Знаете ли приказката за Циндил-Пиндил и Джаста-Праста, двете моми, дето се надпреварвали коя ще си стъкми по-лична премяна за хорото? На мен баба ми Здрава Поптомова ми я разправяше всеки път, когато се захванеше да плете терлици на една кука за цялото семейство. Гледах пръстите и – възлести, пъргави коренища – вбити в зелената вълна като троскот в трева и се готвех за скок в спомените и. Щастливо разпломбирах черупката на Аз-а, предвкусвайки първичния шемет от сливането с общността. С колективната душа на предците. С вихъра на пред-битието. Където ме няма и ме има. Само като идея за продължение във времето, без капка рационално обяснение накъде ще поема в живота си и защо са ми всичкия тези унаследени страсти – лумнали самодивски огньове върху костите на изтлелите ми предци. Беше ритуал. С патриархално изслушване на познатата, любима приказка и почтително зададен, един-единствен въпрос, точно в определен момент, много важен, за отприщване на магията.
„А пък докат Циндил-Пиндил се накуми от коя коприна да си отреже, та накъде да я скрои, та каква китка да си накичи в косата... Джаста-Праста сграбясала ножиците, добарала новото чувалено платно и ... ряз оттук, щвък оттам, стъкнала сукман за чудо и приказ! Е, вярно, че единият му ръкав бил по-къс от другия, та стърчал кат сврача опашка... Вярно, че и момата не била баш хубавица, ами нисичка, дебеличка, па и с бая понаболи мустаци, ама хъс имала тя, синко, хъс! Та като се хванала на хорото, най-личния ерген изгорила! Тъй си и останали, ръка в ръка, до края на дните, отвъд планините, над селото и речицата, та чак под милостивото сърце на Господя се прислонили! А пък Циндил-Пиндил си хартисала зад плета дорде и окапали и хубостта, и соя, и пустата и мърдаливщина, дето не и дала ни прага да прекрачи, ни нявга въобще да се усети жена!“ Баба завършва приказката с победоносен апломб и тупва пред възхитените ми очи току-що изплетения зелен терлик, изтумбен и несъвършено – съвършен като неузряла дива круша, крива, напращяла от здраве и инат. Не смея да го докосна, развълнувана от предстоящата си култова реплика-въпрос, от който зависи всичко. И продължението на живота назад, в митологията на личното бабино минало, залог за появата ми в света. И неистовото ми желание да получа в завещание повече дух и хъс от своите.
„Бабо, защо все зелени терлици ни плетеш?„ Край! С настоящето е приключено! Миналото се отваря покорно като проход във времето и пространството.
„Ти нали знаеш, че тати беше свещеник на село Йовковци, дето го заляха с язовир, та целокупно ни изселиха оттам?“ - започва издалеч живата ми предтеча. “Ама бедни бяхме, синко, единайсет деца, дванайсет гърла с мама, попадията, Бога да я прости! И се на тати чакахме, горкия, да ни нахрани и облече. Една година, като се зададе Възкресение, се видя, че за мене, средната щерка, ни плат за рокля има, ни обувки, щото нашите тъкмяха сестра ми, Райна, хубавицата, за сгледи, та нея стягаха пред света да се яви. И редно си беше тъй, най-голямата, най-личната, онуй гивде (деколте, шия) свети, свети кат мрамор! Който я вземе, с Господя ще приказва! Пъйй, ма и аз момичка вече, ни съм дете, ни съм жена, и аз искам премяна! Ииискам та ми се плаче! Обаче нема! Откъде да земат нашите, горкинките, и мене да ме накипрят, кат нито ми е времето, нито хубост имам за хорски очи. Ниска съм, мустакатичка, па и устата за десет, дума да фърля – дупка остая! Не съм за продан, чепата стока и туй тооо! Ама нали съм зодия Рак, намерих му колая. Боядисах аз едни кълбета вълнена прежда – половината в зелено, половината в пембе, розово, та трепери! Грабнах аз куките и такваз рокля си изплетох от пембето, тука ли си – там стой! Поръбих я изотдолу с турскосиньо, с тантели, да и щръкнат фундите, па в допълнение си стъкмих и едни зелени терлици, за чудо и приказ, щото и обувки немах... Че като дойде онуй ми ти Възкресение, като замятах фусти към черква, фуча ти казвам, никой не поглеждам, всичко живо със зелени терлици газя! Най-отпред се изтипосах, свраснах Райна през ръкътъ, да ме не спира да си оперя душата пред миряните и като заклана коза заврещях подир тати – Гооосподи помилуй, Гооосподиии полмииилуууй! Сащисаха се ония ми ти хора, гък не продумват, а пък мен не стига това, ами ме ръга Възкресението изотвътря, та насред литургията се връцнах и право вън, на камбанарията се покачих, па като залюшках камбаната – дааан, дааан, даан! Бия я таз камбана, синко, света възкресявам, никого не бръсна ти казвам! Че като сурна цяло село из черква, начело с тати, с патрахиля и калимявката, пищят женурята война ли стана, какво ли... А аз отгоре дера небесата с пембените фунди и тъпча по облаците със зелените терлици! Тъй на доде Великденът тогаз и в наше село...Нема да ти казвам, чедо, как отподир дядо ти поп Тома ме зачапарасти с кръста, та здраво място не ми остана... ама защо ли ти разказвам всичко това?„
Баба отронва сълза, зелена като сок от коприва, а мене, години по-късно, ме блъска в гърдите мъничък, първолашки спомен. Този път – само мой – бабино Здравино продължение във времето. Аз съм сама, на сцената пред цялото училище. И искам, ама Божичко, как искам всеки от публиката да забележи не само умението ми да рецитирам, но и...новите ми лачени обувки! Преродени зелени терлици! Върла, женска семейна черта! И душата ми бие като йовковската камбана и оповестява моята първа, щастлива, успешна война със света:
„Чел е мнооого, Ганин Гого, книги куп за прочит взел...“ Аплодисменти. Предтечи на крила и плесници. И лачени обувки – блеснали фарове в мрака на бъдещето. Но защо ли ви разказвам всичко това?
... А Йовковската черква, синко, цяла я потопиха в язовира. Не им даде сърце да взривят Божия дом. И днеска е там, щото Господ и под водите обитава, че да има къде да се завръщат душите ни...
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 5 January 2011
Рождество
„Последен жител на българско, планинско село. Чертиридесет и петгодишен самотник с вид на красив столетник. Високообразован, не пие, но пуши много. Добре сложен, вероятно фертилен. Без изявени психически отклонения. Говори английски с ясен, но твърд акцент. Гледа сателитна телевизия. Понякога ползва интернет. Хетеросексуален. Ексцентричен. В последните 20 години определено отвратен от човешкия род. Не проявява желание за помирение с него. Любимо занимание – да изкачва върхове и да задава въпроси към Господ...„
- На глас ли произнасяте въпросите към Всевишния или ги включвате в някаква форма на медитация? - абсолютно сериозно пита ефектната Криста Литобарски от БиБиСи, на която с уверен, усмиряващо-психарски тон, диктувам анонса за собственото си представяне в документалната поредица „Отшелниците“ на английската телевизия.
- Да, на глас – отговарям смирено – така е по-добре за мен, понеже собственият ми тембър ме успокоява. Твърдо вярвам, че ехото препраща посланията ми по небесните инстанции. По-сигурно е, някак си. Може пък и някой да ме чуе.
Ядно, с бръсначен сараказъм участвам в малката, гадна игричка на Криста. Тя е бившата ми приятелка, с която се разделихме преди да замине за Великобритания и да започне шеметната си кариера там.
- Ти си един Ненужник, Влади! - кънти гласът и в спомена. - За какво ме довлече на този озъбен връх, тъкмо, когато трябва да се концентрирам върху интервюто на живота си? Не можеш ли просто да ме подкрепиш? Да ме последваш? Да си представиш жалкото си сантиментално съществуване в малко по-цивилизована светлина? След седмица заминавам! Не желая да оставам тук и да мръзна по чукарите с теб. Искам да се реализирам, да грабна шанса си. Да те забравя! А ти? Какво ще правиш ти по-нататък?
Аз продължавам живота. Останах тук, в това село на баир, под пустото и върло небе, изцъклено като око на мъртвец. Двадесет години по-късно Криста явно не ме е забравила, след двама бивши съпрузи и комфортната самота на телевизионната си авантюра. Даже ме е препоръчала за участник в абсурдната поредица на БиБиСи, посветена на надеждата за малко различност в завладяващата скука на глобалната екранна суета.
