На първото ми интервю за работа в Обединеното Кралство, комисията ме изненада със следния въпрос:
- Бихте ли си позволили саркастични забележки за храната на ваши колеги от други култури?
- Не - отвърнах спонтанно аз - бих им предложила да разменим рецепти!
Незнам дали този отговор наклони везните в моя полза, но още на другия ден получих потвърждение, че позицията на учител на деца със специални потребности, е моя.
Започнах новата си учителска кариера в условия на кулинарна толерантност. Всяка обедна почивка изпъстряше масата за хранене до нашия офис с цветни образци от манджи и поуфабрикати, които очертаваха границите на една хранителна глобализация. Въздухът тежеше жълтеникав от изпаренията на индийско къри, а кръшни арабески от дантелена пара се виеха над купички със супи на прах. Стараех се да не поглеждам критично в канчетата на ближните си с дресираното съзнание, че всеки има правото да избере своята хранителна верига. Достатъчно беше, скромната ми персона да не попадне в менюто на някой мултикултурен хищник и да не бъде сдъвкана в саркастичен коментар, заедно с аромата на моите балкански специалитети. Инстинктът ми за самосъхранение обаче, се оказа пророчески. Много скоро усетих акупунктурата на любопитството да се забива я в трептящите аури на нервозните ми кюфтета, я в изящните ладии на пълнените ми чушки. С всеки следващ обяд предпазливостта ми нарастваше, заедно с интереса към съдържанието на кулинарните ми предпочитания. В един съдбовен момент, когато разговорите около масата набираха скорост подобно къкренето на препълнен казан, мениджърката на офиса ме доближи и впи очи като вилици в мозайката на димящата ми мусака:
- Това кълцано кучешко месо ли е? - чистосърдечно попита тя и аз усетих вкусовете от детството ми да се разбягват в подплашените призраци на патриархалните спомени.
- Нарича се мусака - отвърнах в настъпилото мълчание - много популярно ястие на Балканите. Откъде ви хрумна, че е кълцано кучешко?!
- Амии - сбърчи носле цивилизованата дама - когато през 1975 година ни изпратиха на ски ваканция в тоталитарна България,предупредиха всички деца от класа да внимават да не ядат българското национално ядене, което съдържало именно такова месо.
В същия миг усетих как желязната завеса се стовари като гилотина в интегрираната ми душа и я разцепи на две. Едната половина по хайдушки се дръпна в огнищата на очите ми и опърли с епичен гняв лицето-пица насреща. Другата половина учтиво обясни, че навярно е станала грешка, тъй като българите никога не са имали такива кръвожадни рецепти в националната си кухня.
На следващия ден минах на сандвичи. Беше по-безопасно и някак си, преливащо, в миманса от храни. Изобщо не подозирах, че обруганата мусака много скоро ще се превърне в хит номер едно на гастрономическата арена в нашата училищна глобализация.
Наближаваше годишният банкет на колектива, който ръководството по традиция организираше за своите служители. На този ден, обикновено настъпваше радостно оживление около масата в офиса, където в стройни редици ни очакваха желирани пастети и пеницилинови сирена, рамкирани с анорексични бисквити. Бях изумена, когато същата тази мениджърка ме доближи и ме попита дали бих сготвила от онази странна манджа, защото колегите от офиса били любопитни да я опитат. Тя лично, нямало да я яде, защото не можела да се отърси от неприятната си асоциация за кучешкото, но щом мнозинството желаело да се впусне в това лакомо приключение... Учтиво отвърнах, че ще сготвя мусаката. И ето ме пред печката, въоръжена с продукти и спомени, потънала в носталгични лучени сълзи, примесени с горчивите подправки на обидата. Някога готвили ли сте с гняв и вдъхновение? Ако не сте, нека ви кажа, че процесът е като сътворение на поема. Пласт след пласт се нареждат строфите от пържени патладжани, върху тях се ръсват картофите-прилагателни, а отгоре, в препечената, златиста глазура на заглавието, блесва и авторският ви подпис. Вашата запазена марка в кулинарната ода на радостта, вашата ароматна победа над предразсъдъците!
Спомних си и друго - един случай на сладко готварско отмъщение от патриархалното минало на предците, който преди години ми разказа престарялата ми съседка от село Бадевци. Тя била най- личната готвачка по селските сборове. Ала веднъж, в пристъп на черна завист комшиите около масата я обвинили, че мусаката и била изцулена откъде единия край и май малко попрегоряла.
- Ама я ометохте, да ви се не види! - не се дала стрина Стояна - Ежте сега и поменеще бабинта ви Стоенчина кучка, дет ви напълни търбусите на днескашния сбор!
Всички замръзнали като в култова сцена от филм на Кустурица, а в този момент кльощавата кучка дотърчала и заскимтяла край трапезата да и подхвърлят коматче. Е, не яли българите кучешко тогава, не ядоха и англичаните митологичната екзотика на фирмения си банкет. Вместо това, моята мусака-поема развълнува апетита и душите им. Даже трошичка не остана. А мениджърката на офиса напълни в кутия две порции за децата си, че постоянно се оплаквали дето ги храни с претоплени пици в микровълновата печка.
Здравка Владова-Момчева
Monday, 16 November 2009
Thursday, 5 November 2009
Здравка Владова-Момчева
интервю за вестник „Будилник“ (Лондон)
1.Кратка визитка. Коя е Здравка Владова-Момчева?
Поетеса, писателка и учителка по български език и литература в Българското училище към Посолството, Лондон. На този етап от личната ми легенда, тези три призвания определят моя живот като творец и човек. Поезията и прозата ми, събрани в шест книги, от които пет стихосбирки и един роман, документират всички търсения на една българка в големия многоезичен свят, където домът и пътят са определящите ориентири на моя житейски опит. Колкото до учителската мисия, която ме съпътства още от България, смятам, че трябва да посветя специална книга, в която да опиша всички метаморфози на тази уникална професия. От Паисиевският ентусиазъм за просвещение на младите българи в чужбина, до нелесното напасване към техния светоглед в мултикултурната реалност на Великобритания.
2.Миналия петък представи стихосбирката си „Посвещения“ пред българска и английска аудитория. Колко време работи над нея?
„Посвещения“ е моята пета поетична книга. Типично за мен, аз я създадох в продължение на два месеца и я оставих да отлежи непубликувана около година. Така постъпвам с всички свои книги, защото смятам, че трябва да узреят за съприкосновение с публиката, да намерят точния момент и читатели, които не само да ги разберат, но и да се развълнуват от техните послания. Като автор, аз уважавам словото в неговото най- висше предназначение – да докосва душите на хората. В този смисъл, премиерата на „Посвещения“, намери най-подходящия повод за поява пред аудитория- Денят на Народните Будители. Всички текстове в тази книга по някакъв начин са съотнесени към феномена България, която винаги ни напомня да сме будни за това кои сме, откъде идваме и какъв избор на принадлежност ще направим в бъдеще.
3.Любимите ти стихотворения от тази стихосбирка?
Всичките до едно. Както вече споменах, аз се прекланям пред писаното слово, защото то единствено остава след нас, когато вече няма да ни има на тази земя. Затова всяко стихотворение от „Посвещения“ има своя история и лична връзка с мен, независимо дали се отнася за фрагмент от моя настоящ живот или този на предците. Всяко стихотворение отваря врата към свой, собствен свят, в който и аз, вече като читател, навлизам с благоговение. Поезията е много високо изкуство, което, вярвам, е дадено на хората, за да се извисят над дребното и злободневното, и да почувстват в себе си божествената искра.
4.Имаш и роман зад гърба си. Как успяваш да работиш в различните стилове – проза и поезия? Кой ти допада повече?
