На добър час на „Ало, България!“

Скъпи читатели и приятели,

На 14-ти Ноември 2012г. в галерия „София“ на Българския Културен Институт към Българското посолство в Лондон беше представена новата ми книга „Ало, България!“. Искам да споделя с вас радостта от нейния успешен старт и да ви кажа, че написах това издание за всички вас, които очаквате своите писма в електронни бутилки, четете ги с интерес и се вълнувате от случващото се в нашия объркан живот през моите очи и емоции. За това, че беше време „Ало, България!“ да се появи на бял свят, говореше и големият интерес, който публиката прояви към тази книга. Защото тя е сборник от начупени огледала, които отразяват не само моите истории и личен опит на българка в чужбина, но и общата ни съдба като главни герои в сериала на глобализираното ни ежедневие. Сега имате шанс да я притежавате и да държите в ръцете си думите, които, надявам се, са ви вълнували през годините на нейното създаване и са ви карали да съпреживявате общото усещане за българското в света. А то е устойчивост, въпреки несигурността, самочувствие, въпреки обезсърчението и виталност, въпреки постоянното превръщане на душите в ненаситни тела. Постоянната жажда за българщина ме кара да се обърна и към вас , моите виртуални читатели, с „Ало, България! Aко все още ме чуваш, знай, че чрез теб преосмислям света!“.

Здравка Владова-Момчева


Получих много запитвания как може да се закупи книгата. Всички, които желаят да я имат, могат да ми изпратят имейл с пълния си пощенски адрес. След това аз ще изпратя поискване за плащане чрез система PayPal до вашия имeйл (мисля, че не е нужно да си абонат на PayPal, за да преведеш пари). Щом се получи потвърждение за плащане, аз ще ви изпратя книгата по пощата. Цената на една книга е 10 британски лири, а пощенските разходи зависят от адреса на получателя – 3 лири в UK, 5 лири в Европейския съюз, 8 лири до USA.

Здравка Владова-Момчева


ЕДИН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКОТО С ЕДНА ТЪРНОВКА В ЕДНО БЪЛГАРСКО ПОСОЛСТВО

14 ноември 2012 г.

Здравка Владова – Момчева представи своята последна книга „Ало, България” в салоните на Българския културен институт, помещаващ се в Българското посолство в Лондон.

Това е сухата информация. Останалото беше вълнуващо и запомнящо се.

Нашата Здравка, преподавател в Българското училище към Посолството в Лондон, имаше празник, който бе тържество и за нас. Празнувахме таланта на колега и приятел, който се определя първо като Търновка, а после като Българка. Нарочно ги изписвам с главни букви, защото цялата й натура и творчество вдъхват подобно задължение.

Голямата българска журналистка Вера Маринова – един спортист по воля и призвание и безкрайно нежен поет по душа, представя Здравка и последната й творба – „Ало, България”. Нарича я „Библия за българите, далеч от България, която не се чете, а се поглъща”. Трудно може да се намери по-точно определение. И който познава творчеството на Здравка го е изпитал с всяка фибра на чувствителността си. Няма как да е друго, ако веруюто на този творец е :

„Душата ми, там, горе, със сигурност е изписана на кирилица. Обичам родния си език така, както обичам живота, със страстта на милионер – алтруист, който има много за раздаване и много за себе си”.

Тази жена, с тази душа учи децата ни в Лондон на безподобно красив и рядко срещащ се български. В невъзрожденските ни съвременни дни тя възражда по вазовски любовта, себеуважението, афинитета към Българското. Тя ни кара да се гордеем с това, което сме – като Паисий. Но с достойнството на човек с принос в многонационалната шарка на днешната удушаваща глобализация. И когато четем творбите й – вярваме повече и ставаме с по-здрав гръбнак. Главите ни застърчават нагоре. А колко ни е важно да бъдем такива…

Парчетата живот в „Ало, България”, писани за месечните рубрики на вестника на българите в Лондон „БГ Бен”, често разтърсват. Главният редактор на вестника Евгени Кайдъмов, с приятелско вълнение споделя, че без словата на Здравка този вестник ще загуби много.

Книгата на Здравка е обвеяна от любов чак до корицата. Оформлението й е дизайнерски дебют на дъщерята на Здравка – Пламена, студентка по архитектура в Оксфорд. На тази корица са снимките от живота и същността на писателката – праотци, стари двери и дворища, писан сукман и стъпаловидните къщи на Търновграда, бутилки с вино и скъсани листчета с думи от сърцето…И в центъра – самата Здравка с телефона в ръка и поглед към България, на която говори от далечината на островна Великобритания.