- Изчерпваш се откъм идеи, така ли, скъпа? - просъсквам тихо на български, докато колегите и се настаняват в свободните стаи на къщата ми. - Откога мръзненето по чукарите стана твой приоритет?
- Не бъди злобен! Опитвам се да ти помогна, да те направя звезда! Да не мислиш, че ми е много приятно да се завирам тук в навечерието на Коледа в очакване на чудо! Ако не направя нещо впечатляващо, просто изхвръквам. Оставам на улицата. Преструвай се, по дяволите. Винаги си бил откачен, дай малко харизма пред камерата и ти обещавам, че скоро ще те оставя на мира. А и ти плащам, нали? Не ми ги разправяй тия, че не искаш парите. Дай ги там, за благотворителност или каквото пожелаеш, но ме остави да си свърша работата. Всичко започва добре, много си убедителен, продължавай...
Втори ден екипът усърдно снима сипаничави планински градини, проснати зад кокалести огради и ревматични къщи, килнати на всички посоки, наредени на опашка към вечността. Криста ме следва навсякъде с безакцентното си, промито от идентичност любопитство. Англичаните смятат, че съм „амейзинг“ с познанията си по фолклор, с уменията си да оцелявам в пустотата на напуснатите домове, сред смазващата тишина от човешко отсъствие. И аз ожесточено се старая. Възкресявам миналото в уанменшоу. Настояще, затрупано с изоставеност, битие без хора, безвремие в навечерието на една безлюдна селска Коледа.
- Така те искам – казва Криста – материалът е уникален, декорите са автентични, всички са доволни. Можеш ли да инсценираш нещо свръхестествено?
- Мога – отговарям със злорадо безсилие. - Само че трябва да изкачиш заедно с мен и оператора върха на Отшелника, където се разделихме преди двайсет години... и да го поискаш от Господ заедно с мен.
Бъдни вечер е. Трапезата свети отрупана с постни ястия. Малки свещички блещукат в уютната стая. Криста и аз седим до масата. Постановката е перфектна. Камерите са готови да снимат. Финалното интервю може да започне. Така, поне на лента, Криста и аз ще изглеждаме щастливи. Аз – в образа на един модерен мъдрец, преодолял урбанистичната гравитация в идилията на селското уединение. Тя – успялата хищница, преоткрила корените си в рекламна уникалност пред света. Ставам рязко и напускам обсега на прожекторите. Потъвам в мрака навън и хлепам в мъртвите следи на предците си. Отвъд запуснатата градина дочувам жално скимтене. Сякаш изгубени души търсят тела, в които да се вселят. Доближавам и с умиление на влъхва сгъвам колене пред гледката. Една вълчица облизва малкото си с неутолима нежност пред прага на изоставената плевня.
- Криста! - изкрещявам обхванат от атавистична радост – Ето го твоето чудо! Ела да видиш... Рождество!
Здравка Владова-Момчева
- На глас ли произнасяте въпросите към Всевишния или ги включвате в някаква форма на медитация? - абсолютно сериозно пита ефектната Криста Литобарски от БиБиСи, на която с уверен, усмиряващо-психарски тон, диктувам анонса за собственото си представяне в документалната поредица „Отшелниците“ на английската телевизия.
- Да, на глас – отговарям смирено – така е по-добре за мен, понеже собственият ми тембър ме успокоява. Твърдо вярвам, че ехото препраща посланията ми по небесните инстанции. По-сигурно е, някак си. Може пък и някой да ме чуе.
Ядно, с бръсначен сараказъм участвам в малката, гадна игричка на Криста. Тя е бившата ми приятелка, с която се разделихме преди да замине за Великобритания и да започне шеметната си кариера там.
- Ти си един Ненужник, Влади! - кънти гласът и в спомена. - За какво ме довлече на този озъбен връх, тъкмо, когато трябва да се концентрирам върху интервюто на живота си? Не можеш ли просто да ме подкрепиш? Да ме последваш? Да си представиш жалкото си сантиментално съществуване в малко по-цивилизована светлина? След седмица заминавам! Не желая да оставам тук и да мръзна по чукарите с теб. Искам да се реализирам, да грабна шанса си. Да те забравя! А ти? Какво ще правиш ти по-нататък?
Аз продължавам живота. Останах тук, в това село на баир, под пустото и върло небе, изцъклено като око на мъртвец. Двадесет години по-късно Криста явно не ме е забравила, след двама бивши съпрузи и комфортната самота на телевизионната си авантюра. Даже ме е препоръчала за участник в абсурдната поредица на БиБиСи, посветена на надеждата за малко различност в завладяващата скука на глобалната екранна суета.
- Изчерпваш се откъм идеи, така ли, скъпа? - просъсквам тихо на български, докато колегите и се настаняват в свободните стаи на къщата ми. - Откога мръзненето по чукарите стана твой приоритет?
- Не бъди злобен! Опитвам се да ти помогна, да те направя звезда! Да не мислиш, че ми е много приятно да се завирам тук в навечерието на Коледа в очакване на чудо! Ако не направя нещо впечатляващо, просто изхвръквам. Оставам на улицата. Преструвай се, по дяволите. Винаги си бил откачен, дай малко харизма пред камерата и ти обещавам, че скоро ще те оставя на мира. А и ти плащам, нали? Не ми ги разправяй тия, че не искаш парите. Дай ги там, за благотворителност или каквото пожелаеш, но ме остави да си свърша работата. Всичко започва добре, много си убедителен, продължавай...
Втори ден екипът усърдно снима сипаничави планински градини, проснати зад кокалести огради и ревматични къщи, килнати на всички посоки, наредени на опашка към вечността. Криста ме следва навсякъде с безакцентното си, промито от идентичност любопитство. Англичаните смятат, че съм „амейзинг“ с познанията си по фолклор, с уменията си да оцелявам в пустотата на напуснатите домове, сред смазващата тишина от човешко отсъствие. И аз ожесточено се старая. Възкресявам миналото в уанменшоу. Настояще, затрупано с изоставеност, битие без хора, безвремие в навечерието на една безлюдна селска Коледа.
- Така те искам – казва Криста – материалът е уникален, декорите са автентични, всички са доволни. Можеш ли да инсценираш нещо свръхестествено?
- Мога – отговарям със злорадо безсилие. - Само че трябва да изкачиш заедно с мен и оператора върха на Отшелника, където се разделихме преди двайсет години... и да го поискаш от Господ заедно с мен.
Бъдни вечер е. Трапезата свети отрупана с постни ястия. Малки свещички блещукат в уютната стая. Криста и аз седим до масата. Постановката е перфектна. Камерите са готови да снимат. Финалното интервю може да започне. Така, поне на лента, Криста и аз ще изглеждаме щастливи. Аз – в образа на един модерен мъдрец, преодолял урбанистичната гравитация в идилията на селското уединение. Тя – успялата хищница, преоткрила корените си в рекламна уникалност пред света. Ставам рязко и напускам обсега на прожекторите. Потъвам в мрака навън и хлепам в мъртвите следи на предците си. Отвъд запуснатата градина дочувам жално скимтене. Сякаш изгубени души търсят тела, в които да се вселят. Доближавам и с умиление на влъхва сгъвам колене пред гледката. Една вълчица облизва малкото си с неутолима нежност пред прага на изоставената плевня.
- Криста! - изкрещявам обхванат от атавистична радост – Ето го твоето чудо! Ела да видиш... Рождество!
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 15 December 2010
Краят на приказката
Умората се изсипва върху прегърбените му рамене като кофа с боклук в края на деня. Малко бягство от хората. Път към себе си, неузнаваемо капсулиран в дребно, несъразмерно тяло на шут, с кралско лице и пръсти на пианист.
- Пръстите ти са красиви дантелени паяци, същите, като апликациите на новата ми рокля. Ще се ожениш ли за мен, за да получа британски паспорт ? - пита Ширин и очите и блесват. Изящни кинжали на лунна светлина.
- Хората се женят по любов. Твърде стар съм за теб. Ти си само на 25 години. В някое друго прераждане мога да ти бъда баща.
- Кой днес се жени по любов, Джерард ? Всички знаят само как да подреждат живота си. По възможно най-изгодния начин. Аз ще ти бъда добра съпруга. Ще ти се подчинявам и ще ти готвя ястията на мама, с аромати от Босфора и много подправки – горчиви като женска тъга.