Всъщност, според мен, тези стилове не са чак толкова различни. Всяка проява на живот на земята има свой вътрешен ритъм, който е подчинен на цялото ни съществуване. Така е и с поезията, така е и с прозата. Ако човек вникне в динамиката на прозаичния текст, ще усети, че той също е подчинен на вътрешен ритъм. Само че при прозата на първи план изпъква смисълът, предаден чрез действието и речта на героите. Докато при поезията посланието е закодирано в музикалната интонация на стиха и кратката, синтезирана фраза, която веднага въздейства емоционално на читателя или слушащия. Трудно ми е да кажа, кой е предпочитаният от мене стил. Мисля, че поезията е нематериален носител на култура от древността, който в пълната си сила може да бъде почувстван при публични четения, когато авторът навлича кожата на актьора от древногръцките драми, а публиката откликва като хор, като общност. Докато прозата е вече едно по-съвременно измерение на интелектуална изява, където индивидуалното предпочитание предполага избор на текстове и автори, според вътрешната нагласа на читателя.
Лично за мен, и двата стила са СЛОВО и аз се изразявам чрез тях без никакви вътрешни противоречия.
5.Тандемът с художника Христо Керин – кой даде идея за създаването му, от кога е реалност?
Ще започна отзад напред. С Христо работим заедно от двехилядната година и всичко, което ни събира е професионализмът и общата, споделена страст към високите интелектуални изкуства. Трябва да призная, че дори не го познавам достатъчно като характер, а също не знам за неговите интереси и предпочитания извън изкуството. А това е така, защото досегът ми с този творец е до такава степен отдаден на диалога поезия- картини, че не остава време за малките, обикновени неща. И за двама ни е важно това, което правим заедно като тандем и сега осъзнавам, че сме развили едно необикновено приятелство на творци, които се чувстват комфортно в надреалните светове, които създават. Но личното, ежедневното, житейското, егоистично липсва в този контакт, който е изцяло посветен на нашите призвания.
А иначе, всичко започна от една книга, която Христо илюстрира за мен, докато работех с едно доста некоректно издателство. Когато видя опропастеното издание на корицата, Христо с такава категоричност върна целия тираж на печатницата и застави издателите да си свършат работата отново и както трябва, че от този момент разбрах едно – истинският професионалист уважава своя труд и не допуска той да бъде подценяван от другите. Това е и качеството, което най-много ценя в моя творчески партньор. Голяма рядкост и късмет е, че работя с един толкова талантлив, почтен и достоен човек.
6.Какво те вдъхновява и къде те намира вдъхновението?
Това е чудесен въпрос, защото на 42 години отговорът ми ще бъде бъде различен от този, който бих дала, ако бях на 24 например. Животът е моето вдъхновение. То идва понякога и с отрицателен знак, може да бъде заредено с тъга или радост. Но винаги ми носи помъдряване и ме учи на нещо. Всеки ден, пък бил той и обикновен, ми разкрива своята тема. Благодарна съм, че ми е дадена дарбата с духовните си очи да откликна в слово на човешкото величие или падение, което откривам в малките случки на ежедневието. И че имам избора да пресътворя битието в послание до тези, които се вълнуват от него.
7.Спомена за местата, които те вдъхновяват в България. Намери ли подобни места тук, във Великобритания?
Ще си призная една специфична особеност на моя тип творчество. Всичко, което като жарава от емоции се трупа в мен, докато съм в България, намира своята писмена реализация във Великобритания. Сякаш приглушените цветове на моята приемна родина толерантно отстъпват като фон на ярките багри на родната ми страна. Спокойствието на Англия, нейната консервативна уравновесеност, всъщност ми помагат да изразя България и нейната неповторимост на белия лист. Този неочакван и за мен баланс, работи успешно в творческата ми практика.
8.Кои са предимствата и недостатъците да си на границата на две култури – българската и английската?
Предимствата са винаги в полза на широкия кръгозор, който подобно гранично живеене ми осигурява. Този кръгозор може да бъде както двустранно критичен, така и двустранно обогатяващ. Истинска късметлийка съм, че имам шанса да наблюдавам живота в цялото му интензивно многообразие, езикова и културна различност тук, във Великобритания и обратно, у дома. А също да се радвам на предизвикателства, които ме възпитават като човек, учат ме как да пазя своята идентичност, да възприемам доброто от чуждото и да бъда още по-силна , когато обичам своето. Да го отстоявам и да карам другите да ме уважават именно защото съм различна от тях.
Колкото до недостатъците, ще назова само най-болезнените от тях, а именно, разликите в манталитета и невъзможността да бъда на любимите си места с любимите си хора в България винаги, когато поискам. Тези две препядствия за мен са непреодолими. С първото съм се научила да се справям, като пазя духовната си територия за себе си и малцината, с които мога да я споделя. За второто, нямам решение.
9.Какъв е човекът в теб, когато пишеш?
Моят вътрешен, пишещ човек е като действащ вулкан. Когато пиша, усещам всяка вибрация на преживяното, съумявам да вляза дори в неприсъщи за мен характери. Ако говорим за прозата – героите са тези, които ме водят. Понякога дори ме изненадват с действията си. Писането е надскачане на собствената природа, мъдрост в действие, разбиране дори и към низкото и отвратителното в живота. За да може написаното да се превърне във втора реалност, в истина, трябва читателите да ти повярват, да забравят, че четат текст и да заживеят с материализираната емоция на словото. Същото е и за поезията. За мен тя е висше майсторство за контакт с човешките души. Колкото до моята собствена такава- искрено вярвам, че изначалният и код е записан на кирилица там горе. Затова и в поезията, и в прозата си аз винаги ще остана една българка и ще прокарвам българското светоусещане в съвременния уеднаквяващ се свят.
10.Имаш ли бъдещи планове за книги, работиш ли върху нещо ново?
Разбира се. Моите бъдещи планове за книги в момента са точно три. На първо място, продължавам да пиша своите малки прози за живота във Великобритания, които излизат регулярно в две български медии тук, в Лондон и в Чикаго. Това е книгата, която се пише сама, както обичам да казвам. Защото ежедневието ми е наситено с теми, които преливат на белия лист и стават общи, човешки теми за битието на всички нас, обречени или избрали да живеем глобално.
От една година, вече завършен, очаква своя миг и един роман, за който, вярна на принципите си, ще усетя подходящия момент за публикация и се надявам да зарадвам читателите с нещо наистина интересно.
И накрая, с много вълнение, ще споделя, че продължавам да пиша поезия и че следващата стихосбирка ще бъде доста необичайна. Но няма да ви кажа идеята и. Нека остане тайна, която ще споделя с аудиторията, когато бъда напълно готова.
11.Какъв би бил животът ти без книгите и без писането?
Ще дам един много кратък и категоричен отговор. Животът ми без книгите и без писането ще бъде смърт.
Поетеса, писателка и учителка по български език и литература в Българското училище към Посолството, Лондон. На този етап от личната ми легенда, тези три призвания определят моя живот като творец и човек. Поезията и прозата ми, събрани в шест книги, от които пет стихосбирки и един роман, документират всички търсения на една българка в големия многоезичен свят, където домът и пътят са определящите ориентири на моя житейски опит. Колкото до учителската мисия, която ме съпътства още от България, смятам, че трябва да посветя специална книга, в която да опиша всички метаморфози на тази уникална професия. От Паисиевският ентусиазъм за просвещение на младите българи в чужбина, до нелесното напасване към техния светоглед в мултикултурната реалност на Великобритания.
2.Миналия петък представи стихосбирката си „Посвещения“ пред българска и английска аудитория. Колко време работи над нея?
„Посвещения“ е моята пета поетична книга. Типично за мен, аз я създадох в продължение на два месеца и я оставих да отлежи непубликувана около година. Така постъпвам с всички свои книги, защото смятам, че трябва да узреят за съприкосновение с публиката, да намерят точния момент и читатели, които не само да ги разберат, но и да се развълнуват от техните послания. Като автор, аз уважавам словото в неговото най- висше предназначение – да докосва душите на хората. В този смисъл, премиерата на „Посвещения“, намери най-подходящия повод за поява пред аудитория- Денят на Народните Будители. Всички текстове в тази книга по някакъв начин са съотнесени към феномена България, която винаги ни напомня да сме будни за това кои сме, откъде идваме и какъв избор на принадлежност ще направим в бъдеще.
