My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday, 13 February 2014

Сър! Темза!

Да живееш на триста метра от придошлата Темза е възпитано предизвикателство.

Помните ли оня стар виц, за това, как Джийвс, перфектният английски слуга на сър Хенри, се опитвал да каже на господаря си, че наводнението е пред прага на имението, затова евакуацията е светкавично наложителна? И как възмутеният джентълмен, няколко пъти го връщал, защото паникьосаният иконом забравял да почука дискретно на вратата на кабинета, както го изискват вековните правила? Ами, писнало му на Джийвс,изпълнил си етикета като по учебник и когато най-сетне господарят му благоволил да го приеме, с потропване на церемониален жезъл по пода и отработен жест към напиращите водни талази по килима, легендарният служител представил с безстрастен глас посещението на реката:

- Сър! Темза!

Незнам дали сър Хенри е имал време да прояви хладнокръвното си гостоприемство към невъзпитаната природна стихия и дали двамата с Джийвс са умеели да плуват, но историята за тях и бедствието, свършва дотук. Точно в мига, когато очарованият слушател, би трябвало да се възхити на обноските им, преди да се замисли за собствената си проливна английска реалност.

Немотията от багри е богатството на дъжда. Той насища пространството с еднаквост и втълпява сивотата в норма на поведение. Дали да бъдеш мокър и сив е изпитанието на зимата, през което трябва да преминеш незабелязан, преди да достигнеш до пролетта?

Наблюдавам своята улица, скрита зад изолацията на херметически вакуумиран прозорец. Току виж, че пипалата на февруарския апокалипсис отвън пролазят до убежището ми. Не искам изкуственото топло, светло и сухо на клетката ми да бъдат нападнати! В крайна сметка те само ми помагат да вярвам, че всичко е наред. Че идеята да бъда отшелница между четири, сгряти от газово парно стени, замества четирите посоки на света, от които само временно съм се отказала. В името на едно преминаване през неблагоприятен сезон до рутината на следващия. До всеки предстоящ компромис в името на бъдещо благоденствие...

По блесналата от потопни води динозавърска кожа на асфалта преминават прегърбени хора. Парад на качулките в страната на Робин Худ, където героизмът на устояването е анонимен. И не съвсем. Защото,кукленската вратичка на съседната къща се отваря с подгизнало усилие и като нос на кораб проправя посока в нацепените вади на дъжда за моя съсед мистър Хопкинс. След смъртта на съпругата му преди няколко месеца, за мен, отчитането на движението в живота през монотонната сага на английската зима, се отбелязва в късите цикли на неговите разходки. До Темза и обратно. До Темза и обратно. Триста метра ситнежи по тротоара на навика. Триста метра настойчивост за оставане в битието... Усещах някакво сладко старомодно умиление, което ме обземаше при вида на крехката викторианска двойка, неизменно привързана към спасителната орбита на консервативните си разходки. Сякаш, в изпято от кукувичка на антикварен часовник време, пространството се отваряше, за да избута с нежност в динамиката на мултикултурната скука тези двама старци. Вперили поглед в стиксовите води на реката, те сякаш репетираха своя дебют пред смъртта. Винаги заедно, с надеждата, че ще открият бала към вечността със семеен валс. Че някой отвъден Джийвс ще им окаже честта да ги представи на взискателния си, преселен в небитието сър Хенри, с достойнството, което се полага на верните. Традициите не са това, което бяха. И все пак истинските стоици имат смелостта да ги спазват наполовина. Стига само да са останали живи...

Дъждът напищява вятърна злост и смива в сюрреалистичен акварел сивотата около дребната фигурка, изчезваща в Апокалипсиса като точка в графиката на художник – самоубиец. Разпадът на времепространството в този прощален миг с опорите на живота ме ужасява. Навлечена с благородството на робинхудовска качулка плясвам в стъпките на размития в стихията съсед. Тези триста метра до Темза са много опасни днес. От бреговата охрана непрекъснато ни изпращат имейли, че има заплаха от наводнения, че пътят...

Пътят зад бариерата на ручейния булевард пързаля плитки вълнички по уличното платно. Тротоарът, по който напредвам в предпазлива битка с бурята все още извисява островчета сухоземно достойнство. Щрихите на стареца в мократа валявица на пороя изникват от другата страна, съвсем до реката, където, като мачта на все още непотънал кораб се коруби гигантски дъб, сякаш повредил с чудовищните си клони мрачната цистерна на небесата. Съседът ми се навежда натам, където би трябвало да са корените на дървото и с трепереща нежност вади мъничка пластмасова лейка изпод унилите крила на гарвановия си шлифер. Зелена. Като туфа пролетно безумие в наплива на безмилостната река.

- Мистър Хопкинс! Мистър Хопкииииинс! – крещя ужасена от собствения си глас в тишината на земноводния плисък наоколо. – Какво правите мистър Хопкииинс?

Стрецът се изправя с усилие и с потресаваща делничност ми прави знак да отида при него. Преодоляването на страха е тържеството на живота. Като насън, вкопчена в нишката на окуражаващия му поглед,нагазвам в потоците над асфалта и вярвам, Господи, как вярвам, че и аз мога да вървя по вода! Че стига да искаш можеш да укротиш бурята, Господи! Само с няколко думи! Па ако ще и да са казани от един слаб човек:

- Дойдох, за да налея течна храна на двата нарциса, които посяхме с жена ми тук миналата пролет, мила – обяснява старецът – обещах на Евелин, че дори и да я няма, аз ще се грижа за тях, за да остана жив до следващия сезон. Да им се порадвам. Виждаш ли стръкчетата им? Подали са се вече над повърхността. Трябва им само малко смелост, за да цъфнат.

Бълбукането на течна храна за цветя във водите на Хаоса, всъщност, е Сътворение. А анемичното тяло на един старец, загрижен за двойка нарциси – поредното въплъщение на Бог. Чудо за онези, които са посмели да го осъзнаят. Останалото са реакции на човеци, неподготвени да продължават напред:

- Но сър! Темза? – изшептявам аз.

- Темза идва и си отива, скъпа – мъдро заключава мистър Хопкинс – ние сме тези, които трябва да възкресяват света след женските и капризи.

Предупредителните сирени на бреговата охрана приближават. Приемам галантно предложената ръка на мистър Хопкинс и сред бликналите ситнежи на равномерните ни стъпки битието се смирява пред растежа на нарцисите.


Здравка Владова-Момчева

7 comments:

Tomislav Jelezarsky said...

Милейди,
Поклон!

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ! Къде се изгубихте рицарю ?

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ! Къде се изгубихте рицарю ?

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ! Къде се изгубихте рицарю ?

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ! Къде се изгубихте рицарю ?

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ! Къде се изгубихте рицарю ?

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ! Къде се изгубихте рицарю ?