My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 17 September 2019

Другото име на Истанбул
(На Невин Хюнерел)

Спиралата на металното стълбище се вие нагоре като изковано възклицание. Сякаш стъпвам върху клавиши, които откънтяват вълнението ми в извисена тоналност. Преливам в нетърпение да срещна света с детинския егоизъм на прогледнал слепец, без да знам как да назова Творението – само образи, цветове и осезание, от първото, нажежено в сумрака на очакването, стъпало, чак до палещата слънчева зеница в безначалния и безкраен поглед на Бог. Може да изгоря или да оживея. Какво значение има, когато само след секунди, няма да бъда същата? Сама ще изпреваря себе си, смирената там, в равното, обузданата в учтивостта и правилата, обучената в умението да се смалява, човешка точка, след която няма как да се продължа, понеже точките слагат край на всякакъв смисъл. С цялото си същество усещам, че единственото спасение е да се превърна и извися във възклицание. В моя случай – кованото възклицание на стълбищната спирала в железния шедьовър, църквата „Свети Стефан“ в Истанбул. Вече съм над себе си. На самия и покрив.

Оммм … и вселенските звуци нахлуват с болезнено пропукване в мислите ми, мислите пораждат думи, думите се обагрят в цветове, цветовете се вливат в очертания и очертанията проговарят на български. Така е повелено да се случи въведението в битие на новородената ми душа. Първо, да назове предметите - лято, църква, град, метох, градина, гроб, свещ. После, по невидимите нишки на неистовата си потребност за споделеност и разбиране, да им придаде свое неповторимо значение, което да се извие като златен рог край личната летопис на наивния и, човешки възторг: В лето Господне 2019то, дойдох и изкачих Желязната църква “Свети Стефан“ в Цариград, дето ся извишава над Метоха, и той като градината и, дарен на ползу роду от блаженопочившего Княза Стефана Богориди. И по Божия Милост, подтикната от любовта на добрата ми майка, ся поклоних пред гробовете на духовните ни Отци, мир и светъл помен за душите им, и свещ запалих за кроткия си покоен баща, който жела, но не смогна да стигне приживе до сего место. На памят!

Долу, в железния покой на църковния кораб, сред синьозлатното обитание на иконите, търпелива, мъдра и озарена, ме очаква Невин. Тя е причината за Големия ми Духовен Взрив тук и сега, след петдесет години инат да не стъпя в Истанбул, за да не срутя в себе си кръвната - стръвна мечта по Константинопол. Така се получава понякога. Складираните знания в ума, блокират верните пориви на сърцето. И бидейки сам в себе си, човек има нужда от друг човек, да го преведе през собствените му призраци. На светло. За да намери пътека и да я насели със своя и чужда история, която се е трупала въпреки и заради него. В църквата звучи любимият ми Възкресенски тропар – „Христос възкресе из мертвих. Смертиу смерть поправ. И сущий во гробе, живот дарува …“. Навън животът пулсира в жаркия прилив на лятото, цветен и многоезичен като Сътворение, сред което драконовото дихание на Истанбул смесва жега, бриз и посоки…

„По стечение на обстоятелствата дойдох в този огромен град, с който някога нямах нищо общо“, споделя Невин. И аз така. Ако някой, в началото на лятото, ми беше предсказал, че ще се озова до Босфора, върху каменния гръб на две споени от неумолимото време, империи, щях да се изсмея с цялото безгрижие, присъщо на живите, уверени в непогрешимостта на късогледите си намерения. Но ето ме сега, в ярката светлина на августовския следобед, стъпка в стъпките на християнските и българските светини в Истанбул. Стръмните улички на квартал Балат ни поглъщат в лабиринтите си. Толкова сила се изисква, за да задържат на калдъръмените си плещи стълпените къщи, миниатюрните кафенета, битието, с избликналата му менлива непроходимост, мощната тежест на гръцката Кървава църква, сега превърната в лицей, Вселенската Патриаршия, обгърнала с космически покой цялото упование на Православието, че Христос е навсякъде, и всред сребърните звуци на камбанния звън и в златистия повей от молитвата на мюезина. От време на време хващам ръката на Невин. Тя живее между Истанбул и Търговище от тридесет години. Признава, че когато е тук, жадува за Балкана, а когато е там, няма търпение да се върне на Босфора. И аз съм като нея. Ние сме междинни хора. Всички ние, номадите на 21ви век. Лондон–Велико Търново. Турция-България. Насам-натам. Между наказанието и наградата да бъдеш глобален.

„Трябва да видиш Българската Екзархия“, казва Невин и сред въртопа от коли, хлътваме в първото такси, което ни среща в подножието на Балат, за да ни откара в квартал Шишли по засмукващите артерии на мегаполиса. Скоростта и адреналинът ужасяващо ни поглъщат на милиметри в хаоса на движението, в острите зигзаги на неизвестните посоки, сред страхотното струпване на хора и сгради, покрай ленивото змейско тяло на Босфора, в невидимото, източено като минаре, неистово желание и надежда на всички да оцелеят, да получат свое пространство, да бъдат. Искам да видя Екзархията! Когато застанах пред стената и, иззидана като крепост и вратата и се отвори за да ме пропусне вътре, усетих с кожата си, че съм успяла да надвикам тълпата. Личната ми, различна от писъка за обикновено съществуване, молитва, беше чута. Късметлийка съм. Благодаря.

