My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 3 April 2012

Виа Долороса


- Застуди са пролетта тая година, баш по Възкресение! Нахмури са Балканът, плъпнаха едни мъгли, зажулиха дъждовете, та маносаха и цвят, и овошки! На просяшки парцали нацепиха ливадите. Мине са не мине, излиняло слънце проточи по някоя жълтевина, ама цинцарскатааа, ей тъй за сеир на разкашканата планина, па пак забули лице с облаците. Като недобарана кадъна – кисела и присосана под яшмака – само яд и ягмосани надежди.

Нарамил самар сухи дърва, плещест и достолепен като дъб, Стоян Костадинов пори тлъстата кал по пътя, нагоре към гората. Натрупал бръчки в скупчен клечетак по небръсната си физиономия, стиснал зъби в усилие да набори ревматизма и забравен от Господа в мъртвото село да тегли битието, той по навик говори сам със себе си. Думите се търкалят сред наронения чакъл и кремъчно стържат слуха му:

- Докъде я докарах, беееей, докъде я докарах! Да бродя из таз дивотия като някой таласъм! Ни куче, ни някоя живина да немам, баре да я напсувам якичката, че да ми олекне. И какво съм са присетил за таз кадъна, сигур щото край Кадънин гроб минавам, та ма удрят спомените, ей тъй, право в сърцето. Без предупреждение! Тооолкоз години минаха, що нещо са отече, изеде са и са изпи, що деца са навъдиха, що народ измря и що живот премина през мене и аз – на! Пак за туй, та за туй!

Стъпките потъват. Подгизналата земя тегли надолу. Изкачването е бавно. Пътят не се предава пред крачките му. Стоян Костадинов опира натоварения си гръб о ствола на една дива череша и пред тютюневите му очи лисват пороите на миналото. И там вали. Душегубно. Със злоба. Озверелите водни камшици плющят изнасилената земя. Строен и як, и безгрижен той тича в стихията, надолу към селото, а мокрият студ на дъжда утроява силата му. Възкресение е. Да пукне смъртта! Край Кадънин гроб тихо скимтене, гаче яре, изгубено в бурята, спира дъха му. Там, зад камъка, стопчено в ужас, хлипа златокосо момиче. Тънка риза облива разцъфтелите му гърди...

- Сякаш две рози... Проклета да е Тодора, че на стари години пак ма разпалва да я помня такава! И що съм бил толкоз глупав да я спасявам? Като агне я нарамих и право в село я донесох на техните, да ми опустей и честността да ми опустей! Не можах ли още тогаз да я надърпам хубавичката ей тука, право връз камъка... Немаше и да помисли да пристава на оня,загубения...

Стоян Костадинов стръвно пали цигара. Горчивият дим посивява спомена. Тя, Тодора сама избяга в къшлата на Пръщинко. Хубав, имотен и слабоумен. Стока имал, добре са грижел за овцете си, намирали му са и скътани парици за черни дни.

- Отделиха са двамата от света, ай там, на върха на пътя, обрастоха у гората, никой да ги не види, никой да ги не чува. Тя – мълчалива като камък, пък той – две думи накръст премята – такова и нáкако. „Таковааа“, викаше се у кръчмата, „аз да си въряяя нагоряяя, че кат си доди стадото, много ма й истрах, коча да н блъсни Тудора! Кат ма нема, нáкако мой да стани!“ Ама и той я обичаше серсеминът, грижа го беше за нея.

Самарът с дървата чепато се врязва в гърба му. Стоян Костадинов уморено наема и потъва в калната глътка на пътя. Крачките болят. Ръцете треперят под тежкия наръч.

- Секи си носи кръста, викаше мама. На по- ланшното Възкресение кочът наистина блъсна Тодора. Сама му са изпречила. Намушкал я до умирачка. После, у моргата, като я срязали, видяли, че е още мома. Небутната. Не можал да и са покаже мъж оня будала. Затуй останаха бездетни. Затуй и тя са смълча у пущинака. От срам ли, от гордост ли, де да знам и аз...

Дъждът зарешетва лютиво-студена стена пред очите му. Метър по метър, с тромава упоритост, краката напредват в поройната земя. Гората, разлюляна от вятъра, милостиво протяга клони към самотното усилие да продължи напред. Само до върха на склона. После е лесно. Крачка вляво и разкривената къща на Пръщинко ще го запре. Като камък в душата. Като удар в скръбта.

Протката, отвъд обезобразения двор зее проточена на изгнило въже. Тънък писък, гаче яре, изгубено в бурята, нацепва тишината.

- Излез бе, Пръщонкоооу – извисява гласище Стоян Костадинов – излез бе, абдалинооо! Дърва ти нося, че както са й застудило и къвто та знам, не мож ни огън да си напалиш, ни манджа да си сготвиш като хората. Ха излез, че душата ми са скина доде изкача тоя баир. Изеде ми силата пътят...

Апокалиптично безмълвие сепва задъхания пришелец. Къщата се взира насреща му ослепяла в плесен и мрак. Стреснат, той тръсва самара в калта и блъсва незаключената врата пред себе си. Проснат накръст, посинял от надежда за вик преди края, Пръщинко го посреща с вкочанено мълчание. Изпод корените на ледените му пръсти, треперщо и несигурно на тъничките си крачета се изправя новородено агне. Навън, облаците се разместват над земята като ковчежни капаци. Светът още веднъж се завърта. Безвъзвратно.

- Господеее – вие Стиян Костадинов – покажи са Господеее! Покажи са да та питам нещо, Господеее!

Небето позлатява кървавия си ръб и над смазаната земя бликва слънце.

***

- Мамо, мамо, слез от колата да видиш дядо! Ей го там, на върха на пътя, вика във въздуха, колко е смешен, нали?

- Остави го, сине, ще си дойде. Той обича този път, все го катери, все нещо доказва на себе си. Елате с баща ти да отключим къщата. Великден е. Ще си нарежем козунаци.

По изпръхналия гръб на пътя се стичат изтънели дъждовни води. Като сълзи. Обратно в разцъфтелия, неотворен гроб на живота.


Здравка Владова-Момчева

4 comments:

Anonymous said...

Възкреси ми душата с това небивало твое перо!!! Жива да си, здрава да си Здравке! Сега от меня ни мож, са отърва!!! Деня и нощя ша та чета!:-))))

Здравка Владова-Момчева said...

Здравей и Христос възкресе!ЖБлагодаря за благословията, наистина здравето е най-важно за всеки, а писането е моят живот. Дай Боже да продължавам да пиша и радвам читателите си. А кой или коя си ти ? Ще се радвам да се запознаем :-)

Anonymous said...

Ох, залисах се от твоето оисмено сладкодумие, та забравих да си връча визитката: казвам се Жанета, от София съм и наскоро попаднах на литературната златна мина Здравка Владова- Момчева! Истинсска находка си! С удовлствие те споделям с приятели, ценители на поезията и прозата!!! :-))))

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря, Жанета ! Радвам се да се запознаем. Тези текстове, които четеш на блога ми са всъщност малките прози, които от три години насам пиша за рубриката си " Очи в очи" за вестник БГ БЕН , Лондон. Ще бъдат публикувани в книга през ноември тази година :-)