За всичко, което Здравка Владова – Момчева ни дарява, за всичко, с което обвейва живота ни, далеч от родината, за всичко, на което учи децата ни – Държавната агенция за българите в чужбина награди Здравка с Грамота и Почетен знак на ДАБЧ. И това признание ще седи редом до другото й голямо – Почетната грамота „Неофит Рилски”на Министерство на образованието, младежта и науката. Това са официалните признания и са значими.

Но истинската и най-голяма награда е пристрастието на читателите към словото на тази творкиня. С думите си Здравка често ни стиска за душата и гърлото, люлее земетръсно емоциите ни (девета степен по скалата на любовта) и ни кара да се обичаме, щото сме българи.

Иди, че не се вълнувай…


Снежина Мечева,
колега на Здравка в училището, читател и приятел заради дареното от нея

Поверие за камика

Държавите са като хората. Големите държави са предопределени за грандиозни дела. Малките са обречени да оцеляват. Те са пресечени да пораснат, а огорчените им народи изтичат във Великото хлебоедно преселение на глобализацията.

От две години нося в себе си един спомен. Лятото се утаява в змийски припеци по неравноделна родопска пътека. Аз вървя по нажежения и гръб, а слънцето пронизва изнежената ми кожа с ласкава жестокост, настойчиво устремена право в мълчанието на смутената ми душа. В курорта, където почивам, ми разказват за едно обезлюдено село. Хората го напуснали и се преселили отвъд, а децата им заминали надалеч. Само къщите останали. Олющени и ненужни, като опустели декори след дългия спектакъл на живота пред костеливите аплодисменти на смъртта.

Срещу мен, сгърбена от коренищата на годините, като оръфана дървесна гъба, изниква старица. Тя се плъзга по порестата жадна земя и неусетно ме приближава. Без стъпки. Без шум. Едно постоянно движение по надолнището, целенасочено и неусетно в пътя до гроба, който тръгналите към върха забравят да осмислят.

- Добър ден – казвам.

- Дал Бог добро!

- Къде си ходила в този пек?

- До опустялото село, дъще.

- Там няма никой. Защо се мориш по жегата, за да отидеш в нищото?

- Защото ми е мъчно за камика /камъка/. Него кой ще пожали като вече ги няма хората?

Споменът се пресича. Така и не стигам до селото. Оставам насред пътеката. И оттогава немога да се върна оттам. Сякаш враствам в една от изсушените вени на България, като блокиран пулс, заблъскан в умъртвяваща тъга.

Тази история не може да свърши, защото няма как да продължи. Невъзможно е и да започне отново, защото ги няма хората. Останал е само камикът, пожален от една старица, поела към вечността. Ние всички сме някъде другаде. Тялом и духом. Загърбили пустите си села. Регистрирани. Номерирани. Паспортирани. И екстрадирани от уютния свят на душите си. Ние сме оцеляващите без камик. Виртуално вградени в неясното бъдеще на своите деца, на които не смеем да разкажем себе си от страх, че те ще поискат да се завърнат в нищото. Време безделно. Упокоено с телесен хляб, насищащ със забрава.

- Всяка година изкачвам по един връх в България – казва Александър, отдавнашен гражданин на света, алпинист, оставил от години запустялото си родно село. – Опитвам се да надгледам хоризонта и прочитам на глас по едно стихотворение от Ботев на скалите наоколо.

- Защо го правиш? – питам – Не ти ли стигат световните върхове, които покоряваш? На тях четеш ли поезия?

- Не ме разбират – отвръща приятелят ми – но у дома има нещо в камъка на планините, което ми откликва на български...

Край пътя за село Дрента в Еленския балкан зее пропаст. На дъното и се зъби разцепена скала като змейска усмивка, настървена да разкъса слънцето, ако в погрешен залез пропадне в плесенната и паст. Казват, че отчаяните от битието, трябвало да се надвесят над бездната и да изкрещят, че искат да бъдат избрани за друга съдба. По-добра. По-охолна. По-сита. Магията помагала. Ако не на тях,то със сигурност - на децата им.

Децата на избраните не се колебаят. Не страдат. Нямат спомени и минало. Настоящето е техният елемент. Там се е сипнал светът и налага правилата си за всички желаещи и нежелаещи да ги следват.Там няма държави, пътища и поверия. Няма и камик, в който да изкрещят орисията си.


