My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday, 22 September 2014

Зависимости от независимости
/Посвещавам на българската свобода, на шотландското благоразумие, на малките човеци във Великобритания и на себе си/


Днес е 22 септември, Денят на Независимостта на България. И още, есенно равноденствие, страхотен слънчев антракт в английския сплин, както и неочаквана възможност за мен да остана насаме с мислите си. Да погледам празненствата у дома по телевизията от английския си хол. Да сготвя. Да изпера. И да си направя маска на косата. С няколко думи, независима съм... чак до два часа следобед, когато пак ще се влея в трафика на чужди команди и желания. И ще козирувам да припадък с любезна усмивка на лице. Йес! Слышу! Венсеремос! Не ви ли се струва понякога, че глобализацията е чудесна възможност да усетите и свободата на другите народи, към чиито икономики, финанси и демокрации така неистово се стремите? Да! Вие, вие, там на Балкана, дето доскоро се перчехте с волния си дух и сиромашката радост, че и в земя като една човешка длан има място и хляб за всички ни. Вие и аз... поизстискани, та поизтикани от тази длан къде големия свят, в който днес се гледаме виртуално и се радваме на независимостта си...

Издокарвам се. Голяма работа, че съм сама в чуждото обкръжение! Нали все пак съм българка, генетично вречена да обичам наште планини зелени. И вятъра. И върховете на Рила, Пирин и Родопите. И всички онези неизбродени още места по земята ни, към които ме тегли неутолима носталгия – центробежна и съвсем обратно пропорционална на шанса, предоставен ми от съдбата - да виждам Европа с разните ѝ там Парижи, Виени, Брюксели и Венеции. Да се цивилизовам. Да се изродя. И да цвиля от възторг в точния момент на мултукултурната фукня, завладяла избраните да участват в нея. Зависимостта от независимостта е робство, което дава добър стандарт на съществуване. Стига да гласуваш с подходящо позитивно изражение за обезличаването на себеподобните си.

Защото днес аз трябва да гласувам. Независимо и по съвест. Както ни предупреди мистър Шоу, отговорник на комисията за защита правата на децата в нашето съвършено училище. А, да... и нека все още бълбукащите страсти по току що отминалия вот на Шотландия да не къкрят в хайлендърското крило на колектива ни. Поне на повърхността. Че на всичкото отгоре малката грешница, чиято съдба ще решаваме сега, е оттам. Само от два месеца пребиваваща сред нас. Все още твърде зависима от чувството си за независимост...

- Аша Макферсън, чието крайно неприемливо поведение с груб, провокиращ език разклащат възпитателния процес до пълна анархия и водят до... смях – приключва възмутеното си изложение мистър Шоу. Всички изтръскваме омерзението от смеха по безупречните ревери на саката си.

- Употребявайки натрапчива фраза, която не бих посмял да повторя пред уважавания съвет, момичето системно съсипва концентрацията на внимание в час и това води до крайно нежелателни резултати в обучението на нашите млади дами.

Гласът на оратора се извисява в загрижени, почти бащински трели на лешояд, останал без плячка за малките си:

- В заключение, немога да не изтъкна безкрайната си загриженост за душевното здраве на това дете и предлагам да започнем процедура по освидетелстването му с помощта на опитни психолози. Тази терапия в социална среда ще доведе до смиряването и дисциплинирането на ученичката, чиито маниери благотворно ще се подобрят и ще я интегрират в нашето малко и хармонично общество!

Всички направо се разпадаме от съгласие. Съединението прави силата! Поизлинялата гордост от Независимостта на България в днешния нехаен слънчев ден остава назад в обяздените ми мисли. Сред смръщения кордон на изисканото ни възмущение пристъпва дребновато червенокосо диване, вбило инатести крачета, като дяволски копитца, в девствения паркет на учителската стая:

- Имам пришка на задника – невъзмутимо заявява то – Боли ме и затова постоянно нервнича в час. Друго няма какво да кажа, освен че... имам пришка на задника!

