My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday, 8 March 2010

Модо, модооо, побърка народо!

От пожълтелите страници на Великотърновския вестник „Борба“, в един от броевете от 1939 година, четем: „Както щете, но има дами и то доста много, които носят шапки като турските едно време фесове. Собствено, като прибавите маникюр на ноктите и червило на устните, ще рече, че нашите търновки конкурират по устните французойките, по ноктите на ръцете турските кадъни, по шапките – албанските официални накити. Моралът е застрашен от голотиите, които всеки ден се виждат по търновските улици. Ако на някои и да им липсва обществен срам, мъжете им как ги търпят такива оригиналности. Налага се намеса на властите. Другото е от Лукаваго.“

Чакам на километрична автоопашка, насочила змейските си серпантини към Бистър – малката Мека на голямата мода в района около Оксфорд. Градчето е популярно с магазини на световни марки за дрехи, обувки и аксесоари, и привлича поклонници с пълни и празни джобове отблизо и далеч. В проблясъците на зимното слънце извиват гърбове автобуси претъпкани с японски туристи, а лъскави коли, натежали от елегантни пасажери, се тресат в сподавен бяс от подскоците на нетърпеливи деца и породисти кучета. Напук на търновските предци и аз, заедно със семейството ми, напредвам бавно в еднопосочната пилигримска верига към миниатюрния моден Йерусалим, където всички храмове принадлежат на търговците. И на тълпата. И на вечния човешки стремеж към травестия. Страдате от комплекс за закръгленост? Вие сте на точното място! Тайорите на „Шанел“ са вашето спасение! Те така ще източат фигурата ви, че след закупуването дори на един от тях, дълго време ще бъдете на много ефикасна диета, разпределена на малки финансови порции по изплащането му. Торбички под очите? Няма защо да се притеснявате! Слънчевите очила на „Гучи“ или „Кристиян Диор“ ще ви прикрият. Само надникнете през тях и вижте колко е голям светът. И как „спасение дебне отвсякъде“. И как взаимното дебнене със света ви е довело до фикс идеята за пълна промяна. На външността и вътрешността ви. На мислите и чувствата ( може и без чувства, те причиняват депресия, а от нея понякога се пълнее). На действията... Абе, изобщо вие ставате други хора. И вече ви няма. Прекрасно, нали?

Обичам модата, затова хищно се нахвърлям из нея, като разменям със зверска учтивост изсъскани извинения с международните купувачи, впили погледи и пръсти точно в артикулите, които съм си харесала. Някъде, в ехото на съзнанието ми откънтяват медийните предупреждения на родните вестници отпреди седемдесет години, че „ в ежедневието ни се наблюдава маймунска слабост и упорство в подражаването на всички модерни западни прояви“. Обаче в бистърското гъмжило Изтокът пазарува, а Западът гледа ли гледа в потрес как пъстрите уникати на „Роберто Кавалли“, заедно с чантите и обувките на „Прада“, да, същите онези чанти и обувки, дето Дяволът ги носеше надменно в едноименния филм, направо изчезват,навеки забулени, в бездънната паст на торбите, понесени от арабски съпруги. Много други съпруги са просто отчаяни. От положението, от рецесията и от скромните си, недодялани мъже. Които с детинско учудване в очите се озъртат над тълпата в търсене на изхода от този капан. Аз не се отчайвам лесно! Нито като съпруга, нито като ловджийка на мода! Затуй стоически стърча пред кокетна розова пробна в очкване детето да излезе и да ми покаже как му стои марковия тоалет. От лявата ми страна, снажен и смутен поляк умолително спори с непреклонната си половинка, вкопчена, предполагам, в роклята на живота си. А отдясно! О, Боже! Отдясно на мен търпеливо клечи ...Джони Деп! Е, не истинския, де, ама този е такава успешна имитация, с двайсет години по-млада от оригинала, че направо ти иде да му поискаш автограф. Мургавите скули, обрамчени с дълги кестеняви коси, дрехите, досущ като на първообраза. Е, кажете, какво щеше да прави сал с едната физическа прилика този никому неизвестен навярно италианец, ако не беше модата да го преобрази така успешно? Тъкмо да извикам на български към дъщеря ми да погледне към това живо доказателство на звездното клониране, когато кукленското перденце на кабинката отдясно се отваря и отвътре надниква пухкаво миньонче, притиснато като втасало козуначе в деколтето на безмилостно тясна рокличка. Ако имате услужлива памет, в такъв момент, възкресените гласове на ретро – журналистите ще ви кажат, че „всяка мома иска със своята вънкашност да обърне вниманието на някой балама и затова се бризаичи така!“ Задъхано до задушаване девойчето проточва звънливо гласче към „Джони Деп“ и на чист български език изчуруликва:
- Милоо, донеси ми по-голям номер, че тая ми се пръска по мене. Джонито послушно хуква към консултантите, аз оставам като тресната от откритието, че освен футболния Господ, явно и модният дубликат на Джони Деп е българин.
Ами, гордея се! Ако и да е от Лукаваго!

Здравка Владова-Момчева

3 comments:

Даяна said...

Искам да изкажа признателността си към българския Джони Деп, към Цецо Елвиса, към българските двойници на Шехерезада и Онур - герои от небезизвестния шедьовър на модернистичното турско кино, и накрая, но не на последно място - към автора на този текст, който ми помогна да отворя очите си за истинския смисъл на живота! А именно - неотлъчно да следваш и да подражаваш на запáда на света. Как можах досега да не забележа, че слънцето изгрява от зáпад! ...

Даяна said...

Или може би от запáд?

Здравка Владова-Момчева said...

Авторката на този текст само констатира факта, че светът в наши дни предпочита да се "бризаичи" по звезден западен маниер. Изборът дали неотлъчно да го следваш и да му подражаваш си е личен,макар че мнозина се страхуват да се отделят от стадната психика. А посланието на случката е отвъд изгревите и залезите на модата. Те, както мъдрите ни предци са осъзнали, са от "Лукаваго" :-)