Здравка Владова-Момчева

Традиции, опуйчване и окрякване

Опуйчването, подобно на други традиции като скумросването, смряскването и тоталното ошмулване от мечти, е една от най- опасните дупки, изкопани от самия живот!Никой не поумнява да се откопае оттам, обаче. Всеки се е гмурнал в бездънната си, ненаситна душевност и страда ли страда, зачоплен в мисълта, че вместо едно мимолетно опуйчване, го е треснала я криза на средната възраст, я някой неизвестен и емоционално фалшифициран синдром. Ако желаете да се научите как да разпознавате опуйчените индивиди в тълпата наоколо, добре е да знаете, че те, независимо от раса, пол или занятие притежават заразителната способност да насищат пространството с меланхолия и блудкава безнадежност. Край тях присъстващите повличат крайници като шимпанзета, пресечени в еволюционното си развитие, докато отсъстващите, там някъде, в периферията на придошлата им тъга, все още подскачат щастливи, че временно са избегнали кошмара на опуйчването в личната си съдба.

Да полетиш като орел по дирите на своите въжделения в глобалните небеса, без страх от евентуално опуйчване, означава две неща – да бъдеш или закоравял мечтател, или отъпял непукист. Или и двете заедно, понеже твърдо вярваш, че пуйките също имат криле, ако и да прехвръкват само от люпилнята право в канибалския казан на битието.

Имам чувството,обаче, че много възрастни екземпляри все още не са осъзнали фаталната карма между традициите и опуйчването. И че не са си взели поука как да се предпазят от опуйчващата логика на реалността.

- Не ми върви в любовта, скъпа Сю! – въздиша колегата ми Анибал Смайт – желиран в бульона на скритите си сълзи – надеждите ми за брак с твоята сънародничка Сеса Пилева отидоха по дяволите днес. Разбит съм, незнам как ще дочакам края на работния ден!

На бюрото, прехапан от беззъбия лаптоп на добродушния ми приятел, като вик за помощ, стърчи сгрухан букет от рози, овалян в сбръчкан целофан и удушен с разнищена панделка накрая.

- Цеца Пилева?! Чистачката?! Дето има три деца от различни бащи и незнае английски?! – писвам като сова над опуйченото присъствие на Анибал, сринат в брадясало отчаяние връз скуката на подреденото си бюро.

- Обичам я! – изхриптява той – Стопява ме като ми каже „диър Бальо“ с този неин невъзможен акцент!

- Ами че тя друго освен този акцент няма! – възмущавам се аз – В мозъка и се прескачат само няколко думи и цъкат като хлебарки наоколо. И стига, моля те, си се излагал с тази антианглийска страст! Какъв британец си, след като чифт опнати джинси ти замайват главата до пълно бракуване!

- Британците също плачат, драга моя! Не забелязваш ли, че сексапилът на Сес стресира целия ни колектив? Ако някой не се осмели да я усмири чрез един традиционен брак, скоро няма да остане читав англичанин в цялото графство!

- И ти ли се намери да да я укротяваш тая, опърничавата? – прихлъцвам аз, изпълнена с негодувание пред необяснимото джентълменство на Анибал.

- Точно така. Днес отидох в апартамента и с този прекрасен букет от осем рози, защото исках да и разкрия чувствата си, обаче...

- Какво стана? – решително впивам любопитството си като бургия в руините на погубената любов.

- Нека тя да ти каже – съкрушено изхрущява колегата ми – само мога да добавя, че дивашките ви балкански традиции ме довършиха!

Под скенера на всевиждащия ми поглед физионоимията на приятеля ми пръхне в дирите на прясно, скорошно дране. Изхвърчавам като тапа до съседния офис, където внушителната снага на Цеца Пилева все още мотае около оста си островната страст на нещастния Анибал.

- Не ми говори за оня! – срязва ме сънародничката ми още преди да отворя уста – Неска ми са изтъпанил отпредя с осем китки и иска да са женим! Абе ти, на умряло ли си тръгнал с тая четна бройка или булка да калесваш, викам. Баре да ми научиш традициите, че после са прави на ерген! Аз тука шес гърла имам да храня – три деца у Англия, и трима мъже у България, а Балю са прехецнал за романтика! Побеснях ти казвам! Де що нашенец има по света са й опуйчил как да плаща тока и парното на роднините си, а тоя ма натиска да са женим! Пък с тез рози гаче ми вика – пукни Цецо, пукни, че да видят тогаз онез българя кой ша им бачка мангизи да си ги харчат на слънце по Балкана и по морето. Ам че и аз си имам национална гордост! Спухах го през суратя с оня ми ти погребален букет, та го нашарих кат черга! Да са научи колко е бройката за сватба и колко е за погребение! Ти кво са скумроса, ма? Кат си даскалица тряба да си патриотка! Ко са опуйчи такава?

