My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 5 January 2011

Зелени Великденски терлици
/В памет на баба ми Здрава Поптомова-Владова и целия ни неумиращ йовковски род/

Знаете ли приказката за Циндил-Пиндил и Джаста-Праста, двете моми, дето се надпреварвали коя ще си стъкми по-лична премяна за хорото? На мен баба ми Здрава Поптомова ми я разправяше всеки път, когато се захванеше да плете терлици на една кука за цялото семейство. Гледах пръстите и – възлести, пъргави коренища – вбити в зелената вълна като троскот в трева и се готвех за скок в спомените и. Щастливо разпломбирах черупката на Аз-а, предвкусвайки първичния шемет от сливането с общността. С колективната душа на предците. С вихъра на пред-битието. Където ме няма и ме има. Само като идея за продължение във времето, без капка рационално обяснение накъде ще поема в живота си и защо са ми всичкия тези унаследени страсти – лумнали самодивски огньове върху костите на изтлелите ми предци. Беше ритуал. С патриархално изслушване на познатата, любима приказка и почтително зададен, един-единствен въпрос, точно в определен момент, много важен, за отприщване на магията.

„А пък докат Циндил-Пиндил се накуми от коя коприна да си отреже, та накъде да я скрои, та каква китка да си накичи в косата... Джаста-Праста сграбясала ножиците, добарала новото чувалено платно и ... ряз оттук, щвък оттам, стъкнала сукман за чудо и приказ! Е, вярно, че единият му ръкав бил по-къс от другия, та стърчал кат сврача опашка... Вярно, че и момата не била баш хубавица, ами нисичка, дебеличка, па и с бая понаболи мустаци, ама хъс имала тя, синко, хъс! Та като се хванала на хорото, най-личния ерген изгорила! Тъй си и останали, ръка в ръка, до края на дните, отвъд планините, над селото и речицата, та чак под милостивото сърце на Господя се прислонили! А пък Циндил-Пиндил си хартисала зад плета дорде и окапали и хубостта, и соя, и пустата и мърдаливщина, дето не и дала ни прага да прекрачи, ни нявга въобще да се усети жена!“ Баба завършва приказката с победоносен апломб и тупва пред възхитените ми очи току-що изплетения зелен терлик, изтумбен и несъвършено – съвършен като неузряла дива круша, крива, напращяла от здраве и инат. Не смея да го докосна, развълнувана от предстоящата си култова реплика-въпрос, от който зависи всичко. И продължението на живота назад, в митологията на личното бабино минало, залог за появата ми в света. И неистовото ми желание да получа в завещание повече дух и хъс от своите.

„Бабо, защо все зелени терлици ни плетеш?„ Край! С настоящето е приключено! Миналото се отваря покорно като проход във времето и пространството.

„Ти нали знаеш, че тати беше свещеник на село Йовковци, дето го заляха с язовир, та целокупно ни изселиха оттам?“ - започва издалеч живата ми предтеча. “Ама бедни бяхме, синко, единайсет деца, дванайсет гърла с мама, попадията, Бога да я прости! И се на тати чакахме, горкия, да ни нахрани и облече. Една година, като се зададе Възкресение, се видя, че за мене, средната щерка, ни плат за рокля има, ни обувки, щото нашите тъкмяха сестра ми, Райна, хубавицата, за сгледи, та нея стягаха пред света да се яви. И редно си беше тъй, най-голямата, най-личната, онуй гивде (деколте, шия) свети, свети кат мрамор! Който я вземе, с Господя ще приказва! Пъйй, ма и аз момичка вече, ни съм дете, ни съм жена, и аз искам премяна! Ииискам та ми се плаче! Обаче нема! Откъде да земат нашите, горкинките, и мене да ме накипрят, кат нито ми е времето, нито хубост имам за хорски очи. Ниска съм, мустакатичка, па и устата за десет, дума да фърля – дупка остая! Не съм за продан, чепата стока и туй тооо! Ама нали съм зодия Рак, намерих му колая. Боядисах аз едни кълбета вълнена прежда – половината в зелено, половината в пембе, розово, та трепери! Грабнах аз куките и такваз рокля си изплетох от пембето, тука ли си – там стой! Поръбих я изотдолу с турскосиньо, с тантели, да и щръкнат фундите, па в допълнение си стъкмих и едни зелени терлици, за чудо и приказ, щото и обувки немах... Че като дойде онуй ми ти Възкресение, като замятах фусти към черква, фуча ти казвам, никой не поглеждам, всичко живо със зелени терлици газя! Най-отпред се изтипосах, свраснах Райна през ръкътъ, да ме не спира да си оперя душата пред миряните и като заклана коза заврещях подир тати – Гооосподи помилуй, Гооосподиии полмииилуууй! Сащисаха се ония ми ти хора, гък не продумват, а пък мен не стига това, ами ме ръга Възкресението изотвътря, та насред литургията се връцнах и право вън, на камбанарията се покачих, па като залюшках камбаната – дааан, дааан, даан! Бия я таз камбана, синко, света възкресявам, никого не бръсна ти казвам! Че като сурна цяло село из черква, начело с тати, с патрахиля и калимявката, пищят женурята война ли стана, какво ли... А аз отгоре дера небесата с пембените фунди и тъпча по облаците със зелените терлици! Тъй на доде Великденът тогаз и в наше село...Нема да ти казвам, чедо, как отподир дядо ти поп Тома ме зачапарасти с кръста, та здраво място не ми остана... ама защо ли ти разказвам всичко това?„