Ще бъдем щастливи. Като в приказките. Докато смъртта ни раздели.
Смъртта... обитава като учтив призрак запустялото му тяло,отровено от тъжна храна и гузни спомени. Малки провали, незначителни неуспехи, затиснати с възпитано мълчание.
- Мълчанието е най-добрата защита за истинския англичанин – казва Мам – така никой не може да достигне до съкровените му чувства! Колко много сме премълчали заедно с теб – предателството на баща ти, мизерията по онези ужасни квартири, крахът на филмовата ти кариера. Но ето, на 80 години, аз съм вече доволна! Имаме къща с градина. Само за нас двамата, скъпи сине! Не изживях своя приказка, но съм благословена с щастлив край.
Той винаги пристига пръв в учителската стая и сяда в най- отдалечения ъгъл върху издънен фотьойл, за да не пречи на колегите си да заемат по-предни места. Поставя лаптопа на коленете си и отваря черно – бялата снимка на Робърт де Ниро , с автограф „ На Джерард, най-добрият човек, когото познавам!“ После проследява графика на „Манчестър Юнайтед“, за да запази хотел през уикенда за себе си и момчетата, с които от години следват по петите любимия отбор. Мачовете взривяват мълчанието. Крясъците са радост. Програмирани съботни вулкани над скучния пъзел от думи, удушени в дресирано любопитство:
- Видя ли колко е прежълтял Джерард? Божичко, прилича на собствената си сянка! Болен е от рак, нали ? Джейн ми каза, че накарала най-добрият му приятел от клуба да разбере дали е така и той потвърдил...
- По-тихо, че може да те чуе, говори ми само с устни... Ето така... Знаеш ли, че той е неуспял актьор, който се е снимал в разни второстепенни роли в Холивуд ? Искал да бъде звезда, но го издънили, понеже...
- Млъквай, идва... Добро утро, Джерард, лесно ли намери място за паркиране днес ? Научих, че часовете ти по английски са редуцирани до минимум. Ти, май, никак не си добре ? Ооооооооо, трябва да се грижиш повече за себе си... Яж здравословно, спортувай и...
- Добро утро на всички.
Той отминава. Седем крачки до прозореца, пет, до разкривеното кресло. Петнайсет минути очакване. Звънец. Болката, глухо клепало с парещ тътен, изпраща мъчителни конвулсии по сгърченото му тяло.“ Костенурките умират бавно в твърдите си черупки, поради невъзможност да изпълзят от тях и да извикат за помощ.“ Какви глупави мисли! Реплики на нереализиран артист, вкостен в клюкарска самота. Вратата на класната стая. Добрите деца в униформите – укротителните ризи на страха. Марионетният поздрав. Болничната белота на дъската. Декор за една и съща пиеса, без шанс за премиера, репетирана ден след ден. Заглавието гласи:
„Да бъдеш или да не бъдеш?/болка/ Монолог за мита на живота/ болка/ пред прага на смъртта /болка/“
Вратата на стреснатата стая излита с откат като след футболен шут и сред оживялото коридорно мълчание вътре нахлува Българката.
„Мислиш ли, че са любовници? Толкова често са заедно, че...И за какво толкова си говорят ? За филми...Глупости! Кой ти говори за филми, когато...“
„Не ми се струва да е така. Ако бяха любовници, щяха да се крият... Всички се крием в този живот. В противен случай просто умираме на показ.“
- Извинявайте, милички – безцеремонно изгърмява тя към ухилените деца – но искам да говоря за малко с класния ви ръководител. Облекчено жужукане смачква тишината като празно пакетче от чипс. Учениците захрущяват под сурдинка малките си тайни, докато трае неочакваната отсрочка от скуката на подготвените думи.
- Джери, донесох ти кутийка с български чай. Истински билки, направо вършат чудеса! Обещай ми, че ще ги пиеш и... оздравявай бързо! Излязъл е нов филм с Греъм Нортън. Искам да го гледаме заедно!
Той поема пакетчето с излинелите си, прозрачни пръсти и синкаво се усмихва. В края на приказката винаги има надежда.
Здравка Владова-Момчева
- Пръстите ти са красиви дантелени паяци, същите, като апликациите на новата ми рокля. Ще се ожениш ли за мен, за да получа британски паспорт ? - пита Ширин и очите и блесват. Изящни кинжали на лунна светлина.
- Хората се женят по любов. Твърде стар съм за теб. Ти си само на 25 години. В някое друго прераждане мога да ти бъда баща.
- Кой днес се жени по любов, Джерард ? Всички знаят само как да подреждат живота си. По възможно най-изгодния начин. Аз ще ти бъда добра съпруга. Ще ти се подчинявам и ще ти готвя ястията на мама, с аромати от Босфора и много подправки – горчиви като женска тъга.
Ще бъдем щастливи. Като в приказките. Докато смъртта ни раздели.
Смъртта... обитава като учтив призрак запустялото му тяло,отровено от тъжна храна и гузни спомени. Малки провали, незначителни неуспехи, затиснати с възпитано мълчание.
- Мълчанието е най-добрата защита за истинския англичанин – казва Мам – така никой не може да достигне до съкровените му чувства! Колко много сме премълчали заедно с теб – предателството на баща ти, мизерията по онези ужасни квартири, крахът на филмовата ти кариера. Но ето, на 80 години, аз съм вече доволна! Имаме къща с градина. Само за нас двамата, скъпи сине! Не изживях своя приказка, но съм благословена с щастлив край.
Той винаги пристига пръв в учителската стая и сяда в най- отдалечения ъгъл върху издънен фотьойл, за да не пречи на колегите си да заемат по-предни места. Поставя лаптопа на коленете си и отваря черно – бялата снимка на Робърт де Ниро , с автограф „ На Джерард, най-добрият човек, когото познавам!“ После проследява графика на „Манчестър Юнайтед“, за да запази хотел през уикенда за себе си и момчетата, с които от години следват по петите любимия отбор. Мачовете взривяват мълчанието. Крясъците са радост. Програмирани съботни вулкани над скучния пъзел от думи, удушени в дресирано любопитство:
- Видя ли колко е прежълтял Джерард? Божичко, прилича на собствената си сянка! Болен е от рак, нали ? Джейн ми каза, че накарала най-добрият му приятел от клуба да разбере дали е така и той потвърдил...
- По-тихо, че може да те чуе, говори ми само с устни... Ето така... Знаеш ли, че той е неуспял актьор, който се е снимал в разни второстепенни роли в Холивуд ? Искал да бъде звезда, но го издънили, понеже...
- Млъквай, идва... Добро утро, Джерард, лесно ли намери място за паркиране днес ? Научих, че часовете ти по английски са редуцирани до минимум. Ти, май, никак не си добре ? Ооооооооо, трябва да се грижиш повече за себе си... Яж здравословно, спортувай и...
- Добро утро на всички.
Той отминава. Седем крачки до прозореца, пет, до разкривеното кресло. Петнайсет минути очакване. Звънец. Болката, глухо клепало с парещ тътен, изпраща мъчителни конвулсии по сгърченото му тяло.“ Костенурките умират бавно в твърдите си черупки, поради невъзможност да изпълзят от тях и да извикат за помощ.“ Какви глупави мисли! Реплики на нереализиран артист, вкостен в клюкарска самота. Вратата на класната стая. Добрите деца в униформите – укротителните ризи на страха. Марионетният поздрав. Болничната белота на дъската. Декор за една и съща пиеса, без шанс за премиера, репетирана ден след ден. Заглавието гласи:
„Да бъдеш или да не бъдеш?/болка/ Монолог за мита на живота/ болка/ пред прага на смъртта /болка/“
Вратата на стреснатата стая излита с откат като след футболен шут и сред оживялото коридорно мълчание вътре нахлува Българката.
„Мислиш ли, че са любовници? Толкова често са заедно, че...И за какво толкова си говорят ? За филми...Глупости! Кой ти говори за филми, когато...“
„Не ми се струва да е така. Ако бяха любовници, щяха да се крият... Всички се крием в този живот. В противен случай просто умираме на показ.“
- Извинявайте, милички – безцеремонно изгърмява тя към ухилените деца – но искам да говоря за малко с класния ви ръководител. Облекчено жужукане смачква тишината като празно пакетче от чипс. Учениците захрущяват под сурдинка малките си тайни, докато трае неочакваната отсрочка от скуката на подготвените думи.