- Нищо, нищо, ма Цеце – миролюбиво свирукам в отбой – просто се сетих, че чинка от Ошмулево чака да и пратя някоя лира да си направи туршиите, ама нещо съм закъсала финансово тоя месец, та ако имаш малко кеш да ми услужиш...

- На ти петдесетачка. Стига ли? И да ми я върнеш до петнайсто число, че ша ходя да си скубя мустаците при Айшето. Скъпо зема пустата му чума, ама помен от космарлак не остава. И ай стига си са пуйчила насреща ми. Се ша го изкрякаме някак тоя живот, не му са назлъндисвай! Живей го!

Абе, живея го бе, скъпи сънародници от Полуострова и Острова, ама проклетият баланс между традиции и опуйчване постоянно ме блокира. Таман да се напъхам в работния цикъл на традицията и взема, че се опуйча пред недостижимия хоризонт на заплатата. И таман да хвръкна към него, гледам, че съм кацнала по средата на месеца и нещо не ми никнат крилата за полет, та ми остава само едното му крякане.


Здравка Владова-Момчева

Защото си изухме обувките!

Изуването на теория означава една много полезна практика! То дава възможност на изуващия се да се самопостави в позицията на ищец, на когото уж нищо не може да се откаже. Изуването демонстрира смирение, хрисимост и една изключтителна душевно-телесна мекота, която поставя отсрещната страна в позицията да те меси като тесто докато втасаш за идеята, че каквото и да получиш не е съвсем това, за което си се надявал, старал и изувал, с наивната вяра, че усилията ти няма да отидат напразно. Затова пък този, който ти дава нещото, придобива удовлетворението на изувач-благодетел, озарен от собствената си щедрост и милосърдие.

Тази житейска истина ме осени още в ранна възраст, когато с възпитателна цел ме изуваха всеки път, когато посещавах уютния, бездетен дом на стринка Латинка и стрико Дико, пълен с кукли, ковьорчета и вазички с изкуствени цветя, наблъскани чак до тавана в буржоазния зрак на обръшлянената им къща, накипрена като калдъръм-кокона баш до шекерджийницата на търновската чаршия. Там, в централната витрина на дъбовия старинен бюфет, обитаваше една целулоидна примадона в жълта рокля с тюлена гарнитура, коси от боядисана вълна и стъклени немигащи очи. Поразяващ идол за невинното ми въображение, хипнотизирано от възможността да го съзерцавам веднъж седмично, след като съм си изула обувките и обещала да пазя абсолютна тишина, докато възрастните си сърбат кафенцето и си приказват. Ужааасно се надявах някой ден да ми разрешат да подържа в ръце чудовищната красавица и затова се стараех да мълча като риба, да не дишам и колкото се може по-убедително да се сливам с порцелановите пастирки, джудженца, феички и тлъстички падушки (възглавнички), тирнати из кабинета в неподвижно очакване някой да поиграе с тях.

- Стринка Латинка много си го обичка това детенце! – елейно омазнява спомена ми охранения гласец на роднината – Ами че то направо е нямо! И как хубавичко си изува обувчицитеее, кажи Дико, не заслужава ли то едно подаръченце, а?

- Дха, дха, дха – възторжено грухва и стрико Дико, преливащ от отеснялото си кресло – кажи му да си затвори очичките и да си протегне ръчичките, че да го изненадаш.

Бързо покривам с клепачи прожекторите на детското си нетърпение, готови да стопят витрината с обожаемата цел. В златистото неведение на детството всичко е възможно! Дори шумоленето на жълта куклена коприна е в състояние да оживи мечтата в реалност.

- Пустият му вестник не ще да се загъва, тююююю да му се не види! - скрипва възмутената стринка Латинка – Я, я гледай, гледай вече детко, че то май няма смисъл да огъвам изненадата. Какви вестници имаше едно време, не вестници ами памук! И манджа да си покриеш с тях, и букли да си навиеш, па и да си позабършеш някои работи...

Отварянето на чифт малчугански очи може да доведе до облещване за цял живот! И, казвам ви, реакцията е необратима . Пред смаяния ми, размъглен от изумление поглед лъсва тумбест компотен буркан с три пръста вкорясало бяло сладко на дъното.

- От лани е, стриковата, ние с жената нещо му се назлъндисваме, ама баба ти каза, че го обичаш...