3.Любимите ти стихотворения от тази стихосбирка?
Всичките до едно. Както вече споменах, аз се прекланям пред писаното слово, защото то единствено остава след нас, когато вече няма да ни има на тази земя. Затова всяко стихотворение от „Посвещения“ има своя история и лична връзка с мен, независимо дали се отнася за фрагмент от моя настоящ живот или този на предците. Всяко стихотворение отваря врата към свой, собствен свят, в който и аз, вече като читател, навлизам с благоговение. Поезията е много високо изкуство, което, вярвам, е дадено на хората, за да се извисят над дребното и злободневното, и да почувстват в себе си божествената искра.
4.Имаш и роман зад гърба си. Как успяваш да работиш в различните стилове – проза и поезия? Кой ти допада повече?
Всъщност, според мен, тези стилове не са чак толкова различни. Всяка проява на живот на земята има свой вътрешен ритъм, който е подчинен на цялото ни съществуване. Така е и с поезията, така е и с прозата. Ако човек вникне в динамиката на прозаичния текст, ще усети, че той също е подчинен на вътрешен ритъм. Само че при прозата на първи план изпъква смисълът, предаден чрез действието и речта на героите. Докато при поезията посланието е закодирано в музикалната интонация на стиха и кратката, синтезирана фраза, която веднага въздейства емоционално на читателя или слушащия. Трудно ми е да кажа, кой е предпочитаният от мене стил. Мисля, че поезията е нематериален носител на култура от древността, който в пълната си сила може да бъде почувстван при публични четения, когато авторът навлича кожата на актьора от древногръцките драми, а публиката откликва като хор, като общност. Докато прозата е вече едно по-съвременно измерение на интелектуална изява, където индивидуалното предпочитание предполага избор на текстове и автори, според вътрешната нагласа на читателя.
Лично за мен, и двата стила са СЛОВО и аз се изразявам чрез тях без никакви вътрешни противоречия.
5.Тандемът с художника Христо Керин – кой даде идея за създаването му, от кога е реалност?
Ще започна отзад напред. С Христо работим заедно от двехилядната година и всичко, което ни събира е професионализмът и общата, споделена страст към високите интелектуални изкуства. Трябва да призная, че дори не го познавам достатъчно като характер, а също не знам за неговите интереси и предпочитания извън изкуството. А това е така, защото досегът ми с този творец е до такава степен отдаден на диалога поезия- картини, че не остава време за малките, обикновени неща. И за двама ни е важно това, което правим заедно като тандем и сега осъзнавам, че сме развили едно необикновено приятелство на творци, които се чувстват комфортно в надреалните светове, които създават. Но личното, ежедневното, житейското, егоистично липсва в този контакт, който е изцяло посветен на нашите призвания.
А иначе, всичко започна от една книга, която Христо илюстрира за мен, докато работех с едно доста некоректно издателство. Когато видя опропастеното издание на корицата, Христо с такава категоричност върна целия тираж на печатницата и застави издателите да си свършат работата отново и както трябва, че от този момент разбрах едно – истинският професионалист уважава своя труд и не допуска той да бъде подценяван от другите. Това е и качеството, което най-много ценя в моя творчески партньор. Голяма рядкост и късмет е, че работя с един толкова талантлив, почтен и достоен човек.
6.Какво те вдъхновява и къде те намира вдъхновението?
Това е чудесен въпрос, защото на 42 години отговорът ми ще бъде бъде различен от този, който бих дала, ако бях на 24 например. Животът е моето вдъхновение. То идва понякога и с отрицателен знак, може да бъде заредено с тъга или радост. Но винаги ми носи помъдряване и ме учи на нещо. Всеки ден, пък бил той и обикновен, ми разкрива своята тема. Благодарна съм, че ми е дадена дарбата с духовните си очи да откликна в слово на човешкото величие или падение, което откривам в малките случки на ежедневието. И че имам избора да пресътворя битието в послание до тези, които се вълнуват от него.
7.Спомена за местата, които те вдъхновяват в България. Намери ли подобни места тук, във Великобритания?
Ще си призная една специфична особеност на моя тип творчество. Всичко, което като жарава от емоции се трупа в мен, докато съм в България, намира своята писмена реализация във Великобритания. Сякаш приглушените цветове на моята приемна родина толерантно отстъпват като фон на ярките багри на родната ми страна. Спокойствието на Англия, нейната консервативна уравновесеност, всъщност ми помагат да изразя България и нейната неповторимост на белия лист. Този неочакван и за мен баланс, работи успешно в творческата ми практика.
8.Кои са предимствата и недостатъците да си на границата на две култури – българската и английската?
Предимствата са винаги в полза на широкия кръгозор, който подобно гранично живеене ми осигурява. Този кръгозор може да бъде както двустранно критичен, така и двустранно обогатяващ. Истинска късметлийка съм, че имам шанса да наблюдавам живота в цялото му интензивно многообразие, езикова и културна различност тук, във Великобритания и обратно, у дома. А също да се радвам на предизвикателства, които ме възпитават като човек, учат ме как да пазя своята идентичност, да възприемам доброто от чуждото и да бъда още по-силна , когато обичам своето. Да го отстоявам и да карам другите да ме уважават именно защото съм различна от тях.
Колкото до недостатъците, ще назова само най-болезнените от тях, а именно, разликите в манталитета и невъзможността да бъда на любимите си места с любимите си хора в България винаги, когато поискам. Тези две препядствия за мен са непреодолими. С първото съм се научила да се справям, като пазя духовната си територия за себе си и малцината, с които мога да я споделя. За второто, нямам решение.
9.Какъв е човекът в теб, когато пишеш?
Моят вътрешен, пишещ човек е като действащ вулкан. Когато пиша, усещам всяка вибрация на преживяното, съумявам да вляза дори в неприсъщи за мен характери. Ако говорим за прозата – героите са тези, които ме водят. Понякога дори ме изненадват с действията си. Писането е надскачане на собствената природа, мъдрост в действие, разбиране дори и към низкото и отвратителното в живота. За да може написаното да се превърне във втора реалност, в истина, трябва читателите да ти повярват, да забравят, че четат текст и да заживеят с материализираната емоция на словото. Същото е и за поезията. За мен тя е висше майсторство за контакт с човешките души. Колкото до моята собствена такава- искрено вярвам, че изначалният и код е записан на кирилица там горе. Затова и в поезията, и в прозата си аз винаги ще остана една българка и ще прокарвам българското светоусещане в съвременния уеднаквяващ се свят.
10.Имаш ли бъдещи планове за книги, работиш ли върху нещо ново?
Разбира се. Моите бъдещи планове за книги в момента са точно три. На първо място, продължавам да пиша своите малки прози за живота във Великобритания, които излизат регулярно в две български медии тук, в Лондон и в Чикаго. Това е книгата, която се пише сама, както обичам да казвам. Защото ежедневието ми е наситено с теми, които преливат на белия лист и стават общи, човешки теми за битието на всички нас, обречени или избрали да живеем глобално.
От една година, вече завършен, очаква своя миг и един роман, за който, вярна на принципите си, ще усетя подходящия момент за публикация и се надявам да зарадвам читателите с нещо наистина интересно.
И накрая, с много вълнение, ще споделя, че продължавам да пиша поезия и че следващата стихосбирка ще бъде доста необичайна. Но няма да ви кажа идеята и. Нека остане тайна, която ще споделя с аудиторията, когато бъда напълно готова.
11.Какъв би бил животът ти без книгите и без писането?
Ще дам един много кратък и категоричен отговор. Животът ми без книгите и без писането ще бъде смърт.
За това, как не ми откраднаха колата, как не участвах в индийски филм и как не прославих България
Човек без кола е като риба без велосипед,някога беше възкликнал мъдрецът Мърфи. И да знаете само колко е прав! Ами че какво щяхме да правим без насъщните си возила. Нямаше да има шопинг, нито задръствания, в които да изпушим по цигара, четейки каталози за стилно обзавеждане или вълшебна козметика. Или пък катастрофи, вдъхновяващи екшън-сценаристите за зрелищни филми, в които сърцати доктори питат размазаните по магистралата жертви „добре ли си“, а те с последни сили отговарят „добре съм“ и после кой знае защо умират насред грандиозни струпвания от линейки, полиция и фотогенични репортерки от CNN.
