My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 21 January 2013

Да разкарваш България
/изповед на таксиджията Рунтьо Рунтев пред анонимен, невротизиран психиатър/


Аз карам! Каааррррааам докторе, та пушек са дига! По цял ден карам! Туй бабички, тийнейджъри, любовници,български селяни,английски селяни, всяк‘ви селяни карам! Кат кукна сутрин от шес часа, чак у полунощ са втикясвам да набия спирачките! Направо съм една Пепляшка! Немам време ни за цигарка, ни за някой друг дребен кефец, щот тоз народ й щъкнал и връцка из улиците кат побеснял! Абе цъкат, ти казвам, същи хлебарки цъкат. И мъкнат. Чанти, чадъри, щайги, чувалчета, торбички, найлонки, кесийки, връвчици. И вносна козметика от Турция! Неска в таксито ми са качва един наприщен бабишкел – същи насмукан вампирин с кръв! То не сурат, ами цяла експериментална Википедия! „Аз, кай, момче, съм на осемдесет и пет години! Ама мож ли ми ги даде? Не мож! Щот, кай, с баданарката мажа туй свежо лице с квото ми падне. Дъщерята живей у Англия, синът у Швейцария и мине са не мине, хоп, пращат ми мостри против бръчки. Кой квото й забърсал откъдето мине. Туй супермаркети, бензиностанции, аптеки, фризьорски салони, тоалетни, кьораво кремче не пожалват подире си децата. Щот си ма знаят, че съм кокона и държа на външния вид. Ама останаха без работа и цък, оцъклих са и аз, секна мандрата за мазилата, та са наложи да мина на свинска мас. И с туй са получава потресаващ ефект, вярвай ми! Лъщя, също слънце, на Митьо Бакалина отсреща и не му давам да са фокусира връз сметките. Двайсе години й по-млад от мен, ама й мераклия човекът, та разбира от втора младост и всякакъв вид ренесанс! Аз, вика, како Петранке, цяло кашонче с вкиснато кисело мляко съм ти отделил у склада, че не го купуват старчоците у наща махлъ, да пукнат дано, ама ти кат си го прецедиш на физиономията ша станеш бяла като Снежанка. Има да тирикат подиря ти джуджетата от квартала, кое на куц крак, кое с бастуня, ша побъркаш обществеността с харизматичен бацилус булгарикус! Кво ти стана бе момче? Що ми подмина адреса и си са накървавил гаче ша са пръснеш кат бомбирала камба у буркан?“ Оооох да та бомбират, незнам откъде да та бомбират, шафрантийо, викам, право на гробищата та карам, че както ми й причерняло пред зъркелаците не ти трябва ни траурна агенция ни погребален балсам! Ша та сбухам у канавката, само на мазила ша ми станеш! Да са благодариш, че неска ми й рождения ден и не ща да си цапам ръцете ни с кисело мляко, ни със свинска мас! Ам, побърках са бе, докторе, от сутринта ми са дигна кръвното на двеста, без никакви изгледи за подобрение. Наринах я оная на тротоара и таман да свия към шкембеджийницата, пъц, нови две разкекерени икони ми са натътрузиха у колата. Пенсионери отвсякъде, пиндил-миндил, единия са точи от дясната врата, другия са нахлузва от лявата. Аз у средъта. Абсолютен капан и нема накъде да мърдаш! Дядката, завалията, да го духнеш, ша фръкне кат глухарче, трепери му ченето и върти едни очоци, същи яйца по пангюрски, леко забелени по краищата. Бабокът, иначе, с всичкия си, вади контрольорски дух и току му намества долната челюст обратно с прецизност и авторитет. „Карай към поликлиниката, синко, навиква ма бабата, сякаш съм някой глухар, че Минчо нещо е превъртял! От три седмици е зациклил на тема турски сапунки, не са отделя от телевизора до сряднощ. Хасрет ми вика, предлага ми да са оженим и току го налята да композира маанета. Страх ма й, че ша проговори на турски и нема да може да са подписва за тока и парното на български, па и да не земат да го трерират кат чужди гражданин. Кой знай тогаз какви сметки ша ни хързулнат, да са чудим и маем отде да земем пари да ги плащаме!“ Ам че той отдавна са й очуждил ма, подмятам и за ориентация, кат го гледам отлетял е даже оттатък Босфора, де ша го гониш такъв волен дух? Я по-добре земи, че са ожени за него, за кво са ви ток и парно? Любовта ша ва топли. Дай малко романитка, кво кат ти заплещи на турски, тамам и ти да научиш един комшийски език, че да си спретнете един меден месец до Истанбул. Да разбереш и ти малко от живота на дърти години. Изкомпозирай някое и друго маане, нека ти дойде сърце на място! Аааа, ко ша са стискаш и ша си броиш стотинките. Пусни са по лайфа, човекът ти дава тая възможност! Възвиси са малко,разкърши са, стига с тая балканска патриархалност. Иди, поръшкай по чаршиите, надишай са с мултикултурализъм, па си ела пак у България и тогаз ша му мислиш ко ша прайш.

