My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 23 September 2013

Изкачване в ниското
/На едно човешко същество/

„Животът е всичко онова, което ни се случва, докато си правим други планове“, беше казал някой мъдрец.Изкачването нагоре, по незнайните дестинации на битието, обаче, може да ни отведе до погрешния връх, откъдето светът изглежда хубав, защото е далечен. Долу, в ниското, върлуващата красота на живеенето изисква друг вид катерене. Разбрах го това лято. У дома, в България, след сбъдването на една мечта.

Исках да изкача Седемте Рилски езера. Когато го направих, разбрах, че винаги съм го жадувала. Не , разумната аз, а душата ми. Дето е част от Творението, отвъд измислените човешки названия на безкрайния дар да бъдеш за малко жив.

Достигането до онебесените ридове на Рила изисква от дръзналия само вървене. Няма пътеки, а единствено скали, по които не мога да оставя самолюбива следа. Защото славата на покоряването принадлежи по божествено право на Планината, Която днес ме притежава. Аз съм никоя, допусната за кратко в суровия и космос, извихрен в каменна неподвижност преди и след отминаването ми. Извечна е, Рила. Недосегаемо спокойна към непостоянния човешки възторг. Когато съм в Нея, усещам, че няма какво да добавя към потресаващото изричане, отворило небитието да бъде в камък, небе и води. Едно магнитно привличане на ниското към високото. Докато животът ги раздели...

Секундната смяна на гледките около езерата – Божии сълзи на снизхождение към гордостта на върха – отчита ограниченото време, отпуснато свише на човешкото възхищение. Само за мигове, пред тленните ми очи, България е хоризонт, по който с вазовско умиление насълзявам любовта си. Щедра земя. Женствена. Майчинска. Непреодолима. Красотата и трепти в горещата длан на август като капка дъга след сбъднато желание.

Поради изтъняването на кислорода, там , горе, в поднебесното лоно на Рила, душата ми намира подвеждащо, кратко равновесие. Височината предполага смаляване на грозотата. Моментумът на личното щастие егоистично я затрива до пълно изчезване. Светът услужливо позира с усмивка в щракването на спомена , осигурил надеждно плацебо за преживяване до следващото лято.

Завръщането в ниското не е страшно усещане , ако си се научил да задишваш правилно мръсотията на битието. Постепенно напасвам себе си обратно в нея. Лъжичка разочарование от разбити магистрали. Хапка трохи от изоставени къщи. Глътка от локва в недовършен асфалт. Поема за изгонването от Рая, с неравноделно прекъсване в цивилизацията след изскърцване на спирачки...

Болярската ,живописна снага на Търново покоряващо искри под фанфарите на ярки слънчеви лъчи. Шпалир от туристи празнува старопрестолното лято. Градът се кипри в радост и жега, наметнат с кичестите си хълмове,с обещание за прохлада само след миг гореща въздишка по прощалната ласка на залеза. На стъпка от суетата, поела надолу в уличката на детството ми, се спъвам в нагърчено човешко същество, проснало кости в чувалено - празната си кожа. Никога не съм подозирала, че две тротоарни плочки могат да заместят един липсващ дом. Прекрачван и отминаван. Прекрачван и отминаван. Прекрачван и отминаван... от... хора? Ако пулсът на битието внезапно спре, кой ще направи изкуствено дишане на Човечеството?

Хуквам по околните офиси. Трескаво викам за себеподобни. Настоявам за помощ. Изисквам спомен за милосърдие. Отговарят ми, че вече са се обадили, където трябва. Казали им, че жената( защото купчината човек на улицата била жена), не била клошарка?, имала собствен доход и апартамент? и категорично отказвала да и бъде оказана каквато и да била подкрепа! Обиденото стадо се отдръпнало от болната си овца, драги читателю и прикзаката можела да свърши дотук. В полза на здравите. Слепите. И висшите духом.

Низшите в ниското трябвало да предприемат ново изкачване до върха на тротоара, за да дораснат до истината, че няма какво повече да се направи. С треперещи пръсти набирам телефон 112. С неподозирано желязо в гласа разбивам мрънкането отсреща. И изкрещявам, че съм се върнала в страната си с мечта да напиша само хубави неща за нея. Искам да знам какво ще се случи в тази история?! И ще надцака ли някой тротоарщината с човещина, изкачвайки ниското, чак до изконния замисъл на Бог – да бъдем добри. Въпреки самите себе си.

След пет минути системата милостиво откликва. Пристига полиция, сподирена от жална линейка. На уличната сцена се появява доктор. Ангел в бяло облекло, заобиколен от сонма на съчувстващата масовка. Зрителите са покрусени. Трагедията е успешна!

По зеленото било на една ненужна човешка зеница, пониква езерна жива сълза. И се стрелва право нагоре. Може би в недосегаемото спокойствие на Рила. Където България е само хоризонт и грозотата изчезва. Докато всички повярват в това.


Здравка Владова-Момчева

3 comments:

Unknown said...

Е, не е нещо невидяно от Вас и преди да идете в Албионско.
Коравосърдечният ми цинизъм винаги ще надделее, и ще напомни една възрожденска мисъл - "Добре е е да напоиш жадния, но по-добре е да му покажеш пътя към кладенчето."
От Вас съм научил много възможни пътеки, и всички са били към кладенчета, такива, каквито Бачо Киро Петров е имал предвид.
Клошарията - кашонерство, както му викахме по мое студентско време - може да бъде и резултат от собствено търсене на пътя към кладенчето. Кашонерът е поне с две класи над обществото. Той не зависи от 112/911. Той низвергва малодушието на обадилите се, където трябва. Или просто е нищ, и тем же блажен духом.
После - кашонерите, без значение как са стигнали до положението си (мнозина от нас, студенти, бяхме близо до подобна философия), са в мир с положението си в "обществото", а следователно - със себе си.
При целия ми цинизъм, обаче, продължвам да се чувствам омърсен от факта, че или подаряваме на клошарите повече кашони - толкова, колкото да напоим жаждата им за оцеляване, или им показваме пътя към натровеното кладенче.
Съчувствието е временно и си е суета, егоизъм. Емпатията в случая води до по-човеколюбиви решения. Милостинята може да роди сълза на благодарност - непосредственото оцеляване е инстинкт - но какво оцеляване е да живееш в "моментума на ... локва в недовършен асфалт..?"
Милосърдието ... е нещо погинало в (годините на) милицията... След гостоприемството към арменците, а преди това и безпроблемното съжителство с турците и българите-ахряни; след преглъщането на горчивата хапка "македонци" - как стигнахме до там да определяме някого като болна овца??? Различното не е болно!!! Кога се научихме от албионския Фараж на нацизъм? Кога сирийски бежанец и клошар станаха синоним на терорист и невъзвращенец (в обществото)?
Бай'ван искал ли е да стане Свети Иван Рилски?
Пфу - ванитат сует...
Добре, че камъчетата ми са на милиарди годинки и не е**ват да се впечатляват от такива неща...

Здравка Владова-Момчева said...

Жената умираше на улицата. После се установи, че не била добре психически и затова е твърдяла, че има свой апартамент и доход. Просто е откачила на тема елементарно човешко достойнство. Как да нарека всички онези, които си гледат само собствения комфорт, ако не стадо от здрави овци, които не се интересуват от болните ???

Unknown said...

Добре, да се поправя - как стигнахме дотам да сме стадо, овце, дотам, че да се наречеш "Черна овца" в един момент е гордо?