Хубаво нещо е колата! Полезно! Например, как да отида до Уиндзор само за десет минути? Нищо, че на всяка стоп линия мъжът ми ме критикува да гледам пътя и да не си оправям червилото пред панорамното огледало, докато вбесени шофьори надуват клаксони зад гърба ми. Важното е, че и аз като всички модерни жени на 21 век, имам своята малка, тумбеста, десетгодишна тойотка. Тотка, както любовно я наричам. Тя е моето спасение в грачещия трафик, количка за пазаруване на насъщния наш полуфабрикат и четириколесна каляска за семейното трио в някой откраднат уикенд за пиене на кафе в градчето с лятната резиденция на кралицата.
Та и тази събота, по моя покана , мъжът ми и дъщеря ми се престрашават да ги повозя до обичаната дестинация. Криволича аз по тесните улички, завирам се в усукания като коледна кървавица паркинг на 6 етажа и кой знае защо една подиговска фраза гложди ума ми: „Ние сме во чрево адово!“ Ама, бива ли така, поправям се веднага, ние сме в корема на цивилизацията, в самия процес на глобалното храносмилане, където бъка от чуждестранни ензими, тръгнали да погълнат целия роял шопинг на графство Бъркшър. Слизам и докато затръшвам вратата на Тотка със замах, погледът ми опира о твърдата ваденка на една шовинистична фраза, лепната като цитопласт връз пукнатата физиономия на грохнал форд, паркиран в съседство. ВИВА ПОЛША! Ей не щат да се интегрират в британското общество пустите му поляци и туй то! Хукваме да пием кафе в гъмжилото на мултикултурния свят, който дъвче сандвичи, пие бира, пазарува и търка паветата на претъпканото градче. В навалицата се клатушкат елегантни възрастни двойки, търчат изтървани деца, щракат апарати и реч, непозната като в подножието на вавилонската кула жужи в слуха ми и ме слива с тълпата.
Наближава пет следобед и като с магическа пръчка харипотъровските улички се опразват. Не есенният мрак, а британската традиция за ранно затваряне на магазините помита туристическите сюрии към уюта на хотелите и пъбовете. Лабиринтчетата на Уиндзор губят чара си и опустяват. Време е и ние да си вървим. Понеже сме дисциплинирани граждани и не желаем да надвишаваме правомощията си с тайни желания за още малко консуматорски удоволствия.
В закрития паркинг ни очаква страшна изненада. Колата ми липсва от мястото си и празният етаж подмята мазни торбички от чипс в ехидните пристъпи на октомврийския вятър. Потресени сме! Кой открадна моята мила, жизнено-необходима Тотка? Изпадам в ужас и проклинам проклетите крадци,които ме обричат на омразно пешеходство. Съпругът ми вече действа по системата на развитите общества и уведомява по мобилния си телефон полицията за произшествието. По откъслечните фрази отсреща долавям, че похищението на десетгодишна дамска кола, автоматик, е твърде необичайно престъпление. Но, разбира се, автомобилът веднага е обявен за национално издирване. Дали пък не са го отмъкнали за части?! Дали не са онези поляци, със счупения форд, да опустеят дано! Понасяме се към таксиметровия площад разтърсени от възмущение и безсилен бяс на почтени данъкоплатци. Стъпките ни кънтят като конски копита в здрача на пешеходната зона. За части от секундата, сякаш попадаме в друго измерение. Малкият затворен площад, пуст и глух допреди минути се оказва празнично осветен от разноцветни прожектори. Екзотични танцьори, навлекли всички багри на дъгата, в пъстри копринени шалвари и чалми, се подхвърлят насам натам по хлъзгавите павета. Кръшни певици врещят с тънки гласчета, а прелестна мургава двойка нежно се опитва да се целуне насред това пиршество от ориенталски материи и страсти. „Чали, чаааааааааали...“, отчаяно проточва вокал закъсняла певица и смутено замлъква пред гледката на внезапното ни нахлуване в кадъра. Стоим като отломка от конницата на хан Аспарух в средата на прекъснатия индийски филм и отвсякъде към втрещените ни физиономии прехвърчат фрази на тотално непознат език.
Режисьорът крещи та се къса насреща ни и дебели златни синджири подскачат в нервен гьобек по опнатите жили на врата му.
- Кво бе, кво си се развикал!- избухвам на български и светкавично мълчание сепва разярения миманс.
Бързо се възползваме от благодатната пауза и почти бегом завъртаме обратно към паркинга. Разтреперан от ярост съпругът ми решава да направим една последна обиколка по етажите, ей така, за да отшуми индийската емоция и да решим какво да правим по-нататък. На трето ниво, сиротно подслонена до мощен циментов стълб, откриваме Тотка! Милата! Никой не е поискал да я открадне! Ние сме виновни, ние, ошеметените от от усуканиците на цивилизацията и модерната паркингова архитектура, невежи! Подкарвам тенекиеното си съкровище към изхода, но там, железен като Робокоп, ни спира малък и стриктен китаец в уноформа. С напевен, консонантен английски, той ни обяснява, че тази кола е обявена за национално издирване и кои сме ние, аджеба, дето толкоз нагло сме подкарали возилото в неизвестна посока?!
Останала без глас, с безпощадно умиращи нервни клетки, обяснявам на служителя на закона покъртителната история на този злощастен ден.
- От из иор насьоналити? - пита китаеца и в тъмните цепчици на очите му секундно проблясва диво любопитство.
- Ви ар бррритиш!- с възможно най-твърдото р, невъзмутимо отвръщам аз. Няма да му се обяснявам сега откъде сме я!
По-късно, тази вечер, задъвкала полуфабрикатно кюфте от българския магазин, изнервено си мисля на развален английски как не прославих България. Горе долу на развален български в превод, то ще рече: „Не дава мой коля на поляк да краде и не обяснява на китаец откъде дошла на тос остроф!“
Здравка Владова-Момчева
Хубаво нещо е колата! Полезно! Например, как да отида до Уиндзор само за десет минути? Нищо, че на всяка стоп линия мъжът ми ме критикува да гледам пътя и да не си оправям червилото пред панорамното огледало, докато вбесени шофьори надуват клаксони зад гърба ми. Важното е, че и аз като всички модерни жени на 21 век, имам своята малка, тумбеста, десетгодишна тойотка. Тотка, както любовно я наричам. Тя е моето спасение в грачещия трафик, количка за пазаруване на насъщния наш полуфабрикат и четириколесна каляска за семейното трио в някой откраднат уикенд за пиене на кафе в градчето с лятната резиденция на кралицата.
Та и тази събота, по моя покана , мъжът ми и дъщеря ми се престрашават да ги повозя до обичаната дестинация. Криволича аз по тесните улички, завирам се в усукания като коледна кървавица паркинг на 6 етажа и кой знае защо една подиговска фраза гложди ума ми: „Ние сме во чрево адово!“ Ама, бива ли така, поправям се веднага, ние сме в корема на цивилизацията, в самия процес на глобалното храносмилане, където бъка от чуждестранни ензими, тръгнали да погълнат целия роял шопинг на графство Бъркшър. Слизам и докато затръшвам вратата на Тотка със замах, погледът ми опира о твърдата ваденка на една шовинистична фраза, лепната като цитопласт връз пукнатата физиономия на грохнал форд, паркиран в съседство. ВИВА ПОЛША! Ей не щат да се интегрират в британското общество пустите му поляци и туй то! Хукваме да пием кафе в гъмжилото на мултикултурния свят, който дъвче сандвичи, пие бира, пазарува и търка паветата на претъпканото градче. В навалицата се клатушкат елегантни възрастни двойки, търчат изтървани деца, щракат апарати и реч, непозната като в подножието на вавилонската кула жужи в слуха ми и ме слива с тълпата.