Баба отронва сълза, зелена като сок от коприва, а мене, години по-късно, ме блъска в гърдите мъничък, първолашки спомен. Този път – само мой – бабино Здравино продължение във времето. Аз съм сама, на сцената пред цялото училище. И искам, ама Божичко, как искам всеки от публиката да забележи не само умението ми да рецитирам, но и...новите ми лачени обувки! Преродени зелени терлици! Върла, женска семейна черта! И душата ми бие като йовковската камбана и оповестява моята първа, щастлива, успешна война със света:

„Чел е мнооого, Ганин Гого, книги куп за прочит взел...“ Аплодисменти. Предтечи на крила и плесници. И лачени обувки – блеснали фарове в мрака на бъдещето. Но защо ли ви разказвам всичко това?

... А Йовковската черква, синко, цяла я потопиха в язовира. Не им даде сърце да взривят Божия дом. И днеска е там, щото Господ и под водите обитава, че да има къде да се завръщат душите ни...


Здравка Владова-Момчева

3 comments:

Натали Никол said...

Че като писнах, че като завих щом прочетох, всичко оглуших, само не и спомена в мен. Досущ като йовковската камбана задрънча този спомен, дето викаш. Нека дрънчи, нека текне, нека възкресява дядо Томовия йовковски род. Къде го побираха този ми ти дух, как пък ни несгода, ни беднотия го окършиха. И какво ли щеше да е, ако се бяха появили на някой от географските паралели, на които сега ние сеем издънките им. Бени Хил щеше да се учи от скечовете на вуйчо Христо, баба Райна щеше да е солистка в Миланската Ла Скала, леля Минка щеше да е прочута комедиантка, баба ми Надежда щеше да излага картини в световни галерии, а не мелета и карета на една кука в кварталния ОФ клуб. Леля Верче щеше да преподава в Сорбоната, не в гиназията в Бургас, Любов нямаше да изтлее мърцина в лапите на тифа, Средни колиби щеше да е Кьолн.......Живяха както не можеха да го променят, но духът им беше милувка от Бога. Нося си с гордост частица от него и вярвам, че с моите, с твоите, с нашите очи, виждат свят, който приживе не видяха. А как бяха жадни да видят! Благодаря ти, че съживи легендата за фундите на баба Здравче. Минеше се, не мине, че като я закаканижеше и моята баба същата история, че я украсява, че я изкусурява, ние се търкаляме от смях. Горчива като чая, дето ни варяха от риган и подъбиче, стана съботата ми, задето ги няма вече. Споменът обаче, е сладък като вафлите, които скришом ми даваше баба Здравче изпод касата. Мислено съм паднала на колене пред паметта на тези малки, големи хора, които бяха нашите предци.

Лилия Радоева-Дестради said...

Браво, Зу!!! Това ми стана любимият разказ от световната литература. Сто пъти го препрочетох и все дъх не ми остава, вихър ми е в главата и от възторг не мога да си подредя мислите, че да напиша няколко реда за "браво". Не се побира в няколко реда. Отвъд думите е чувството - като при влюбване, оглупяваш тотално и се чувстваш разтърсен, реорганизиран, неземно щастлив. Обичаш и това е. И аз така. Влюбих се в тоя разказ, омагьоса ме за кой ли път невероятното ти боравене с думите, изумителното умение да заплиташ и разплиташ истории, да пресътворяваш магически светове с колоритни персонажи. Плетеш уникални словесни дантели, тъчеш приказни шарени черги или тези невероятни зелени терлици... И през цялото време водопадно се спуска смехът. Искри, звъни, разсмива до сълзи и разплаква до обич. Невероятно преживяване ми е всеки твой разказ, Зу. "Зелените терлици" ги слагам на върха и ще си ги нахлузвам всеки път, когато ме стегне шапката, а душата ми изфучи и яхне някой облак :)
Благодаря, че те има, Приказнице! Благословена от Бог е дарбата ти. Обичам те!
Лилия Радоева-Дестради

Anonymous said...

Благодаря и на двете ви, мили мои ! Трогнахте ме до сълзи!
И аз ви обичам и продължавам да пиша за вас, както и за всички, които обичат словото, което единствено остава след нас.

С обич,

Здравка