My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Sunday 18 November 2012

На добър час на „Ало, България!“


Скъпи читатели и приятели,

На 14-ти Ноември 2012г. в галерия „София“ на Българския Културен Институт към Българското посолство в Лондон беше представена новата ми книга „Ало, България!“. Искам да споделя с вас радостта от нейния успешен старт и да ви кажа, че написах това издание за всички вас, които очаквате своите писма в електронни бутилки, четете ги с интерес и се вълнувате от случващото се в нашия объркан живот през моите очи и емоции. За това, че беше време „Ало, България!“ да се появи на бял свят, говореше и големият интерес, който публиката прояви към тази книга. Защото тя е сборник от начупени огледала, които отразяват не само моите истории и личен опит на българка в чужбина, но и общата ни съдба като главни герои в сериала на глобализираното ни ежедневие. Сега имате шанс да я притежавате и да държите в ръцете си думите, които, надявам се, са ви вълнували през годините на нейното създаване и са ви карали да съпреживявате общото усещане за българското в света. А то е устойчивост, въпреки несигурността, самочувствие, въпреки обезсърчението и виталност, въпреки постоянното превръщане на душите в ненаситни тела. Постоянната жажда за българщина ме кара да се обърна и към вас , моите виртуални читатели, с „Ало, България! Aко все още ме чуваш, знай, че чрез теб преосмислям света!“.

Здравка Владова-Момчева


Получих много запитвания как може да се закупи книгата. Всички, които желаят да я имат, могат да ми изпратят имейл с пълния си пощенски адрес. След това аз ще изпратя поискване за плащане чрез система PayPal до вашия имeйл (мисля, че не е нужно да си абонат на PayPal, за да преведеш пари). Щом се получи потвърждение за плащане, аз ще ви изпратя книгата по пощата. Цената на една книга е 10 британски лири, а пощенските разходи зависят от адреса на получателя – 3 лири в UK, 5 лири в Европейския съюз, 8 лири до USA.

Здравка Владова-Момчева


ЕДИН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКОТО С ЕДНА ТЪРНОВКА В ЕДНО БЪЛГАРСКО ПОСОЛСТВО

14 ноември 2012 г.

Здравка Владова – Момчева представи своята последна книга „Ало, България” в салоните на Българския културен институт, помещаващ се в Българското посолство в Лондон.

Това е сухата информация. Останалото беше вълнуващо и запомнящо се.

Нашата Здравка, преподавател в Българското училище към Посолството в Лондон, имаше празник, който бе тържество и за нас. Празнувахме таланта на колега и приятел, който се определя първо като Търновка, а после като Българка. Нарочно ги изписвам с главни букви, защото цялата й натура и творчество вдъхват подобно задължение.

Голямата българска журналистка Вера Маринова – един спортист по воля и призвание и безкрайно нежен поет по душа, представя Здравка и последната й творба – „Ало, България”. Нарича я „Библия за българите, далеч от България, която не се чете, а се поглъща”. Трудно може да се намери по-точно определение. И който познава творчеството на Здравка го е изпитал с всяка фибра на чувствителността си. Няма как да е друго, ако веруюто на този творец е :

„Душата ми, там, горе, със сигурност е изписана на кирилица. Обичам родния си език така, както обичам живота, със страстта на милионер – алтруист, който има много за раздаване и много за себе си”.

Тази жена, с тази душа учи децата ни в Лондон на безподобно красив и рядко срещащ се български. В невъзрожденските ни съвременни дни тя възражда по вазовски любовта, себеуважението, афинитета към Българското. Тя ни кара да се гордеем с това, което сме – като Паисий. Но с достойнството на човек с принос в многонационалната шарка на днешната удушаваща глобализация. И когато четем творбите й – вярваме повече и ставаме с по-здрав гръбнак. Главите ни застърчават нагоре. А колко ни е важно да бъдем такива…

Парчетата живот в „Ало, България”, писани за месечните рубрики на вестника на българите в Лондон „БГ Бен”, често разтърсват. Главният редактор на вестника Евгени Кайдъмов, с приятелско вълнение споделя, че без словата на Здравка този вестник ще загуби много.

Книгата на Здравка е обвеяна от любов чак до корицата. Оформлението й е дизайнерски дебют на дъщерята на Здравка – Пламена, студентка по архитектура в Оксфорд. На тази корица са снимките от живота и същността на писателката – праотци, стари двери и дворища, писан сукман и стъпаловидните къщи на Търновграда, бутилки с вино и скъсани листчета с думи от сърцето…И в центъра – самата Здравка с телефона в ръка и поглед към България, на която говори от далечината на островна Великобритания.

За всичко, което Здравка Владова – Момчева ни дарява, за всичко, с което обвейва живота ни, далеч от родината, за всичко, на което учи децата ни – Държавната агенция за българите в чужбина награди Здравка с Грамота и Почетен знак на ДАБЧ. И това признание ще седи редом до другото й голямо – Почетната грамота „Неофит Рилски”на Министерство на образованието, младежта и науката. Това са официалните признания и са значими.

Но истинската и най-голяма награда е пристрастието на читателите към словото на тази творкиня. С думите си Здравка често ни стиска за душата и гърлото, люлее земетръсно емоциите ни (девета степен по скалата на любовта) и ни кара да се обичаме, щото сме българи.

Иди, че не се вълнувай…


Снежина Мечева,
колега на Здравка в училището, читател и приятел заради дареното от нея
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)