Наближава пет следобед и като с магическа пръчка харипотъровските улички се опразват. Не есенният мрак, а британската традиция за ранно затваряне на магазините помита туристическите сюрии към уюта на хотелите и пъбовете. Лабиринтчетата на Уиндзор губят чара си и опустяват. Време е и ние да си вървим. Понеже сме дисциплинирани граждани и не желаем да надвишаваме правомощията си с тайни желания за още малко консуматорски удоволствия.
В закрития паркинг ни очаква страшна изненада. Колата ми липсва от мястото си и празният етаж подмята мазни торбички от чипс в ехидните пристъпи на октомврийския вятър. Потресени сме! Кой открадна моята мила, жизнено-необходима Тотка? Изпадам в ужас и проклинам проклетите крадци,които ме обричат на омразно пешеходство. Съпругът ми вече действа по системата на развитите общества и уведомява по мобилния си телефон полицията за произшествието. По откъслечните фрази отсреща долавям, че похищението на десетгодишна дамска кола, автоматик, е твърде необичайно престъпление. Но, разбира се, автомобилът веднага е обявен за национално издирване. Дали пък не са го отмъкнали за части?! Дали не са онези поляци, със счупения форд, да опустеят дано! Понасяме се към таксиметровия площад разтърсени от възмущение и безсилен бяс на почтени данъкоплатци. Стъпките ни кънтят като конски копита в здрача на пешеходната зона. За части от секундата, сякаш попадаме в друго измерение. Малкият затворен площад, пуст и глух допреди минути се оказва празнично осветен от разноцветни прожектори. Екзотични танцьори, навлекли всички багри на дъгата, в пъстри копринени шалвари и чалми, се подхвърлят насам натам по хлъзгавите павета. Кръшни певици врещят с тънки гласчета, а прелестна мургава двойка нежно се опитва да се целуне насред това пиршество от ориенталски материи и страсти. „Чали, чаааааааааали...“, отчаяно проточва вокал закъсняла певица и смутено замлъква пред гледката на внезапното ни нахлуване в кадъра. Стоим като отломка от конницата на хан Аспарух в средата на прекъснатия индийски филм и отвсякъде към втрещените ни физиономии прехвърчат фрази на тотално непознат език.
Режисьорът крещи та се къса насреща ни и дебели златни синджири подскачат в нервен гьобек по опнатите жили на врата му.
- Кво бе, кво си се развикал!- избухвам на български и светкавично мълчание сепва разярения миманс.
Бързо се възползваме от благодатната пауза и почти бегом завъртаме обратно към паркинга. Разтреперан от ярост съпругът ми решава да направим една последна обиколка по етажите, ей така, за да отшуми индийската емоция и да решим какво да правим по-нататък. На трето ниво, сиротно подслонена до мощен циментов стълб, откриваме Тотка! Милата! Никой не е поискал да я открадне! Ние сме виновни, ние, ошеметените от от усуканиците на цивилизацията и модерната паркингова архитектура, невежи! Подкарвам тенекиеното си съкровище към изхода, но там, железен като Робокоп, ни спира малък и стриктен китаец в уноформа. С напевен, консонантен английски, той ни обяснява, че тази кола е обявена за национално издирване и кои сме ние, аджеба, дето толкоз нагло сме подкарали возилото в неизвестна посока?!
Останала без глас, с безпощадно умиращи нервни клетки, обяснявам на служителя на закона покъртителната история на този злощастен ден.
- От из иор насьоналити? - пита китаеца и в тъмните цепчици на очите му секундно проблясва диво любопитство.
- Ви ар бррритиш!- с възможно най-твърдото р, невъзмутимо отвръщам аз. Няма да му се обяснявам сега откъде сме я!
По-късно, тази вечер, задъвкала полуфабрикатно кюфте от българския магазин, изнервено си мисля на развален английски как не прославих България. Горе долу на развален български в превод, то ще рече: „Не дава мой коля на поляк да краде и не обяснява на китаец откъде дошла на тос остроф!“
Здравка Владова-Момчева
Сериозно за поезията
На Христо Медникаров
Абе каква ти поезия! Светът се е побъркал от безработица, дебне ни свински грип, все не можем да се докажем в кариерата, парите се топят като ледник в глобално затопляне, а децата се подписват нечленоразделно на латиница! Състезание е този живот, тъй да знаете! Нови коли, скъпи дрешки, парад на благополучието, нищо, че може да е втора употреба и вместо вносен етикет, за някое по-опитно нашенско око на гол тумбак да лъснат чифте пищови. Важното е да сме в крак с времето, а поезията май нещо изостава от него.
И тук, на Острова, и там, у дома, народът иска лъскавичко и ситичко да вбесява конкуренцията. А също и да изразява духовността си на английски, защото това е каймакът на словесното образование в наши дни, където всеки е накефен, ако се путне форуърд в обществото с чужбински кетап.
Правилно съм разбрала философията на съвременността, нали? Надъхана с новото мислене в един горещ августовски следобед през лятната отпуска в България, тръгнах да се разхождам в заглъхналия търновски парк, обхваната от някаква непонятна тъга. Не беше нещо определено, само дето току що не можах да се зарадвам на публикуваната си стихосбирка, понеже всички и отвсякъде ме убеждаваха, че сега не е момент за поезия. Хората били озверели от кризата и на никого не му било до духовност. Пък и колко пари чинела тя пред консуматорските въжделения на модерния българин, потенциален емигрант.
На една пейка, в пустинните пясъци на безлюдната детска площадка съзрях гарвановата фигура на стар приятел. Христо Медникаров. Поет, писател и краевед от национална величина, вечно изблъскван встрани от всички възможни конюнктури на родните литературно-политически метаморфози. Вече седемдесетгодишен, този Дон Кихот на словото, пред когото благоговеех с азбукарски страх, не се отказваше да се бори за своята България – чиста и патриархална, каквато я носеше от младини, в изстрадалото си, идеалистично сърце. Отдалеч, изкривеното ми от абстрактни асоциации съзнание, го оприличи на размазан удивителен знак, изхвърлен от употреба в есемесната комуникация на младите му съвременници. Поседнах да поговорим и заразказвах как карам кола, как ходя на шопинг и как дъщеря ми е в топ сета по английски.
- Пък аз седя в този парк и се чудя на кого ще завещая огромната си библиотека с редки български книги, преди да умра – тихо отрони моят приятел.
После, с възкръснала даскаласка строгост от деветнайсети век, добави:
- Поезия, пишеш ли поезия?! Само това ме интересува.
- Ами – смънках аз и новите ми разбирания се заизпаряваха в жегата като вредни автомобилни емисии – кой се интересува от поезия сега?
- Аз се интересувам – натърти Поетът – да знаеш, че и пет души да останат на тази земя, дето се интересуват от поезия, пак има смисъл да пишеш. Това си ти! Шопингът всеки го може, ама я ги накарай да ти изографисат една строфа тия шопингари ще млъкнат като онемели. Що си погребваш таланта с вещи бе, момиче? Душа ли не ти достига, за да си спомниш коя си?
Скъпи Христо, днес, на хиляди километри и часове от оня нажежен следобед пиша тези редове и струна по струна издърпвам душата си от купчината със сейлс, спешъл редъкшънс, дискаунтс и бай уан гет уан фрий. И заедно с тази моя интегрирана, глобализирана, британизирана и маймунизирана балканска душа, издърпвам на светло България, твоята, нашата България, дето ни чака опустяла поне по Коледа да се завърнем и да я зарадваме с малко духовност. Пиша и това стихотворение. То може и да не достигне до тебе, но някой от онези петимата, последните любители на поезия на земята може и да го прочете и да си каже колко е хубав българският език и как има смисъл да живее.
По Коледа
На Христо Медникаров
Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?
Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.
Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.
Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.
Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.
Здравка Владова-Момчева
И тук, на Острова, и там, у дома, народът иска лъскавичко и ситичко да вбесява конкуренцията. А също и да изразява духовността си на английски, защото това е каймакът на словесното образование в наши дни, където всеки е накефен, ако се путне форуърд в обществото с чужбински кетап.
