Антъни Банкс нахлува в кокошата, одрямана атмосфера на феминизирания ни офис като лазерен лъч в мрака на гробница. Хубав, старомодно елегантен господин на около петдесет години, стриктно стиснал подмишница кожена папка с щампован кирилски надпис в горния ъгъл.
- Русский стандарт – зачитам на глас със славянски възторг и намигам в пясъчните очи на новодошлия – Здравствуй, братушка!
Абсолютно потресен от мен, джентълменът се вкаменява за около пет вековни секунди и после с викторианска галантност и безупречно изискан английски акцент, отговаря на руски :
- Ну заец, ну погоди!
Преди да избухна в дивашка чуждоземна радост и да потупам непознатия по туиденото рамо, мениджърката на офиса, мис Плейфут, туловищна канара, наслоена в гордост и предразсъдъци, слага край на игривия ни и крайно неподходящ диалог:
- Дами, нека да ви представя мистър Антъни Банкс, нов колега, който от днес ще работи за нашия офис като преподавател по английски език на деца-емигранти.
Кордонът на любопитството се стеснява в нежна обсада – мъркаща и проникваща в пришелеца, чак до енигмата на невидимото му бельо. Ситуацията да работиш в екип от жени, предлага две спасителни възможности, или да си грозна, тъпа и незабележима, или да си... мъж. И в двата случая съм безднадеждно неспасяема, затова се забивам в стълпеното обкръжение на колегата с пореден, езиково изолиран въпрос :
- Сериозно, вы говорите по русски?
- Това е мисис Момчева, мистър Банкс – вмества укротителната си куртоазия мис Плейфут – тя е от България. Никога не пропуска да ни напомни колко много езици говори. Постоянно я подозирам, че е таен агент на КГБ.
- Следователно е много интелигентна – връща обратно словесния сервис новият ни познайник и се обръща заговорнически към мен - да, я по русски говорю. Немного.
Ако целият свят е сцена, къде тогава си почиват актьорите след триумфа или падението на своите роли? В последвалите шест месеца на офисни спектакли, ставам свидетел на нечувана травестия – телесна и душевна. Сякаш в спокойния ни, беззлобно-клюкарски живот изпълзяват демоните на суетността и изтикват здравословната скука на ежедневието право в ада от връхлитащи тоалети, зверски диети, променени визии и изпилени до фалцет гугукания на дами, предизвикани в своя втори цъфтеж само от присъствието на един-единствен мъж! Господи! А аз си мислех, че харемът е запазена марка на Ориента! И че добрата стара Англия по генетични заложби е пуританка. Нищо подобно! Достатъчно е само да видите как Мейзи Паркър намества надуваемия си сутиен на точното място по пистата на плоската си телесна отсечка и ще разберете за какво става дума. Или как Ани Савидж загатва съблазън със закръгленото си бедро в триумфално надмощие над тъжните, кльощави пищялки на Сандра Робъртс, или... Както и да е. В пъстрото женско изложение на обедната почивка, зад кулисите на мънички разговори и големи надежди за мъжко внимание, колегата Банкс сяда до мен и тогава започва петминутката на странното,вбесяващо другите, наше приятелство. Имате ли идея за колко много неща може да се говори в рамките само на пет минути? И аз не подозирах досега, че думите могат да летят със скоростта на светлината. То е като складиране на общи интереси в звукови кратки импулси, в чиповете на отредено за оцеляване съзнание. Поезия, проза, религии и история – всичко наблъскано до пръсване в ноевия ковчег на мислите – сигурно убежище срещу потопа на всеобщото офисно неодобрение.
- Защо, по дяволите, с тебе си говорим на малки, премерени порции? – питам Антъни, изнервена от крадливите ни, обаче адски интелектуални диалози – Обедната почивка е половин час. Непременно ли трябва да участваш в коментарии за времето, цените и алергията на Джон, съпругът на Линдзи-Мей?
Подвижните пясъци в очите на мистър Банкс поглъщат с пустинно спокойствие неравноделното ми балканско възмущение :
- Обедната почивка не е свободно време, скъпа! Обедната почивка е времето, когато ти установяваш социалните си контакти с колегите в офиса, проявяваш разбиране към проблемите им и се вписваш в общите настроения на екипа. Петте минути бягство от този дълг са твърде голям риск за мен и репутацията ми на отборен играч. Впрочем, те станаха вече седем. Апропо, прави ми впечатление, че постоянно четеш някакви статии по Интернет, написани на кирилица. Като приятел ти казвам, това е невъзпитано. Така демонстрираш превъзходство и обиждаш другите като по-маловажни от теб...
- Но това е родният ми език, за Бога! – неблагоразумно повишавам тон аз - Чета и на руски, езикът, който ти също говориш. Защо трябва да крия интересите си? Нямам ли право на свое пространство?
Антъни се оглежда в прикрита отбрана към настръхналия офис и прошепва с разпадащ се, умолителен ужас:
- За твое сведение аз говоря и френски. Но никой, освен теб,не трябва да знае това! И не! Нямаш право на свое пространство тук! Ти си част от останалите. Гледай много-много да не настърчаваш над тях, защото ще те подравнят. Сега, ако ме извиниш, аз наистина трябва да поговоря с Линдзи-Мей и да я попитам за алергията на съпруга и. Най-добронамерено ти предлагам да се присъединиш към това...
- Значи – преглъщам една въображаема суха сълза – каниш ме да си говорим за нищо, така ли?
- Точно така – с безмилостна нежност кимва Антъни - нека да си говорим за нищо, моля!
Здравка Владова-Момчева
Monday, 28 November 2011
Да учиш старобългарски в ерата на комикс културата
/интервю за вестник „АЗ-БУКИ“/
1. Уважаема госпожо Момчева, подготвяте помагало по старобългарска литература за учители в горен курс в училищата в чужбина. Бихте ли рзказали за проекта си? Как е структурирано помагалото? До каква дълбочина навлизате в материята?
Първо искам да благодаря на екипа на АЗБУКИ за проявения интерес към спецификите на преподаване в българските училища зад граница. Тази загриженост доказва необходимостта от постоянна връзка между образователните институции у нас и установените такива в чужбина.
Колкото до проекта за написването на това помагало, мога да кажа, че идеята възникна вследствие на няколкогодишния ми опит като преподавателка по български език и литература в горен курс на Българското училище към посолството, Лондон. Чрез пряката ми работа в часовете с ученици , битуващи в мултикултурна и двуезична среда, стигнах до извода, че отдалечените във времето литератури – антична и старобългарска - изискват огромни усилия при преподаването и възприемането на материала. Стилът, на който са написани учебниците по литература за горен курс в момента, е наистина академичен, но труден и неясен за възприемане от децата, които са поставени в съвсем различна образователна реалност, подчиняват се на други изисквания в английските училища и не на последно място, са затормозени от доминиращия втори език, който до голяма степен потиска и обеднява речниковия им фонд на български. Също така, комиксният тип култура, който владее съвременното глобализирано младо поколение, по-никакъв начин не допринася за стимулирането на интереси или желание за разбиране на нещо, по-старо от вчера. Забелязах, че ако не се направи промяна в посока достъпност на учебния материал , каузата за насаждане на идентичност, на която всички колеги от училищата зад граница сме се посветили, може да претърпи неуспех. Просто изконното” аз буки” или осъзнаването на родния им език като най-стария писмен славянски език в Европа, ще останат непознати и чужди понятия за най-младите българи, подложени на агресивна и все по- успяваща културна асимилация. Затова реших да предложа на вниманието на своите колеги в чужбина, а защо не и в България, система от урочни разработки по старобългарска литература, събрани в едно методическо помагало и съобразени с урочната схема на западния тип преподаване, на която децата вече са свикнали в английските училища. По този начин, безболезнено и с успех, ние бихме могли да приложим чуждата форма на обучение, като вложим в нея своето, специфично българско съдържание. В никакъв случай не става въпрос за опростяване на материала, разбира се. Подчертавам отново, че желанието ми е да помогна да се постигне достъпност и стимулиране на интереса към една толкова характерна литература, каквато е старобългарската. Практиката ми в системата на английското средно училище е изключително полезна в това начинание. Вярвам, че помагалото може да бъде използвано и у нас, като това би улеснило реформата по образование в горен курс, без да се налага механично и не винаги адекватно прилагане на чуждия опит. Такъв вариант наистина е необходим, за да се достигнат и покрият европейските стандарти за обучение в нашите училища.
За радост, проектът за помагалото е одобрен от МОМН и то предстои да излезе от печат през месец юли , 2012 година.
2. В университетите и училищата в света се изучава старогръцки, латински, иврит ... Старобългарският е почти екзотика дори и в академичното обучение ...
Тогава, проблемът си е само наш. Живеем в свят, доминиран от рекламата. Днес на пазара успешно се лансират продукти и култури, и даже „духовности“ със съмнителни ценности. Мисля, че важното е не другите да забележат нас, а ние сами да заявим вопиюща потребност от СВОЕТО СИ! Да го изучаваме, споделяме и демонстрираме с достойнство пред света. Тогава интересът към нас, древният ни език , приносът ни към Европа, ще се оценят, потърсят и поискат. Защото търсенето на различност в западния свят, вдебилен от консумация, е огромно. Все още имаме възможност да бъдем най- доброто от себе си и да ни оценят.
Колкото до старобългарския език, мога да кажа, че аз го прилагам като звучене в уроците по литература с моите българчета в нашето училище към посолството. Когато започна да им чета съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър на старобългарски, класната стая занемява от благоговение. Защото понякога внушението е отвъд разбираемото слово. Когато е майчин, езикът сътворява чудеса. Затова най-голямата ми награда в края на изминалата учебна година беше едно изречение в картичка от моя ученичка . „Благодаря Ви, че ме накарахте да почувствам кой е бил Черноризец Храбър!“, написа Благомира. Именно да почувства. Сигурна съм, че е разбрала и дългата езиково – духовна връзка с предците си, въпреки обезличаващото ни съвремие.
3. Учи ли се в средното училище в Англия английски в исторически аспект?
Не. За тяхно съжаление. Рядкост е дори системното преподаване на граматика, което оставя огромни празнини в образователното ниво на техните поколения. Бях шокирана неотдавна, когато ми се наложи да „превеждам“ на съвременен английски репликите на Ромео от Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“ на английска ученичка, тъй като нито родителите и, нито учителката и успели да се справят. Английският език е изключително богат. Но това, уви, е известно на малцина. Глобалната му употреба като световен или бизнес – език , до голяма степен го е ограбила неимоверно. Жалко е наистина, че само триста думи са достатъчни, за да се справиш в ежедневието. Това се случва и с невероятно красивия и многообразен български език, нали? Добре е да не забравяме, че след днес светът утре може да се окаже още по-беден в езиковото си наследство.
4. Има ли интерес у българските деца и младежи в Англия към по- задълбочено изучаване на родния език?
Да, но този интерес трябва да бъде стимулиран. Не с досадна настойчивост или насаждане на комплекси, че ако не говориш добре родния си език си по-малко българин, а с търпение, любов и говорене на този език. Нуждата от него създаде нашите училища зад граница, какво по-убедително доказателство, че нашите деца и младежи държат да изучават езика си?
