Понякога забравяме, че истинският живот е всичко онова, което не можем да си представим, а чувството за преситеност и умората са само маски на предстоящите чудеса.
Лятото на 2017та се стоварва върху мен като парен чук. Жега и километри, през които душата ми пищи за оазис. Без звуци и аромати. Само цветове, през които вибрира изтънялата и аура. Неистово желание за покой. До пълно зареждане и възкресение. За да смогна да се завърна обратно в света. До следващото пресищане.
Пътувам. За пръв път пътувам без онова гъделичкащо, пеперудено чувство на очакване, което винаги ме е спасявало в скуката на реалността. Гърция се отваря пред погледа ми като олеандрово ветрило, натежало от слънце и прах, и затрупано в скалистия декор на недовършена древна пиеса. Камък, маслина, небе и море. Четирите елемента на тази скулптурна, бяла земя, непреходна в класическата си голота, ме обгръщат с мълчалива достатъчност.
Завоите на Халкидики ме замайват със светкавични гледки. Светът се нагъва в зиг -заг и красивата каменна арка на паркинга алчно зейва насреща ми. Да ме погълне и спаси. Искам душ, климатик и хладни чаршафи. Когато въображението блокира, тялото го замества с къси и точни желания. Тишина, моля! Искам и порция тишина!
- Георгия! Георгииия! Я донеси три порции с октоподи и три бири „Атос“ на новите ми гости! Побързай, че жегата ги е изсмукала и едвам гледат. Хайде де! Живо, живо! Еййй, това с жена да излезеш на глава си е истинска победа! Терибъл стори! Аз съм Димитри.
Допрял замръзнала бутилка с минерална вода до изпъкналите вени на шията си, със съскав акцент в безразборния си английски, собственикът на ваканционния комплекс ни награбва с гостоприемство. Зад него, просторната таверна, развяла ефирни завеси към ласкавата синева на Егея, обгръща нашето пристигане с всички ухания на Юга.
- Здравей Димитри – парирам го с британска дистанцираност – това са съпругът ми и дъщеря ни, а аз...
- А ти си Мадамата – прекъсва ме безцеремонно домакинът.
После отстъпва крачка назад и с ритуален жест допира ледената бутилка до челото ми, миг преди да се свлека изумена в близкото кресло:
- По-добре ти е така, нали – пита новият ми познайник – и аз си помислих, че виждам морска сирена като слезе от колата, но веднага се освестих от студената вода. Винаги помага. Искаш ли да ти забъркам едно мохито?
- Не. Благодаря – слисано отговарям аз – не пия коктейли на 40 градуса в два часа следобед. И коя е Мадамата, че не те разбрах?
- После ще ти обяснявам – прекъсва ме напористият Димитри – първо трябва да се нахраниш, за да почувстваш, че си тук. Второ, да се наспиш, за да се отделиш оттам, откъдето идваш. И трето, да съгледаш Атон, докато си пиеш узото. За да усетиш, сърцето си.
Мъдростта, изказана от непознат с прости, заваляни в превода думи, често убягва на туристическия егоизъм. Леко подразнена, като котка с трептяща, нервозна опашка, настоявам на ясен английски:
- Бих искала да разгледаме къщата, която наехме в този комплекс. После ще разтоварим багажа си и …
- Георгия, Георгия, ела тук – надскача ме с тембър домакинът – хващаш тази маса и я зареждаш от – до. Сервираш каквото поискат и после не им вземаш никакви пари. На моя територия първото и последното са винаги на сметката на Димитри! Животът е хубав единствено тогава, когато човек е във ваканция и времето е спряло. Всичко останало е … терибъл стори. Ясно ли е?
Ясно. Желанието за безвремие винаги ме е съпътствало с греховното си присъствие някъде там, в непрактичните гънки на мозъка ми. Тайно от действителността. Скрито от всичките „трябва“, с които съм превърнала живота си в екшън. Затова, древното емералдово море, изопнато пред погледа ми като епос, хипнотично ме превзема. Безначална и безкрайна вечност. Като текст от Казнадзакис, чиято мъдрост онемява мислите ми до пълно смирение. Горещата леност на Гърция е прелъстителна и аз сладостно я прегръщам. Илюзията за спокойствие е в мълчанието със себе си, което толкова рядко мога да си позволя.
- Мадамата желае ли да и донеса едно кафе „Елинико“ на плажа?
Пред мен, сякаш от нищото, се материализира бронзовата фигура на Димитри и очите му блясват като слънчеви капки в разпилените пясъци на седефената му коса. Гледката с величествения Атон, изплувал като драконов гръб в далечината, затрептява пред очите ми, прогонена от думите, тези вечни рушители на съзерцанието.
- Ще ми обясниш ли най-сетне защо ме наричаш така?
- Да – прикляка до шезлонга ми Димитри - ама още не му е дошло времето.
- Както е тръгнало, това време никога няма да дойде – подхвърлям аз.
- Ще дойде - уверено казва той – но първо трябва да се научиш да поискаш твоя си кеф. Иначе как ще разбереш, че си жива?
- Ти наистина ме разсмя, аз умряла ли ти изглеждам?