Понякога изуването може да бъде изтълкувано абсолютно погрешно.Ако имате, като мен, вродена склонност към бързо помъдряване, съветвам ви колкото се може по – скоро да се самоизтръгнете от отровното биле на детството и да се изувате само в краен случай! И то поне при петдесет процента сигурност, че ще получите точно онова, което искате! Уверявам ви, така се получава. Години по-късно, подгизнали от обезсърчителния английски дъжд, стоим със съпруга ми до паркирания бял мерцедес в двора на лелеяната къща в стил „тюдор“, която искаме да наемем. Обявената рента е доста висока и няма гаранция, че ще се ощастливим като временни жители в престижен квартал. Вратата дискретно се открехва и на прага, неочакваното въплъщение на надеждите ни се материализира в дългобрад благородно – старозаветен мюсюлманин, облечен в искрящо-бяла туника и кехлибарена броеница в ръка. Зад гърба му,във вътрешността, тюдорският стил на къщата просто отива на кино с вариации по приказките от хиляда и една нощ. Копринени розови тапети диплят драперии от тежки зелени завеси, а тумбести миндерлъци харемно приканват към леност и локумен мохабет. Сепнати, но не и разколебани, ние чинно се разделяме с обувките си в коридора, твърдо решени изуването ни този път да не бъде напразно.

- Откъде сте? – с благосклонно уважение в погледа пита собственикът на английската ни мечта.

- От България – честно започваме диалога ние.

- Ааааа, значи затова още от първия миг ви харесах – поглажда брада господинът – България е била част от Отоманската империя, ето защо сте толкова възпитани и си събухте обувките на влизане! В тази страна никой не благоволява да го прави. Но браво на вас! Научили сте се как да печелите сърцата на хората. Та казвате, че искате намаление на наема, така ли? Мисля, че ще се съглася, даааа, мисля, че ще се съглася...

Извод: Изуването на точното място и в точното време на глобално ниво, според скромния ми житейски опит означава:

- да получиш уж английска къща но с ориенталско обзавеждане;

- да се изчервиш от искрен комплимент, че уж си бил добре възпитан като поданик на султана;

И още:

- уж да си българин, обаче да си британец;

- уж да си британец, обаче да си българин;

- уж да си европеец, ама не дотам;

И най-вече:

- сериозно да се замислиш дали си струва да се изуваш следващия път, след като, всъщност, това е положението?!

Намигам ви! Чао!


Здравка Владова-Момчева

Двадесет и седем години по-късно/На Мария и Станимир Петкови/

- Петдесет хиляди за разширение на къщата, три хиляди за липосукция, десет хиляди за таксата на Тиъдър в Кеймбридж и две и петстотин за кола на старо за Илайза! Като си помисля колко финанси отиват по това мое семейство, изобщо не се учудвам защо Едмънд работи денонощно и нарича секретарката си „скъпа“. От това правене на пари всички понятия му се объркват. Не знае кога е в къщи и кога на работа. Няма да се учудя, ако ми поръча по домофона да му оставя кафето и пресата на бюрото в офиса някой ден.

Опънала хербарийно-изсушено бедро, Сара Пош центрира дискретната ни колегиална завист в златистия залез на неопределената си възраст. Разхлабените връзки на ненаситната и за доходи фамилия очевидно разбъркват калкулациите на иначе непоклатимото и его.

- Предстои ми толкова важна операция! Започнала съм да се окръглям в ханша, а за жени на моята възраст тези неща са болезнено неприемливи! Докато съм шефка на комитета по женски хокей на трева трябва да бъда в перфектна форма. Иначе как ще поддържам социалните си контакти? И как ще очаровам приятелите си? Важно е да им натискаш правилния бутон, ще знаеш! Иначе започват да ти се изплъзват. Като пеперуди, привлечени от нечия чужда светлина. Ти кога си заминаваш за България?

Аз ли? Колкото се може по-скоро! Нажежената кола поглъща километрите в бруталната слънчева лава на европейското лято. Някакво диво, неопитомимо ликуване първично завладява озверялото ми за хаос и цветове същество. Отвикналите ми от блясък и прах зеници алчно трупат впечатления, а пътищата вибрират като рокаджийски жици под неудържимия бяс на скоростта, оплетена в тържествуващия жаргон на свободата! Еееееееееееегати колко е яко да усетиш, че си жив! В отворената паст на възкресеното ми любопитство пропадат парчета от Алпите, плацикат ледникови езера, Италия се разтегля в спагетено-маслени магистрали. Светът се нагъчква в несмилаемо-пъстър порцион чак до пресъхналото дъно на душата ми, зейнала към България с неизстрелян в пространството крясък.

- Хайде бееее! Доживяхме да се видим!

