My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday 17 October 2018

Предложение за брак

Някак безгрижно се е разпростряла върху този Остров Добрата Стара Англия, лежерна, непоклатима и вечна, оттук та чак до безсмъртието. Няма значение, че Брекзит чука на вратата, а светът злорадо се вторачва в британското безхаберие, защото всичко, абсолютно всичко по тези ширини, опира до традициите и техните безизходни вариации.

Хотелът е точно на сто двадесет и осем години, персоналът – дресиран, а гледката през прозореца – толкова непроменима – че на човек не му остава нищо друго, освен покорно да се включи в постановката, подготвена за перфектния му уикенд, така, сякаш е актьор от сериала «Абатство Даунтън».

Облечена съм в ретро-романтичен тоалет и с пола, усукана около глезените, ситня по червения килим с викторианските си ботинки към ресторанта, където вечерята е резервирана точно за седем и четвърт. По мене блещукат дискретни бижута, подбрани така, че да осуетят апетита на дамската половина от присъстващите, както облещената препарирана щука на стената, осуетява моя. Но коя съм аз, та да оспорвам добрия английски вкус?! И защо, всъщност, пропътувах тези безкрайни километри, за да дойда в Уелс, когато, по всичко личи, че отново съм в Англия? Реториката не подхожда на една дама, която, според неразбиваемите тукашни правила трябва да мълчи и мило да се усмихва. Тоест да си затваря устата, защото ако я отвори, веднага ще си проличи, че е с балканска захапка и тогава горко на онези, които ще дръзнат да и се изпречат. Та, обратно в постановката, защото и на мен ми става интересно …

Красивият Метр д'отел (в минала епоха би могъл да бъде паж на кралицата или неин любовник, или племенник на Бъкингамския Дук), изразително забива сини като метличина очи към латино-зашмиткания в пространството сервитьор (който назад във времето може единствено да се класира като помощник-коняр – според неумолимия кастинг на фантазията ми) и тихата жестокост на традицията се задейства безотказно:

- Добърх вечерх, какъв аперитиф сте поръцат дхамата и господхинът прхеди да бъдат настханени за вецеря?

Съскавият испански акцент на момчето никак не ме притеснява, понеже съм свикнала да импонирам в английски спектакли, без английско участие. Правилата преди всичко, нали така? Затова, извъртам накъдрена мигла към съседната маса, за да фиксирам питиетата на възрастната двойка класически представители на пост – викторианския елит, заели ключова позиция на почетни актьори в главните роли на настоящата пиеса. Джин и тоник. Предвидимо. Малка подла девиация в полза на френско червено вино само би оцветила обстановката с реплика към света на живите, оттатък Ламанша. Пардон, Английския канал. Синевата в очите на Метр'д'отела ме обгръща с усмихнат копринен воал. Френски, както подозирам. Много ми е приятно! Възрастната дама впива костелива ръчичка върху скъпия часовник на своя кавалер, а той окуражаващо ми намига. Абе, напарво «си ми чупи едно око», както бих обяснила в по-балканска обстановка пред верни приятели, но нали съм в друга роля, само зарейвам ресници в далечината, за да не стане някой срив по сценария …

- Даваш ли си сметка колко предразполагащ към взаимно обсъждане е дизайнът на този ресторант – пита съпругът ми, зает с опитването на кулинарния шедьовър, приготвен от френския готвач на хотела.

- Задушевен уют за прошепнати клюки – заговорнически констатирам аз – при това ние имаме привилегията да си говорим на български.

На съседната маса, възрастната дама неистово се е впила в китката на кавалера си и настойчиво шушти насреща му като разнежена боа. Възхитена съм от уменията на господина да се храни само с лявата ръка, докато с дясната горещо разтрива неукротимите пръстчета на съпругата си.

- Помни ми думата, тези двамата са любовници – директно ме застрелва мъжът ми.

- Глупости – възмущавам се аз – как смееш да коментираш по този начин тази мила семейна двойка! Та те са по на седемдесет години! Какво друго им остава, освен да се държат за ръце по време на вечеря?

Навън, келтската нощ с мистично докосване превръща езерото в течен мрак. Възпитаните потраквания на приборите акомпанират всеобщото храносмилане като оркестър от елфи, нает от мениджмънта с цел безпроблемно протичане на спектакъла.

Изведнъж, господинът измъква ръката си от херметическата хватка на дамата и се свлича на едно коляно в краката и. С вездесъщата си дясна ръка, той вади изящна кутийка, под чието прозрачно капаче блещука диамантен пръстен. С глас, достоен за Казанова, той произнася заветната реплика:

- Ще се омъжиш ли за мен?

Почти се свличам на неговото едноколянно ниво от изненада, сподирена от победоносния поглед на моя съпруг, който, впрочем, невъзмутимо разписва сметката от вечерята и подпъхва подобаващ бакшиш в прекрасната ръка на пажа, пардон, Метр д'отела.

Дамата разпръсква необходимите за случая сълзи в разнопосочни фонтанчета над масата, а под нея, влюбеният и обожател връхлита коленете и бедрата и с необуздани целувки. Десертът ми остава недокоснат, понеже се вкаменявам! От своя страна, похапващата масовка наоколо, отделя точно три секунди за всеобщо смайване. Предполагам, че едно всеобщо смайване трае около три секунди, нали? След това, всичко си идва на мястото. Участниците в пиесата продължават да дъвчат, а от съседния салон се разнася дискретно изпълнение на пиано.

- Не разбирам защо той трябваше да прави това – казва дама с фигура като наденица, напъхана в едрощампована коприна.

- Кое, миличка – пита инертният и съпруг, лежерно захапал незапалената си пура, сред кръга от пушачи, които сме се събрали на терасата отвън.

- Всички тези усилия под масата – уточнява жена му – нали върху спалните във всяка стая има поставен по един малък плюшен дракон със закрепена бележка, на която ясно са изписани инструкциите, отнасящи се за такива случаи – «ако желаете да се усамотите, просто оставете червения дракон пред вратата си».

- Едно малко уиски, скъпа – подкупващо се усмихва брачната ми половинка – след него всеки би заспал като праведник.

Защо пък не, мисля си аз, изморена съм, днес имах дълъг ден. Най-добре е да гушна червения плюшен дракон, с надеждата Уелс да ми прости, че няма да последвам неговите инструкции.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

2 comments:

nikkisa889 said...

Aw, this was a very nice post. In idea I would like to put in writing like this moreover – taking time and precise effort to make a very good article… but what can I say… I procrastinate alot and under no circumstances appear to get one thing done. online casinos for us players

10 November 2018 at 00:58
Melissa Juanfran said...

Проблемът ми с брака започва, когато отидохме да гледаме филм, имаше тази хубава дама, която привлече вниманието на любовника ми и любовникът ми вече не даваше време, но с намесата на д-р Езиза всичко се върна към първоначалния си път. Неговите данни за връзка са ezizaoguntemple@gmail.com или неговият Whatsapp на +2348058228350

1 February 2020 at 14:43

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)