Димитри изважда цигара и щраква с пръсти към бара, откъдето веднага започват да ни приготвят кафе. После се обръща към мен и много бавно, сякаш свестява някого, току що дошъл в съзнание, започва да обяснява:
- Гледам те. Седиш на плажа по цял ден. Взираш се в Атон, където никога не можеш да отидеш, понеже си жена и ми става мъчно за теб. Да го мислиш и да не го мислиш – това е положението. А в живота винаги има по един малък и по един голям кеф. Защото на човек първо му се налага да разбере, че само веднъж е в света. Та затуй му се дава малкия кеф. А пък големият кеф идва, когато е готов да пусне Господ в душата си, че да му светне за какво му е тя щом го човърка отвътре, докато пукне. Ако си изпуснеш кефовете Оня отгоре няма да ти прости. Такива ми ти работи. Сега ще ти разкажа за моя. За малкия кеф. Правя си го винаги през октомври. Като ми свърши сезона и като седна с приятели, да изпия спомените от лятото. Пред очите ми се изнизват в хоро всичките хубави жени, които са се спирали до бара ми. Гледам ги, усмихвам им се, а те ми приказват разни неща. Но аз виждам само краката и гърдите им и си казвам, еййй Димитри, защо не си вече толкова млад и хубав бре Димитри, че на всяка от тях да посегнеш, както заслужава бре Димитри! И ми иде да ревна, че да разтърся вселената. И затова, после се хващам да катеря Атон. Боря го, сядам отгоре му, пека едно барбекю, пия вино и се връщам. Стига ми толкоз кеф, разбрах, че още съм жив, ще ме бъде! И хайде пак – обратно в живота. До следващото лято. Терибъл стори…
Слънцето разветря огнените си коси на запад и разпалва залез за сбогом с неповторимия ден. Стихвам, да не изпусна и дума от казаното. Изведнъж осъзнавам, че смисълът на съществуването ни се разкрива само веднъж. Ако имаме късмета някой Димитри да го сподели с нас вместо Бог.
- А големия кеф – питам аз – него как го постигаш?
- Ааа, чакай малко – смее се той – нека първо ти да усетиш, че си жива. Тогава ще разбереш и големия кеф, че нещата да си дойдат на мястото. Обичаш ли сиртаки?
Обичам музиката на живота. А тя е във всичко, което виждам, докосвам и вкусвам. В разсъмването, когато мъжът, когото обичам, се пробужда до мен и внимателно ме сваля от облаците в подредената отсечка на деня ми. В дрехата, която обличам като защитна кожа върху голата си душа. В чашата с кафе, чрез която отпивам сладко-горчивата глътка на всяко временно начало.
Ала сиртаки е музика на кръвта. Тя нахлува като вино във вените, прелива гени, езици и истории. Влачи наноси от спомени, сред които се изгубваш в бездна от смъртни и богове. За да достигнеш до себе си – прастар и новороден. Безименен, но щастлив. Като пулс – ускорен от преходността в малкия кеф на живота. Да. Обичам сиртаки.
Полунощ е. В празната таверна нахлува мракът с аромат на узо и цигарен дим. Останали сме само трима – мъжът, когото обичам, Димитри и аз, Мадамата, в нищото на спрялото време, където всяка дума може да бъде ново сътворение на света.
В черното петно на двора се е излегнал огромен камък и лъха топлина с грубото си туловище. Около него обикаля Димитри. Като кентавър, възбуден в древен ритуал. Ръката му гали горещите хълбоци на скалата и звуци – без форма и смисъл – разтърсват на тръпки изпотеното му бронзово тяло. Прощално ръмжене на звяр, пожелал да стане човек.
- Ето го моя голям кеф – ръфва той – ще го завлека в Сикхя, родното ми село. Като превзема Атон, отивам право там. Сам. Забивам се и строя. Къща правя. Ей тъй. Да надвия себе си. Да се укротя. Щото къщата е като жената. Трябва и мъж. Тя да го посрещне. А той да я направи мадама. Аз си дялам камъните. Боря се с тях. Най-първия, като го стоварих в двора, хванах един чук и го забухах отвсякъде. На прах стана. Утрепах го за едното нищо. На втория му дадох два дена. Седях. Гледах го. И само с поглед му стигнах до кокала. Пернах го веднъж. Той поддаде. Сега там е пълно с дялани камъни. Искам да ги покажа на Мадамата си. Аз нея само си я представям. Руса, дългокоса. С големи гърди. Морска сирена. Като теб. Ама с мъжа, когото обичаш, станахме приятели и аз не мога да те заведа в Сикхя. И пак има да боря Атон, докато ти си отидеш. В България. И от мен. Терибъл стори …
…
Понякога забравяме, че истинският живот е всичко онова, което не можем да си представим. И че чудесата са в самите нас. Лятото на 2017та жили безмилостно разцъфтялата аура на душата ми, а от недрата ми извира диво и тържествуващо гласище. Ех бреее, Казнадзакис, Господ да поживи душата ти, бре Казандзакис, с рози да те окичи и от дясната си страна да те сложи, да си пиете узото горе, бре Казандзакис. Жив е твоят Зорбас, не бой се! Аз, Мадамата, ти го казвам. И няма да пукне, дорде има камъни по света, че да им стигне до кокалите, докато си прави големия кеф!
Здравка Владова-Момчева
МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ |
[hide] |
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”
Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).
Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.
Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.
Здравка
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”
Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).
Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.
Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.
Здравка
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
4 comments:
Искаш да кажеш, че трябва да търся коментарите ти назад по разказите , написани и публикувани през годините ли ? :-)
Надявам се моето творчество да те е докоснало духом. Това означава, че си залужава да продължавам да пиша.
Здравка
Post a Comment