- Джери, донесох ти кутийка с български чай. Истински билки, направо вършат чудеса! Обещай ми, че ще ги пиеш и... оздравявай бързо! Излязъл е нов филм с Греъм Нортън. Искам да го гледаме заедно!
Той поема пакетчето с излинелите си, прозрачни пръсти и синкаво се усмихва. В края на приказката винаги има надежда.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 17 November 2010
Коледна картичка от Нур
Точно в шест часа започва островният монотонен ден. Смирена молитва в посока към Мека. Закуска в хипнотичното присъствие на Първата съпруга. Покорно изчакване на полу-братята в нови училищни униформи да заемат местата си в микробуса. Светкавичен поглед към неподвижното лице на Бабá, сковано в теракотена кожа, прогорена от черните кинжали на очите му.
Покорството забулва Нур. Копринена бурка и процеп оловно разсъмване в солените, студени небеса. Сълзи като счупени перли в напразно очакване на слънцето – милостивото око на Аллах. Така казва майка ѝ – „Слънцето е милостивото око на Аллах. Застани под лъчите му и душата ти ще разцъфне“. Ала майка ѝ е далеч. Някъде, на километри измълчани разстояния в бучащото туловище на претъпкания самолет, с който Нур пристигна в тази убийствено тиха страна. Бабá я представи пред властите като своя племенница. Заповяда ѝ да се подчинява на Първата съпруга и да угажда на всички капризи на братята си. Да крие лицето и тялото си. И да научи английски. Колкото се може по-бързо да научи този език! Майка ѝ така и не успя да изплаче на глас тъгата си, защото пустините са безводни и бурите потъват в техните пясъци. Мислите на Нур се поклащат като кервани, натоварени с пъстрите коприни на спомените и звънките дайрета на новите думи.
„Къносай ми пръстите, мамо, и пак ми разкажи за мраморното спокойствие на Мека, където сте отишли с Бабá след вашата сватба. I am a girl. Разкажи ми и за онази пеперуда, която застинала в паяжинната тишина точно пред небесните очи на поклонника, в който си се влюбила, преди завинаги да се забулиш пред Кааба. I am sixteen years old. И как си разбрала, че любовта е робство, а не свобода. Че изборът е привилегия, отредена за малцина. I speak English. Good morning, Miss Kibblewhite.”
Неоновата синева на училищния коридор облива мис Кибълуайт в целофанен блясък и полира с парникова нежност силиконовите черти на прозрачното ѝ лице. Една неразцъфнала роза. Бледите устни изпомпват учтивост. Парализиращо-стриктен парфюм сковава усмивката на новата ученичка:
- Good morning, Nur. Did you learn your vocabulary words for today?
„Нур е изключително старателна в усвояването на английския език. Комуникативните ѝ изяви в клас се свеждат само до пряката ѝ работа. Не проявява желание да се интегрира сред съученичките си. Причината се корени в културните и религиозни различия помежду им. Отказва да участва в уроците по плуване и категорично отклонява всички опити да бъде накарана да престане да носи шалвари под задължителната униформа. След приключване на учебния ден Нур се преоблича в бурка в тоалетните. Напуска сградата и без да разговаря с останалите момичета изчаква микробуса на чичо си до 4.30 часа в двора на училището. Препоръчвам допълнителни писмени занимания с насоченост към адаптиране на западните комуникативни практики – благодарствени писма, есета по английска литература, домашни работи по религиозни науки – християнство, будизъм, юдаизъм и т. н. Желателно е и изпращането на картички във връзка с официални празници на страната – Коледа, Нова година, Великден.“ Доклад на Лора Кибълуайт, класна ръководителка.
Кокетната коледна кратичка, с блещукащи снежинки, посипани над летяща шейна с подаръци в безметежно рождественско небе, искри закачливо сред кадифената носталгия скрита в страниците на маминия Коран.
„Така винаги ще бъда с теб“, казва тя.
„Добре е, че толкова бързо научаваш английски“, процежда Бабá.
„Чети Го всяка вечер и вярвай във Вечната Мъдрост“, прошепва мама.
„Скоро ще ти позволя да си пишеш по Интернет с бъдещия си съпруг“, окуражава я Бабá. „Ако не ме разочароваш, обещавам ти, че ще имаш къща в Англия и градина, пълна с цветя!“
Цветята на маминия прозорец... Лъжичка захар и капка олио във водата, с която ги поливаме. Така се получава блясък в листата. Зеленото е баграта на живота, любимият цвят на Бог. Червеното е кръвта на сърцето. Жълтото – медът по устните, когато произнасяш името на Всевишния.
“А оранжевото, мамо?“
„То е светлината, хабибти ( скъпа моя), също като името ти, Нур (светлина за очите ми), то е самата любов! Мисли в оранжево когато пишеш на някого, който ти желае доброто. Рисувай буквите, сякаш са арабески от препечена захар и пожелай на нуждаещия се цялата обич на Вездесъщия да се излее в мрака на отминаващите му дни.“
Нур притваря очи и в оранжевата мъгла под клепачите ѝ изплува лицето на мис Кибълуайт – нежно и хрускаво, като сребърен скреж в сивотата на утрото. Момичето взема оранжев молив и върху снежната повърхност на картичката думите изгряват с разтапяща топлина:
„Скъпа мис Кибълуайт,
Честита Коледа и весела Нова година!
Нека в живота Ви има повече слънце,
защото то е милостивото око на Аллах.
С цялото си сърце Ви пожелавам да застанете под лъчите му, защото само тогава
душата ви ще разцъфне.
Искрено Ваша,
Нур“
Здравка Владова-Момчева
Покорството забулва Нур. Копринена бурка и процеп оловно разсъмване в солените, студени небеса. Сълзи като счупени перли в напразно очакване на слънцето – милостивото око на Аллах. Така казва майка ѝ – „Слънцето е милостивото око на Аллах. Застани под лъчите му и душата ти ще разцъфне“. Ала майка ѝ е далеч. Някъде, на километри измълчани разстояния в бучащото туловище на претъпкания самолет, с който Нур пристигна в тази убийствено тиха страна. Бабá я представи пред властите като своя племенница. Заповяда ѝ да се подчинява на Първата съпруга и да угажда на всички капризи на братята си. Да крие лицето и тялото си. И да научи английски. Колкото се може по-бързо да научи този език! Майка ѝ така и не успя да изплаче на глас тъгата си, защото пустините са безводни и бурите потъват в техните пясъци. Мислите на Нур се поклащат като кервани, натоварени с пъстрите коприни на спомените и звънките дайрета на новите думи.
„Къносай ми пръстите, мамо, и пак ми разкажи за мраморното спокойствие на Мека, където сте отишли с Бабá след вашата сватба. I am a girl. Разкажи ми и за онази пеперуда, която застинала в паяжинната тишина точно пред небесните очи на поклонника, в който си се влюбила, преди завинаги да се забулиш пред Кааба. I am sixteen years old. И как си разбрала, че любовта е робство, а не свобода. Че изборът е привилегия, отредена за малцина. I speak English. Good morning, Miss Kibblewhite.”
Неоновата синева на училищния коридор облива мис Кибълуайт в целофанен блясък и полира с парникова нежност силиконовите черти на прозрачното ѝ лице. Една неразцъфнала роза. Бледите устни изпомпват учтивост. Парализиращо-стриктен парфюм сковава усмивката на новата ученичка:
- Good morning, Nur. Did you learn your vocabulary words for today?
„Нур е изключително старателна в усвояването на английския език. Комуникативните ѝ изяви в клас се свеждат само до пряката ѝ работа. Не проявява желание да се интегрира сред съученичките си. Причината се корени в културните и религиозни различия помежду им. Отказва да участва в уроците по плуване и категорично отклонява всички опити да бъде накарана да престане да носи шалвари под задължителната униформа. След приключване на учебния ден Нур се преоблича в бурка в тоалетните. Напуска сградата и без да разговаря с останалите момичета изчаква микробуса на чичо си до 4.30 часа в двора на училището. Препоръчвам допълнителни писмени занимания с насоченост към адаптиране на западните комуникативни практики – благодарствени писма, есета по английска литература, домашни работи по религиозни науки – християнство, будизъм, юдаизъм и т. н. Желателно е и изпращането на картички във връзка с официални празници на страната – Коледа, Нова година, Великден.“ Доклад на Лора Кибълуайт, класна ръководителка.