Поободрих я бабата, струва ми са, докторе, щот са отпусна и даже ми даде бакшиш. Ама пустата ми таксиджийска орисия нема оттърване от нея! Току са прикрих зад автомата да си наточа едно кафенце и усещам, някой ма бара по рамото. Обръщам са – що да видя! Едно космясало глистче-англичанче, на фандаци на фанадаци у физиономията, пършиво и овърдаляно в едни изслути гащи и отгоре с потник. „Уотс ап маааан“, вика битничето и ми тика няк‘ва карта у ръцете. Бе, разкарай са, бе келеш! Аз за пари въртя геврека, ко ми са прайш на интелектуалец и ми подаряваш картата на България. Ако грухнеш малко долари и на лунъта ша та закарам, не бой са, по-добър таксиджия от мен нема да намериш. Хеле, натварих го и него отзад в колата, напрайх пет тегела у града, един врът по магистралата да го поиздоя малко, че ми омириса таксито да са дръгне под мишниците и по чатала, че кат му тряснах една балтия накрая, ела да видиш миришат ли парите или не миришат! И тогаз си рекох, докторе, Рунтьо, стига за неска! Войдиса на сички сачми по пътя, напълни си портмонето, айде вкъщи! Щото аз, докторе, съм женен за рускиня. Обедняла аристократка храня. Касандра Петоколесовна-Жмуц са казва. Голямо женище, голямо нещо ти казвам! Да не си и насреща ни деня, ни нощя! Снове, оре из апартамента и само за изкуство приказва. Пък кат ревне за погубения си живот, разтриса стъкларията на входа отгоре до долу. Ама нема къде другаде да отида, бе докторе. Каса, женъта де, поне отвреме навреме ми готви. Борш. С цвекло и зарзавати. Умий черва, ама си спомних, че за рождения ден ми беше обещала макарони на фурна. Добре, ама кат са завлякох у къщи, що да видя. Нагъчили са в гарсониерата всичките рускини от града, приятелки на женъта и ма чакат на гюме да празнуваме. Люся, Муся, Дуся, Гуся. И Първолетка. Таз, последната, ми й роднина по майчина линия, ама си вярва, че говори руски, та постоянно виси у дома, да са подмазва на Каса и да практикува езика, щот е стара мома и си пише по фейсбук с един ескимос от Сибир. Женъта и оправя правописните грешки. Ох, отплеснах са. Ти кво са заблещи бе докторе? Не ти ли й добре нещо? На, пийни малко водъ, че тъкмо иде кулминацията. Та, намичам са аз, гладен, жаден у коридора и чувам как Касандра Петоколесовна-Жмуц, съпругата, бучи кат бурия от кухнята и сичките кокошки и пригласят. „Рунтяяяя, родной, Рунтяяя дорогой! Ой какой же тий несчастний болгарский мужик! Ой, ой, ой!Ой, не получился макарон,ой, не получился!“ И онез подире и – „ ой, ой, ой!“ Бе ваща мама, викам, по цял ден бачкам кат вол и накрая – не получился! Насметох рускините и Първолетка с лаптопа подмишница и недописаното писмо до ескимоса, стоварих ги на центъра и право при тебе дойдох, докторе. Да са прегледам. Щот главъта ми цъка кат брояч. Ама и ти както си са захлестил насреща ми, никак не ми харесваш! Що са давиш сега, кви са тез хрипове, де ти й валериана? По-спокойно го давай де, по-спокойно. А такааа. Отпусни са. Гледай по-позитивно на нещата. Ко са разправяш с откачалки цял живот. Ами релакс, бе, докторе. Не си за един ден! Земи си отпуска бе, намери си гадже. Я дишай, дишай. Дишай, бе! Да не зема да та закарам у бърза помощ ей сега, че да ми скапеш сеанса без време. Не бой са. Аз ша му намеря колая. Наумил съм да стана международен тираджия. Да си опна един плакат на гола мацка в камиона, да му отпъна една чалгия и да сурна по магистралите на Европа. Стига съм я разкарвал тая България напред-назад и нагоре-надолу. Стигааа! Време е и аз да видя свят и светът да види Рунтьо. Кво може Рунтьо и как яко го може! Пък после ша го мисля ко ша прая! Успокой са, докторе, успокой са! Дишай дълбоко, пък аз ша та закарам докъдет‘ кажеш. Ти само кажи!


Здравка Владова-Момчева

2 comments:

krvelkov said...

Андрешко в наши дни. Чудесно е да приемаме реалността през хумора и стирата. БЛАГОДАРЯ :)

Здравка Владова-Момчева said...

Моля :-) Мисля, че смехът е добра терапия в болното време, в което живеем :-)