Правилно съм разбрала философията на съвременността, нали? Надъхана с новото мислене в един горещ августовски следобед през лятната отпуска в България, тръгнах да се разхождам в заглъхналия търновски парк, обхваната от някаква непонятна тъга. Не беше нещо определено, само дето току що не можах да се зарадвам на публикуваната си стихосбирка, понеже всички и отвсякъде ме убеждаваха, че сега не е момент за поезия. Хората били озверели от кризата и на никого не му било до духовност. Пък и колко пари чинела тя пред консуматорските въжделения на модерния българин, потенциален емигрант.
На една пейка, в пустинните пясъци на безлюдната детска площадка съзрях гарвановата фигура на стар приятел. Христо Медникаров. Поет, писател и краевед от национална величина, вечно изблъскван встрани от всички възможни конюнктури на родните литературно-политически метаморфози. Вече седемдесетгодишен, този Дон Кихот на словото, пред когото благоговеех с азбукарски страх, не се отказваше да се бори за своята България – чиста и патриархална, каквато я носеше от младини, в изстрадалото си, идеалистично сърце. Отдалеч, изкривеното ми от абстрактни асоциации съзнание, го оприличи на размазан удивителен знак, изхвърлен от употреба в есемесната комуникация на младите му съвременници. Поседнах да поговорим и заразказвах как карам кола, как ходя на шопинг и как дъщеря ми е в топ сета по английски.
- Пък аз седя в този парк и се чудя на кого ще завещая огромната си библиотека с редки български книги, преди да умра – тихо отрони моят приятел.
После, с възкръснала даскаласка строгост от деветнайсети век, добави:
- Поезия, пишеш ли поезия?! Само това ме интересува.
- Ами – смънках аз и новите ми разбирания се заизпаряваха в жегата като вредни автомобилни емисии – кой се интересува от поезия сега?
- Аз се интересувам – натърти Поетът – да знаеш, че и пет души да останат на тази земя, дето се интересуват от поезия, пак има смисъл да пишеш. Това си ти! Шопингът всеки го може, ама я ги накарай да ти изографисат една строфа тия шопингари ще млъкнат като онемели. Що си погребваш таланта с вещи бе, момиче? Душа ли не ти достига, за да си спомниш коя си?
Скъпи Христо, днес, на хиляди километри и часове от оня нажежен следобед пиша тези редове и струна по струна издърпвам душата си от купчината със сейлс, спешъл редъкшънс, дискаунтс и бай уан гет уан фрий. И заедно с тази моя интегрирана, глобализирана, британизирана и маймунизирана балканска душа, издърпвам на светло България, твоята, нашата България, дето ни чака опустяла поне по Коледа да се завърнем и да я зарадваме с малко духовност. Пиша и това стихотворение. То може и да не достигне до тебе, но някой от онези петимата, последните любители на поезия на земята може и да го прочете и да си каже колко е хубав българският език и как има смисъл да живее.
По Коледа
На Христо Медникаров
Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?
Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.
Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.
Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.
Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.
Здравка Владова-Момчева
Sunday, 11 October 2009
Малък наръчник по английска учтивост или седем поучителни правила за разбиране на това, какво е искал да каже авторът
Спомняте ли си онези часове по литература от първи до единадесети клас, когато с неумолима настойчивост учителите ни питаха какво е искал да каже авторът? Проклетият въпрос, като неизбежно проклятие, ни преследваше от клас в клас и свистеше като гилотина над недозрелите ни тийнейджърски глави. Винаги ми е идвало да извикам:
- Ами че какво има да му мислим, каквото е искал да каже си го е казал, човекът!
Но винаги страх божий, страх даскалоизконен, ме е възпирал от жадуваното възклицание. Вместо това заравях поглед в христоматията и развихреното ми въображение изкопаваше такива заключения за писателските иносказания, че накрая получавах шестица и трайно се прославях като литературен лидер.
Напоследък обаче, почвам да се замислям дали достатъчно са ни задавали омразния въпрос. Защото в романа на глобализацията автори мнооого, а на четящото мнозинство все му убягва смисълът.
Наскоро, мой познат, източноевропейски бизнесмен, се оказал в непреводима английска ситуация . Във вихъра на разпалени дебати по предстояща сделка, евентуалният му клиент, най-приятелски го потупал по рамото и казал:
- With the greatest respect I hear what you say. После добавил:
- You must come for dinner sometime.
Опиянен от окуражаващите фрази, познатият ми тържествуващо прошепнал на преводача си, че работата е вързана в кърпа. Но останал крайно изненадан, когато видял киселата физиономия на тълмача си. Той направо го попарил, като му прошепнал истинския смисъл на посланието, което гласяло:
- Ти си глупак , изобщо не съм съгласен с теб и нямам намерение да продължавам тази дискусия.
Поканата за вечеря си била чиста учтивост, клоняща към неопределеност в необозримото бъдеще.
Разтърсен от славянско възмущение, моят познат бизнесмен ми изпрати следните поучителни правила от английската словесна мъгла, като ме посъветва да се поуча от горчивия му опит:
1. Perhaps, you would like to think about it / Това е заповед! Промени всичко или се приготви да си понесеш последствията!
2. I was a bit disappointed that…/ Бесен съм!
3. Could we consider some other options / Изобщо не ми харесва тази идея!
4. I’ll bear it in mind / Нищо няма да направя по въпроса.
5. I am sure it is my fault / Ти си виновен!
6. That is an original point of view / Трябва да си луд да ми предлагаш това!
7. I almost agree / Изобщо не съм съгласен!
Четох и най–сетне разбрах, че не винаги от първия път е ясно какво е искал да каже авторът. Обаче вчера, един намахан нашенец, наскоро пристигнал да покорява Лондон, отново ме хвърли в съмнения относно дилемата с авторските послания. Отишъл човекът да се почерпи в един пъб послучай благополучното си прилондоняване и отривисто наставил на сервитьорката с балканска категоричност:
- Дай една бира!
- Трябва да кажеш, плийз! – намусено го скастрило момичето.
- Ти пък вземи да се усмихнеш - не и останал длъжен сънародникът ни – у България келнерки под път и над път и хубави, и ухилени! Тичай да ми носиш бирата, че може и да останеш без бакшиш, хааааа!
Тъй ами! Казал си човекът направо каквото имал да казва! Какво ще го усуква по английски!
Тенк ю пийпъл! Тенкс фор йор атеншън!
Здравка Владова-Момчева
- Ами че какво има да му мислим, каквото е искал да каже си го е казал, човекът!
Но винаги страх божий, страх даскалоизконен, ме е възпирал от жадуваното възклицание. Вместо това заравях поглед в христоматията и развихреното ми въображение изкопаваше такива заключения за писателските иносказания, че накрая получавах шестица и трайно се прославях като литературен лидер.
Напоследък обаче, почвам да се замислям дали достатъчно са ни задавали омразния въпрос. Защото в романа на глобализацията автори мнооого, а на четящото мнозинство все му убягва смисълът.
Наскоро, мой познат, източноевропейски бизнесмен, се оказал в непреводима английска ситуация . Във вихъра на разпалени дебати по предстояща сделка, евентуалният му клиент, най-приятелски го потупал по рамото и казал:
- With the greatest respect I hear what you say. После добавил:
- You must come for dinner sometime.
Опиянен от окуражаващите фрази, познатият ми тържествуващо прошепнал на преводача си, че работата е вързана в кърпа. Но останал крайно изненадан, когато видял киселата физиономия на тълмача си. Той направо го попарил, като му прошепнал истинския смисъл на посланието, което гласяло:
- Ти си глупак , изобщо не съм съгласен с теб и нямам намерение да продължавам тази дискусия.
Поканата за вечеря си била чиста учтивост, клоняща към неопределеност в необозримото бъдеще.
Разтърсен от славянско възмущение, моят познат бизнесмен ми изпрати следните поучителни правила от английската словесна мъгла, като ме посъветва да се поуча от горчивия му опит:
1. Perhaps, you would like to think about it / Това е заповед! Промени всичко или се приготви да си понесеш последствията!