Станимир ни нагърмява в прегръдка като бомба. От последната ни среща на абитуриентския бал в Търново са изминали двадесет и седем години. Мълчание, напоено с тиктакащи часовници, безсмислена рутина, малки радости, големи проблеми. Започване, напредване, застой, кръговрати. И после, миграция, емиграция, алиенация, профанация. Абсолютна обърквация! Незнам как да натисна правилния бутон? Как се управлява приятелство? И какво да кажа след океана от време пред локвата на една единствена сълза?

- Давай да се махаме от София! Да отиваме в Рила! Час по-скоро! Да си покараме с мастика битието под покрива на тази омиротворяваща планина!

Аз съм отново на шестнадесет години. Под електрическата крушка сред кичестата лозница думите ми полепват по звездите като полудели пеперуди. Двадесет и седем години в словесни кадри. Усмивки от старите ленти. Един недогледан сериал.

- И после, Красимир и аз се оженихме, роди се Пламена... Животът ни вкара в някаква логика.

- Трябва на всяка цена да опитате домашната ми лютеница – казва Мария, съпругата на Станимир – откога не сте яли домашна лютеница?

Скъпа Мария, никога не сме яли такава лютеница! Просто си нямаш идея какво означава да почерпиш приятелите си с бурканче сътворение. Сякаш в него е бръкнал Божият пръст, преди да нахрани гладните с хляб и риба.

Земя. Въздух. Огън. Вода. Четири елемента, чрез които съвземам истинската себе си под високото чело на Рила. И приятелство. Петият елемент на живота.

- Всичко е страхотно – възкликва Красимир – но имаме проблем с колата! Трябва да я оставим в София на поправка и да продължим към дома с автобус.

- Няма да се плашункате – намига Станимир – ще вземете моята кола. Нали трябва да отидете и до Бадевци, и до Търново, и до всички места, които обичате.

Точно така. И нали след двадесет и седем години все пак трябва да си припомним, че радостта от завръщането продължава, само защото това ни го е пожелал един приятел!

xхх
Песента на колелетата в скокливата Станимирова кола ме държи в щастливо очакване. Там, зад завоя, искри нажеженото Търново – лятната клада на предстоящите ми ваканционни емоции. С британска коректност бързо набирам загрижен есемес до Сара Пош. „Как си скъпа? Как мина операцията ти?“ На минута от прага на дома ми, миг преди прегръдките на мама и татко, с прецизна електронна вибрация английската ми приятелка ме уведомява, че току що шофьорът на съпруга и я е откарал от болницата в къщи. Мъжът и не успял да отиде да я вземе. Наложило му се спешно да замине със секретарката си на много важна командировка на Карибите. Стават и такива работи. Само няма да се плашункате!


Здравка Владова-Момчева

Кръстопътища и острови

Родените на кръстопът не притежават нищо друго, освен стратегическо географско положение. Оттам нататък посоките на света са отворени за тях в засмукващи магистрали, по които вървенето и отдалечаването от центъра са единствените алтернативи на оцеляването. Обръщане назад не се препоръчва. Носталгията е опасна величина. Тя причинява сантиментални заболявания, придружени с бездейсвен размисъл. За дома и близките. За щастието да си останеш неотпътувал. И за шанса да бъдеш неоткрит от човечеството.

Родените на остров нямат стратегическо географско положение. Те притежават света. Напук на времето и липсата на посоки. Напук на оскъдната си земя. На острова не можеш да се обърнеш назад. Всичко, което те заобикаля е хоризонт като спасителен пояс. Той те изтегля във времето и пространството. И те дарява с шанса да събираш и трупаш. Няма значение какво. Стига да е продаваемо за другите – история, култура, сувенири, езици, митологии, подправки и съдби. Островът е крайъгълната лавка на човечеството. От нея можеш да откупиш дори самия себе си, изненадан, че себеподобните са те открили..

Кръстопътят пилее ветрове и хора. Той владее изкуството на преминаването. Стъпиш ли на кръстопът, сигурно е, че ще вървиш напред до точката на собственото си изчезване. Отвъд спомена за жестокото ти усилие да останеш в кръста на пътя. Без шанс за възкръсване. Движението не изисква вяра. То е механично преместване нанякъде в стъпките на отминалите преди теб. Кръстопътят не те задържа. Но умее да се вселява в цялото ти същество. Погълнеш ли веднъж такова жестоко разпятие, цял живот продължаваш разчетирен между изтока и запада, севера и юга на душата си.

Моята душа има форма. А вашите? Формата на моята душа удивително напомня картата на България. Малка, уютна, зелена, гореща и самодостатъчна. Един остров в кръстопътя на дните ми. Или кръстопът в острова на живота ми? Все още не мога да реша. Твърде много битувам между кръстопътища и острови, твърде малко оставам във всеки един от тях. Някои ще ми кажат – вече си космополит! Други ще се изсмеят – та ти си напълно бездомна! И аз, кръстопътната островитянка ще трябва отново да се намирам, да отвоювам и браня своя територия.

