My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday 7 February 2019

ПОВИКВАНЕ
/Посвещавам на себе си/

ЛОНДОН

В неделя Лондон се старае да изглежда провинциален. Изведнъж, уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета и миниатюрните бутици, стават забележими в ленивата рехавост на тълпата, изоставила деловия си вид, някъде там, още в петък следобед. Тържество на подробностите, така бих определила появата на дребните урбанистични детайли, осмелили се да напомнят за себе си след отшумялата седмица. Сякаш старомодния чар на мегалополиса пристъпва предпазливо на припек и животът се завръща към изконната си божествена логика – равномерен, ненатрапчив, обикновен. Тогава забелязвам и хората. Странно. В делниците лицата им са постоянно размити като акварели в скоростната вибрация на Града. Тротоарна динамика, чрез която земното притегляне магнитно привлича погледа ми надолу в стотиците обувки и автомобилни гуми, размесени в грубо движение. Вечно започване на истории с неизвестен край, хаотично размесване на сюжети в неясен лондонски жанр, където проза и драма се надвикват разноакцентно и репликите се разминават, без докосване. Когато личното пространство е в недостатъчност, всичко изказано е само шум.

Затова, Поезията на Града има право на неделна разходка. Останалите шест дни от седмицата са се оттеглили – толкова бивши и забравими, че за оцелелите след тях единствено значение има само неделята. Със сигурност Бог е създал Поезията в неделя. Единствено тогава е имал време да усети римите и да ги насочи в строен, изконен ритъм, забележим за избраните, избрали свободата да се влеят в него. Уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета, миниатюрните бутици и най-сетне – лицата на хората. Амнистия в безтегловност. Временно освобождение над разграфената схема на стотиците обувки и автомобилните гуми. Някои се усмихваме.

Когато живееш сред толкова неписани правила, развиваш инстинкти за малките провокации свобода, които умело се прокрадват в измисления порядък, гъделичкат го, флиртуват снизходително с него, но после си тръгват подръка с висшите духом, вечните над суетата, способните на постоянно несмирение. Оценявам това. Успяването да бъдеш промеждутъчно свободен е талант, подарен на малцина. Важно е само да направиш прецизния избор. Слава Богу, че душата си знае най-добре кой е той.

ПОВИКВАНЕ

Ако преди тридесет години някой ми кажеше, че нещата могат да ме повикат, щях да му се изсмея напълно в духа на заблудата, чрез която натикваха мислите ми в клишета, клишетата – в поведение, а поведението в избори, вече направени от други вместо мен. Беше време на униформи и лексикони, в които опошлявахме невинността си, изоставяйки думите да се лутат като безпризорни между кухите римички, обезличаващи спомена за самите нас:

„Спомен най-сърдечен

в гащички облечен.

Пет плюс три е осем!

Ти ме знаеш кой съм!“

Тази паразитна нелепост притича през съзнанието ми като мишка, докато четях едно друго послание, на възраст от 2 657 години, което гласеше:

„Нека бъдещият владетел, някой измежду царете, мои наследници, да въздигне руините на Храма и да вгради спомена за моето име на мястото му“!

Последният завет на цар Ашурбанипал, гравиран върху силно повредена от вековете, каменна розета. Кратко, ясно и властно. За да се знае кой е Той, Царят на Асирия, Владетелят на света.

Отвъд сегашните български думи, вложени в съзнанието ми, за да мога да назова с тях хляба и виното си, в онзи момент, усетих повикването. То прониза всички културни и битови наноси, затрупали килера на душата ми, през която притичваха мишите спомени за нещо, което уж трябваше да ме изпълни с умиление, но не успя, защото беше незначително и безлично. Там липсваше моето лице, а щом него го нямаше, никой друг не можеше да знае коя съм.

Стоях насред стъмнената изложбена зала в Британския музей, заобиколена от отломките на една мъртва цивилизация и въпреки цъкащите езици, зеници и джиесеми, прозрях изтичащия миг на това повикване. Някак си знаех, че човешкото същество, макар и за кратко, имаше шанс да бъде портал на собствената си предистория. Нямаше значение чрез коя ера щеше да се „обади“ тя. Стотиците сюжети и вариации на нейните превъплъщения съ-съществуваха завихрени около този музей, неделния Лондон, мислите, амбициите или апетитите на разноезичната тълпа, вторачена в руините и сляпа за нематериалното цяло, пулсиращо като гигантско паралелно дихание в, извън и въпреки самите нас. Толкова осезаемо, че можеш да видиш в него и своето собствено лице. Стига да бъдеш повикан. Но само за секунди. За да не забравиш, че в следващия миг, трябва отново да станеш конкретно – сегашен. Като мен, една българка, на име Здравка Владова – Момчева, осъзнала, че човек може да бъде толкова древен, доколкото позволи на предците да възпитат душата му …