Кокетната коледна кратичка, с блещукащи снежинки, посипани над летяща шейна с подаръци в безметежно рождественско небе, искри закачливо сред кадифената носталгия скрита в страниците на маминия Коран.
„Така винаги ще бъда с теб“, казва тя.
„Добре е, че толкова бързо научаваш английски“, процежда Бабá.
„Чети Го всяка вечер и вярвай във Вечната Мъдрост“, прошепва мама.
„Скоро ще ти позволя да си пишеш по Интернет с бъдещия си съпруг“, окуражава я Бабá. „Ако не ме разочароваш, обещавам ти, че ще имаш къща в Англия и градина, пълна с цветя!“
Цветята на маминия прозорец... Лъжичка захар и капка олио във водата, с която ги поливаме. Така се получава блясък в листата. Зеленото е баграта на живота, любимият цвят на Бог. Червеното е кръвта на сърцето. Жълтото – медът по устните, когато произнасяш името на Всевишния.
“А оранжевото, мамо?“
„То е светлината, хабибти ( скъпа моя), също като името ти, Нур (светлина за очите ми), то е самата любов! Мисли в оранжево когато пишеш на някого, който ти желае доброто. Рисувай буквите, сякаш са арабески от препечена захар и пожелай на нуждаещия се цялата обич на Вездесъщия да се излее в мрака на отминаващите му дни.“
Нур притваря очи и в оранжевата мъгла под клепачите ѝ изплува лицето на мис Кибълуайт – нежно и хрускаво, като сребърен скреж в сивотата на утрото. Момичето взема оранжев молив и върху снежната повърхност на картичката думите изгряват с разтапяща топлина:
„Скъпа мис Кибълуайт,
Честита Коледа и весела Нова година!
Нека в живота Ви има повече слънце,
защото то е милостивото око на Аллах.
С цялото си сърце Ви пожелавам да застанете под лъчите му, защото само тогава
душата ви ще разцъфне.
Искрено Ваша,
Нур“
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 3 November 2010
Гласовете ви чух
Ако случайно сте позабравили, какво значи да носиш българска душа, нека да ви припомня.
Тя е отвъд словото. Отвъд времето и пространството. Отвъд самите вас. Енергиен импулс. Като миг на прозрение защо сте на тази земя и какво е вашето право да я пресътворявате.
Мистерия на българските гласове... Колко пъти сте чували това ефектно заглавие? А колко пъти сте се вслушвали в извора на самата си същност? Някой, някога занимавал ли се е с археология на духа? Не, предполагам. Повърхността на живота ви е твърде затрупана с ефтини опаковки от вчерашни битки за насъщния, оглозгани интриги, кости от предишните ви аз – крехки и чисти, като вашите наивни мечти. Личното бунище на надеждите ви се извисило над битието като планина. Не е лесно да се вкопаеш обратно и да достигнеш до находката, която си самият Ти. Само дух. Без материя. Безначален и безкраен като Хаоса, през който се е изнизал светът. За да избяга от отговорността да разгадава мистерии.
Лондон, 2 ноември, 2010 година. Дори във Велокобритания есента е в разгара си. Натежали, приглушени цветове се стичат от полумъртви листа със снобска елегантност върху модния подиум на островната столица. Откритото пространството пред „Куин Елизабет Хол“ кънти от виртуозните изпълнения на улични музиканти, вероятно от Балканите.Звуците на познатите за западното ухо евъргрийни накъдрят вятъра с етно-нашенски ритми. Джаз и чалга. Джалга. Дива радост и давещи сълзи. Ъндърграунд орисия за необуздания източноевропейски талант – ефтин, затрогващ и крайпътен. Като страстен бурен в канавка край леха с девствени орхидеи. Пия кафе до ефирния парапет на Темза и се настървявам от познатия домашен вик на тромпета, от порочния кикот на цигулката, от прелъстителния гъдел на акордеона. Бандажите на мумифицираната ми душа се разхвърчават сякаш парцали след цигански табор. И отиват право в небето. Тръгвам към концертаната зала с чувството, че се прибирам у дома. Тази вечер имам уникалния шанс да наблюдавам един концерт отзад- напред. Всички билети са продадени предварително. За да се вместят прииждащите желаещи да присъстват на събитието,персоналът е инсталирал четири допълнителни реда, в полукръг, отзад, на самата сцената. Сядам в центъра на тази необичайна подредба и фиксирам публиката очи в очи. Масов портрет в рамка на очакване. Глобална седянка. Мултикултурна сгледа. В осветеното пространство помежду ни се източва пъстра совалка от български носии. Как и възможно ли е въобще да се изтъче обща черга, в която да се вплетат разкъсаните емигрантски корени, избледнелите майчини думи, очуждения манталитет, космополитната жажда за самозаличаване? И още, изумените британски лица, учтивото, любопитство, колебливото недоверие към нещо толкова екзотично и сурово, непреминало през рафинерията за „здравословното“ уеднаквяване? Не ми се налага да чакам дълго. С лекотата на първо вдишване, просто и изумително, като рождество, започва магическото изтръгване на душите от тленната, егоистична черупка. Няма инструменти. Няма специални ефекти. Още с първите звуци всички се разтваряме като фантоми в гласовете на предците си, които извират и бликат, повяват и нашепват, плачат и се кискат, излитат и кацат по втрещените ни рамене. Нежно, помитащо усещане за принадлежност, за енергийна сплав – невидима пъпна връв с Началото. Когато, отвъд материята, Божественото намерение е било вибрация в пространството. Една, единствена синкретична нота. Слово изказано с тон. Стон! Език мой, драг мой, прости ми стъписването пред човешката ти безпомощност! Та ти си измислица на видимото, назоваване на преходното. Който владее думите, управлява само света. Ако жадувате малко безсмъртие, знайте, че то е в гласовете, които прекосяват времето.
В тях живее всичко - девичите трепети на тъгуващи пра-майки, черноземна скръб на деди, детско гъргорене на надежди, придошли реки, изпръхнали ниви,любови, раждания и смърти. Една цяла земя, в която гласовете се питат как се сади пипер, как се плетат шарени чорапи, сватосват, одумват, оплакват, ликуват, зоват, приласкават, милват и тъгуват по децата си, пръснати в битието. Далеч, зад заличените граници на минало и настояще, където все още майките чакат синовете им да се завърнат и да вдигнат тежки сватби. Напук на всеядната материя. Безсмъртието е глас! И аз го чувам, изопнат в тленните струни на пеещите български мадони, в невинните и все пак покосяващи тембри на четири деца, които едно по едно взривяват аудиторията с неистовите си изпълнения и после недоумяват възторга на възрастните пред чистотата на огромния им талант. Пред милото им стеснение, че просто са изпели една песен, която е изправила залата на крака и е спалвила душите в огромно пулсиращо кълбо под покрива на закостенялото потребителско доволство. Все още можете да летите. Не с порива на праволинейната мисъл, а въпреки нея. Все още можете да принадлежите към своите. Стига само да поискате.
Неочаквано, сред ехтящите овации на последния бис си припомням миг от детството си. Навън вилнее лятна буря и измъчва градината с брутален дъждовен побой. Трясък на светкавици и кикот на дуелиращи се ветрове. Лежа скована от ужас в креватчето си, а над мен, като добро привидение се е надвесила стройната фигура на баба ми Мария, тракийката. Тя ме държи за ръка и тихо, без думи, напява, монотонна, хипнотизиращо-спокойна мелодия. Унасям се, воят на бедствието изчезва в бездната на нощта.
- Защо – питам в просъница – как го победи?
- Няма нищо по-велико от човешкия глас – прошепва тя – той е молитва и заклинание. Останалото е...мистерия.
Здравка Владова-Момчева
Тя е отвъд словото. Отвъд времето и пространството. Отвъд самите вас. Енергиен импулс. Като миг на прозрение защо сте на тази земя и какво е вашето право да я пресътворявате.
Мистерия на българските гласове... Колко пъти сте чували това ефектно заглавие? А колко пъти сте се вслушвали в извора на самата си същност? Някой, някога занимавал ли се е с археология на духа? Не, предполагам. Повърхността на живота ви е твърде затрупана с ефтини опаковки от вчерашни битки за насъщния, оглозгани интриги, кости от предишните ви аз – крехки и чисти, като вашите наивни мечти. Личното бунище на надеждите ви се извисило над битието като планина. Не е лесно да се вкопаеш обратно и да достигнеш до находката, която си самият Ти. Само дух. Без материя. Безначален и безкраен като Хаоса, през който се е изнизал светът. За да избяга от отговорността да разгадава мистерии.