Сред полуприпадналата и обезчестена дамска част на колектива, се извисява мъжественият, жречески глас на мистър Шоу, в който всички се вкопчваме като в пророчество за по- възпитано бъдеще:

- Аша! Излез! Твоите учители ще решат как да процидират по-нататък с теб!

След свитото от упорство шотландче, напускащо британския ни племенен съвет, засвистяват стрелисти, убийствени шепоти, мариновани в традиционно лицемерно съчувствие:

- Горкото дете! Дали не се е побъркало от смяната на обстановката, все пак идва от доста по-груба социална среда. Добре, че Шотландия не се отдели, иначе как само щеше да изгуби шанса си да бъде цивилизована от нас!

- Да, да, шотландците направо се спасиха от себе си с този благоразумен вот!

- Може ли да кажа нещо – стряскам се от собствения си глас, окаменял от някаква генетична, неподвластна на английското цивилизаторство, независимост. Отвъд настоящето. Чаак в историческите корени на вечния балкански „Сървайвър“...

- Мисля – с неопитомима категоричност заявявам аз – че това дете просто казва истината! Замислете се буквално, колеги, ами ако тя всъщност има пришка на задника, пардон, на неудобна част от тялото си, която ѝ причинява дискомфорт в часовете? Поставете се на нейно място. Децата не лъжат. Те само използват вродената си независимост, за да назовават проблемите с реалните им имена.

В потресената тишина на цивилизаторското леговище се разщъкват първични и хаотични, членоразделни съмнения. Сред тяхното колебливо щъпукане, усещам, че двете с Аша Макферсън сме победили. След два часа, независим лекарски екип потвърждава твърдението ми. Психолозите се оттеглят от плячката си с учтива омраза. След още час, аз вдъхновено целувам аромата на есенните рози в градината си и възторжено си мисля, че ти БЛАГОДАРЯ, МИЛА БЪЛГАРИЙО! Ти ме съгради с любовта на майка и суровостта на мащеха, а после ме благослови да остана дете, зависимо единствено от вътрешната си независимост. Твое дете, въпреки пришката на живота, обезобразила някои неудобни места по душата и тялото ми. Днес разбрах, че и цивилизованите имат такива работи, само че не им стиска да си го признаят! А аз съм Здравка Владова-Момчева, все още свободна и поради днешната ти дата!


Здравка Владова-Момчева

6 comments:

Nadezhda Woolhouse said...

много хубаво и актуално.... ще го споделя, благодаря!!!

Здравка Владова-Момчева said...

Радвам се, че и аз го споделих с моите читатели :-)

Здравка Владова-Момчева said...

Впрочем, случката с детето и неговата пришка е истинска! Аз не съм я измислила ! Тя просто илюстрира психопатските отклонения , които може да достигне едно "цивилизовано" общество, промито до пълно обезличаване. И ... никой не искаше да повярва, че детето, всъщност, казва истината. Само, аз, българката, включих на режим "нормалност" и осъзнах, че детето не лъже. За което получих горещите благодарности на родителите му, които също бяха ошашавени от твърденията на учителския екип и бяха готови дъщеря им да бъде освидетелствана като психично засегната, защото си казваше болката на всеослушание.

Nadezhda Woolhouse said...

Затова обичам твоите разкази - първо защото са истински и второ защото ме подсещат по един неповторим начин да не обиквам твърде много "клетката на цивилизования остров"..... мъчно ми беше и за шотландците, но след 300 години опитомяване това е резултата - вратата е отворена но звярът се страхува да прекрачи прага. За радост аз съм тук само някакви си 11 години и мога да черпя от твоята "нормалност" за което отново БЛАГОДАРЯ :-)

Райна Манджукова said...

Отново ме разплака! Благодаря на Бога, че ме срещна с теб... Няма да пиша нищо повече тук, защото пак ще се разрева. И за минутка не съм се усъмнила, че историята е истинска - такова трудно може да се измисли. Но светът е благословен, че ма хора като теб, които могат да ги видят, опишат и споделят с нас тези "сюжети". За да не спираме да мислим...

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря и на двете ви !Ако животът ми поднася парадокси, читателите ми носят радости от споделено съмишленичество и това е моята награда !