Днес няма да ви разказвам истории. Защото една малка случка с дъщеря ми, ме накара да се замисля по въпроса как един остров може да притежава един кръстопът. И да го накара да уважава себе си. А иначе, само преди няколко дни Пламена ми звънна от Оксфорд и развълнувано ми съобщи, че в изумителните библиотеки на този град е успяла да намери материали за предстоящата си дисертация на тема „Православни български манастири“ не само на английски, но и на български език.

- Ама колкото искаш, разбираш ли! Има книги на български от 30те години, напечатани със стария правопис, с еровете, ръкописи от Атон и още, сведения за делото на Кирил и Методий, за Теодосий Търновски, за Григорий Цамблак, за патриарх Евтимий!!!

- Ама как е възможно? – усещам щипеща ревност в гласа си – Откъде са се сдобили с това богатство? Не ти ли се струва странно, че те разполагат с всичко това?

- Ннеее - стъписва се дъщеря ми – тук е Англия, не забравяй. Тук всичко се складира до последната буква. Моето търсене просто не изненада никого. А, да и ме накараха да се закълна на глас, представяш ли си? Че няма да повреждам, късам, горя или унищожавам поверените ми за ползване книги. Предложиха ми, ако желая, да ми предоставят текста на клетвата на родния ми език, на български! Ало, мамо? Там ли си? Връзката ли прекъсна???

Връзката ли прекъсна, наистина? Мълча, вкопчена в класическото си кръстопътно недоверие, а пред очите ми сивеят купища стари книги, изсипани за бракуване зад търновската библиотека. Дали пък някой находчив англичанин не е спасил някои от тях, за да може Пламена днес да им се зарадва на български?

Островът пази придобитото. Островът умее да чака. Островът знае как да трансформира себепренебрежението в универсално уважение.

- Добре, маме- казвам с бодър тон – радвам се за теб! Колко хубаво, че си намерила материалите, които ти трябват!

- Тук има материали за целия свят – възторгва се Пламена – Страхотно е, че всичко е на едно място, нали?

На една незабележима стена в Британския музей, на малка бележка, със съвсем ситни букви може да се прочете следният надпис : „Сигурно посетителите се питат откъде сме събрали това огромно количесто експонати от световната история? Отговорът е : По много и различни начини!“

Винаги има начин да се превърнеш в остров за своето си. Нужно е само да се закълнеш, че няма да го повреждаш, късаш, гориш или унищожаваш. На български. И на всички световни езици.




Здравка Владова-Момчева

Спасяване на Добрата Стара Англия

В многоезичната шизофрения на глобалния коктейл на колко от нас е хрумвало да се запитат за значението на думата „традиция“? Ядем китайска храна, бронираме се с чужди езици и някак неусетно внукът на дядо Димо става Джон, а сиромашката радост на родителите да получат дълго и подробно писмо по пощата от децата – емигранти се пресова в наблъскан на латиница скайп – въпрос :

- Majko I tatko, zvynqli ste dnes. Kakyv e problemyt?

Глобалната комуникация се превръща в широкоспектърна самота и дума по дума смисълът изчезва зад формулите на изтънялата ни духовност. С позабравени въздишки изоставяме празниците си. С джиесемно напомняне преодоляваме делниците. Вече не се чуваме по телефона, а си оставяме съобщения. Не се радваме за успехите на приятелите си, а им поднасяме поздравления. Превръщаме се в говорящи имейли, а мълчанието запазваме за разговорите. С другите. Със себе си. С бледите задявки на отлетелите мигове щастие. Та, за какви традиции ви говорех? А, да! За онези, дето ни събираха на софрата, качваха на табуретката малчуганите да кажат едно стихотворение и ни изпращаха до прага с пълни чанти с домати. И още, с някоя проронена мамина сълза, че кога ли пак ще се видим, като все ни няма у дома, отвъртяни в центрофугата на успяващите, никому неизвестни печалбари.

- Ти не забравяй да си пришиваш по един вълнен червен конец на сутиена, дъще – наръчваше баба – че да не ти грабне душичката тая чужбина! Урочасат ли те чуждите, спасение нема! Ще виснеш изпомежду Левски и кралицата им, а отвсякъде – саде празнотия ще ти остане!