2. I was a bit disappointed that…/ Бесен съм!
3. Could we consider some other options / Изобщо не ми харесва тази идея!
4. I’ll bear it in mind / Нищо няма да направя по въпроса.
5. I am sure it is my fault / Ти си виновен!
6. That is an original point of view / Трябва да си луд да ми предлагаш това!
7. I almost agree / Изобщо не съм съгласен!
Четох и най–сетне разбрах, че не винаги от първия път е ясно какво е искал да каже авторът. Обаче вчера, един намахан нашенец, наскоро пристигнал да покорява Лондон, отново ме хвърли в съмнения относно дилемата с авторските послания. Отишъл човекът да се почерпи в един пъб послучай благополучното си прилондоняване и отривисто наставил на сервитьорката с балканска категоричност:
- Дай една бира!
- Трябва да кажеш, плийз! – намусено го скастрило момичето.
- Ти пък вземи да се усмихнеш - не и останал длъжен сънародникът ни – у България келнерки под път и над път и хубави, и ухилени! Тичай да ми носиш бирата, че може и да останеш без бакшиш, хааааа!
Тъй ами! Казал си човекът направо каквото имал да казва! Какво ще го усуква по английски!
Тенк ю пийпъл! Тенкс фор йор атеншън!
Здравка Владова-Момчева
SOS – NHS!
Преди години се чудех защо приятелката ми Луиз, англичанка, женена за българин, мой съученик, закупуваше огромни количества лекарства от България по време на летните отпуски у дома. С грижлива педантичност тя нареждаше кутийки с антибиотици и блистери с успокоителни, редом с хомеопатични чудесии в малки кашончета и ги надписваше с красивия си почерк, сякаш попълваше своя преносима аптека:
- Като се разболеем, отваряме българската кутия и оттам се лекуваме- с усмивка чуруликаше Луиз – тя винаги ни спасява!
На въпроса ми защо просто не отидат на доктор, милата англичанка смутолевяше мили неясноти. Съпругът и ме поглеждаше кисело и сменяше темата. Та моят въпрос остана без отговор до мига, в който се сблъсках с причината за жизнената необходимост от българските кутии.
Случвало ли ви се е да се разболеете в Англия, в петък следобед, например?
Ако нямате уговорен час при лекар, две седмици предварително, много вероятно е да останете насаме с проблема си за цял един предълъг уикенд. Тогава всички ваши познания по народна медицина, наследени от неуките ви баби в България, ще ви дойдат като спасение. Може също да се обадите на българското си джипи и смутено да поискате съвет какво да правите в безизходната ситуация. По описаните от вас симптоми, обръгналият на какви ли не здравни метаморфози нашенски медик ще ви продиктува какво да пиете, ако... имате подръка българската кутия, разбира се. В противен случай ви остават единствено линиите на NHS, на които да се обадите с безумната надежда, че служителят отсреща може и да познае какво ви е и да ви посъветва как да се спасите в самотното си страдание.
Наскоро, моя близка със сърдечно заболяване, получила пристъп точно в една неподходяща съботна привечер, когато системата на тукашното здравеопазване можела да откликне евeнтуално по телефона... ако имаш късмет. Служителката отсреща подходила изключително професионално към спешния случай. Въпреки измъчения глас на приятелката ми и отчаяните и вопли за някакви медицински действия, чиновничката настояла за точен спелинг на името, презимето и фамилията, след което последвал цял въпросник във връзка с необходимата бюрократична справка, която трябвало да потече в каналите на местната здравна система. Задъхана от ужас и болки приятелката ми послушно отговаряла на поставените запитвания, като от време на време плахо поправяла служителката, която продължавала да предъвква гордата и фамилия „Аспарухова” във всевъзможни фонетични вариации.
- Вижте какво, госпожо Издерухова - съчувствено промълвила чиновничката от NHS, след като приколючила с мъчителния разпит – според мен, най-добре е да си отворите прозореца и да дишате дълбоко, докато болките преминат. Също така, опитайте се да гледате малко по-позитивно на живота. Човек трябва да бъде ведър и оптимистичен в каквато и ситуация да попадне, нали така? А пък ако положението ви се влоши, моля, не се притеснявайте да се обадите пак, ние с удоволствие ще поговорим с вас.
Онемяла от смайване слушах разказа на по чудо оцелялата си приятелка. В склада на спомените ми се отдели фрагмент от позабравен нашенски виц, който пародираше съвети, излъчвани по тоталитарното радио в случай на ядрено нападение:
- SOS! SOS! Тръгнете бавно към гробищата и дръжте оръжието си право напред, като внимавате да не ви капе по краката!
SOS – NHS, драги читатели! Каквото и да се случи, отваряйте си прозорците и дишайте дълбоко! А при следващата си визита у дома, не забравяйте за българските кутии. Те са съкровищниците на емигрантското здраве! В тях е спасението!
Здравка Владова-Момчева
- Като се разболеем, отваряме българската кутия и оттам се лекуваме- с усмивка чуруликаше Луиз – тя винаги ни спасява!
На въпроса ми защо просто не отидат на доктор, милата англичанка смутолевяше мили неясноти. Съпругът и ме поглеждаше кисело и сменяше темата. Та моят въпрос остана без отговор до мига, в който се сблъсках с причината за жизнената необходимост от българските кутии.
Случвало ли ви се е да се разболеете в Англия, в петък следобед, например?
Ако нямате уговорен час при лекар, две седмици предварително, много вероятно е да останете насаме с проблема си за цял един предълъг уикенд. Тогава всички ваши познания по народна медицина, наследени от неуките ви баби в България, ще ви дойдат като спасение. Може също да се обадите на българското си джипи и смутено да поискате съвет какво да правите в безизходната ситуация. По описаните от вас симптоми, обръгналият на какви ли не здравни метаморфози нашенски медик ще ви продиктува какво да пиете, ако... имате подръка българската кутия, разбира се. В противен случай ви остават единствено линиите на NHS, на които да се обадите с безумната надежда, че служителят отсреща може и да познае какво ви е и да ви посъветва как да се спасите в самотното си страдание.
Наскоро, моя близка със сърдечно заболяване, получила пристъп точно в една неподходяща съботна привечер, когато системата на тукашното здравеопазване можела да откликне евeнтуално по телефона... ако имаш късмет. Служителката отсреща подходила изключително професионално към спешния случай. Въпреки измъчения глас на приятелката ми и отчаяните и вопли за някакви медицински действия, чиновничката настояла за точен спелинг на името, презимето и фамилията, след което последвал цял въпросник във връзка с необходимата бюрократична справка, която трябвало да потече в каналите на местната здравна система. Задъхана от ужас и болки приятелката ми послушно отговаряла на поставените запитвания, като от време на време плахо поправяла служителката, която продължавала да предъвква гордата и фамилия „Аспарухова” във всевъзможни фонетични вариации.
- Вижте какво, госпожо Издерухова - съчувствено промълвила чиновничката от NHS, след като приколючила с мъчителния разпит – според мен, най-добре е да си отворите прозореца и да дишате дълбоко, докато болките преминат. Също така, опитайте се да гледате малко по-позитивно на живота. Човек трябва да бъде ведър и оптимистичен в каквато и ситуация да попадне, нали така? А пък ако положението ви се влоши, моля, не се притеснявайте да се обадите пак, ние с удоволствие ще поговорим с вас.
Онемяла от смайване слушах разказа на по чудо оцелялата си приятелка. В склада на спомените ми се отдели фрагмент от позабравен нашенски виц, който пародираше съвети, излъчвани по тоталитарното радио в случай на ядрено нападение:
- SOS! SOS! Тръгнете бавно към гробищата и дръжте оръжието си право напред, като внимавате да не ви капе по краката!
SOS – NHS, драги читатели! Каквото и да се случи, отваряйте си прозорците и дишайте дълбоко! А при следващата си визита у дома, не забравяйте за българските кутии. Те са съкровищниците на емигрантското здраве! В тях е спасението!