„Аз мога да решавам сложни математически задачи, които малцина трудно биха разбрали. Прочел съм подвеждащи текстове, написани мистериозно на шумерски и акадски, толкова сложни за превод. Аз съм Ашурбанипал, Цар на Асирия, Цар на света!“

Просветените владетели се стремят към безсмъртието чрез опянението на властта. Но те не осъзнават колко кратка и мимолетна е тя, слава Богу! Защото все нещо остава след нея. Отломки, които и днес вцепеняват с нараненото си изящество. Детайли, които спират дъха като части от недоизказано изречение. Съвършени несъвършенства, изгризани от годините и битките, строшили в прах хармонията на техния свят. Пред очите ми, оцелелите фрагменти от разрухата на тази цивилизация, предизвикваха възхищение. Историята дава на любопитния само малка част от голямото цяло, за да провери дързостта му да преживее предсътворението си и да го съгради отново със силата на своето въображение. Барелефите, обитавани от богове и герои, изящните градини на Вавилон, златните накити, щрихите от лица, потресаващи с погледа на вечността и горещия полъх от Ниневия, над която днес стопените карамели на изгревите и залезите, оставаха единствено същите.

Може би, след време, щях да забравя всичко това, защото съм виждала десетки старинни артефакти, посветени на човешкото съществуване, наредило нищета до разкош по спиралата на ненаситното си развитие. Но в тази изложба присъстваше духът. Именно той, духът на познанието, въплътен в частично запазената клинописна библиотека на Царя, ме накара да си спомня как Бог е създал човеците. И тогава дръзнах да интерпретирам Сътворението така: В началото бе Словото, а Словото беше от … глина. Изпечена в унищожителните пожари на превратностите глина, за да ни напомня, че глина сме били и глина ще станем и в този толкова ценен и къс отрязък от време, от първия писък, до последния дъх, трябва да успеем и оставим поне една чертичка по нея. Дали ще има кой да ни прочете? Няма значение. Усилието не търси отговори. То ни е дадено, за да опитаме.

„Много съм тъжен. Какво се случи, че потънах в скръб ( заради смъртта ) на моя мъничък принц? Ако той можеше да бъде излекуван, бих дал половината си царство, за да го спася…“

Всъщност, в ограничените с начало и край, отсечки от живота, единствената проява на личното ни безсмъртие, е любовта. Няма ли го този, с когото е било пълно сърцето ти, то бие само, за да повика смъртта. И тогава я разбираш наистина, онази, най-страшната смърт, отредена за теб, обикновения смъртен. От нея няма спасение, защото си останал без смисъл. Може би империите рухват след своите владетели, защото те, бидейки само велики човеци, повличат след себе си великите души на своите велики царства.

ПРЕМИНАВАНЕ

Недей. Утре отлитам, а ти ще останеш тук. Чух това изречение, прошепнато в устните на двама влюбени, които се целуваха под гигантските статуи на крилатите бикове, в претъпканата от посетители секция, посветена на Вавилон, точно преди изхода с парадните колони. Той – руса английска земя, оскрежена от безснежната зима. Тя – тъмно екзотично небе – бурно преди отлитането. Наоколо всички преминахме – мигове и впечатления, думи и помисли, възхищения и умора, възрасти и езици, тя и той.

Няма нищо по-възкресително от чаша горещо кафе. И докато го отпивах на глътки, навън февруарското слънце премина в зениците ми с топъл карамелен отблясък. По „Коптик стрийт“ преминаха азиатски туристи, разграчени след гидове с ярки чадъри. Ухаеше на цигари. Миниатюрните магазинчета за шотландски стоки намигнаха с прозорчетата си, а ярките карета на шаловете им преминаха по улицата, прегърнали чуждестранните рамене на своите купувачи.

Заповядайте отново, очакваме ви, изпратиха ни служителите от Британския музей и преминаха в своите разговори. Парадът от коли и таксита се заточи по улицата, малко мързеливо, малко неориентирано, малко неделно. След него преминаха няколко чужди думи и догониха своите собственици. Усетих ръката му, заровена в лъчите на косата ми и си казах наум, че той умее да ме повика обратно.

Слънцето реши да си тръгне.

Остър вятър премина в телата.

Градът се прибираше в къщите си.

Последна строфа в неделя.

Лондон е тежка поема. Не можеш никога да я прочетеш. Можеш само да я усетиш, докато преминаваш през нея.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)