Никога не съм се чувствала толкова приютена и обгърната от български рай! Пием чай, а зелената благодат на оазисната градина наоколо ме свестява със своя подреден, недокоснат от хаоса на живеенето, оптимизъм. Тук времето е спряло на точното място, в точния час. Леката архитектурна конструкция на централната сграда, опасана с дървени дантели и цветя, кокетните класни стаи на българското училище „Свети, Свети Кирил и Методий“, прекрасната малка църква “Свети Иван Рилски“, гостоприемната столова, с масите, застлани с наши си, битови покривки, залата за концерти, обширното спортно игрище за децата на цариградските българи. Имот от души, прегърнали своята безценна България, дарена на хората си в сърцето на Истанбул. В крайчеца на окото ми пропълзява сълза. Видя я само мраморният образ на Екзарх Йосиф.

Невин е ръководител на българското училище. „Общността ни, исторически, е доста стара и се топи“, казва тя. Останали сме около петстотин души. Заедно с колегите учим децата на български традиции и обичаи, празнуваме Коледа, оцветяваме яйца за Великден. Това „ние“ ме зарежда с енергия. Чувствам се приобщена, обгрижена и загрижена. „Родителите на децата знаят ли български“, питам с надежда. „Да“, отговаря Невин, „тукашните българи поддържат езика чрез курсовете, които водя, за да не забравят да четат и пишат“. Отново хващам ръката и. В грандиозния хаос на Истанбул и домашния порядък на Екзархията, тази добра ръка ме води уверено към самата мен.

„Искам да седнеш на стола на Екзарх Йосиф“, настоява Невин, „обзавеждането на кабинета му и повечето предмети в Екзархията са запазени в оригинал“. „Не съм достойна“, отговарям аз. „Глупости“, смее се тя, „всеки в този живот е достоен за всичко хубаво и добро“! Присядам с благоговение. До мен, на бюрото, писмените принадлежности на Екзарха, блещукат като материализирано благословение, за да продължавам да пиша…

Толкова много от всичкото има в Истанбул. Някак отдалечена от дивия си стремеж да открия Константинопол и само Константинопол по тези географски ширини, преминавам през площад „Таксим“, смесвам се с хилядната тълпа, обядвам с Невин народна храна на терасата на живописен ресторант, замирам в умиротворение пред танца на белоснежен в одеждите си дервиш, пия еспресо в модерната чупка от главната пешеходна артерия. Градът ме успокоява, въпреки милионното си човешко стълпяване, въпреки залязващия ден, въпреки приканващите провиквания на търговците или предупредителното подрънкване на трамвая. Въпреки мъхнатите зидове на някогашната византийска столица, в които вградена, съвременността иска, настоява и живее. Истанбунопол или Константинобул? Изгубена в превода на преплетените му смисли, вървя с Невин след бурката на смрачаването, докоснала спокойната повърхност на площад „Султан Ахмед“, усещам под настилката му „Хиподрума“ на византийските императори, снимам колоните, останали след тях, а златната половина на месеца, увисва като обеца върху централното кубе на Синята Джамия. „Трябва само да си събуеш обувките и да покриеш главата си с шал“, прошепва Невин,“ разбира се, че можеш да влезеш вътре, всеки е добре дошъл“. Спокойствието на храма, орнаментиран по стените и купола с изящни растителни арабески, ме обгръща с друга гледна точка към Творението. Да бъдеш част от него е достатъчно. Бог е един и всички сме Негови. Усещам го и на другия ден, когато прекрачвам грандиозния праг на „Света София“ и срещам погледа на Иисус от оцелелия фрагмент на мозайката „Страшния съд“, под който хора от всички религии се редят на опашка за да снимат или помълчат. Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните, но ни дай вярната посока, за да намерим себе си и да бъдем достойни за всичко хубаво и добро!

Нали така каза и Невин, и окуражена, се спускам в посоките на многоликия град, потъвам в пъстрите му, изкусителни пазари, опитвам се да го живея. Не става без пазарлък и локуми, но се получава с Невин до рамото ми, разхождам се край тържествуващата ярка синева на Босфора, пристъпвам като султанка по мраморите на Топ Капъ Сарай, умирам си за чаша студена бира, но смирено приемам порция чипс и леден айран от сервитьора – двойник на Киванч Татлатуг. Сигурен ли е, че турчин, питам през смях, с тази руса коса и босфорово – сини очи? За Вас, бих бил всякакъв, Мадам, отвръща той, осъзнавате ли, че сте най-русата жена в Истанбул? Тук всички сме забъркани в такъв компот от гени, но всички сме хора, всички сме хора, нали?

Всички сме хора, мисля затънала в седемчасовото задръстване на границата, поставила на коленете си кръгъл и пухкав бял хляб, толкова вкусен и толкова много, че бих могла да нахраня с него и душата си. Невииин, провиква се загрижена майка и протяга ръка към залутано в колоната, момиченце.

Къде бях? Зад спуснатите ми клепачи се смиват цветовете на Града, за който вече нямам име, а само знам, че някога е бил столица на Византия, а днес е най-мега-полисът на Турция. Бях при Невин. И за мен това е името на този град, в който можеш да проникнеш само лично. Само дотам, докъдето те отпрати най-горещият и най-точен удар на лишеното ти от назубрена история и човешки предразсъдъци, сърце!








Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)