора! Да направих снежен човек, който и досега, малко постопен, се вижда килнат на една страна в градината ми. Прилича повече на пингвин, а когато Съли поглежда през прозореца прави физиономии на неодобрение към моята европейска лудост. Пожелавам Ви щастие и винаги да пазите детското в себе си.

Здравка

Здравка Владова-Момчева said...

Мила Нели,
Не се притеснявай. Ваксинирана съм срещу всичко английско по рождение :-)
И за твое сведение ползвам само българска и френска козметика :-)
С много обич,
Здравка

Даяна said...

Колко хубаво, че умеем да виждаме благословия в лицето на тази "Божия напаст"...

Здравка Владова-Момчева said...

Нали ? :-)