Лондон, 2 ноември, 2010 година. Дори във Велокобритания есента е в разгара си. Натежали, приглушени цветове се стичат от полумъртви листа със снобска елегантност върху модния подиум на островната столица. Откритото пространството пред „Куин Елизабет Хол“ кънти от виртуозните изпълнения на улични музиканти, вероятно от Балканите.Звуците на познатите за западното ухо евъргрийни накъдрят вятъра с етно-нашенски ритми. Джаз и чалга. Джалга. Дива радост и давещи сълзи. Ъндърграунд орисия за необуздания източноевропейски талант – ефтин, затрогващ и крайпътен. Като страстен бурен в канавка край леха с девствени орхидеи. Пия кафе до ефирния парапет на Темза и се настървявам от познатия домашен вик на тромпета, от порочния кикот на цигулката, от прелъстителния гъдел на акордеона. Бандажите на мумифицираната ми душа се разхвърчават сякаш парцали след цигански табор. И отиват право в небето. Тръгвам към концертаната зала с чувството, че се прибирам у дома. Тази вечер имам уникалния шанс да наблюдавам един концерт отзад- напред. Всички билети са продадени предварително. За да се вместят прииждащите желаещи да присъстват на събитието,персоналът е инсталирал четири допълнителни реда, в полукръг, отзад, на самата сцената. Сядам в центъра на тази необичайна подредба и фиксирам публиката очи в очи. Масов портрет в рамка на очакване. Глобална седянка. Мултикултурна сгледа. В осветеното пространство помежду ни се източва пъстра совалка от български носии. Как и възможно ли е въобще да се изтъче обща черга, в която да се вплетат разкъсаните емигрантски корени, избледнелите майчини думи, очуждения манталитет, космополитната жажда за самозаличаване? И още, изумените британски лица, учтивото, любопитство, колебливото недоверие към нещо толкова екзотично и сурово, непреминало през рафинерията за „здравословното“ уеднаквяване? Не ми се налага да чакам дълго. С лекотата на първо вдишване, просто и изумително, като рождество, започва магическото изтръгване на душите от тленната, егоистична черупка. Няма инструменти. Няма специални ефекти. Още с първите звуци всички се разтваряме като фантоми в гласовете на предците си, които извират и бликат, повяват и нашепват, плачат и се кискат, излитат и кацат по втрещените ни рамене. Нежно, помитащо усещане за принадлежност, за енергийна сплав – невидима пъпна връв с Началото. Когато, отвъд материята, Божественото намерение е било вибрация в пространството. Една, единствена синкретична нота. Слово изказано с тон. Стон! Език мой, драг мой, прости ми стъписването пред човешката ти безпомощност! Та ти си измислица на видимото, назоваване на преходното. Който владее думите, управлява само света. Ако жадувате малко безсмъртие, знайте, че то е в гласовете, които прекосяват времето.
В тях живее всичко - девичите трепети на тъгуващи пра-майки, черноземна скръб на деди, детско гъргорене на надежди, придошли реки, изпръхнали ниви,любови, раждания и смърти. Една цяла земя, в която гласовете се питат как се сади пипер, как се плетат шарени чорапи, сватосват, одумват, оплакват, ликуват, зоват, приласкават, милват и тъгуват по децата си, пръснати в битието. Далеч, зад заличените граници на минало и настояще, където все още майките чакат синовете им да се завърнат и да вдигнат тежки сватби. Напук на всеядната материя. Безсмъртието е глас! И аз го чувам, изопнат в тленните струни на пеещите български мадони, в невинните и все пак покосяващи тембри на четири деца, които едно по едно взривяват аудиторията с неистовите си изпълнения и после недоумяват възторга на възрастните пред чистотата на огромния им талант. Пред милото им стеснение, че просто са изпели една песен, която е изправила залата на крака и е спалвила душите в огромно пулсиращо кълбо под покрива на закостенялото потребителско доволство. Все още можете да летите. Не с порива на праволинейната мисъл, а въпреки нея. Все още можете да принадлежите към своите. Стига само да поискате.
Неочаквано, сред ехтящите овации на последния бис си припомням миг от детството си. Навън вилнее лятна буря и измъчва градината с брутален дъждовен побой. Трясък на светкавици и кикот на дуелиращи се ветрове. Лежа скована от ужас в креватчето си, а над мен, като добро привидение се е надвесила стройната фигура на баба ми Мария, тракийката. Тя ме държи за ръка и тихо, без думи, напява, монотонна, хипнотизиращо-спокойна мелодия. Унасям се, воят на бедствието изчезва в бездната на нощта.
- Защо – питам в просъница – как го победи?
- Няма нищо по-велико от човешкия глас – прошепва тя – той е молитва и заклинание. Останалото е...мистерия.
Здравка Владова-Момчева
Monday, 1 November 2010
Разни хора, разни сериали...
- Иде ми, Надо, да оберем една банка, да си дигнем дърмите, та право на Бахамите! Нема да мръднем оттам дорде не пукнем от разкош! Че станем цар на местното население и че раздаваме правосъдие налево и надесно! Че ги научим всички да плещят на български и да варят ракия. Такъв бизнес че им завъртим, та да ме помнят во веки веков. Хем нова цивилизация че им предложим, хем че разнообразим менюто за туристите с нашенско пиене и туршии от банани и портокали. Ела после да видиш стандарт и чудо! Ами че то живот ли е туй нащо тука, на Запад? Уж се уредихме и ний емигранти с емигрантите да не изоставаме от общата тарапана, уж на социални помощи се точехме, па барем веднъж и наша милост на море в България да отиде на държавни разноски, пък то вятър и мъгла. На три места търчим да бачкаме и все плийс и тенкю, и все малко пари накрая. Тръснала ми е и майка ти един списък, да е жива и здрава, Надо, ама доде наплатим колата на брат ти и ремонта на вилата в Куков дол, ни за нови пердета да се надява тъщата, ни за онез...
- Обувчици Мишее, все онез обувчици бълнувам! Откак видях да ги носи Есперанса от „Кривокраките също танцуват“, сърчицето ми кърви от завист и от мъка. Не стига това, ами оня ден като четках костюмите на оня, на гея, дето му чистя апартамента, гледам нещо ми блести в гардероба, ама досущ като...
- Банциг! Е те тва ни требеше на нас с тебе, Надо! Един банциг и нищо друго! Да го бехме курдисали насред село, че режи, режи, режи, я талпи, я дъски, я борова гора... Пари като стружки щяха да падат, пък ти събирай, събирай на пачки... Ама не рачи баща ти да пусне некой лев от наследството. За образование на сестра ти че ми ги дава! Абе дедоо, не я ли видиш тая малката колко и е празна главата. Намазала се с гримове по физиономията и лъщи, та...
- Лъщи, светка нещото ти казвам, Мише и аз посягам да го взема, и що да видя – обувчиците на Есперанса, ама направо същите! С едни искрящи камъчета, с едни златни токички и с подметчици обшити с мъниста! Като насън ги турям на мойте бутраци, че като се унасям в мечти, право в сериала, в двехиляди триста и седми епизод се озовавам! Там, дето Мундариньо и се обяснява във вечна любов и после двамата си говорят за несправедливостите в живота. И ми е хубаво, и възвишено, и сякаш политам и почвам...
- ... да се халосвам и аз по чужбините да се трепем за жълти стотинки! Немаше ли кой да ми дръпне един хубав бой! Тъй и тъй, Михо, да каже, къде си ръгнал бе еееей, да гониш Михаля зад граница, пък тука москвича ти да ръждясва и да нема кой да ти свари ракията. Комшията, Доко, сега сам трябва да си играе таблата, а пък тебе да си те представя като виртуален партньор. И все те бие, ти казвам, щото те, виртуалните партньори, хич ги нема, ни телом, ни духом да се защитават, ако табладжията отсреща лъже. Ама на бае Доко тъстът му прасета гледа човекът и ги продава в Южна България на един бизнесмен да ги прави на луканки. Пък на зет си нова къща дигна с тия свински пари, кола му купи, че и в банкова сметка му внася! Само и само Доко да се води с дъщеря му, че каквато е кекемора, не на мъж, ами и на аватар ще скъси размерите като зине насреща му да мърмори. А пък аз, какво? Дедото и бабата – интелектуалци ! Един лев не дават, щото щастието не било в парите, а пък като зинали – дай та дай! То хубаво ама и аз като се озърна за малко помощ зад гърба ми кой стои...?