5. Гордеем се със старата си култура. Признава ни я всеки, който стъпи на българска земя. Това е факт, но има и друг – не ни познават достатъчно, живеем все още в сянката на други култури. Какво може да ни направи популярни, но не в далечно бъдеще?
Не съм съгласна, че сме културно непопулярни в света. За огромно съжаление домашното ни медийно пространство е заразено от грозно и пошло злободневие, което не допуска отразяване на изключителните постижения на българската култура по света. В България, синдромът на малката страна не допуска осъзнаването ни като духовна територия. А, повярвайте ми, в условията на глобализация, тази българска духовна територия е вече огромна. Например, колцина у нас имаха шанса да научат за триумфа на «Мистерия на българските гласове» преди няколко седмици в Лондон? Многохилядна публика в най- голямата зала на комплекс «Барбикан» , в сърцето на английската столица, скандираше на крака и в екстаз изпълненията на уникалните ни певици. Говорим за акапелно пеене, на многобройни български диалекти ( наследници ,впрочем, на спецификите на същия този старобългарски език, за който говорим ), без никакъв музикален съпровод. Само гласове и български език. Не видях нито една камера на БНТ или следа от роден журналист. Затова пък , английската преса си взе своето.
Да не говорим за феномена «Лондонски Български Хор», с ръководителка Десислава Стефанова, който е български само поради популярността на българската фолклорна култура, а иначе , до последния изпълнител , е съставен от чужденци, които отново пеят на български, запалени от невероятната ни сънародничка с нещо различно, истинско и нашенски неповторимо.
А какво да кажем за наградените ни (най-сетне) с медали колеги – учители, от години отдадени на културната ни кауза зад граница?
Примерите са толкова много, но за съжаление са неоповестени у дома, в България. Затиснати в дребнотемие, мнозина не могат да повярват, че сме популярни с най-доброто от себе си.
6. В един от сатиричните си разкази, вие се възмущавате от един тип хора – без духовни хоризонти, нагаждачи, бюрократи. Тази човешка разновидност вирее много добре открай време. Как да не свикнеш с нея?
Аз не свиквам. Това ме поддържа духовно жива. Ако човек се поддаде на мъртвото си обкръжение, остава да функционира само тялом. Винаги има изход от пошлостта. И той е в порива да намираш съмишленици. Ако повече хора осъзнаят това, светът ще се окаже по-уютен за преосмисляне. Спасителният избор е наш.
7. Живеете от години във Великобритания. Диктува ли Ви Вашата муза как да пишете: на английски или на български?
Като всеки творец и аз съм свободен дух. Обичам да странствам в териториите и на двата езика. Но в малките прози от живота, които пиша, предпочитам българския, защото там, в ежедневието на малкия човек , е голямата същност на живота. Родена съм с българска духовност и това никога няма да се промени. Родният ми език ме владее и аз го обичам като благословение свише.
Колкото до английският – да - понякога той ми напомня за красотата си с поезията, която пиша и на него. Но пак няма противоречие, тъй като словото в това високо изкуство е универсално. То не подлежи на превод, а на пресътворяване. Нужно е само да го почувстваш. Също както старобългарския език на Черноризец Храбър в часовете по литература. Също като онази неописуема емоция, която само може да се изрази за другите в Аз, Буки, Вяди, Глаголи...
Здравка Владова-Момчева
Първо искам да благодаря на екипа на АЗБУКИ за проявения интерес към спецификите на преподаване в българските училища зад граница. Тази загриженост доказва необходимостта от постоянна връзка между образователните институции у нас и установените такива в чужбина.
Колкото до проекта за написването на това помагало, мога да кажа, че идеята възникна вследствие на няколкогодишния ми опит като преподавателка по български език и литература в горен курс на Българското училище към посолството, Лондон. Чрез пряката ми работа в часовете с ученици , битуващи в мултикултурна и двуезична среда, стигнах до извода, че отдалечените във времето литератури – антична и старобългарска - изискват огромни усилия при преподаването и възприемането на материала. Стилът, на който са написани учебниците по литература за горен курс в момента, е наистина академичен, но труден и неясен за възприемане от децата, които са поставени в съвсем различна образователна реалност, подчиняват се на други изисквания в английските училища и не на последно място, са затормозени от доминиращия втори език, който до голяма степен потиска и обеднява речниковия им фонд на български. Също така, комиксният тип култура, който владее съвременното глобализирано младо поколение, по-никакъв начин не допринася за стимулирането на интереси или желание за разбиране на нещо, по-старо от вчера. Забелязах, че ако не се направи промяна в посока достъпност на учебния материал , каузата за насаждане на идентичност, на която всички колеги от училищата зад граница сме се посветили, може да претърпи неуспех. Просто изконното” аз буки” или осъзнаването на родния им език като най-стария писмен славянски език в Европа, ще останат непознати и чужди понятия за най-младите българи, подложени на агресивна и все по- успяваща културна асимилация. Затова реших да предложа на вниманието на своите колеги в чужбина, а защо не и в България, система от урочни разработки по старобългарска литература, събрани в едно методическо помагало и съобразени с урочната схема на западния тип преподаване, на която децата вече са свикнали в английските училища. По този начин, безболезнено и с успех, ние бихме могли да приложим чуждата форма на обучение, като вложим в нея своето, специфично българско съдържание. В никакъв случай не става въпрос за опростяване на материала, разбира се. Подчертавам отново, че желанието ми е да помогна да се постигне достъпност и стимулиране на интереса към една толкова характерна литература, каквато е старобългарската. Практиката ми в системата на английското средно училище е изключително полезна в това начинание. Вярвам, че помагалото може да бъде използвано и у нас, като това би улеснило реформата по образование в горен курс, без да се налага механично и не винаги адекватно прилагане на чуждия опит. Такъв вариант наистина е необходим, за да се достигнат и покрият европейските стандарти за обучение в нашите училища.
За радост, проектът за помагалото е одобрен от МОМН и то предстои да излезе от печат през месец юли , 2012 година.
2. В университетите и училищата в света се изучава старогръцки, латински, иврит ... Старобългарският е почти екзотика дори и в академичното обучение ...
Тогава, проблемът си е само наш. Живеем в свят, доминиран от рекламата. Днес на пазара успешно се лансират продукти и култури, и даже „духовности“ със съмнителни ценности. Мисля, че важното е не другите да забележат нас, а ние сами да заявим вопиюща потребност от СВОЕТО СИ! Да го изучаваме, споделяме и демонстрираме с достойнство пред света. Тогава интересът към нас, древният ни език , приносът ни към Европа, ще се оценят, потърсят и поискат. Защото търсенето на различност в западния свят, вдебилен от консумация, е огромно. Все още имаме възможност да бъдем най- доброто от себе си и да ни оценят.
Колкото до старобългарския език, мога да кажа, че аз го прилагам като звучене в уроците по литература с моите българчета в нашето училище към посолството. Когато започна да им чета съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър на старобългарски, класната стая занемява от благоговение. Защото понякога внушението е отвъд разбираемото слово. Когато е майчин, езикът сътворява чудеса. Затова най-голямата ми награда в края на изминалата учебна година беше едно изречение в картичка от моя ученичка . „Благодаря Ви, че ме накарахте да почувствам кой е бил Черноризец Храбър!“, написа Благомира. Именно да почувства. Сигурна съм, че е разбрала и дългата езиково – духовна връзка с предците си, въпреки обезличаващото ни съвремие.
3. Учи ли се в средното училище в Англия английски в исторически аспект?
Не. За тяхно съжаление. Рядкост е дори системното преподаване на граматика, което оставя огромни празнини в образователното ниво на техните поколения. Бях шокирана неотдавна, когато ми се наложи да „превеждам“ на съвременен английски репликите на Ромео от Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“ на английска ученичка, тъй като нито родителите и, нито учителката и успели да се справят. Английският език е изключително богат. Но това, уви, е известно на малцина. Глобалната му употреба като световен или бизнес – език , до голяма степен го е ограбила неимоверно. Жалко е наистина, че само триста думи са достатъчни, за да се справиш в ежедневието. Това се случва и с невероятно красивия и многообразен български език, нали? Добре е да не забравяме, че след днес светът утре може да се окаже още по-беден в езиковото си наследство.
4. Има ли интерес у българските деца и младежи в Англия към по- задълбочено изучаване на родния език?
Да, но този интерес трябва да бъде стимулиран. Не с досадна настойчивост или насаждане на комплекси, че ако не говориш добре родния си език си по-малко българин, а с търпение, любов и говорене на този език. Нуждата от него създаде нашите училища зад граница, какво по-убедително доказателство, че нашите деца и младежи държат да изучават езика си?
5. Гордеем се със старата си култура. Признава ни я всеки, който стъпи на българска земя. Това е факт, но има и друг – не ни познават достатъчно, живеем все още в сянката на други култури. Какво може да ни направи популярни, но не в далечно бъдеще?
Не съм съгласна, че сме културно непопулярни в света. За огромно съжаление домашното ни медийно пространство е заразено от грозно и пошло злободневие, което не допуска отразяване на изключителните постижения на българската култура по света. В България, синдромът на малката страна не допуска осъзнаването ни като духовна територия. А, повярвайте ми, в условията на глобализация, тази българска духовна територия е вече огромна. Например, колцина у нас имаха шанса да научат за триумфа на «Мистерия на българските гласове» преди няколко седмици в Лондон? Многохилядна публика в най- голямата зала на комплекс «Барбикан» , в сърцето на английската столица, скандираше на крака и в екстаз изпълненията на уникалните ни певици. Говорим за акапелно пеене, на многобройни български диалекти ( наследници ,впрочем, на спецификите на същия този старобългарски език, за който говорим ), без никакъв музикален съпровод. Само гласове и български език. Не видях нито една камера на БНТ или следа от роден журналист. Затова пък , английската преса си взе своето.
Да не говорим за феномена «Лондонски Български Хор», с ръководителка Десислава Стефанова, който е български само поради популярността на българската фолклорна култура, а иначе , до последния изпълнител , е съставен от чужденци, които отново пеят на български, запалени от невероятната ни сънародничка с нещо различно, истинско и нашенски неповторимо.
А какво да кажем за наградените ни (най-сетне) с медали колеги – учители, от години отдадени на културната ни кауза зад граница?
Примерите са толкова много, но за съжаление са неоповестени у дома, в България. Затиснати в дребнотемие, мнозина не могат да повярват, че сме популярни с най-доброто от себе си.
6. В един от сатиричните си разкази, вие се възмущавате от един тип хора – без духовни хоризонти, нагаждачи, бюрократи. Тази човешка разновидност вирее много добре открай време. Как да не свикнеш с нея?
Аз не свиквам. Това ме поддържа духовно жива. Ако човек се поддаде на мъртвото си обкръжение, остава да функционира само тялом. Винаги има изход от пошлостта. И той е в порива да намираш съмишленици. Ако повече хора осъзнаят това, светът ще се окаже по-уютен за преосмисляне. Спасителният избор е наш.
7. Живеете от години във Великобритания. Диктува ли Ви Вашата муза как да пишете: на английски или на български?
Като всеки творец и аз съм свободен дух. Обичам да странствам в териториите и на двата езика. Но в малките прози от живота, които пиша, предпочитам българския, защото там, в ежедневието на малкия човек , е голямата същност на живота. Родена съм с българска духовност и това никога няма да се промени. Родният ми език ме владее и аз го обичам като благословение свише.
Колкото до английският – да - понякога той ми напомня за красотата си с поезията, която пиша и на него. Но пак няма противоречие, тъй като словото в това високо изкуство е универсално. То не подлежи на превод, а на пресътворяване. Нужно е само да го почувстваш. Също както старобългарския език на Черноризец Храбър в часовете по литература. Също като онази неописуема емоция, която само може да се изрази за другите в Аз, Буки, Вяди, Глаголи...
Здравка Владова-Момчева
Sunday, 6 November 2011
Зомбиране за успех
- Едно... Всички в тази зала са добре... Две... Затваряте очи и се оттегляте в най-щастливото си място... Три... Днес това място е прекрасен плаж с коралови отблясъци по вълните и нефритени скали, потопени в залеза... Четири...
- Мисис М., желаете ли да седнете на пода и да се присъедините към класа или предпочитате да наблюдавате сеанса от онзи тъмен и далечен ъгъл?
Гласът на дамата с хищни цепнатини вместо очи се извисява с режещо недоволство над скупчените, унесени ученички. Сепната от бизнес-прямотата и́, аз се измъквам от най-щастливото си място, гузна, че не е плаж на Карибите, а стогодишната ми къща в село Бадевци, България, зейнала с дъбовите си врати след рязкото ми виртуално измъкване. Пред мен, на балатума в студиото по драма, настелени в измачканите си униформи, равномерно дишат тридесет отпуснати деца, затъмнени, като пред бомбардировка в кубичния капан на кадифената стая. Навън, изблиците слънчево спасение, отпуснати от пестеливата английска есен, безуспешно атакуват черните картони, закарфичени по прозорците.
- Предпочитам да остана, където съм, мисис Л. – отговарям с къса учтивост – мисля, че имам нужда от по-голямо духовно пространство.
Черните цепнатини ме асфалтират с бълбукащо катранено недоверие :
- Но така няма да можете да се приравните с алфа нивото на групата! Как ще заспите седнала върху оня изнервящочервен стол?
Та аз не съм заспивала от 12 години в тази подозрително унасяща страна, отговарям в мислите си и с балканско упорство се намествам в дунапренения пъкъл на огнената седалка. Днес е ден с час по релаксация, посветен на психологическото настройване на единадесетоклсничките за отлично представяне на предстоящите матури. Процедурата е шокиращо авангардна за кръстьопишурковската ми, възрожденска нагласа. Довчера наивно вярвах, че с помощта на електронния калем и тънката плоча на лаптопа всяко упорито английско девойче може да осигури радини вълнения за усърдните си учители. Че успехът е книжовна величина. Че знанията се отвоюват чрез книгите. И че писмеността е привилегия за човешкия род. Двадесет и четири часа по- късно разбирам, че съм изостанала неимоверно, заклещена в дулото на пресекнала даскалоливница. Защото скокът в утре-то на модерното британско образование е в новата ера на мотивиращите психо-внушения.
Тридесет униформени момичешки фигурки, бутафорно наредени като бисквитки върху розови гумени изтривалки за баня, унесено се отпускат във фурната на застоялия училищен въздух. Чипоноси, луничави или мургави личица, покрити с прозрачни салфетки, ръснати с лавандулово масло, усмихнато се размиват в озвучения сумрак на студиото. Сънна мелодия люлее прашинки в пространството.
- Пет... Никога не сте се чувствали по-щастливи... Шест... Вие можете да постигнете всичко... Седем... Предстоящите изпити не са проблем за вас... Осем... Представете си, че сте ги взели с най-високи оценки...
Уютната сигурност на моето щастливо място сбръчква целофанената си аура и вакуумира смутената ми душа като полуфабрикат. Изобщо не мога да повярвам, че ще издържа този ненадеен изпит с отличен. До мен, оръбила колене в настръхнала кучешка поза, клечи Самира, брутална двойкаджийка и неспасяема неверница спрямо методите на съвременното успехопроизводство. Фанатичната и ръка притиска мъничък Коран о пода, сякаш фундамент на дивия и инстинкт за самосъхранение. Двете с нея формираме буден дует на съпротивата, безгласно вкопчени в спасителното недоверие.
- Девет... Намирате се в алфа-нивото... Десет... Вие владеете живота си!
Тържествуващият шепот на лекторката съсва над щастливия сън на аудиторията. Мисис Л. делово поглежда часовника си и подрежда разпечатани формуляри до гумените подложки на зачервените човешки бисквитки.
- Наближава края на часа, трябва ми обратна информация за качеството на услугата - кима ми обяснително тя – Искате ли и Вие да попълните една форма, все пак участвахте днес, макар и само с присъствие...
Преди да отговоря, страница с анкетно допитване долита с пеперудена грация до твърдата ми, скептична подметка.
- Време е за разбуждане, момичета! – с недотам гальовен тембър шпаклова тишината мисис Л.
Ошеметените деца посядат с втасало недоумение в гумените тавички на отлетялото си щастие.
- Всички сме сигурни, че изпитите ще бъдат взети блестящо, нали? – с нетърпяща съмнение интонация заковава уверената дама. – Впрочем, техниката, която току що усвоихте ще ви помогне и при постигането на всичко друго в живота. Трябва само да си го пожелаете!
Ученичките зажужават в сънено, обнадеждено доверие.
- Хайде да видим коя какво е научила днес! – плясва освежаваща фраза добрата авангардна фея – Вдигнете ръце и ми предложете желанията си!
Отвсякъде,в пробуденото студио, започват да долитат мечти:
- Ново гадже!
- Браво!
- Пари!
- Браво!
- Ваканция на Бахамите!
- Браво! Браво! Браво! Вие можете да имате всичко това! Вече знаете как, защото почти си взехте изпитите с отличен!
Атмосферата в задушната стая се газира до пръсване. Внезапно сепната, мисис Л. рязва намусеното мълчание на Самира :
- А ти, миличка, дето отказа да участваш в часа ми, какво би си пожелала, ако владееше техниката на постигането?
Всички очи се насочват към прокълнатия ъгъл на нашата опозиция. Бунтарката скрива Корана под посинялото си коляно и с греховна откровеност признава, пометена от всеобщата сигурност за успех :
- Мама да ми разреши поне веднъж да се наям с бекон, че ми изтичат лигите всеки ден, като минавам край столовата.
xхх
Между скосените покриви на студиото по драма има парченце небе. Едно... Днес ще се храня със слънце. Две... алфа-нивото ми куца... Три... животът е лудост... и... мирише на бекон...
Здравка Владова-Момчева
- Мисис М., желаете ли да седнете на пода и да се присъедините към класа или предпочитате да наблюдавате сеанса от онзи тъмен и далечен ъгъл?
Гласът на дамата с хищни цепнатини вместо очи се извисява с режещо недоволство над скупчените, унесени ученички. Сепната от бизнес-прямотата и́, аз се измъквам от най-щастливото си място, гузна, че не е плаж на Карибите, а стогодишната ми къща в село Бадевци, България, зейнала с дъбовите си врати след рязкото ми виртуално измъкване. Пред мен, на балатума в студиото по драма, настелени в измачканите си униформи, равномерно дишат тридесет отпуснати деца, затъмнени, като пред бомбардировка в кубичния капан на кадифената стая. Навън, изблиците слънчево спасение, отпуснати от пестеливата английска есен, безуспешно атакуват черните картони, закарфичени по прозорците.
- Предпочитам да остана, където съм, мисис Л. – отговарям с къса учтивост – мисля, че имам нужда от по-голямо духовно пространство.
Черните цепнатини ме асфалтират с бълбукащо катранено недоверие :
- Но така няма да можете да се приравните с алфа нивото на групата! Как ще заспите седнала върху оня изнервящочервен стол?
Та аз не съм заспивала от 12 години в тази подозрително унасяща страна, отговарям в мислите си и с балканско упорство се намествам в дунапренения пъкъл на огнената седалка. Днес е ден с час по релаксация, посветен на психологическото настройване на единадесетоклсничките за отлично представяне на предстоящите матури. Процедурата е шокиращо авангардна за кръстьопишурковската ми, възрожденска нагласа. Довчера наивно вярвах, че с помощта на електронния калем и тънката плоча на лаптопа всяко упорито английско девойче може да осигури радини вълнения за усърдните си учители. Че успехът е книжовна величина. Че знанията се отвоюват чрез книгите. И че писмеността е привилегия за човешкия род. Двадесет и четири часа по- късно разбирам, че съм изостанала неимоверно, заклещена в дулото на пресекнала даскалоливница. Защото скокът в утре-то на модерното британско образование е в новата ера на мотивиращите психо-внушения.
Тридесет униформени момичешки фигурки, бутафорно наредени като бисквитки върху розови гумени изтривалки за баня, унесено се отпускат във фурната на застоялия училищен въздух. Чипоноси, луничави или мургави личица, покрити с прозрачни салфетки, ръснати с лавандулово масло, усмихнато се размиват в озвучения сумрак на студиото. Сънна мелодия люлее прашинки в пространството.
- Пет... Никога не сте се чувствали по-щастливи... Шест... Вие можете да постигнете всичко... Седем... Предстоящите изпити не са проблем за вас... Осем... Представете си, че сте ги взели с най-високи оценки...
Уютната сигурност на моето щастливо място сбръчква целофанената си аура и вакуумира смутената ми душа като полуфабрикат. Изобщо не мога да повярвам, че ще издържа този ненадеен изпит с отличен. До мен, оръбила колене в настръхнала кучешка поза, клечи Самира, брутална двойкаджийка и неспасяема неверница спрямо методите на съвременното успехопроизводство. Фанатичната и ръка притиска мъничък Коран о пода, сякаш фундамент на дивия и инстинкт за самосъхранение. Двете с нея формираме буден дует на съпротивата, безгласно вкопчени в спасителното недоверие.
- Девет... Намирате се в алфа-нивото... Десет... Вие владеете живота си!
Тържествуващият шепот на лекторката съсва над щастливия сън на аудиторията. Мисис Л. делово поглежда часовника си и подрежда разпечатани формуляри до гумените подложки на зачервените човешки бисквитки.
- Наближава края на часа, трябва ми обратна информация за качеството на услугата - кима ми обяснително тя – Искате ли и Вие да попълните една форма, все пак участвахте днес, макар и само с присъствие...
Преди да отговоря, страница с анкетно допитване долита с пеперудена грация до твърдата ми, скептична подметка.
- Време е за разбуждане, момичета! – с недотам гальовен тембър шпаклова тишината мисис Л.
Ошеметените деца посядат с втасало недоумение в гумените тавички на отлетялото си щастие.
- Всички сме сигурни, че изпитите ще бъдат взети блестящо, нали? – с нетърпяща съмнение интонация заковава уверената дама. – Впрочем, техниката, която току що усвоихте ще ви помогне и при постигането на всичко друго в живота. Трябва само да си го пожелаете!
Ученичките зажужават в сънено, обнадеждено доверие.
- Хайде да видим коя какво е научила днес! – плясва освежаваща фраза добрата авангардна фея – Вдигнете ръце и ми предложете желанията си!
Отвсякъде,в пробуденото студио, започват да долитат мечти:
- Ново гадже!
- Браво!
- Пари!
- Браво!
- Ваканция на Бахамите!
- Браво! Браво! Браво! Вие можете да имате всичко това! Вече знаете как, защото почти си взехте изпитите с отличен!
Атмосферата в задушната стая се газира до пръсване. Внезапно сепната, мисис Л. рязва намусеното мълчание на Самира :
- А ти, миличка, дето отказа да участваш в часа ми, какво би си пожелала, ако владееше техниката на постигането?
Всички очи се насочват към прокълнатия ъгъл на нашата опозиция. Бунтарката скрива Корана под посинялото си коляно и с греховна откровеност признава, пометена от всеобщата сигурност за успех :
- Мама да ми разреши поне веднъж да се наям с бекон, че ми изтичат лигите всеки ден, като минавам край столовата.
Между скосените покриви на студиото по драма има парченце небе. Едно... Днес ще се храня със слънце. Две... алфа-нивото ми куца... Три... животът е лудост... и... мирише на бекон...
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 13 October 2011
Пичосване* на душа
- Пуууу, омална работа е туй пичосването на домати, бат Йоргооо, ней за непрофесионалисти! Ръчица требе, ръчицааа, хем да подфане пича изотдолу, хем тъй да го дръпне, че ни цвéтче, ни зáвръз да се похáби. Да омаеш растението, значи, да си въди продукцията в неведение и с мерак! Хич и да не разбира, че му късаш гиздосиите, що го китят, нищо не раждат и само ми пият поливката бадева. Оня ден, таман се навеждам с маркуча и по едно време чувам – зън, зън, зън – гаче не вόда, а левчета капят в тая зéмя! Гледам си доматите, напърчили ония ми ти клонаци, пич до пича нашишили и – гъл, гъл, гъл – смучат ли смучат чéшмата. Пък производство – йок. Навесили саде едни зеленийки, кат котешки мъдета и перят ония ми ти листища, та слънцето затъмняват. Смъдна ме под лъжичката, чак ми причерня! Макя ви бугарска, викам, или вие или яс! Кааао сте ми се закурили насреща, тъй ке ви забръскам с косата, само на разсади ке ми станете! Сдържах се, де, сдържах се. По финансови причини. И ей ме на, днеска, оттука, оттамо, отгоре, отдоле, де с добрата, де с хайдутлук, дърпам и фърлям пичове на бунището, па баре се налеят тия зарзавати. Мόре август стана, докόга ке ги чекам пущините? То и те си имат дýша, не ща да пришпорвам Бога, ама си́нот, снáхата и внукот си дойдоха от Англията, и реват за нашенски манджи, чек им притреперва...
Пъргав и неуловим като фавн, бай Спиро Македонецът щъка от кол до кол и с хирургическа точност отчесва доматеното безплодие. В неподвижното масленозелено море на градината, изпечената му, жилава фигура излъчва възмущение и решителност. Прехвърлил тумбак през оградата, приятелят му, бат Йорго Мекото, се дипли като спихнат балон под нажежените игли на вулканичното слънце. В салатения аромат на селското пладне яловата мъжественост на растенията засрамено се превръща в сено.
- Тооо, хубаво бе Спирооо – изфъщява с потно усилие Мекото – сичкото хубаво, амааа, тооо тез твойте гости не може саде с едни домати да ги храниш. По-полека тряба, по- мекичката. От Англия идат хората, на по-инакви салтанати са свикнали. Чипсове там и намквоси. Кака Еленка на таквоз да са беше научила. Ти кво си я заюркал с тез гювечи и мекици, от кухнята не излиза жената, на изгоряла пръжка е замязала от зор! Па и снаха ви – англичанка – голямо добрутро, тенкю-менкю и оревоар, внучето ви и то гаче с чуждоземска бургия ошлайфано, не мож позна че сина ти го е ашладисвал, пък ти – домати та домати! Ма спри са малко, де! Ей не увира таз кратуна македонска и туй то!
Почти ядосан, бат Йорго натърбушва плета с комшийска настойчивост. Щръкнал в разчепканите си мустаци, бай Спиро куква насреща му с байрактарски плам:
- Ти да мълчиш, че както ми е чумросано, ке те метна оттатък Балканот, право у Македонията, ке те метна! Нема там кой да те чеше по тýмбакот и чипсове да ти сервира! Мааакя ти чуждоземска немиросана! Нема ли кой да те помести от плéтот тебе, ами по цел ден ми ви́сиш тука да ми дуднеш на глáвата!
Трептящата мараня на адския пек ожълтява като сяра настръхналите съседи.
- Ша ма мята! Той ша ма мята мене! – изгрухтява с наднормено презрение обиденият приятел – Аз, ко река кат съчка ша та начупя, бе ееейй, клечетак неокастрен! В огъня ша та фъкна и ша та препикая, че да фъснеш, кат...кат... една... фъсня!
Апоплектично разпенен, бат Йорго слепва още по-неразривно с плета. Примирието изглежда невъзможно. Стреснати от внезапната крамола, доматите ускоряват зреенето си, изчервени от ужас.
- Шопар! – отсича категорично Македонецът и нацелва гушестата си мишена с най-големия доматен пич, изтръгнат заедно с разсада от стъпкания окоп на лехата.
- Талибан! – кюхва презрително Мекото, останал без плюнка и доводи в спора.
- Can I help you, Granddad?
Спиридон -Томас Македонски-Прайз, петгодишният внук на бай Спиро, наследил още от раждането си разнобоя в имена и фамилии, навлиза в полесражението с албионска учтивост и чуждестранен наивитет. Пъстрите му очички греят като зазрели доматчета насред обезчестената градина. Сепнати от появата му, двамата съседи замръзват от недостиг на маниери и речников фонд.
- Éла, éла тука, сине майчин ингилизки – окопитен от неговата поява, закартечва дядо му. – Éла да се научиш и ти на нещо! Нема само баници и кюфтета да ми нагъваш. Дай си тука ръчичката, пофáни го тоа пич де, а така! Дърррпай сéга, що се гънеш као печен праз? Мъж си, нищо, че си бялкав као снáхата, ке те изпечеме ние тука! Македонобугарин, ке те направим!
- А такааа – мазно ухилен се обажда и бат Йорго зад плета, съзрял добра възможност за помирение с приятеля си – Браво на дететооо! Ох как хубавко помагааа! Как се стараеее! Пу, пу да не му е уроки! Българомакедонец не ами същи англичанин!
- Македонобугарин казах! – с поомекнал инат натъртва бай Спиро – Мόре да ми падне тоа синковец за два месеца така ке му пичосам душичката, че нема и да помисли да се връща у ония мъгли и пороища. Ке му източа стебленцето право у слънцето нашенско да гледа и кόга загъргори, приказките му као домати да се наливат – сочни и розави – да не помисля за други!
- Що приказваш сега тъй бе, Спиро? – с почти съпружески укор тюрлюка бат Йорго – Що си риташ късмета, бе човек? Нека детето в Англията да цъфне и върже, оттатък дето се вика, в цивилизацията да порасне, пък после...
- Нема после! – гръмва отново Македонецът – После е смърт! Що ми е на мене учено чужбинче? Да ми се блещи насреща и аз бъкел да не отбирам? Нема! Тука е истината! Само курец рáсте, кόга е в чужди ръ́це, от мене да знаеш!
Горд от победата в горещия спор, бай Спиро повежда ококорения и непичосан още духом Спиридон – Томас към кухнята, откъдето ароматът на пряснопрепечен гювеч, с бабина нежност възкресява хармонията в света.
Здравка Владова-Момчева
* В някои краища на Западна България, почистването на доматените растения от ненужните и безплодни израстъци се нарича пичосване.
Пъргав и неуловим като фавн, бай Спиро Македонецът щъка от кол до кол и с хирургическа точност отчесва доматеното безплодие. В неподвижното масленозелено море на градината, изпечената му, жилава фигура излъчва възмущение и решителност. Прехвърлил тумбак през оградата, приятелят му, бат Йорго Мекото, се дипли като спихнат балон под нажежените игли на вулканичното слънце. В салатения аромат на селското пладне яловата мъжественост на растенията засрамено се превръща в сено.
- Тооо, хубаво бе Спирооо – изфъщява с потно усилие Мекото – сичкото хубаво, амааа, тооо тез твойте гости не може саде с едни домати да ги храниш. По-полека тряба, по- мекичката. От Англия идат хората, на по-инакви салтанати са свикнали. Чипсове там и намквоси. Кака Еленка на таквоз да са беше научила. Ти кво си я заюркал с тез гювечи и мекици, от кухнята не излиза жената, на изгоряла пръжка е замязала от зор! Па и снаха ви – англичанка – голямо добрутро, тенкю-менкю и оревоар, внучето ви и то гаче с чуждоземска бургия ошлайфано, не мож позна че сина ти го е ашладисвал, пък ти – домати та домати! Ма спри са малко, де! Ей не увира таз кратуна македонска и туй то!
Почти ядосан, бат Йорго натърбушва плета с комшийска настойчивост. Щръкнал в разчепканите си мустаци, бай Спиро куква насреща му с байрактарски плам:
- Ти да мълчиш, че както ми е чумросано, ке те метна оттатък Балканот, право у Македонията, ке те метна! Нема там кой да те чеше по тýмбакот и чипсове да ти сервира! Мааакя ти чуждоземска немиросана! Нема ли кой да те помести от плéтот тебе, ами по цел ден ми ви́сиш тука да ми дуднеш на глáвата!
Трептящата мараня на адския пек ожълтява като сяра настръхналите съседи.
- Ша ма мята! Той ша ма мята мене! – изгрухтява с наднормено презрение обиденият приятел – Аз, ко река кат съчка ша та начупя, бе ееейй, клечетак неокастрен! В огъня ша та фъкна и ша та препикая, че да фъснеш, кат...кат... една... фъсня!
Апоплектично разпенен, бат Йорго слепва още по-неразривно с плета. Примирието изглежда невъзможно. Стреснати от внезапната крамола, доматите ускоряват зреенето си, изчервени от ужас.
- Шопар! – отсича категорично Македонецът и нацелва гушестата си мишена с най-големия доматен пич, изтръгнат заедно с разсада от стъпкания окоп на лехата.
- Талибан! – кюхва презрително Мекото, останал без плюнка и доводи в спора.
- Can I help you, Granddad?
Спиридон -Томас Македонски-Прайз, петгодишният внук на бай Спиро, наследил още от раждането си разнобоя в имена и фамилии, навлиза в полесражението с албионска учтивост и чуждестранен наивитет. Пъстрите му очички греят като зазрели доматчета насред обезчестената градина. Сепнати от появата му, двамата съседи замръзват от недостиг на маниери и речников фонд.
- Éла, éла тука, сине майчин ингилизки – окопитен от неговата поява, закартечва дядо му. – Éла да се научиш и ти на нещо! Нема само баници и кюфтета да ми нагъваш. Дай си тука ръчичката, пофáни го тоа пич де, а така! Дърррпай сéга, що се гънеш као печен праз? Мъж си, нищо, че си бялкав као снáхата, ке те изпечеме ние тука! Македонобугарин, ке те направим!
- А такааа – мазно ухилен се обажда и бат Йорго зад плета, съзрял добра възможност за помирение с приятеля си – Браво на дететооо! Ох как хубавко помагааа! Как се стараеее! Пу, пу да не му е уроки! Българомакедонец не ами същи англичанин!
- Македонобугарин казах! – с поомекнал инат натъртва бай Спиро – Мόре да ми падне тоа синковец за два месеца така ке му пичосам душичката, че нема и да помисли да се връща у ония мъгли и пороища. Ке му източа стебленцето право у слънцето нашенско да гледа и кόга загъргори, приказките му као домати да се наливат – сочни и розави – да не помисля за други!
- Що приказваш сега тъй бе, Спиро? – с почти съпружески укор тюрлюка бат Йорго – Що си риташ късмета, бе човек? Нека детето в Англията да цъфне и върже, оттатък дето се вика, в цивилизацията да порасне, пък после...
- Нема после! – гръмва отново Македонецът – После е смърт! Що ми е на мене учено чужбинче? Да ми се блещи насреща и аз бъкел да не отбирам? Нема! Тука е истината! Само курец рáсте, кόга е в чужди ръ́це, от мене да знаеш!
Горд от победата в горещия спор, бай Спиро повежда ококорения и непичосан още духом Спиридон – Томас към кухнята, откъдето ароматът на пряснопрепечен гювеч, с бабина нежност възкресява хармонията в света.
Здравка Владова-Момчева
* В някои краища на Западна България, почистването на доматените растения от ненужните и безплодни израстъци се нарича пичосване.
Tuesday, 27 September 2011
Енжиктопляктор за перефондация на жимандомерки
/ колосално прозрение за някои страни на миниатюрната човешка природа /
Сигурно си мислите, че това е игра на думи, нали? Нещо като „Петър плет плете. По три пръта преплита. Плети, Петре плета“? Или „Чичковите червенотиквеничковчета“?
Не е така! Наскоро разбрах, че Енжиктоплякторът е повсеместен, безименен и крайно опасен, невидим Съкрушител на човешките взаимоотношения. На всичкото отгоре говори безбройните езици на тази планета и си пъха носа навсякъде. Ха си се опитал да бъдеш себе си, ха си се натъкнал на такъв Енжиктопляктор, че после ни медитация, ни психоаналитик ще могат да ти помогнат.
Например, седя си вчера в офиса, хрисима и невидима като щампа на тапет, и в междучасието, хоп, напуйчен и подгушен до пембено, отпреде ми се изпапулва един от тия. Върти ония ми ти очища на сто и осемдесет градуса, отваря устера като иманярски трап и, видите ли, почва веднага да ме перефондира!
„Вие, казва, мисис Момчева, сте наша перфектна служителка! Дневниците ви са в ред, отсъствията ги докладвате точ в точ, оценките и те, все навреме пристигат. Ама какви са тия ваши теории, че ученичките ни и те са хора, моля ви се! Съзнавате ли колко е опасно да вярвате в това отклонение? Как тъй ще ги карате да изказват собствени мнения! Че то всичко си е написано черно на бяло в правилника на колежа. Това - може, другото – не. Какво сте им замътили мозъците с разните му там индивидуалности и свободи на словото? Ще вземат утре да не спазват и правилата за движение по пътищата и какво ще остане от ливадите ни, дето ги косим от двеста години? Ха - ос! При това буренясал от свободомислие!“
„Но, уважаеми мистър Плякс, парирам храбро Енжиктопляктора с наивна категоричност, откъде сте толкова сигурен, че това са мои идеи? Аз, разбирате ли, в този пантеон на подредеността, съвсем маломерно се изявявам. Не ви ли казвам „добър ден“ и „довиждане“ всеки път? Не се ли осведомявам как сте вие и благоверната ви жимандомерка поне по осем пъти на ден? Да сте ме чули да перефондирам гръмки изказвания на публично място?“
„В клас ги перефондирате, госпожо! В тази почтена институция и стените са енжиктоплирани срещу тайни революцийки. Не можете да отричате, че скришом жимандомерствате срещу реда и дисциплината! Задавате ли си въпроса какво ще стане, ако колегите почнат да ви енжиктопират? И те искат да са популярни, ще знаете, а вие направо им давате пример как да стане това!“
Лелееееее, това Енжиктоплякторът бил феномен с мимикрии и реинкарнации неимоверни! Затапиш го отнякъде, то от изотдругаде се материализира. Нещо като терминатор, ама без металната обвивка, че иначе ще си изгуби плазмодичността. А плазмодичността е много важна характеристика на изхлуването в удобна посока. Лисне се насметеният Енжиктопляктор като зехтин по теракота, плъзне си безформеното туловище от ъгъл до ъгъл и току виж, вселил се в безхитростните души на редовите жимандомерки, зажаднели за малко властчица и, ако може, увеличение на заплатата.
Днес, с вътрешните си очи, фиксирах две такива души в учителската стая, енжиктопляснати до замайване от идеята да унищожат една своя посестрима – жимандомерка от съвсем незначителна величина. Седнали, казвам ви, сплули се от перефондясване и плякторират микробния си заговор до последната бацилна подробност. Как да обримчат нещастницата с намаслена учтивост и после да и източат кръвчицата в посока на собствените си перефондове. Добре, че набедената душа се усети навреме и напусна плякторията на жимандорясалия ни офис. Иначе пак щях да страдам от мирова скръб по изчезващата човечност, зажимандомарена от войнстващ егоизъм.
Но най-страшно е, когато Енжиктоплякторът обсеби твой приятел. Изпод кожата на това въплътено нарушение излизане няма. Тогава светът опустява и само глухият енжиктоплисък на предателството те дави в несигурните плитчини на разочарованието. Минава време. И вие пак си говорите. За времето. За цените. За здравето. Комуникацията се переформира. И всеки застива жимандориран в новите свои граници. По-стриктни. Където паспортите на искреността са невалидни. А куфарите, претъпкани с перефондични съмнения, са най- щателно проверявани от жимандомерия с наранени чувства. Ти си сам и просто се питаш докога ще издържиш в капсулата на собствената си нормалност? Докога ще забелязваш безбройните метаморфози на Енжиктопляктора? И още, безкрайните му атаки, подкупващата жимандомерзост и мамещото му напасване в перефондикцията на всеки дружелюбен, рекламен глас :
- Моля, запасете се с противоотрова срещу ближния,цената е две за едно! Днес ви предлагаме нов, изключително ефикасен продукт – „Перефондатор за жимандомация на енжиктоплерки“, който се консумира три пъти на ден преди ядене и допълващата му, душеупойваща добавка - „Жимандоматор за енжиктопляция на перефондерки“ - истинска приспивна песен за вашата съвест! След употреба вие сте натурални и спасени!
Благодаря. Предпочитам да остана будна. Очевидно е, че ще трябва да се спасявам сама.
Здравка Владова-Момчева
Не е така! Наскоро разбрах, че Енжиктоплякторът е повсеместен, безименен и крайно опасен, невидим Съкрушител на човешките взаимоотношения. На всичкото отгоре говори безбройните езици на тази планета и си пъха носа навсякъде. Ха си се опитал да бъдеш себе си, ха си се натъкнал на такъв Енжиктопляктор, че после ни медитация, ни психоаналитик ще могат да ти помогнат.
Например, седя си вчера в офиса, хрисима и невидима като щампа на тапет, и в междучасието, хоп, напуйчен и подгушен до пембено, отпреде ми се изпапулва един от тия. Върти ония ми ти очища на сто и осемдесет градуса, отваря устера като иманярски трап и, видите ли, почва веднага да ме перефондира!
„Вие, казва, мисис Момчева, сте наша перфектна служителка! Дневниците ви са в ред, отсъствията ги докладвате точ в точ, оценките и те, все навреме пристигат. Ама какви са тия ваши теории, че ученичките ни и те са хора, моля ви се! Съзнавате ли колко е опасно да вярвате в това отклонение? Как тъй ще ги карате да изказват собствени мнения! Че то всичко си е написано черно на бяло в правилника на колежа. Това - може, другото – не. Какво сте им замътили мозъците с разните му там индивидуалности и свободи на словото? Ще вземат утре да не спазват и правилата за движение по пътищата и какво ще остане от ливадите ни, дето ги косим от двеста години? Ха - ос! При това буренясал от свободомислие!“
„Но, уважаеми мистър Плякс, парирам храбро Енжиктопляктора с наивна категоричност, откъде сте толкова сигурен, че това са мои идеи? Аз, разбирате ли, в този пантеон на подредеността, съвсем маломерно се изявявам. Не ви ли казвам „добър ден“ и „довиждане“ всеки път? Не се ли осведомявам как сте вие и благоверната ви жимандомерка поне по осем пъти на ден? Да сте ме чули да перефондирам гръмки изказвания на публично място?“
„В клас ги перефондирате, госпожо! В тази почтена институция и стените са енжиктоплирани срещу тайни революцийки. Не можете да отричате, че скришом жимандомерствате срещу реда и дисциплината! Задавате ли си въпроса какво ще стане, ако колегите почнат да ви енжиктопират? И те искат да са популярни, ще знаете, а вие направо им давате пример как да стане това!“
Лелееееее, това Енжиктоплякторът бил феномен с мимикрии и реинкарнации неимоверни! Затапиш го отнякъде, то от изотдругаде се материализира. Нещо като терминатор, ама без металната обвивка, че иначе ще си изгуби плазмодичността. А плазмодичността е много важна характеристика на изхлуването в удобна посока. Лисне се насметеният Енжиктопляктор като зехтин по теракота, плъзне си безформеното туловище от ъгъл до ъгъл и току виж, вселил се в безхитростните души на редовите жимандомерки, зажаднели за малко властчица и, ако може, увеличение на заплатата.
Днес, с вътрешните си очи, фиксирах две такива души в учителската стая, енжиктопляснати до замайване от идеята да унищожат една своя посестрима – жимандомерка от съвсем незначителна величина. Седнали, казвам ви, сплули се от перефондясване и плякторират микробния си заговор до последната бацилна подробност. Как да обримчат нещастницата с намаслена учтивост и после да и източат кръвчицата в посока на собствените си перефондове. Добре, че набедената душа се усети навреме и напусна плякторията на жимандорясалия ни офис. Иначе пак щях да страдам от мирова скръб по изчезващата човечност, зажимандомарена от войнстващ егоизъм.
Но най-страшно е, когато Енжиктоплякторът обсеби твой приятел. Изпод кожата на това въплътено нарушение излизане няма. Тогава светът опустява и само глухият енжиктоплисък на предателството те дави в несигурните плитчини на разочарованието. Минава време. И вие пак си говорите. За времето. За цените. За здравето. Комуникацията се переформира. И всеки застива жимандориран в новите свои граници. По-стриктни. Където паспортите на искреността са невалидни. А куфарите, претъпкани с перефондични съмнения, са най- щателно проверявани от жимандомерия с наранени чувства. Ти си сам и просто се питаш докога ще издържиш в капсулата на собствената си нормалност? Докога ще забелязваш безбройните метаморфози на Енжиктопляктора? И още, безкрайните му атаки, подкупващата жимандомерзост и мамещото му напасване в перефондикцията на всеки дружелюбен, рекламен глас :
- Моля, запасете се с противоотрова срещу ближния,цената е две за едно! Днес ви предлагаме нов, изключително ефикасен продукт – „Перефондатор за жимандомация на енжиктоплерки“, който се консумира три пъти на ден преди ядене и допълващата му, душеупойваща добавка - „Жимандоматор за енжиктопляция на перефондерки“ - истинска приспивна песен за вашата съвест! След употреба вие сте натурални и спасени!
Благодаря. Предпочитам да остана будна. Очевидно е, че ще трябва да се спасявам сама.
Здравка Владова-Момчева
Monday, 12 September 2011
Ничии наши деца
/На Вера Аткинсън/
- За шестнадесeтия ми рожден ден съм си поръчала пълна програма с моя секс тютор – казва Лизи Лейк.
Не мога да повярвам на ушите си! Надвесена над ланчбокса, изрядна в спретната си униформа, дребничката Лизи прилича на викторианска порцеланова статуетка. Финото и луничаво личице, обрамчено с медено-руси коси излъчва убийствено, девствено спокойствие. Просто минавам край нея и Изабел, в една от онези редки обедни почивки, когато слънцето залива с бледо, деветкаратово злато мокетената зеленина на училищния двор. Наоколо, в буколическа постановка, питомките на престижното ни школо кротко предъвкват вегетариански сандвичи, насядали в малки островни пикници, съвсем в неразбиваемата традиция на добрата стара Англия. Крачката, която трябва да направя, за да отмина дочутия разговор, може да ме спаси. От ужаса на истината. От потреса и съчувствието. И от неукротимата ми българска природа да привързвам душевни рани, без да са ми поискали помощ. Като в забавен каданс правя опит да изтикам думите извън пещерната изостаналост на патриархалната си нагласа. Защото съм старомодна. И наивно вярвам само в любовта. А секс тюторите се оказват нова, неподозирана педагогическа конкуренция, с която чувствам, че нямам сили да се преборя.
- Аз пък всяка вечер трябва да се грижа за мама – пресича отминаването ми Изабел – това е седмичното задължение, което двамата с татко са ми наложили.
- Продължават ли да се напиват до смърт? – някак делово се интересува Лизи.
- Като пънове – кима Изабел, заета с парче пица – аз я вдигам от пода, а брат ми се занимава с баща ни. Така е честно, нали? Няма само на мен да ми се спи като на куче по цял ден в училище след това. Нека и на Сам да му се скапе малко нстроението. И без това е окупирал компютъра с тези негови хазартни игри.
Двете приятелки безгрижно се смеят. Сякаш някой рязко издърпва зеления килим на дисциплинираните ливади изпод разглезените ми от британска сигурност крака. Нежното слънце излиза от светлинната си тоналност и звънките му лъчи изопват ненавременни бръчици по чипоносото, повяхнало лице на Изабел.
- А, мисис Момчева – невъзмутимо чурулика Лизи – добре, че Ви виждам. Моля изчакайте да Ви предам домашното по религии. Темата беше за Божията любов, нали? Снощи го написах. Мисля, че се получи много добре, Точно както на Вас би се харесало.Без отклонения, по всички правила на християнството. Вярвам, че ще го одобрите с висока оценка.
- Почакай – заеквам беззвучна от изумление – преди малко дочух без да искам разговора ви с Изабел. Това бяха някакви неуместни тийнейджърски шеги, нали?
Иззад сините листенца на Лизините минзухарени очи изсъсъкват внезапни змийчета:
- О, така ли мислите, наистина? Всъщност, съвсем правилно сте дочули. Ние просто си говорим за живота, госпожо. За нашия си живот. Той не засяга никого. Най- малко пък Вас. Идваме навреме всяка сутрин, вземаме участие в час, пишем си есетата. Всичко е наред. Какво толкова Ви притеснява?
- Но Лизи! Вие говорехте за чудовищни неща! – фалцетно изписквам пресекнала откъм увереност – трябва да ги докладвам където трябва! Имате нужда от помощ, не разбирате ли!
- Помощ – момичето изплюва думата с погнуса като къс развалена храна – Оставете я тази безсмислена помощ. Нима мислите, че лелките от офиса по социални грижи ще се затичат да ни спасяват? Ако тази обществена благотворителност работеше досега, всички в това училище щяха да бъдат щастливи.
- Какво искаш да кажеш? – затъвам още повече в тинята на собственото си недоумение. – Кой е нещастен тук?
- Ами много сме – отхрусва от чипса си Изабел – Знаете ли защо изключиха завчера Шакила? Мислите, че е заради пушенето, нали? Да, но тя пуши, защото баща и е довел от Пакистан втората си съпруга с децата и. Натресъл ги е в къщата им, за да живеят под един покрив с тукашното му семейство и принуждава Шакила и майка и да твърдят пред властите, че онази му е сестра, а поколението им – букет от племенници. Колко забавно!
Двете момичета избухват в ангелско – сатанински смях. Оскъдната английска земя се люлее под краката ми.
- Софи Гарисън няма къде да спи – продължава със статистическа жестокост Изабел – бившите и родители са си направили други наследници с новите си партньори, а в момента социалните водят преговори с приемното и семейство, понеже не я искат, тъй като се страхувала от тъмното. Плачела нощем и нарушавала спокойствието в къщата им.
- Познато ми е – деловито се включва Лизи – и аз бях в това положение докато мама не се ожени за втория ми баща. Поне на него не му пука, че ме има. Каза, че ме приемал като извънреден багаж. Философ е човекът, даже ми е симпатичен.
Порцелановото личице на ученичката ми белва срещу мен с неочаквано настървение:
- Нищо не можете да докажете мисис Момчева. Ще отречем каквото чухте. Всичко тук и отвъд тази ограда трябва да бъде наред. Подготвяте млади самостоятелни дами, способни да се справят с предизвикателствата на живота. Правилно цитирам училищния правилник, нали? Е, ние се стараем отсега и даже успяваме. Някак си. Намерих домашното, заповядайте. Параграфът за Божията милост е малко непълен. Не можах да измисля почти нищо по въпроса. Сигурна съм, че Вие ще ми предложите решение в рецензията си.
Знаете ли, какво е усещането, когато лиснат сярна киселина в безсмъртната ви душа? Смърдяща безтегловност, сподирена от овъглено безмълвие. Ничии наши деца. Родени в абдикирал свят. Отгледани в шопингови паузи. Безприютни, безморални, безлюбовни. Вие сте нашето бъдеще, залюпено в инкубатора на безхаберието. Не можем нищо да ви дадем, защото вие нищо не искате. Не можем нищо да ви вменим, защото емоционално сте ни отменили. Не можем да ви имаме, защото вечно ни няма. Не можем да ви станем свои, защото сме се превърнали в чужди.
- Днес ще говорим за прошката – започвам новия урок, покосена от будителска безизходица – искам всяка от вас, по азбучен ред, да излезе пред класа и само в една дума да напише този, на когото истински иска да прости.
По белите полета на дъската се нареждат спретнати, разнопочеркови колонки – мама, татко, мама и татко, мама, мама, мама...
А някога ни учеха, че трябва да искаме прошка от родителите си. Беше отдавна. Преди покварението на света. На писък от Рая, където невинните ни гласове все още можеха да бъдат чути.
Здравка Владова-Момчева
Не мога да повярвам на ушите си! Надвесена над ланчбокса, изрядна в спретната си униформа, дребничката Лизи прилича на викторианска порцеланова статуетка. Финото и луничаво личице, обрамчено с медено-руси коси излъчва убийствено, девствено спокойствие. Просто минавам край нея и Изабел, в една от онези редки обедни почивки, когато слънцето залива с бледо, деветкаратово злато мокетената зеленина на училищния двор. Наоколо, в буколическа постановка, питомките на престижното ни школо кротко предъвкват вегетариански сандвичи, насядали в малки островни пикници, съвсем в неразбиваемата традиция на добрата стара Англия. Крачката, която трябва да направя, за да отмина дочутия разговор, може да ме спаси. От ужаса на истината. От потреса и съчувствието. И от неукротимата ми българска природа да привързвам душевни рани, без да са ми поискали помощ. Като в забавен каданс правя опит да изтикам думите извън пещерната изостаналост на патриархалната си нагласа. Защото съм старомодна. И наивно вярвам само в любовта. А секс тюторите се оказват нова, неподозирана педагогическа конкуренция, с която чувствам, че нямам сили да се преборя.
- Аз пък всяка вечер трябва да се грижа за мама – пресича отминаването ми Изабел – това е седмичното задължение, което двамата с татко са ми наложили.
- Продължават ли да се напиват до смърт? – някак делово се интересува Лизи.
- Като пънове – кима Изабел, заета с парче пица – аз я вдигам от пода, а брат ми се занимава с баща ни. Така е честно, нали? Няма само на мен да ми се спи като на куче по цял ден в училище след това. Нека и на Сам да му се скапе малко нстроението. И без това е окупирал компютъра с тези негови хазартни игри.
Двете приятелки безгрижно се смеят. Сякаш някой рязко издърпва зеления килим на дисциплинираните ливади изпод разглезените ми от британска сигурност крака. Нежното слънце излиза от светлинната си тоналност и звънките му лъчи изопват ненавременни бръчици по чипоносото, повяхнало лице на Изабел.
- А, мисис Момчева – невъзмутимо чурулика Лизи – добре, че Ви виждам. Моля изчакайте да Ви предам домашното по религии. Темата беше за Божията любов, нали? Снощи го написах. Мисля, че се получи много добре, Точно както на Вас би се харесало.Без отклонения, по всички правила на християнството. Вярвам, че ще го одобрите с висока оценка.
- Почакай – заеквам беззвучна от изумление – преди малко дочух без да искам разговора ви с Изабел. Това бяха някакви неуместни тийнейджърски шеги, нали?
Иззад сините листенца на Лизините минзухарени очи изсъсъкват внезапни змийчета:
- О, така ли мислите, наистина? Всъщност, съвсем правилно сте дочули. Ние просто си говорим за живота, госпожо. За нашия си живот. Той не засяга никого. Най- малко пък Вас. Идваме навреме всяка сутрин, вземаме участие в час, пишем си есетата. Всичко е наред. Какво толкова Ви притеснява?
- Но Лизи! Вие говорехте за чудовищни неща! – фалцетно изписквам пресекнала откъм увереност – трябва да ги докладвам където трябва! Имате нужда от помощ, не разбирате ли!
- Помощ – момичето изплюва думата с погнуса като къс развалена храна – Оставете я тази безсмислена помощ. Нима мислите, че лелките от офиса по социални грижи ще се затичат да ни спасяват? Ако тази обществена благотворителност работеше досега, всички в това училище щяха да бъдат щастливи.
- Какво искаш да кажеш? – затъвам още повече в тинята на собственото си недоумение. – Кой е нещастен тук?
- Ами много сме – отхрусва от чипса си Изабел – Знаете ли защо изключиха завчера Шакила? Мислите, че е заради пушенето, нали? Да, но тя пуши, защото баща и е довел от Пакистан втората си съпруга с децата и. Натресъл ги е в къщата им, за да живеят под един покрив с тукашното му семейство и принуждава Шакила и майка и да твърдят пред властите, че онази му е сестра, а поколението им – букет от племенници. Колко забавно!
Двете момичета избухват в ангелско – сатанински смях. Оскъдната английска земя се люлее под краката ми.
- Софи Гарисън няма къде да спи – продължава със статистическа жестокост Изабел – бившите и родители са си направили други наследници с новите си партньори, а в момента социалните водят преговори с приемното и семейство, понеже не я искат, тъй като се страхувала от тъмното. Плачела нощем и нарушавала спокойствието в къщата им.
- Познато ми е – деловито се включва Лизи – и аз бях в това положение докато мама не се ожени за втория ми баща. Поне на него не му пука, че ме има. Каза, че ме приемал като извънреден багаж. Философ е човекът, даже ми е симпатичен.
Порцелановото личице на ученичката ми белва срещу мен с неочаквано настървение:
- Нищо не можете да докажете мисис Момчева. Ще отречем каквото чухте. Всичко тук и отвъд тази ограда трябва да бъде наред. Подготвяте млади самостоятелни дами, способни да се справят с предизвикателствата на живота. Правилно цитирам училищния правилник, нали? Е, ние се стараем отсега и даже успяваме. Някак си. Намерих домашното, заповядайте. Параграфът за Божията милост е малко непълен. Не можах да измисля почти нищо по въпроса. Сигурна съм, че Вие ще ми предложите решение в рецензията си.
Знаете ли, какво е усещането, когато лиснат сярна киселина в безсмъртната ви душа? Смърдяща безтегловност, сподирена от овъглено безмълвие. Ничии наши деца. Родени в абдикирал свят. Отгледани в шопингови паузи. Безприютни, безморални, безлюбовни. Вие сте нашето бъдеще, залюпено в инкубатора на безхаберието. Не можем нищо да ви дадем, защото вие нищо не искате. Не можем нищо да ви вменим, защото емоционално сте ни отменили. Не можем да ви имаме, защото вечно ни няма. Не можем да ви станем свои, защото сме се превърнали в чужди.
- Днес ще говорим за прошката – започвам новия урок, покосена от будителска безизходица – искам всяка от вас, по азбучен ред, да излезе пред класа и само в една дума да напише този, на когото истински иска да прости.
По белите полета на дъската се нареждат спретнати, разнопочеркови колонки – мама, татко, мама и татко, мама, мама, мама...
А някога ни учеха, че трябва да искаме прошка от родителите си. Беше отдавна. Преди покварението на света. На писък от Рая, където невинните ни гласове все още можеха да бъдат чути.
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 30 August 2011
Старопрестолни светове
Винаги съм се опитвала да дефинирам атавизма на паметта си. Дали това са спомените на моите предци, натрупани във веригата от гени, стегнала мимолетното ми земно съществуване? Или пък учебникарското познание по история, заместило истината за събития и хора с академичните догадки на титуловани авторитети, решени на всяка цена да докажат себе си чрез интерпретации на миналото? А може би, това е просто усещането ми за принадлежност – към една страна, един град, един хълм и една река, която го прегръща вековно... Като енергиен пояс, чрез който съм доплувала до днес, тялом българка, а духом търновка, до последната кривина на окрепостената моя същност. Защото аз не се променям. И само по дълбоките белези, издълбани в камъка на душата ми, осезавам света. А той се мени със сезоните на преходната си хубост, остарява в повторения и отминава, погълнат от суета.
Някак безмълвно, отвъд словото и изтеклото време, Търново ме създаде такава. Сега се питам, наистина ли е възможно да обясниш себе си чрез мястото, където си вроден, сред толкова много заличена история?
Преди години, в детството, Царевец беше моето убежище за мечти. Неизменно отивах до лобната скала и сядах накрая, над пропастта, в мълчаливо предизвикателство към страха, който трябваше да ме опази в настоящето. Над главата ми преминаваха табуни от облаци, все назад, към града, потънал в прах и лято, самодостатъчен в делника и сит от туристическо възхищение. След грохота на кухи светкавици отгоре синваше небето – неизписана хроника, изоставена в божествения скрипторий, неразбираема за късата човешка памет. Опитвах се да си представя живота на този хълм преди самотното ми присъствие върху камъка на една легенда и тогава, пред очите ми, блесваше сцена. Сред декора на средновековните зидове тлението ожидаше възкресение.
7 август, 2011 година. Крепостта отваря врати в очакване на своята публика, плъпнала по склона към Патриаршията, нажежена в царствения следобед. В поредица от спектакли на Софийската опера и балет, и чрез виртуозната визия на режисьора Пламен Карталов, Царевец оживява за световете на изкуството. Пространството се насища с динамика, кухините на времето се изпълват с отломъци от история, приказки, движение, музика и гледки. Артистичната инвазия на хълма прелива от цветове. Тъмнозелените ложи на околните плата попиват течния огън на залеза и излъчват нощта в топло мастило. Звездите в небесния купол изписват сребърен автограф. Започва„Сцена на вековете“. Тя съвместява свое и чуждо в калейдоскопна хармония от заглавия, които запращат зрителя в кървавите подвизи на Атила, изгарят го в страстите на Кармен или го помъдряват в тържествуващата виталност на Зорба Гърка. Но днес е ред на операта „Лакме“. Красива любовна история в далечна Индия, обагрена с нежност, жестокост и печал. На осветения подиум се сблъскват световете на победени и завоеватели, разминават се култури, мирът се противоспоставя на войната с лотосна кротост и жилавост на лиана. И точно в разноезичието на човешкото неразбиране един мъж и една жена, разделяни от взаимна разруха, припламват един за друг... Крепостта слуша. Хора и руини, древност и настояще се покоряват на невероятните гласове, изопнали пространството в трептяща, духовнопроникваща мембрана. Отвъд властния финес на звука оръбените ни от грижи души забравят несъвършенствата на битието. Знаете ли колко струва спасението от клопките на практицизма? Една нощ на Царевец, под арката на старопрестолното небе, осветена от изпято човешко слово. Аплодисменти!
Стените на хълма затварят тежките си врати и в един часа след полунощ избухва шоуто „Звук и светлина“. Публиката не може да се откъсне от шедьовърното сбогуване. Чуждестранни туристи, обезумели от възхищение, снимат или филмират спектакъла. Емоцията нагнетява помитащ възторг. Историята се сипва в кървави цветове по Патриаршията, оттича се по бойните кули и в пепелносиво угасва в подножието на твърдината. Без думи, в неистови вокали, женско припяване изригва вековете във вулканична скръб и покъртителна надежда. По зелените лазери в небето полепват стотици погледи. Нощните пеперуди на онемелите ни мисли. По безсънната им нишка осъзнавам феномена Велико Търново. Този град е сътворение от тлен и възраждане. В него животът и смъртта означават едно и също. Вълните на изминалите епохи са го вкаменили по хълмовете наоколо и са сплавили непреходния му чар с моя дух, завинаги. Но старата столица е не само видима хубост. Безмълвно, вглъбена в исихията на времето, тя крие оцеляващата си духовност по манастири и стенописи, както и в разтърсващите фрески на арбанашките църкви, откъдето и днес ни гледат светци с пронизващи, човешки очи.
15 август, 2011 година. Успение Богородично. Празник за живи и и мъртви. Арбанаси кънти от присъствие и веселби. Луксозните хотели, тирнали маси и чадъри, посрещат гости с топла скара и хладна бира. Битието се радва на добро храносмилане и скорошен черноморски тен. По тясна уличка, по-скоро, асфалтиран сокак, намирам портата на църквата-музей „Свети, свети Архангели Михаил и Гавраил“. Скрит в огромен двор, отвън приличен на къща, храмът от 17 век изглежда спасен в каменна капсула. Зад скептичните чорбаджийски стени нахалната сборджийска радост на селото рязко се сепва. В разредената светлина на късния следобед, предвкусвам нова неповторима емоция. Днес започва Вторият Летен Фестивал на Класическата камерна музика, по повод 140- годишния юбилей на Регионален исторически музей, Велико Търново. Изявата включва тридневни камерни концерти на международна формация музиканти от Кралската фламандска филхармония – Белгия. Уникалната акустика на църквата, изографисана с изумителни стенописи, поглъща човешкото същество с ренесансовите си цветове. Публиката приижда. Разпознавам търновски лица от своето детство, срещам приятели, долетели от чужди родини, неоткъснали се от своето, зажаднели за духовния си дом. Под купола на „Архангелите“ зазвучават виртуозните струни на изпълнителите. Сред тях е и Юлита Фъсева, българка, напуснала Търново и страната на деветгодишна възраст. Неразделна от идентичността си, тя се завръща всяко лято, призована от любовта към родния си град, която пресътворява в изкуство. Заслушана в извисяващата музика, не мога да откъсна очи от гъстите фрески по овъглените стени, които ми разказват Библията България. На влизане, госпожа Нелина Църова, главен експерт в дирекция „Култура“, Велико Търново, споделя, че по предположения на археолози и реставратори, става въпрос за портретни стенописи на местни хора, живели през 17 век, използвани от зографите като модели при изписването на храма. Усещането е невероятно. Божественост в обикновени човешки черти. Кръстосвам погледи със светите свои предци, нарисувани в канонични одежди. Земни ангели, небесни люде, лица по каменните страници на вечността. Концертът свършва сред взрив от овации. Навън нощта приижда на топли вълни. Светкавици от фотоапарати и оживени разговори изпълват осветения двор пред църквата, където започва коктейлът, посветен на събитието. Но на мен не ми се иска да се върна в своето време. Назад, в тишината на храма остава едно мое желание. Да чуя изпълнение на старобългарски. Само глас и устремени към купола думи. Както някога е било. Без ръколпяскания. Едно излитане в Бога, което да запомня за цял живот. В кръга пред олтара застава младата оперна певица Мария Павлова. „Моля те“, казвам, „запей само за мен.“ И тя запява. Ангелогласно. „Отче наш, иже си на небеси... Когато душата ликува, бисът е излишен.
Не искам да напускам този град- надвременен и постоянен.“ Бого пазеният“ Търнов.“ Втори Константинопол, трети Рим“. Когато вървя през него, прекрачвам от реалност в реалност. Старопрестолните светове ме поглъщат и само времето, безмилостно накъсяващото време отброява отминаващите часове. До следващото ми завръщане, до поредния скок в магическата му аура.
18 август, 2011 година. Куфарите са подредени. Подредена е и цялата ми година напред. Хаосът на емоциите остава за моя сметка. Последни кадри от Търновград, последен шанс да поседна преди заминаването. Гласовете на старата чаршия са разноезични. По калдъръмите на тясната улица се е сипнал светът. В прохладния полумрак на сенчестите дюкяни проблясва тежко сребро, пъстреят мъниста и мирисът на прясно кафе запарва джезвето на жежкото утро. Отбивам се в хана „Хаджи Николи“, в сърцето на старата столица. Там е запазено истинското Търново – в огромните старомодни фотографии по стените на кокетното кафене, в пясъчния блясък на уникалните колони, под арките на каменните чардаци. Няма друго такова място в България. Сътворена от самоукия, гениален архитект Колю Фичето, достолепната сграда е спасена за своя втори живот от новите си собственици – американско семейство меценати. Целогодишно тук се случват културни събития – литературни четения, изложби, срещи с писатели и музиканти от световна величина. Търновски ренесанс с постоянен адрес. Оазис за отмора. Поръчвам си кафе и наблюдавам как по стръмните каменни стъпала на хана млади хора качват картини към залите горе. Предстои нова изложба на художника Милен Джановски – „Хартията на виното“. „От какво е провокирано това интересно заглавие?“, питам любезните мениджъри на „Хаджи Николи“, Силвия и Любомир Маркови. „От прекрасната ни изба, която предлага отлежали български вина“, смеят се те, „червената течност носи вдъхновение. Заповядайте на откриването.“ Нямам време. Разполагам само с няколко минути лятна свобода. А после, само пътища и километри. Но аз съм творец. Подреждането на една изложба за мене значи повече от завършеното ѝ представяне. Това е моментът на сътворяването, мигът на щастливия хаос, преди убиващото равновесие на хармонията. Затова, решавам да бъда първата посетителка на събитие с отворен финал. Да вляза в динамиката на създаването, в онази част от движението, когато излиташ от равното и забиваш глава в облаците. „Трябва да имаш истински здрава кратуна“, казва Милен,“за да продължаваш да се занимаваш с всичко това. Успехът е ефимерен. Важна е тръпката, че си го направил!“
И аз го правя, въпреки времевата недостатъчност, въпреки разнобоя на езиците и разстоянията, въпреки простата глобална логика, че е абсурд но в тяло да бъдеш остров, а по дух - старопрестолен свят с неизлечима търновщина!
30 август, 2011 година. Аз, по Божие благоволение, несбъдната емигрантка, писах...
Здравка Владова-Момчев
Някак безмълвно, отвъд словото и изтеклото време, Търново ме създаде такава. Сега се питам, наистина ли е възможно да обясниш себе си чрез мястото, където си вроден, сред толкова много заличена история?
Преди години, в детството, Царевец беше моето убежище за мечти. Неизменно отивах до лобната скала и сядах накрая, над пропастта, в мълчаливо предизвикателство към страха, който трябваше да ме опази в настоящето. Над главата ми преминаваха табуни от облаци, все назад, към града, потънал в прах и лято, самодостатъчен в делника и сит от туристическо възхищение. След грохота на кухи светкавици отгоре синваше небето – неизписана хроника, изоставена в божествения скрипторий, неразбираема за късата човешка памет. Опитвах се да си представя живота на този хълм преди самотното ми присъствие върху камъка на една легенда и тогава, пред очите ми, блесваше сцена. Сред декора на средновековните зидове тлението ожидаше възкресение.
7 август, 2011 година. Крепостта отваря врати в очакване на своята публика, плъпнала по склона към Патриаршията, нажежена в царствения следобед. В поредица от спектакли на Софийската опера и балет, и чрез виртуозната визия на режисьора Пламен Карталов, Царевец оживява за световете на изкуството. Пространството се насища с динамика, кухините на времето се изпълват с отломъци от история, приказки, движение, музика и гледки. Артистичната инвазия на хълма прелива от цветове. Тъмнозелените ложи на околните плата попиват течния огън на залеза и излъчват нощта в топло мастило. Звездите в небесния купол изписват сребърен автограф. Започва„Сцена на вековете“. Тя съвместява свое и чуждо в калейдоскопна хармония от заглавия, които запращат зрителя в кървавите подвизи на Атила, изгарят го в страстите на Кармен или го помъдряват в тържествуващата виталност на Зорба Гърка. Но днес е ред на операта „Лакме“. Красива любовна история в далечна Индия, обагрена с нежност, жестокост и печал. На осветения подиум се сблъскват световете на победени и завоеватели, разминават се култури, мирът се противоспоставя на войната с лотосна кротост и жилавост на лиана. И точно в разноезичието на човешкото неразбиране един мъж и една жена, разделяни от взаимна разруха, припламват един за друг... Крепостта слуша. Хора и руини, древност и настояще се покоряват на невероятните гласове, изопнали пространството в трептяща, духовнопроникваща мембрана. Отвъд властния финес на звука оръбените ни от грижи души забравят несъвършенствата на битието. Знаете ли колко струва спасението от клопките на практицизма? Една нощ на Царевец, под арката на старопрестолното небе, осветена от изпято човешко слово. Аплодисменти!
Стените на хълма затварят тежките си врати и в един часа след полунощ избухва шоуто „Звук и светлина“. Публиката не може да се откъсне от шедьовърното сбогуване. Чуждестранни туристи, обезумели от възхищение, снимат или филмират спектакъла. Емоцията нагнетява помитащ възторг. Историята се сипва в кървави цветове по Патриаршията, оттича се по бойните кули и в пепелносиво угасва в подножието на твърдината. Без думи, в неистови вокали, женско припяване изригва вековете във вулканична скръб и покъртителна надежда. По зелените лазери в небето полепват стотици погледи. Нощните пеперуди на онемелите ни мисли. По безсънната им нишка осъзнавам феномена Велико Търново. Този град е сътворение от тлен и възраждане. В него животът и смъртта означават едно и също. Вълните на изминалите епохи са го вкаменили по хълмовете наоколо и са сплавили непреходния му чар с моя дух, завинаги. Но старата столица е не само видима хубост. Безмълвно, вглъбена в исихията на времето, тя крие оцеляващата си духовност по манастири и стенописи, както и в разтърсващите фрески на арбанашките църкви, откъдето и днес ни гледат светци с пронизващи, човешки очи.
15 август, 2011 година. Успение Богородично. Празник за живи и и мъртви. Арбанаси кънти от присъствие и веселби. Луксозните хотели, тирнали маси и чадъри, посрещат гости с топла скара и хладна бира. Битието се радва на добро храносмилане и скорошен черноморски тен. По тясна уличка, по-скоро, асфалтиран сокак, намирам портата на църквата-музей „Свети, свети Архангели Михаил и Гавраил“. Скрит в огромен двор, отвън приличен на къща, храмът от 17 век изглежда спасен в каменна капсула. Зад скептичните чорбаджийски стени нахалната сборджийска радост на селото рязко се сепва. В разредената светлина на късния следобед, предвкусвам нова неповторима емоция. Днес започва Вторият Летен Фестивал на Класическата камерна музика, по повод 140- годишния юбилей на Регионален исторически музей, Велико Търново. Изявата включва тридневни камерни концерти на международна формация музиканти от Кралската фламандска филхармония – Белгия. Уникалната акустика на църквата, изографисана с изумителни стенописи, поглъща човешкото същество с ренесансовите си цветове. Публиката приижда. Разпознавам търновски лица от своето детство, срещам приятели, долетели от чужди родини, неоткъснали се от своето, зажаднели за духовния си дом. Под купола на „Архангелите“ зазвучават виртуозните струни на изпълнителите. Сред тях е и Юлита Фъсева, българка, напуснала Търново и страната на деветгодишна възраст. Неразделна от идентичността си, тя се завръща всяко лято, призована от любовта към родния си град, която пресътворява в изкуство. Заслушана в извисяващата музика, не мога да откъсна очи от гъстите фрески по овъглените стени, които ми разказват Библията България. На влизане, госпожа Нелина Църова, главен експерт в дирекция „Култура“, Велико Търново, споделя, че по предположения на археолози и реставратори, става въпрос за портретни стенописи на местни хора, живели през 17 век, използвани от зографите като модели при изписването на храма. Усещането е невероятно. Божественост в обикновени човешки черти. Кръстосвам погледи със светите свои предци, нарисувани в канонични одежди. Земни ангели, небесни люде, лица по каменните страници на вечността. Концертът свършва сред взрив от овации. Навън нощта приижда на топли вълни. Светкавици от фотоапарати и оживени разговори изпълват осветения двор пред църквата, където започва коктейлът, посветен на събитието. Но на мен не ми се иска да се върна в своето време. Назад, в тишината на храма остава едно мое желание. Да чуя изпълнение на старобългарски. Само глас и устремени към купола думи. Както някога е било. Без ръколпяскания. Едно излитане в Бога, което да запомня за цял живот. В кръга пред олтара застава младата оперна певица Мария Павлова. „Моля те“, казвам, „запей само за мен.“ И тя запява. Ангелогласно. „Отче наш, иже си на небеси... Когато душата ликува, бисът е излишен.
Не искам да напускам този град- надвременен и постоянен.“ Бого пазеният“ Търнов.“ Втори Константинопол, трети Рим“. Когато вървя през него, прекрачвам от реалност в реалност. Старопрестолните светове ме поглъщат и само времето, безмилостно накъсяващото време отброява отминаващите часове. До следващото ми завръщане, до поредния скок в магическата му аура.
18 август, 2011 година. Куфарите са подредени. Подредена е и цялата ми година напред. Хаосът на емоциите остава за моя сметка. Последни кадри от Търновград, последен шанс да поседна преди заминаването. Гласовете на старата чаршия са разноезични. По калдъръмите на тясната улица се е сипнал светът. В прохладния полумрак на сенчестите дюкяни проблясва тежко сребро, пъстреят мъниста и мирисът на прясно кафе запарва джезвето на жежкото утро. Отбивам се в хана „Хаджи Николи“, в сърцето на старата столица. Там е запазено истинското Търново – в огромните старомодни фотографии по стените на кокетното кафене, в пясъчния блясък на уникалните колони, под арките на каменните чардаци. Няма друго такова място в България. Сътворена от самоукия, гениален архитект Колю Фичето, достолепната сграда е спасена за своя втори живот от новите си собственици – американско семейство меценати. Целогодишно тук се случват културни събития – литературни четения, изложби, срещи с писатели и музиканти от световна величина. Търновски ренесанс с постоянен адрес. Оазис за отмора. Поръчвам си кафе и наблюдавам как по стръмните каменни стъпала на хана млади хора качват картини към залите горе. Предстои нова изложба на художника Милен Джановски – „Хартията на виното“. „От какво е провокирано това интересно заглавие?“, питам любезните мениджъри на „Хаджи Николи“, Силвия и Любомир Маркови. „От прекрасната ни изба, която предлага отлежали български вина“, смеят се те, „червената течност носи вдъхновение. Заповядайте на откриването.“ Нямам време. Разполагам само с няколко минути лятна свобода. А после, само пътища и километри. Но аз съм творец. Подреждането на една изложба за мене значи повече от завършеното ѝ представяне. Това е моментът на сътворяването, мигът на щастливия хаос, преди убиващото равновесие на хармонията. Затова, решавам да бъда първата посетителка на събитие с отворен финал. Да вляза в динамиката на създаването, в онази част от движението, когато излиташ от равното и забиваш глава в облаците. „Трябва да имаш истински здрава кратуна“, казва Милен,“за да продължаваш да се занимаваш с всичко това. Успехът е ефимерен. Важна е тръпката, че си го направил!“
И аз го правя, въпреки времевата недостатъчност, въпреки разнобоя на езиците и разстоянията, въпреки простата глобална логика, че е абсурд но в тяло да бъдеш остров, а по дух - старопрестолен свят с неизлечима търновщина!
30 август, 2011 година. Аз, по Божие благоволение, несбъдната емигрантка, писах...
Здравка Владова-Момчев
Subscribe to:
Posts (Atom)