Мисля ги тия работи и с елегантна увереност пъхам красиво ключе в кокетната вратичка на английската си къщичка. Като Гретел, която очаква Хензел да се завърне от работа и после заедно да си ръбнат от бисквитения уют на своето скъпо платено чужбинско щастие. Костелива ръка се скапва на рамото ми с вещерска точност. Венозно – мъгливият поглед на съседката Брунхилд прелива учтиво изчакване в нетърпението ми да се скрия в курабиената си крепост.

- Вие винаги се прибирате в четири часа, скъпа Сю! – плисва гласът и – Днес най-сетне реших да ви заговоря...

- След пет години мълчание, откакто ви се представих? – позволявам си леко интоксикиращо учудване аз.

- След пет години и четири месеца – невъзмутимо ме поправя Брунхилд. – Вие и вашият съпруг сте едно образцово семейство. Отдавна ви наблюдавам.

- Благодаря – обърквам се аз – но...

- Затова реших днес да ви поканя и двамата на чаша вино в градината си. Виждате ли, аз живея сама в този квартал и визирам всички собственици по нашата улица. Забелязах, че само вие и аз поставихме коледна украса на къщите си. Колко оскърбителна е липсата на традиции в наши дни, не мислите ли?

- Сега е месец юни! – възкликвам – Нима впечатленията ви от Коледа ви държат до ден днешен?

- Човек винаги трябва да е предпазлив, за да е сигурен че не греши в преценките си – наставя съседката ми – Очаквам ви в седем часа.

Дискретен звънец прониква мистични звуци в зеления полумрак на съседната къща. Брунхилд изплува пред протегнатата ми кутия с шоколадови бонбони като усмихнат призрак, призован от отвъдното. Нещо като клонинг на Баскервилското куче се озъбва учтиво-заплашително зад гърба и.

- Колко навреме! – констатира тя – Сигурна бях, че сте точни като истински англичани!

- Всъщност сме българи – осведомява я честният ми съпруг – И по традиция се целуваме с домакините си по двете бузи.

- Нямам нищо против да ме целунете, млади човече – окрилява се старата дама – за пет години и четири месеца ви зърнах само няколко пъти и когато „случайно“ поглеждахте към моята градина се чудех дали не ми правите мили очи?

С ядно ощипване намествам червения вълнен конец под презрамката на сутиена си.

- Не се притеснявайте, скъпа, англичанките трябва да приемат философски ревността – шприцова следващата си фраза Брунхилд.

- Аз не съм...

- Да, да, не сте, но вече е време да станете – продължава съседката ми – погледнете цветята ми. Създадох този частен рай за себе си и за тези, които избирам да го посещават.

Наоколо каменни гномчета отдават чест на мозайкови костенурки, статично плъпнали в изумителни ароматни цветове. Истински обир на багри за сметка на климатичната юнска сивота, впита като отесняла рамка около избухналата шарения на живота.

- Градината ви е потресаваща! – възкликвам аз - Поздравления.

- Благодаря. Английска традиция. Когато няма слънце, сам да го създаваш.

Поемам чашата с вино и потъвам в мислите си. А мен ме е създало слънцето. Когато го няма се чувствам прогонена от света.

- Яжте лято – казваше баба – протегнала пълна фруктиера с руси праскови.

- Вземете си чипс – кани ме Брунхилд и оставя до ръката ми опакован квадратен пакет. – Това са деветнадесет британски знаменца. Забелязах, че нямахте време да украсите къщата си за юбилея на кралицата. Подарявам ви ги. За всеки следващ случай.

- Разбирате ли, ние не смеее... – проточва мъжът ми.

- Оооо- пресича го Брунхилд – разбира се, че сте! Добрата стара Англия има нужда от традиционалисти като вас. Когато наоколо няма англичани, тя ги създава сама.

- Благодарим ви за гостоприемството – разбързваме се ние – Време е да си вървим. Утре сме на работа. Имаме безбройни ангажименти. Радваме се, че ни поканихте в градината си. Тя е като приказка с тези екзотични цветя.

В погледа на Брунхилд проблясват стопени кристали:

- Всъщност всичките ги пренесох от Ямайка. Аз само съм родена тук, а там премина животът ми. И когато мъжът, когото обичах почина, се прибрах обратно, на този остров. Дойдох заедно с растенията от градината ни, защото никога няма да свикна с липсата на цветове в тази страна.

- Всичко ще ни разкажете, когато се видим отново. Ще ни дойдете на гости. Ще приготвя българска храна – ободрително приключвам разговора аз.

По стръмните скули на Брунхилд изгрява обнадеждена руменина :

- Кога? - пита тя.

Когато наоколо няма приятели, самотата ги създава сама.


Здравка Владова–Момчева