- Геят! Малее, как се е промъкнал този гей тихомълком, Мише, ей тъй, изотзад и ме фиксира с онези ми ти драматични очи, право в пантофките на Есперанса! А те, пращят по краката ми, че хем са отекли, хем четиридесет и втори номер нося та бая съм ги поразтегнала комай. Прекъсна ми се сериала на мечтите баш като си представях как Мундариньо ми събува обувчиците и ми масажира табаните. Обаче свърши приказката без време. Като се разфуча оня ми ти гей, като се затръшка , като запръска плюнки на всички посоки, че съм съсипала най-важния аксесоар от тоалета му за годишния бал на хомо – фондация „Пепеляшки с опашки“. Па като ревнах и аз, оляхме в сълзи и сополи несправедливостите в живота... Сега, Мише, аз ако искам да продължа да работя ще трябва да платя петстотин лири на моя гей за марковите обувчици, дето му ги окепазих поради бленуване в работно време. На Маноло Блахник е моделът, нема как, уникат... Ти днеска нали си взема надницата? Я ми я дай, пък да видиш аз каква вълшебна попара ще ти надробя за нула време. Като си я хапнеш, като Спящата красавица ще заспиш чааак до утре сутринта. И пак навреме ще станеш, щото ще те събудя с целувката на Есперанса точно в шест часа. Да не ми е името Надежда, ако не си като нов след тая попарка и след тая целувка...
Здравка Владова-Момчева
- Обувчици Мишее, все онез обувчици бълнувам! Откак видях да ги носи Есперанса от „Кривокраките също танцуват“, сърчицето ми кърви от завист и от мъка. Не стига това, ами оня ден като четках костюмите на оня, на гея, дето му чистя апартамента, гледам нещо ми блести в гардероба, ама досущ като...
- Банциг! Е те тва ни требеше на нас с тебе, Надо! Един банциг и нищо друго! Да го бехме курдисали насред село, че режи, режи, режи, я талпи, я дъски, я борова гора... Пари като стружки щяха да падат, пък ти събирай, събирай на пачки... Ама не рачи баща ти да пусне некой лев от наследството. За образование на сестра ти че ми ги дава! Абе дедоо, не я ли видиш тая малката колко и е празна главата. Намазала се с гримове по физиономията и лъщи, та...
- Лъщи, светка нещото ти казвам, Мише и аз посягам да го взема, и що да видя – обувчиците на Есперанса, ама направо същите! С едни искрящи камъчета, с едни златни токички и с подметчици обшити с мъниста! Като насън ги турям на мойте бутраци, че като се унасям в мечти, право в сериала, в двехиляди триста и седми епизод се озовавам! Там, дето Мундариньо и се обяснява във вечна любов и после двамата си говорят за несправедливостите в живота. И ми е хубаво, и възвишено, и сякаш политам и почвам...
- ... да се халосвам и аз по чужбините да се трепем за жълти стотинки! Немаше ли кой да ми дръпне един хубав бой! Тъй и тъй, Михо, да каже, къде си ръгнал бе еееей, да гониш Михаля зад граница, пък тука москвича ти да ръждясва и да нема кой да ти свари ракията. Комшията, Доко, сега сам трябва да си играе таблата, а пък тебе да си те представя като виртуален партньор. И все те бие, ти казвам, щото те, виртуалните партньори, хич ги нема, ни телом, ни духом да се защитават, ако табладжията отсреща лъже. Ама на бае Доко тъстът му прасета гледа човекът и ги продава в Южна България на един бизнесмен да ги прави на луканки. Пък на зет си нова къща дигна с тия свински пари, кола му купи, че и в банкова сметка му внася! Само и само Доко да се води с дъщеря му, че каквато е кекемора, не на мъж, ами и на аватар ще скъси размерите като зине насреща му да мърмори. А пък аз, какво? Дедото и бабата – интелектуалци ! Един лев не дават, щото щастието не било в парите, а пък като зинали – дай та дай! То хубаво ама и аз като се озърна за малко помощ зад гърба ми кой стои...?
- Геят! Малее, как се е промъкнал този гей тихомълком, Мише, ей тъй, изотзад и ме фиксира с онези ми ти драматични очи, право в пантофките на Есперанса! А те, пращят по краката ми, че хем са отекли, хем четиридесет и втори номер нося та бая съм ги поразтегнала комай. Прекъсна ми се сериала на мечтите баш като си представях как Мундариньо ми събува обувчиците и ми масажира табаните. Обаче свърши приказката без време. Като се разфуча оня ми ти гей, като се затръшка , като запръска плюнки на всички посоки, че съм съсипала най-важния аксесоар от тоалета му за годишния бал на хомо – фондация „Пепеляшки с опашки“. Па като ревнах и аз, оляхме в сълзи и сополи несправедливостите в живота... Сега, Мише, аз ако искам да продължа да работя ще трябва да платя петстотин лири на моя гей за марковите обувчици, дето му ги окепазих поради бленуване в работно време. На Маноло Блахник е моделът, нема как, уникат... Ти днеска нали си взема надницата? Я ми я дай, пък да видиш аз каква вълшебна попара ще ти надробя за нула време. Като си я хапнеш, като Спящата красавица ще заспиш чааак до утре сутринта. И пак навреме ще станеш, щото ще те събудя с целувката на Есперанса точно в шест часа. Да не ми е името Надежда, ако не си като нов след тая попарка и след тая целувка...
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 14 October 2010
Телефонна България
Ало, ало, България! Усещаш ли как есенната миграция на децата ти наближава? Заедно с оредяващите ти прелетни птици, на изток, запад, север и юг, на железни крила излитат и хората ти. Заредени с мечти и битие. С амбиции и примирение. С мобилна тъга и статична надежда, че някой ден, някога, може даже и съвсем скоро, те ще се върнат в теб. И ще се разтворят завинаги в пищния калейдоскоп на пъстрата ти туршиена есен, в ракиения ромон на сборджийските ти трапези, при ситата пенсионерска радост, че са се прибрали у дома! Че кръгът е затворен. Че децата са изучени по света. Че може и те, както майките и бащите си, да се устроят в земята ти, когато на преклонна възраст им домилее за твоето слънце и обезлюдената ти, екологично чиста тишина.
Ала сега, Българийо, ти се превръщаш в жужаща телефонна централа. Разпъваш нервите и тревогите си в невидими жици от звукови вълни, които вибрират, прииждат, пращят и звънят, натежали от чуждестранни сигнали. От плашещи, неразбираеми езици, от блокираща европейска учтивост. От отровните небългарски акценти на синовете ти:
- Хелоу? Ааа, мамо, ти ли си? Как сте с татко? Всичко е наред нали? Много се радвам, че се обаждаш толкова скоро.
- Ало, ало, Пешее! Чуваш ли ме добре? Как си бе, майка? Побъркахме се с баща ти от притеснение докато кацне пустият самолет! Нали тука, по телевизията, все за въздушни катастрофи приказват. Поне една дума да ни беше пратил, за какво ги стискаме тия джиесеми! Под иконата в къщи сме ги наредили, на тях все да се молим, та барем се сетиш да пуснеш някое съобщение...
- Но нали само преди четири часа се разделихме, тъкмо си влизам, затрупан съм от имейли и...
- Зарежи ти сега тая работа. Сланината, я кажи, сланината извади ли я от багажа? Да не и орониш подправките! Хубавичко я вакуумирай, че я сложи наедно със суджуците в камерата, да има да си резваш по малко мезе, че и за Коледа да ти остане! То кой знай кога пак ще се наканиш да си дойдеш, ами виж и ракиите! Турили сме ти саде три вида таз година, майка! На баща ти кръст не му остана сливи и кайсии да събира цяло лято, та от миналогодишната, от гроздовата,добавихме две шишета и едно с мастика, купешка, че много я плюскаш, пущината, да не ти изяде главата някой ден пък тя...
- Ок, добре, хайде, майко, сега да приключваме, че ме търсят вече от офиса по другата линия..
- Oh, hi, Peter, how are you? How was your holiday in Hawaii? I'll be with you in a minute, just to say buy to my Mum... yes, yes, thanks for your understanding! Bulgarian parents, you know...
- Чао мамо, не мога сега да говоря, шефът ме търси, чуваш, нали?
И ти чуваш, Българийо, чуваш и не разбираш. Чуваш и оглушаваш от телефонно мълчание, от скъсани изречения, накърпени с непознати думи. Изстиваш от учтивата синовна любов, изпратена по трасето в премерени, извънбалкански количества. Като дарения за родителите – сираци, събирани в оскъдните мигове свободно време, когато кадри от щедрата ти земя, преминават зад пулсиращите клепачи. Welcome to Bulgaria! The Land of your dreams! One... Close your eyes... Two... Tell me what you see... Three...
- Ало, алооо, Славянчеее! Какво правите бе маме? Получихме снимките, много сте хубави и тримата! А пък къщата как сте я наредили, свети, свети, пу да не ви е уроки! Ами терличките, бе маме, дето ги плетох за бебето, за Джончо, що на плюшеното мече сте ги обули, пък детето сте го облещили босо на фотографията, да кажат хората, туй чедо няма ли си баба баре едни терлички да му оплете!
- Ами Ричард не дава да го изнежваме, бе мамчеее. Тези аксесоари, вика, били за дрешки на играчките, а пък Джон трябвало да се калява от малък, даже и през зимата било хубаво да ходел бос, че да не боледувал... Ох, много бързам, ще ходя на семейна терапия, че Ричард го е треснала криза на средната възраст, оплака ми се, че много взел да се впечатлява от колежките си в офиса... Ще ми разкажеш ли надве- натри как продължава „Листопад“-а, че две серии вече изпуснах, откакто се върнахме от България. Пък може и в семейната терапия да помогне...
- Слушай сега, маме, Ферхондето не му мисли много-много, ами взе че се ожени за Митхад. Да почнеш да се оглеждаш и ти, не си престарила света, може пък някой друг английски Митхад да срещнеш, хем по-богат да е тоя път, хем без криза на средната възраст...
И ти слушай, и гледай, Българийо! Плувай в сапунени сълзи, надвиквай разстоянията, вкопчвай се в световния буксир от емоции. И още, догонвай децата си, моли ги без глас да се върнат. Пък ако много ти се опъват, плесвай им по някой шамар! Да им дръннат главите до откат, че да се опомнят!
„Eho, kopele, kvo si prajsh, be? Pisha ti na skajpa, che mi se e skapala kamerata I zvuka. Tuka, v New York, e dva chasa sled polunosht. Mnogo e qko, ama neshto ne mi se spi. Se za vas, za tajfata, si mislq naposledyk. Kak e Mariq? Oshte li mi e bqsna, che zaminah, bez da I se obadq? Nqmashe kak, brato, nali znaesh kolko se vkisvam ot jenski sylzi. Ti kvo se umylcha tiq meseci?”
“Ние с Мария се оженихме, пич. Най-добре ще е да ни пожелаеш щастие и да продължаваш напред...“
Ало, ало, България! Все още те чуваме, все още сме с теб. И ни е мило, и криво, и кисело. Плачем с ракиени сълзи, смеем се с лютеничени усмивки, предъвкваме дългите суджуци на спомените. И все така те обичаме! Ама е „Време разделно“, с „Телефонна любов“, „Мила Родино“...
Здравка Владова-Момчева
Ала сега, Българийо, ти се превръщаш в жужаща телефонна централа. Разпъваш нервите и тревогите си в невидими жици от звукови вълни, които вибрират, прииждат, пращят и звънят, натежали от чуждестранни сигнали. От плашещи, неразбираеми езици, от блокираща европейска учтивост. От отровните небългарски акценти на синовете ти:
- Хелоу? Ааа, мамо, ти ли си? Как сте с татко? Всичко е наред нали? Много се радвам, че се обаждаш толкова скоро.
- Ало, ало, Пешее! Чуваш ли ме добре? Как си бе, майка? Побъркахме се с баща ти от притеснение докато кацне пустият самолет! Нали тука, по телевизията, все за въздушни катастрофи приказват. Поне една дума да ни беше пратил, за какво ги стискаме тия джиесеми! Под иконата в къщи сме ги наредили, на тях все да се молим, та барем се сетиш да пуснеш някое съобщение...
- Но нали само преди четири часа се разделихме, тъкмо си влизам, затрупан съм от имейли и...
- Зарежи ти сега тая работа. Сланината, я кажи, сланината извади ли я от багажа? Да не и орониш подправките! Хубавичко я вакуумирай, че я сложи наедно със суджуците в камерата, да има да си резваш по малко мезе, че и за Коледа да ти остане! То кой знай кога пак ще се наканиш да си дойдеш, ами виж и ракиите! Турили сме ти саде три вида таз година, майка! На баща ти кръст не му остана сливи и кайсии да събира цяло лято, та от миналогодишната, от гроздовата,добавихме две шишета и едно с мастика, купешка, че много я плюскаш, пущината, да не ти изяде главата някой ден пък тя...
- Ок, добре, хайде, майко, сега да приключваме, че ме търсят вече от офиса по другата линия..
- Oh, hi, Peter, how are you? How was your holiday in Hawaii? I'll be with you in a minute, just to say buy to my Mum... yes, yes, thanks for your understanding! Bulgarian parents, you know...
- Чао мамо, не мога сега да говоря, шефът ме търси, чуваш, нали?
И ти чуваш, Българийо, чуваш и не разбираш. Чуваш и оглушаваш от телефонно мълчание, от скъсани изречения, накърпени с непознати думи. Изстиваш от учтивата синовна любов, изпратена по трасето в премерени, извънбалкански количества. Като дарения за родителите – сираци, събирани в оскъдните мигове свободно време, когато кадри от щедрата ти земя, преминават зад пулсиращите клепачи. Welcome to Bulgaria! The Land of your dreams! One... Close your eyes... Two... Tell me what you see... Three...
- Ало, алооо, Славянчеее! Какво правите бе маме? Получихме снимките, много сте хубави и тримата! А пък къщата как сте я наредили, свети, свети, пу да не ви е уроки! Ами терличките, бе маме, дето ги плетох за бебето, за Джончо, що на плюшеното мече сте ги обули, пък детето сте го облещили босо на фотографията, да кажат хората, туй чедо няма ли си баба баре едни терлички да му оплете!
- Ами Ричард не дава да го изнежваме, бе мамчеее. Тези аксесоари, вика, били за дрешки на играчките, а пък Джон трябвало да се калява от малък, даже и през зимата било хубаво да ходел бос, че да не боледувал... Ох, много бързам, ще ходя на семейна терапия, че Ричард го е треснала криза на средната възраст, оплака ми се, че много взел да се впечатлява от колежките си в офиса... Ще ми разкажеш ли надве- натри как продължава „Листопад“-а, че две серии вече изпуснах, откакто се върнахме от България. Пък може и в семейната терапия да помогне...
- Слушай сега, маме, Ферхондето не му мисли много-много, ами взе че се ожени за Митхад. Да почнеш да се оглеждаш и ти, не си престарила света, може пък някой друг английски Митхад да срещнеш, хем по-богат да е тоя път, хем без криза на средната възраст...
И ти слушай, и гледай, Българийо! Плувай в сапунени сълзи, надвиквай разстоянията, вкопчвай се в световния буксир от емоции. И още, догонвай децата си, моли ги без глас да се върнат. Пък ако много ти се опъват, плесвай им по някой шамар! Да им дръннат главите до откат, че да се опомнят!
„Eho, kopele, kvo si prajsh, be? Pisha ti na skajpa, che mi se e skapala kamerata I zvuka. Tuka, v New York, e dva chasa sled polunosht. Mnogo e qko, ama neshto ne mi se spi. Se za vas, za tajfata, si mislq naposledyk. Kak e Mariq? Oshte li mi e bqsna, che zaminah, bez da I se obadq? Nqmashe kak, brato, nali znaesh kolko se vkisvam ot jenski sylzi. Ti kvo se umylcha tiq meseci?”
“Ние с Мария се оженихме, пич. Най-добре ще е да ни пожелаеш щастие и да продължаваш напред...“
Ало, ало, България! Все още те чуваме, все още сме с теб. И ни е мило, и криво, и кисело. Плачем с ракиени сълзи, смеем се с лютеничени усмивки, предъвкваме дългите суджуци на спомените. И все така те обичаме! Ама е „Време разделно“, с „Телефонна любов“, „Мила Родино“...
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)