Здравка Владова-Момчева
Saturday, 5 September 2009
На Наташа с любовь и омерзенье
Когато научих за щастливия развой в живота на моя ученик Андрю Харпър, който осъществи мечтата си да бели картофи в кухнята на презокеански кораб, си казах, че битието понякога може да бъде и справедливо. Че осигуряването на почтен доход за закупуване на дезодоранти може и да разсее твърдението на това странно момче, че „животът е мръсен”. Надявах се, че в ароматната защитна аура от изпръсканите флакони, моят възпитаник беше намерил лична сигурност и някакво, макар и неразбираемо за другите, щастие.
Заминах за България, нетърпелива за слънце и приятни преживявания, за срещи с приятели в неповторимата атмосфера на любимото Велико Търново. Жадувах за момент на житейско безветрие, когато всички около мен щяха да бъдат доволни от ваканционното бездействие сред вечните декори на старата столица. Но градът ме посрещна натежал от нелепи строежи и циментен прах. Точно срещу къщата ми, живописните гледки от детството бяха блокирани от озъбената арматура на недовършен хотел. Адските бумтежи от стремителното ново строителство веднага заглушиха буколическите ми надежди. На другия ден след пристигането ми у дома, побързах да се разходя по улица „Гурко”, та за малко да продължа илюзията, че Търново е запазило поне частица от своята уникалност. Облякох хубави дрехи, предвкусвайки духовния пир, който обещах на душата си още в мрачната Англия, в очакване на съприкосновението с моя невероятен роден град. Но само на метри навътре в кълдъръмите на китната уличка, забелязах смачкана фигурка на клошар, скупчена като изхвърлена дрипа до зейналия контейнер за боклук. Отначало не бях сигурна дали човешкото същество е мъж или жена. Погледът ми остана прикован в парчето изсъхнала пица, като откъртена гипсова мазилка, в посивялата от мръсотия ръка. Под нея, грижливо подложена, блестеше страница от порносписание със снимка на сластна красавица, потънала в перушината на розово марабу. Инстинктивно попипах джоба си за милостиня, потресена от ужасната самота в тази човешка нищета, която ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх. Две очи, зелени като светкавици, ме стрелнаха със страх и омраза. Дребната фигурка се совна с котешка ловкост зад контейнера и потъна в зашумения патерник, където някога, с махленските деца, играехме на криеница. Останах зашеметена от смущение в летния пек, а мисълта ми трескаво претърси спомените, за да възкреси отблясъка от тези очи. Бавно, като в мъгла, в съзнанието ми изплува едно лице на малко момиче, с кестеняви, блестящи коси, сплетени на плитки и възторжен поглед. Наташа Широкова! Наполовина българче, наполовина рускинче, това зеленооко, ученолюбиво дете попиваше всяка моя дума в часовете по литература, които като начинаеща учителка в Хуманитарна гимназия „Свети Свети Кирил и Методий”, преподавах със страст на първия си випуск ученици.
Обичах Наташа заради невероятното трудолюбие, с което се стараеше да изпипа всяка своя писмена работа и заради вродената славянска чувствителност, която гореше като свещ в зеленината на степните и очи. За подобен тип светоусещане бях чела само в романите на руските класици. Наташа Широкова беше сякаш преродената Наташа Ростова от „Война и мир”, довеяна незнайно как от страниците на безсмъртната книга сред моите тъмнокоси, неукротими и любопитни възпитаници. Около нея винаги витаеше някакво тайнствено усамотение, което държеше настрана шумните и съученици. Една невидима граница, която те не смееха да прекрачат...
Когато веднъж зададох домашна работа на тема „Българската духовност между „Хубава си моя горо” и „Радка пиратка”, Наташа написа, че се отнася към бащината си култура с „любовь и омерзенье”. Не поправих старинния и славянски правопис, респектирана от старозаветната строгост, с която съдеше кривините на новата демократична България. Нейният духовен пуританизъм избликваше в тази черковнославянска употреба на малкия ер като спомен за общи корени в миналото, избили в настоящето в похабени издънки.
Никога не успях да попитам Наташа каква е нейната мечта за реализация в бъдещето. Смазана от любовь и омерзенье, в убийствения пек на застроеното Търново, изведнъж осъзнах, че за преродената славянска духовност дезодоранти за защита от мръсния живот никога няма да бъдат измислени.
Здравка Владова-Момчева
Заминах за България, нетърпелива за слънце и приятни преживявания, за срещи с приятели в неповторимата атмосфера на любимото Велико Търново. Жадувах за момент на житейско безветрие, когато всички около мен щяха да бъдат доволни от ваканционното бездействие сред вечните декори на старата столица. Но градът ме посрещна натежал от нелепи строежи и циментен прах. Точно срещу къщата ми, живописните гледки от детството бяха блокирани от озъбената арматура на недовършен хотел. Адските бумтежи от стремителното ново строителство веднага заглушиха буколическите ми надежди. На другия ден след пристигането ми у дома, побързах да се разходя по улица „Гурко”, та за малко да продължа илюзията, че Търново е запазило поне частица от своята уникалност. Облякох хубави дрехи, предвкусвайки духовния пир, който обещах на душата си още в мрачната Англия, в очакване на съприкосновението с моя невероятен роден град. Но само на метри навътре в кълдъръмите на китната уличка, забелязах смачкана фигурка на клошар, скупчена като изхвърлена дрипа до зейналия контейнер за боклук. Отначало не бях сигурна дали човешкото същество е мъж или жена. Погледът ми остана прикован в парчето изсъхнала пица, като откъртена гипсова мазилка, в посивялата от мръсотия ръка. Под нея, грижливо подложена, блестеше страница от порносписание със снимка на сластна красавица, потънала в перушината на розово марабу. Инстинктивно попипах джоба си за милостиня, потресена от ужасната самота в тази човешка нищета, която ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх. Две очи, зелени като светкавици, ме стрелнаха със страх и омраза. Дребната фигурка се совна с котешка ловкост зад контейнера и потъна в зашумения патерник, където някога, с махленските деца, играехме на криеница. Останах зашеметена от смущение в летния пек, а мисълта ми трескаво претърси спомените, за да възкреси отблясъка от тези очи. Бавно, като в мъгла, в съзнанието ми изплува едно лице на малко момиче, с кестеняви, блестящи коси, сплетени на плитки и възторжен поглед. Наташа Широкова! Наполовина българче, наполовина рускинче, това зеленооко, ученолюбиво дете попиваше всяка моя дума в часовете по литература, които като начинаеща учителка в Хуманитарна гимназия „Свети Свети Кирил и Методий”, преподавах със страст на първия си випуск ученици.
Обичах Наташа заради невероятното трудолюбие, с което се стараеше да изпипа всяка своя писмена работа и заради вродената славянска чувствителност, която гореше като свещ в зеленината на степните и очи. За подобен тип светоусещане бях чела само в романите на руските класици. Наташа Широкова беше сякаш преродената Наташа Ростова от „Война и мир”, довеяна незнайно как от страниците на безсмъртната книга сред моите тъмнокоси, неукротими и любопитни възпитаници. Около нея винаги витаеше някакво тайнствено усамотение, което държеше настрана шумните и съученици. Една невидима граница, която те не смееха да прекрачат...
Когато веднъж зададох домашна работа на тема „Българската духовност между „Хубава си моя горо” и „Радка пиратка”, Наташа написа, че се отнася към бащината си култура с „любовь и омерзенье”. Не поправих старинния и славянски правопис, респектирана от старозаветната строгост, с която съдеше кривините на новата демократична България. Нейният духовен пуританизъм избликваше в тази черковнославянска употреба на малкия ер като спомен за общи корени в миналото, избили в настоящето в похабени издънки.
Никога не успях да попитам Наташа каква е нейната мечта за реализация в бъдещето. Смазана от любовь и омерзенье, в убийствения пек на застроеното Търново, изведнъж осъзнах, че за преродената славянска духовност дезодоранти за защита от мръсния живот никога няма да бъдат измислени.
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)