My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 3 September 2018

В търсене на Зеления Пун

- Искам Зеления Пун! Къде е Зеленият Пуууун?! – омалваше преди няколко ери в моя живот тригодишният Коко, завъртян като пумпал по дъсчения под на Бадевската ми къща.

Беше лето селско, неизброимо след Христа и всички хроники на родове и фамилии от библейските времена насам линееха в редките ни, плахи завръщания към съхнещите корени на домашната памет. Четях на Коко приказката за Жълтия Ламтурник – лакомото пате, което зяпало, за да глътне света и той се кротваше сънен на възглавницата до мен докато дойде баба му, съседката, да си го вземе – топъл бял хляб под едната мишница и топъл пухкав Коко под другата. Помня ги като вечен диптих – Жената-Закрилница, приютила до тялото си Мъжа-Зародиш, докато той набере достатъчно сили да я изостави …

- Сигурно Големият Жълт Ламтурник е глътнал и Зеления Пун – примирено въздишаше малкият, а аз не смеех да попитам кой е този толкова важен Пун, за да не го разбудя и да не рукнат сълзите му, когато отвори очи и осъзнае, че единственото голямо в тогавашното ни битие беше нямането. Нямаше го огромното крепително присъствие на предците ни, а ние бяхме твърде нищожни, за да подпрем с рамене фантазните небеса на децата след тях. Не беше лесно да бъде намерен и Зеления Пун сред разхвърляното нищо, затрупало битието на земята и хората, наследили неразгадана тишина след отишлите в Бога.

Помня от оногава, че сред първите оранжеви гризки на есента по листата на дърветата дойдоха да вземат Коко обратно в града. Той се разпищя и разклати ехото по върховете на боровете чак до Елова Могила.

Пак оногава, ама малко по-рано, се качих на тавана в къщата, за да броя облаците през керемидите. Не предполагах, че толкова синева може да се прокрадне в запустението. Спънах се в един пълен чувал с калъпи домашен сапун и много се ядосах. Като ластик се дръпна душата и ме перна в сърцето. Не можах да излетя и се ожулих в себе си, както само можеше да се ожули ангел в човешката теснотия и немотия. А Коко отвънка пищеше, та не разбрах плача ли и аз за него или ми капят сълзите по инерция, заедно с кръвта от разбитите колене …

Грабнах един наръбен сапун и сурнах надолу по стълбите, че да успея да го изпратя. Нямах какво друго да му дам. И пак от оногава няма да забравя очите му - огромни земи, пълни с небесна благодарност. Млъкна. Стисна сапуна и се съгласи с раздялата. Нямаше как да му обясня, че разделите са неизбежни. Сега имам много думи. Тогава нямах нищо. Само онзи сапун, твърд и тежък като камък. Да му натяга крачките напред, накъдето, както и докогато, защото повече не го видях като дете. Аз и себе си повече не видях като дете. Изгубихме се, а небесата се свлякоха над главите ни, понеже липсваха и предци, и рамене, които да ги подпират…

По-късно разбрах, че през живота се тръгва тялом, затова и тялото лесно старее. Изяждат го суетите, мъчи го недоимък на дух.

Имало едно време един Пун, зелен ли бил, саръбозав ли бил, не се знае, но две деца го търсили, търсили и като не го намерили в детството, забравили го в младостта, изтрило го момичето в зрелостта, а момченцето-детенце просто изчезнало, като оранжева есенна гризка, пометена от оногавата зима, най-студената, най-тежката, най-зимната, най- жестоката зима, най-убийствената, най …

А като дошла пролетта, напъпили и новите думи на света. Бившето момиче ги гледало и слушало по телевизията, чело ги по вестниците, научило ги и на чужди езици. Сигурно и с момченцето-детенце се случило точно така. И всичко станало едно глобално, мениджирано, европейски-интегрирано, прозападно, мултикултурно, биполярно, инвестиционно, политическо, кризисно, преходно и още емигрантско, бездомно, потребителско, естетско и джендърско до пълно затриване на ищаха за памет. Когато нещата са толкова мега и яки, на една ръка разстояние, а селските къщи - подменени с хотели, кой да ти се рови в златната плесен на детството, че да търси Зеления Пун?

- Егати хотела „Земята и хората“ в средата на нищото. То наоколо – ни земя, нито хора. Изкопи няк‘ви, Душа, и само ще си скапеш колата да идваш дотук. Няма къде да паркираш. Не се вкарвай във филми на ужасите. Имаш си свои. Оправяй се в тях. Догодина ще се видим на по-добър теферич. Ще ти поствам снимки на Фейса. Ще те текствам по Вайбър. Хайде целуф и доскор. Обич и гушки от мене!

Затварям мобилния, делова и доволна. Отчетох внимание към приятел. Сега е на ред да преживея и последната нощ у дома. Точно в хотела „Земята и хората“ – четиризвездно, пирамидално тенеке, омазано с разредена кафява боица. Адски съм стегната. Ник‘ви сантименти. Ник‘ви болезнени впечатления. Ник‘ви спомени. Ник‘ви критики! Ник‘ви такива! Вече не съм оттук и съм за малко. Утре ще бъда другаде. А вдругиден – на още по-друго място. Затова, багажът – в стаята. Душ. По възможност – прилична вечеря. По дяволите! Няма сапун, а в огромната баня вече тризвездно кънти дефицитът.

- Ох, ама много Ви моля – тегли бръчки изпод тежкия грим нервозна рецепционистка - аз съм се побъркала тука от претенциите на цял автобус с японски туристи, а Вие ми искате няк‘ъв сапун! Що не използвате шампоанчето за коса? Вчера ги заредихме по баните до изчерпване на количествата. Ей така го натъркайте по кожата си, много добре се пени, става и за тяло. Калоянеее, Калояне! Ела тука да се разправяш с тази госпожа! Тоя е собственикът, обърнете се към него.

Преди да е казало и дума, бившето момиче не предполагало колко тялом е навлязло в живота бившето момченце-детенце. Коко стоеше пред мен, на едно шкембе разстояние, т.е. твърде далеч, за да е възможно някакво разпознанство. С очи като изоставени земи, пълни с телесна неблагодарност:

- Кажете – насмете ме той с поглед, минаващ през мен.

- Коко – тихо попитало бившето момиче – ти намери ли Зеления Пун?

Телефонът на собственика на хотела „Земята и хората“ настойчиво звъни.

- Стига с тия врътки бе – крясва в слушалката той – цялата сума – на сметката ми! Чуваш ли кво ти приказвам! Иначе, ши му взема хотела! Ши му взема хотела, няма майтап! Ей ся са качвам при него и ши му разкажа играта! Ти само гледай! Само гледай да видиш сеир!

Бившето момиче почувствало, че се смалява. Над него нямало никаква синева, понеже хотелът стриктно принадлежал на земята и хората. Бившето момченце -детенце хукнало навън, тежък, наръбен сапун, облечен в скъпарски костюм и не казало сбогом, понеже не се интересувало вече от раздели. А бившето момиче гледало след него като през мъгла, в която, вместо приказния фантом на Зеления Пун, прозирало нещо страшно и друго. Огромен. Зъл. Жълт. Ламтурник.


Здравка Владова-Момчева

No comments: