Мъдрост от боклука

Няма нищо по-саркастично от лондонския студ. Пътуването през центъра на британската столица в ранния мрак на зимните вечери винаги ме е изпълвало с неистово желание да оцелея. Физически. Психически. И емоционално. То е като плъзване в кинолентата на личното ми битие, от която бързам да изпързалям всички дневни грижи, да разфокусирам стотици лица и да се гмурна в комфорта на настойчивия си егоизъм. Да Го нахраня, затопля и отпусна пред телевизора за няколко часа, докато повярвам в идеята, че съм зашила себе си в приемливо франкенщайнско цяло, готово на другия ден пак да преборва света.

Понякога, лондонският студ ме изненадва в стоп кадър. Леден шамар в стъклото на колата ми, светофарен проблясък в отклонението на друга сюжетна посока. И тогава гузно провиждам в живота на ближния, потресена и неспособна да се намеся, защото светва зелена светлина и ми дава шанс да продължа напред. Зелена светлина, само за мен.

За жената, струпана в мърляво одеало зад ъгъла на Уейтроуз, зеленото е само мъртъв,пореден проблясък в унизителния сън на улицата, а крадливият ми, съчувствен поглед - разтеглена лепка в без - думната суета на града. Бездумието е еманация на правилата. Преминаваш през него като през вакуум, за да се добереш до личното си спасение. Трябва да бъдеш сам. Не можеш да си позволиш да спреш и да подадеш ръка на някой друг. Току виж си останал в нищото, с единствения шанс да бъдеш подминаван от себеподобни.

Истерията от клаксони ме тласва напред и циментираното лице на бездомницата остава зад гърба ми като архитектурна замазка в стена от супермаркетно безразличие. Столицата се изнизва в електрически насочващи ленти и асфалтовата писта пред мен ме хлъзва в спомена – назад, през сезоните на живота ми, където все още беше възможно да изпросиш оцеляването с достойнство...

Треперещ бийп от разтресен в жегата запорожец, застопорен срещу контейнер, преливащ от смет, събужда усмивки от старите ленти на миналото ми. С младоженска упоритост, двуседмичният ми съпруг лежи под возилото, твърдо решен да го възкреси за нашето първо законно любовно пътуване към сините чаршафи на морето. Разпуснала диви коси, нетърпелива и бясна на битието, вместило социалистически задник в захарния памук на мечтите ми, аз стоя до боклука и вдишвам утринна смрад от вкиснати дини.

- Дините ухаят на море, нали?

Кафявите кашонени купчини, наринати до контейнера, оживяват и като фигурка от бракуван пъзел пред мен се сглобява човек. Хартиено тънък. Потъмнял от употреба. Бунищен. Втрещена от рециклирания субект пред мен се тръшвам на зидарията до контейнера и паля поредната „Стюардеса“ :

- Искаш ли една? – подавам пакета на несретника, примирена с омърсяването на деня.

- Само за да Ви направя компания – учтиво отвръща той – по принцип не пуша толкова рано сутрин.

- А какво обичайно правиш по принцип толкова рано сутрин?- с груба инерция продължавам боклуджийско – аристократичния диалог.

- През лятото имам навика да си чета „Старецът и морето“ от Хемингуей. Много помага в менталното преодоляване на жегата, а и ме стимулира да преследвам мечтите си.

Долната ми челюст увисва като гилотина над пресеченото ми изумление.

- Как.. Какви са Вашите мечти в момента, господине? – задавам потресен от учтивост въпрос.

- Ами, например, по чудодеен начин да се сдобия и с чаша кафе, като допълнение към утринната ми цигара – усмихва се събеседникът ми.

Запорожецът оповестява свестяването си с продължителен, осмърдяващ търтел. Мазен и одимен като клошар тържествуващият ми съпруг изпълзява изпод заробващата ласка на металната сапунерка и намъква саковете в тресящия се багажник. Купувам прясно еспресо и топла кифла на изтънчения мечтател и почесвайки галантно целунатата си ръка се намъквам в движение в отприщената таратайка. Пътят, обрасъл в макове и острика разстила зелена светлина пред медения ни месец.

- Мило – предпазливо гугукам аз – ти просил ли си някога през живота си?

- Да, мило – отвръща смутената ми праволинейна половинка – само веднъж. Без никакъв успех. Бях на пет години, а съседката ми на село – на седем. Дебеличка една, много яшничка. Все и пържеха хамбургски салам за закуска. Лигите ми изтичаха, ще знаеш. И веднъж, гледам я аз, нагъва та ушите и пращят. Како Надке, викам, имаш ли салам... да ядеш? Ъхъ, вика тя и гълта ли гълта насреща ми, пък аз тъй си останах облещен и олигавен от неспособност да си изпрося.

- Нищо, коте – глезкам се аз- като идем на къмпинга всяка сутрин ще ти пържа саламче.

- Не е там работата бе, рожбе – мъдро констатира мъжът ми – още тогава разбрах, че като си нямам талант за просия, цял живот ще бачкам за салама, докато преследвам мечтите си.


Здравка Владова-Момчева

Размяна на родини и роднини

- От ден на ден ставам все по-дебела и намразвам Англия от все сърце!

Деби Сондърс уплътнява с гардеробната си снага пространството на поиздънената софа в учителската стая и захапва с апетит димяща баничка с бекон и чедър. Стоя пред нея с дигитална флашка в ръка и с нетърпение си мисля за края на деня. Когато ще се прибера в моя дом, моята крепост и ще блокирам света като нахален просяк пред вратата ми. И няма показно да му милосърднича нито с личното си време, нито с наизустена учтивост, нито ще му подхвърля парченце от душата си – да дъвче, докато пресова спомените ми в безлична слънчева пихтия.

- За Бога, Дебс – дочувам служебния си глас, включен в колегиалната комуникационна мрежа – такъв е сезонът. Всички дебелеем през зимата.

- Не в това е проблемът, скъпа – прекъсва заучената ми добронамереност моята събеседничка - проблемът е, че няма къде да отида, няма какво да правя и незнам как да се измъкна оттук! По цял ден вися пред телевизора, нагъвам чипс и проверявам тетрадки. Живот ли е това, кажи ми? Матрица! Искам оживени улици, пълни кафенета, непознати хора, с които да си говоря и храна, която да ме прави щастлива! Толкова ли са неизпълними желанията ми?

- Затова ли ме помоли да ти донеса снимки от родината си? – започвам да се досещам за причината на този малък островитянски бунт.

- Именно! Сядай до мен и дай да я видим тази твоя България, от която все не можеш да избягаш.

Колко си права, Деби, потръпва душата ми. Тук се научих да говоря с къси фрази, а България ми остана като недовършено изречение. В което продължавам да трупам устремени сказуеми като крачки в завръщането към себе си.Тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се...

- Намирам страната ти за изключително привлекателна – констатира колежката ми с туристическа искреност – Ама че слънце, ама че планини! Чувам, че и къщите там са доста ефтини? Колко струва имот към границата ви с Турция, имаш ли идея?

- Какво? Нне, не. Незнам със сигурност, защо пък точно този район те интересува?

- Ами с партньорката ми искаме да се установим на такова място – близо до Ориента и все пак извън него. Да можем да ходим до Турция. На уроци по бели данс. Еротично е, разбираш ли? Някак си съживява връзката и взаимно поддържа интереса ни една към друга.

Увисвам с безтегловна усмивка в пространството и предпазливо се премествам на съседния стол. Едно време, като ходех на модистка да ми шие абитуриентската рокля, баба идваше с мен. „Там да съм аз, с тебе, дъще“ – казваше тя – „да не земе да те побара на грешно място онази, че после не можем си отлепи очите от срамове и позорища!“

Деби плъзва оценяващ поглед по стегнатата ми спортна пола и окуражаващо констатира:

- Впрочем, ти имаш точната фигура за бели данс. Женствена, с много приятни извивки. Искаш ли да те препоръчам на Сеналда? Тя е ненадмината в ориенталските танци. Веднага ще те обучи...

- Не, благодаря – отсичам категорично аз, ужасена от переспективата да открия съвременния остров Лесбос на Острова.

Моят дом е моята крепост, моят дом е моята крепост, повтарям магическата формула на Великобритания. Скоро ще се прибера и ще затрясна вратата след себе си. Но къде е моят дом? Знам само, че моята крепост е Царевец и няма как да прескоча битието си, за да походя по мъхнатите зидове.

- Ами аз да тръгвам тогава – тежко се надига Деби – и без това днес ще е труден ден за мен. Вторник е. Трябва да обядвам с баща ми, а той е на деветдесет години. Непрекъснато ми натрапва спомени за войната и разлива супата по костюма си. Всичко в този живот трябва да има край, ще знаеш. Проточи ли се по-дълго, става досадно задължение. А и аз искам да поживея малко. Та, казваш, храната в България е органик, така ли?

Така. Ако душата ти внезапно се превърне в зеленчук, читателю, гледай поне да я запазиш органик. Иначе, рискуваш да изгниеш отвътре, докато раздрусваш разбиранията си в бели данса на ежедневието. И непременно си повтаряй, че всичко ще се оправи. Не че помага, но отвлича вниманието...

xхх
След три месеца Деби и Сеналда си закупиха къща в село Синапово, до турската граница. Взеха я заедно с бабата, която живеела там и нямало къде да отиде. Правела им страхотни баници. Органик.

Аз пък, следващия вторник ще обядвам с мистър Сондърс. Искам да ми разкаже за войната. Ще запиша спомените му. Може да потрябват на някого.


Здравка Владова-Момчева

Стогодишна роза

В най-закътания и далечен край на личната ми Вселена, като ръждива брънка от миналото, скрипти и крее едно малко село. Всяко лято разпъвам туристически шезлонг под сипнатия звезден рой на Млечния път и сядам до съскащата чешма на двора. Просто центрирам откраднатото си завръщане в покоя на пустотата, превзела следите от живота на предците ми. Пред мен, впита в излинелия скелет на телената ограда, инвалидно-упорита, криви стебло стогодишна маслодайна роза. Гюл от казанлъшката долина, донесен от пра-дядо за чудо и смайване на планината. Помен от преминаването му през битието, всаден в аромата на единствения му къдрав цвят. Защото пра-дядовата роза дава само една китка. През август. Пестелива радост от моето присъствие...

Казват, че този мой предтеча някога намерил съкровище – цяло гърне с жълтици, заровено под чукарите от хайдути, несговорили равностойна подялба на имането. Скрили парите и се пръснали по света, а пък късметът се озъбил на Влад с крива захапка, да му гледа сеира, как ще отчува челяд и съвест, та с чисто сърце да достигне до оня свят. И колкото му нашепнала душата, толкова направил той за идващите след него. Купил най-личните места в селото, вдигнал къщи за тримата си синове, па отишъл на Божигроб и станал хаджия, а на връщане отчеснал гюла от Розовата долина и го врастнал в имота си. Да го запомнят хората с нещо хубаво и живо, дето да остане след него, да краси тишината...

Магарешки хляб
Топлият сумрак на съседната роднинска къща се раздвижва в сумтене и очакваните първични звуци от сподавени псувни и скокливи ритми от радио „Веселина“ ме вкореняват отново в Балканите :

- Тпрууу, хъсс, хъсс, хъсс, спри са бе, Мерцедесеей, мааамка ти магарешка, пуста да опустей! Надуши и ти пресния хляб, и па са нареди да ми омалваш тука, да та таковам у просяка да та таковам! Айде, на, на, на, земай, дъвчи, че да ми са махкаш от главата. Аз, дет са вика, още една ракия не съм пил, ма ти топлия комат не изпускаш, келепирджийо ниеден...

Разпасан, гологлав и ухилен, Братовчедът тика с недодялана щедрост димящи парчета погача в разчекнатата муцуна на магарето Мерцедес, наскоро закупено след смъртта на предишното.

- Ко да го прая, братчедке, взех го от един пекар. Научил го, серсеминът, да плюска топъл хляб всяка вечер, кат са опече фурната и сега ми са моли добичето, ама кат човек ми са моли. Тхъ, мхъ, иа, иа, бай Милане, кай, дай малко пресен лебец, че ми притреперва магарията, ша вирна копитата ако не ти са откъсне къшей от сърцето, кай.

Разперен накръст в изоставения космос на разпадащия се двор, като някакъв подивял Христос, с неандерталска нежност Братовчедът едновременно гали своето хлебоедно магаре с лявата ръка, а с дясната нервно ръшка станциите в разкапания транзистор. Хипнотизирана от примитивното разпятие пред очите ми, не смея да гъкна в сюрреалистичната вечер, където, като в кошмарно видение на Дали, главата ми, разцъфнала в стогодишна роза, хищно отваря венчелистчета, за да отхапе парче магарешки хляб от фурната на 21 век.

- Милосърден ли е съвременният българин? – пита професионално обработен журналистически тембър, внезапно уцелен по програма „Хоризонт“ в преплетените шумове на ефира.

- Ба, милосърден! Да го таковам у българина! – боботи Братовчедът, доволен от подновения контакт със света – Да ма беше видяла днеска пред пред магазина кво текме отпрах на един циганин дет ми просеше от хляба за магарето! Кат торба с кокалаци отхвръкна. Кат онез парцалаци, с мумиите, дет ги вадят по Нешънъл Джиографик. Хляб ша ми иска! Аз няма хайванчето с кво да нахраня, той ръка ша ми протяга, келепирджията ниеден...

Чаша еспресо
В най-закътания и далечен край на Хайд парк в Лондон, като къщичка, излязла от приказките се гуши мъничко дървено кафене. В сумрака на октомврийската вечер, пъстроговорни италианци пъргаво мият чаши и спускат кукленските щори над бисквитените прозорчета.

- Желаете ли нещо, сеньора? - усмихнато надниква към мен дребничко момче с къпинови очи.

- Тхъ, мхъ – смутено отвръщам - всъщност, исках да си купя чаша еспресо, но виждам, че вече затваряте.

- Еспресо? Разбира се! Веднага ще ви направя. Най-хубавото в света! Задръжте си парите. Вече приключихме. Нека бъде от мен. Да ви е сладко. Седнете тук и си го изпийте с удоволствие.

Присядам на пейката пред все още отворения бар и забивам най-екзистенциалния въпрос, който ме мъчи от лятото насам право в любезното неведение на момчето :

- Вие в Италия магаретата си с хляб ли ги храните?

- Ние в Италия – след мигновено колебание отговаря словоохотливото хлапе – първо гледаме да си нахраним хората. После и за магаретата можем да помислим. Но какво ще е – пица, спагети или трева, решаваме на момента, ей така, каквото ни подскаже сърцето.

Смеем се издъно, точно като след пресушена чаша еспресо. Благодаря и ставам, за да се смеся с навалицата.

- Изпуснахте нещо – тича след мене момчето – една изсушена роза. Сигурно ви е скъпа. Не трябва да я изгубите.

Поемам хербаризирания тъничък цвят. Още ухае. На август. На човещина. И на хляб.


Здравка Владова-Момчева

Илюзиите на една коледна пуйка

- И кат позапържиш дробиненцето, ръсни му отгоре оризеца, че го объркай с малко гьозумец да цъфне в зехтинеца, па я напълни пуйката, изотдолу. Натъпчи я якичката, да и щръкнат джонгалите, че после я сурни у фурната дорде зацвърти на препечено. Кисело зеле имаш ли? Де ша имаш ти таквоз нещо, на милионерин слугуваш, по мурафета му ходиш, забрай нашенските благини, срам та й с армеена пръдница по Коледа къщата да окадиш. Ама не й на добро таз работа, от мене чувай! Година стана не си са връщала, тука, Мицо! Пъшо Кекеманов ти са изпренада момчето. Ходи из село - същи таласъм, а пък патлака му виснал възнак връз гащите гаче нивга няма да гръмне. Какво милиционерче беше – напето, руменко, кат надуто с масур. Да го боднеш – кръвчица ша цвърне. Пък сега, ако го зърнеш отнейде – саде една плюска й останал, отгоре с фуражка и без пукнат фасон!

- Какъв фасон ма бабооо! Формен простак! Полицай! Не ми го хвали тоя селяндур. Аз тука какъв мъж обслужвам – интелигентен, фин, компетентен! Англичанин та дрънка! Само кат ма погледне и почвам да юркам из кухнята, фитнес не ами цяла зумба му друсвам дорде му уйдордисам на претенцията. Ама после кат ми подходи по фланга и кат рече“ Мизи ю ар да бест“, омекват ми мартинките, та ми прималнява под лъжичката...

Мица Куйова Попкундуркова сластно плъзва късичко, пухкаво пръстче по озехтинената телефонна слушалка с форма на вувузела и замечтано разджурква запръжката на коледния пълнеж. В луксозния кухненски бокс на лондонския и шеф – милионер и ценител на изкуствата – носталгично ухае на позагорял кромид и джоджен. Отсреща, по линията от село Куртово Конаре, баба и Цона, наскоро овдовяла попадия от сой, нарежда като на умряло :

- Поп Кундуркооо, поп Кундуркооо, стани бе да я видиш таз наща простата Мица, бе! Заряза хубоуто момче тука да виси кат луканка да я чака, па са фитна чак у Англия да си чеше крастата на милионерин да подгъзува! Стани бе, попе ти казвам, че глас не ми остана да вия, бе! Пуйки ша му пълни на тоя, подфундосания, че той дали си има хал хабер отде баре им излизат яйцата, бе!

- Отзад ма бабо – гука цивилизовано Мица – отзад, оттам дето производителят и е втъкнал свирката, та да писне кат се опече хайванчето, за да не прегори.

- Да та освирят дано, хуубайчко да та освирят – рéвва освирепялата наставница – ти да си стискаш трътката, че да не вирнеш толума с някое милионерче, щот пак на врата на Пъша ша увиснете и двамката, да са чуди тука кво да ва прай и как да ва хрантути. Сааамо на пуйки ша ми станеш, ами ка не мога да та докопам аз, че да та оскубя до кожа! Да та видя тогаз на кого ша си завъртиш зелника и ша иска ли някой да си отчупи от него!

Жестоко обидена, блудната унука трясва вувузелата в мивката с накиснатите чинии и последните ядни бълбукания на баба и потъват в балоните на сапунени мечти. В кухнята хипнотично ухае на пуешка съблазън,а козуначените гърди на Мица изпълват пространството с втасал копнеж и проанглийска похот. Часовникът, програмиран британец, учтиво и равномерно накълцва времето в романтична салата на очакването. Мицината любов към работодателя и, въплътена в печена пуйка, вири овъглени бутчета нагоре, към кристалния полюлей от 18 век. Лукаво шампанско сатанински наднича от кофата с лед и глас отвъден, глас метален, като прибор от наследствен сервиз, скопява страстния пламък на свещите в точен коледен калибър :

- Mizi, you are the best!

Пред очите на любовната кандидатка – две кръгли тави пълни с надежда – изниква хилавият силует на английския милионер, здраво прихванал за лакътя голобрадо, русо момче, току що изстискано от употребената туба на пуберитета :

- My partner and I are vegetarians but thanks for roasting a whole turkey for us! Anyway, take this money and you are free to go. Merry Christmas!

***
Очуканата мобилка на Пъшо Кекеманов, опуйчен от досада в тясната караулка за нощни дежурства в село Куртово Конаре, дрънва с настойчива вибрация.

- Пъшеее, как си ма мило? – скимичи познато, пухкаво гласче, като захарен памук, размекнат от разстоянията. – Да взема да си дода за Нова Година, че много ми домъчня за тебе. А? Какво ще кажеш?

- Слушам! – отсича с бойна готовност окриленият полицай и мъжествено намества поохлабения си патлак на мястото му.

В идилията на селската коледна нощ тържествуващ изстрел в небесата разлайва света.




Здравка Владова-Момчева

Когато изкуството печели почести, губи честта сиИнтервю на Здравка Владова-Момчева с режисьора Рангел Вълчанов, за вестник „БГ БЕН“, Лондон

Господин Вълчанов, добре дошли в Лондон и пред читателската аудитория на вестник „БГ БЕН“. Моят първи въпрос към вас е - а днес накъде? Накъде за България, за нейните млади хора и поколенията, които преживяха толква много промени?

Отговорът не може да бъде еднозначен, защото целият свят, Европа, включително и България, така или иначе, за добро или за зло, са свързани. Така че, всяко нещо, което става в този свят се отразява в България, както и това, което става в България, се отразява в останалия свят. В този смисъл, трябва да има много голяма информация, което е непосилно за един човек, аматьор в тая област. Мога да изказвам само неща, които са любителски, популярни. По- скоро емоционални твърдения, отколкото заключения, които могат да претендират за обективност. Ако все пак говоря като любител, мога да кажа, че това са по-скоро моите пожелания, отколкото констатации. Усещам, че животът, светът, всичко, което е свързано с нас, се оказва не - свързано само с нас. Защото световната история е низ от събития, които вървят в течение на векове. И ще продължат да вървят във вековете. И в този смисъл, нещата са отивали към по-добро. Да се надяваме, че ще продължат така.

Очевидно, Вие сте оптимист по отношение на България и нейното бъдеще. Харесвате ли глобализацията?

Не съвсем. Разбира се, когато се отнася до икономически въпроси, тази глобализация е полезна. Но, когато говорим за културно – ментални проблеми, тогава нещата са по- сложни и не толкова оптимистични, по простата причина, че има една осмоза, която подлага на унищожение и поразява по- малките култури. Всъщност, агресията е тази, която господства в момента и то доста безпардонно, което означава, че няма истински инстинкти. А инстинктите са признак за голяма интелигентност. За съжаление, тази интелигентност е доста намаляла, което е резултат от икономическите потребности, които превръщат някои човешки дейности в търговска стока. А истинската, дълбока, съществена култура е далеч от тези неща. Аз имам една своя теория, чрез която твърдя, че когато изкуството печели почести, губи честта си. Например, по времето на Медичите, когато те са спонсорирали големите майстори, там са вършили и грешки. Но слава Богу, че италианският гений е бил много силен и е успял да се справи с някои меркантилни претенции.

Коя е голямата тема във вашите филми и ако Ви предстоеше нов филм за какво би разказвал той днес?

Аз така съм забременял от теми, че не мога да кажа по коя по – напред искам да работя. За мен има много теми, които за съжаление, виждам, че не мога да направя, по простата причина, че съм лимитиран чисто възрастово и финансово. В този смисъл, мога да кажа, че имам поне десет – дванадесет незаснети филми, които никога няма да мога да реализирам. Не ме карайте да изброявам техните теми, защото ще стане досадно. Не бих казал самохвално, но фантасмагорично. Все едно искам да ви разкажа за някаква любов, в която има само възклицания и въздишки, което е глупост. Така че, позволете ми да не навлизам в подробности.

В едно Ваше предишно интервю говорите за бягството като естествено човешко състояние. Много българи днес бягат от България. А дали могат да избягат от себе си? Как виждате и разбирате бягството в живота?

Спред мен това е много лична програма. Човек няма право да осъди другия или да му казва кое е грешно и кое не е. Даже на ниво националност, всеки един решава да се разведе от своята държава и това си е негово право. Той може да бъде осъден от някого, а друг може да го поздрави. В края на краищата всеки сам решава каква оценка да даде на своята постъпка. Защото човека е сложна работа. Той има чувство за вина, за разочарование, прошка, десетки неща, които не са само християнски, а са общонравствени. Така че всеки има право на свободата да решава какво да прави. Аз нямам претенция да осъждам, но имам претенция за констатация. Например, аз съм консервативен. Смятам, че човешката култура е и не е номадска. Човек се ражда на географска ширина, в която неговият темперамент се възпроизвежда в продължение на векове. Когато облаците са преминавали в една посока и слънцето е следвало същата тази посока. Дъждовете са мокрили този човек и както при растенията, са му създали определена имунна система. Ето ви един пример – обикновено палмата расте там където се е родила. Тури я палмата в Камчатка и ми се обади по телефона да ми кажеш какво е станало. А човекът е още по – сложна история. Биокултурно, той се шлайфа в продължение на векове. Когато го преместиш на друго място, той започва да получава лека шизофрения. Аз, например, знам много хора, напуснали България и без да го казвам обидно, усещам шизофренията в тях. Една особена носталгия и чувство за вина, езикова култура, която липсва, поява на непълноценност, което ме притеснява. Разбира се, тоя тип хора са нови, интересни, с нови комплекси, които, може би, са богатство. За мен, обаче, това са пробити дупки, от които изтича енергия не винаги полезна даже за самия човек, който икономически може да е по- добре, но за всичко останало сметката много – много не излиза.

Във всичко, което съм гледала от Вас има много поезия. Рисковано ли е да се прилага поезията като метод в киното?

Разбира се, че е рисковано. Ако човек не владее тази материя, може да стане смешен, а това е опасно. Защото метафората в киното по начало, особено, когато е поезия, е нещо деликатно и много лесно става обратното. Става смешно.

На какъв тип хора помага Бог?

Това е Божа работа, дето се казва. Аз, лично, нямам впечатление, че Господ винаги ми се е радвал. Но той винаги ме е изненадвал. Понякога си казвам, „абе как може този простак да го благославям “?! А Господ ми отвръща – гледай си работата! Аз знам какво правя. А аз самият (Рангел Вълчанов) – не знам!


Здравка Владова-Момчева

Носталгия по една войнишка партенка

Вчера, задушена от съзтезателно вълнение по време на коледния онлайн шопинг, получих потресаващо съобщение по електронната поща от четиринадесетгодишния ми племенник, Боби:

„Lelio Sdrahche adki sym hppy shtot sym flubin!”

Веднага вдигам телефона и се обаждам на майка му в България, ужасена, че детето може да е получило някакво ментално заболяване, внезапна дислексия или тотална загуба на кирилското си образование. Флубин – влюбен, ама как така? По наше време любовта чак пък толкова неграмотна ли беше?

- Ох, незнам какво да го правя – въздиша съкрушената ми братовчедка – Днес ми каза, че учили по литература едно стихотворение от Рамбо Силек, което било много бебешко, за да е написано от човек с такова яко име.

- Какво?! Кой?! Абе ти за Ран Босилек ли ми говориш? – навлизам в слушалката с глас на съдия от Страшния съд – не ме вбесявай повече, че ми иде да счупя телефона! Я ми дай Боби да си поприказваме, че...

- Няма го – прекъсва ме роднината – отиде на нощно парти в апартамента на приятелката си. Ще се върне в неделя.

Оставам с нескончаемо телефонно пиукане в ръка. Нещо като сигнал на сърдечна права в болничен монитор след спряло човешко сърце. И с тъпото усещане, че грамотните наивници на средна възраст нещо не пасват в строфите на съвременните Рамбо–сили.

А само преди двадесет години получавах писма, написани на хартия, по пощата. Едни такива, с дата в горния десен ъгъл, красиво изписано обръщение, адекватна пунктуация и старателен почерк отначало докрай. И ги чаках със седмици. Радвах се с дни след пристигането им. И построявах отговорите си с отхранено остроумие и ерудирана лекота.

- Скъпа, защо чекмеджето със старата документация е изсипано на пода, а ти си се заровила в тия хартии до шия, вместо да включиш телевизора, че сериалът започва?

Съпругът ми крепи огромна купа с пуканки, като апетитен ореол над моята пулсираща глава. Наоколо, в излинели щамповани пликове се търкалят отколешни писма, мумифицирани емоции от наивното ми минало.

- Стигат ми толкова сериали за днес – отсичам категорично – искам да се поровя в спомените си. Извинявай.

Репликите на Таня Стоева и Милото завладяват уютния ни хол, а капанът на само двучасовата разлика между тук и България щраква в мислите ми с безизходна теснотия. Пред очите ми преминават мастилени върволици от думи, десетки „обичам те“, „чакай ме за Великден“ и „колко е хубаво, че те има“... Сякаш младостта ми се усмихва, заблудена в пожълтелите страници, все още вярваща, че е жива. Купчината от спасени писма изтънява и прашното дървено дъно на чекмеджето ми напомня, че спомените нямат продължения. Че всичко, което сме преживели се е случило веднъж. Много отдавна. И има значение само докато дишаме.

Накрая посягам и към последното писмо, което някога получих по пощата. Адски е необичайно. Една чисто нова войнишка партенка с опит за превод на стихотворението „Нарциси“ от Уордсуърд, написан с фулмастер от Дикси. Моят най-интелигентен и най-ексцентричен приятел от тийнейджърските години, който преди да стане американски милионер, притежаваше и таланта да се занимава с литература. Разгръщам пожълтялата тъкан на отдавна съблеченото му амплоа, като безценна змийска кожа, превърната в пергамент на една несбъдната мечта и чета :

„Какъв живот живееш ти

щом в грижи времето лети,

щом все забързан се боиш

под сенчест клон да запладниш...“

Носталгията ме облива неудържимо. Вземам лист хартия и с отвикнали от ръкописа пръсти, започвам да нанизвам изречения до неразумния четиринадесетгодишен юрод в България :

„Скъпи Боби,

Пиша ти бавно, защото четеш трудно. Да вземеш да научиш българската азбука, че следващия път може и да се флубиш в някое грамотно момиче, лелин! И да прочетеш стиховете на Ран Босилек. Може и да са бебешки, ама ти липсват в първите седем години от вчеловечването. И най- накрая, искам да ми напишеш едно истинско писмо. На хартия. И да ми го пратиш по пощата, за да разбереш къде се намира това място.

С обич,

Старомодната ти леля.“

След мъртвата носталгия по една войнишка партенка не ми остава нищо друго, освен да се надявам, че племенникът ми може и да стане грамотен милионер. Някой ден.

Здравка Владова-Момчева

Защото животът е ...

Миг

В който осъществяването на мечтата изисква чувство за насрещно движение. И пътят започва от върха, по нишката на сътворението, изтеглена от ледникова сълза , стопена в ада на лятото. Когато щастието да сте там, където искате да бъдете, означава крачка встрани от динамиката, а малкият ви личен триумф има значение само до потеглянето надолу. До претопяването в трафика от чужди мечти, сред вредните мисловни емисии от конкурентни желания, в мобилната скука на напредването по равното. Не изпускайте да се порадвате на своя миг. Запечатайте го с камерата на спомена. Защото до следващия, в който усещате че живеете, се проточват магистрали от задължения и километрични амбиции, че трябва, някак си, да бъдете забелязани. Защото животът, също така е и ...

Поза

И тогава приликите с литературноисторически лица и събития са неслучайни. Достатъчно е само за малко да влезете в кожата на безсмъртни, световни персонажи, да си подарите ромео-жулиетова целувка пред култова туристическа дестинация и малкият свят на взискателните ви роднини е превзет. Вие се превръщате в коментирания му център. Победоносното излъчване на мига, превърнат в поза, донася слава и надмощие над завистта и любопитството на близките ви. Неразбиваема броня срещу съизмеряването им с вас. Какво от това, че мястото на позиращото ви щастие в миналото е било финалната трагична точка в живота на осъдените на смърт ? Няма значение, че „мостът на венецианските въздишки“ е наречен така, заради последните слънчеви лъчи, които затворниците са виждали през каменната му дантела , отивайки на екзекуция. Сега моментът е само ваш! Изцелувайте го докрай, днес животът е ...

Маскарад

И докато усетите, употребените маски от малките ежедневни прози , с които сте се защитавали срещу света, се оказват изложени за продан. Идеите за самосъхранение не са вече единствено ваши. Цялата комедия дел арте на битието ви се усмихва и гримасничи в очакване на нови купувачи. Изпод нея, безценното ви персонално съдържание е изчезнало. Уникалността ви се е изпарила. Останали са само удобните прикрития на човешките индивидуалности, нахвърляни като черупки без миди по остъкления витринен бряг на туристическия океан. В маскарадните му приливи и отливи се давят вашите мигове и пози, мечти и намерения. Да се оттласнеш от дъното изисква талант. Животът е в изкуството да се задържиш на повърхността.


Здравка Владова-Момчева