- Хъкай му, майка, че да та уважава – наставяше някога стринка Калинка на окумената от житейски несгоди кучка Ружка, пазителка на имота на сина и́, клекнала смирено пред колибката си след пороя от зверски псувни по неин адрес, изсипан от щуравия и́ стопанин.
- В йерархията на любовта, на първо място поставям Арчибалд, моя расов лабрадор, а след него всички останали членове от семейството, без значение кой от тях се натиска да се пререди за второто място. Арчи просто ги засенчва с благородството си до последния индивид от фамилията!
Това пък е Хейли, приятелка по стечение на обстоятелствата в английското изпитание за душата ми, което вече тринадесета година ме държи в постоянен, емоционален, електрошок.
Разногледо вперила вътрешен поглед в изтока и запада на разпнатите си чувства, усещам как разтърсеното ми въображение поражда сюрреалистична картина. В нея жестокият живот на хора и кучета ословесява четириногите и съвсем според правата на животните, учредени от хуманното капиталистическо общество, дава шанс и на тях да изложат вижданията си по въпроса за любовта:
- Аууууу, каква стегната задна половина, без грррам излишна тлъууустина, излагате на показ пред светаууу, уважаема мис Българрррия! - излайва със сподавено от дресура вълнение мистър Арчибалд Хейлис‘, току що пристигнал на лятна ваканция в непозната за него балканска страна. – Диетата Ви, очевидно, съчетаваууу активен уличен фитнес, с натоварване на кррррайниците по време на ррровичкане в отпадъци с убиваща апетита боклоуууджийска мирррризма! Грррррандиозно и прррррросто! Как не съм се сетил досега!
- Рррррразкарай се от пътя ми ррррразглезено туррристчеее! – заплашително оголва пожълтели зъби срещу новодошлия, госпойца Ружка Калинкина – Туй тукаууу си й моя терррритория! Кви диети, к‘ъв фитнес, кви кррррайници бе кррретен! Аз съм самотна майка, пет крррастави палета ма чакат зад кофите да бозаят, и цял кваррртал песове ми въррртят опашки да ги обслоууужвам гррратис! Ко та опънат тебе на тоз ррррежим, от хотдог на кучешка бисквитка ша са сгърррчиш, ама внимавай да не та нахррррускат местните песове, че много бауолиииии!!!
- Нещо се губя в прррревода, крррастива Чаррровнице – предъвква каишката си възпитаният Арчибалд – с Вашата външност и шест перррфектни бауомбастични гърррди бихте могли да покорррявате подиаууумите на всички киноложки изложби по светаууу!
- Нема бррррат! – квиква изнервената Ружка – Тука сички се дърррлим за единия кокал! И кой‘т го докопа, той ша кльопааааууу... Кррриза и джафкане за всеки полуррразложен боклоуууук. Ей тва е положениетоууууу!
- Бааавти ужаса, еййй, бааавти трррагедията – забравил перфектните си обноски, мистър Арчибалд закрива с лапа очите си – няма ли социални помоаууущи тука в тая сррранá, че да ти се облекчи малко статоуууса? Нещоууу като общински коууулиби за изстрррадали самоууутни коууучки с повече спаууулни за дечоууурррлигата им???
- Имаууу, - извива жални трели размекнатата от съчувствието на чужденеца Ружка - ама за тях са уреждат мъррршите на Еди Коуууй Сии, ав, авееер, ние дррребните ррриби само лаем за тоуууз дето доууухаа!
Потресен от липсата на система за защита на социално слабите животни в иначе прекрасната и слънчева балаканска страна, благородният Арчибалд отваря донякъде сърцето и осигуровките си за изпадналата в мизерия улична красавица:
- Земвав – ав –ав те, Дарррлинг, земвав – ав – ав те! Ама тоууулкоуууз незакоууунни деца бауууя ще ме вкарррат в ррразхоуудии! Ррроднините ми до един са бррритански аррристоууукррати, веднага ще повдигнат въпррроууус за наследствотоаууу!
Разнежена от любов и вдъхновена от надежда за по-сит живот, за който може и да няма втори шанс, госпойца Ружка Калинкина излайва спасителното решение:
- Не баоуууй се скъпи, на баоуууй се! Ша ги тикнем тез коууучета в ав, някоууй приют, ша им пррращаме по някоууй кокал на месец да са ррръфат за него, пък аз ша ти хъкам начестоуу, ти ша ма уважава-ав-ав –аш и нема да ррразлай –ав-ав-ваме ррродата напррразно! Може и на стррринка Калинка да фърррляме по някоя английска бисквит –квик – квитка, че бауууя си й аууугризала пррровизиите напоследък. Амаууу да й жива и здрррава, че ма научи да хъкам на чоуууждите песове, че да са бррракувам и аз кат почтена коууучка във висшето общество! Бау-бай, мизерррийо, бау-бай!
Превела от кучешки,
Здравка Владова-Момчева ;-)
Tuesday, 28 May 2013
Wednesday, 8 May 2013
Добрият Бял Лъв Лео и неговото Кресло на Разбитите Сърца
/На Лионел Бертран/
- Стига с тая Франция! Светът не се върти около нея! Страната е отвратитетлна, храната там е противна, а хората с техните безкрайни мляскания по бузите на всяка социална сбирка са абсолютно гей! Изобщо, цялата атмосфера е гей!
Това е мнението на разпаления ми колега Ричард Лонг, непоклатим защитник на английските ценности, по време на петъчното събиране на колектива в пъба на ъгъла, приютил смачканите ни фигури и мисли от люскавите, безмилостни шамари на дъжда. След великденската миграция от Острова се окзава, че всички, освен железния Ричард,сме забегнали натам – я поради дребнаво желанийце да краднем малко слънце, или просто по непризната човешка потребност за контакт със света на живите. По стара британска традиция, дневниците на паметта ни отварят страниците си назад, към слънчевите пера на спомените, където със златисто мастило, преживяната радост възкръсва в живи думи с кокетна отсянка от френски акцент. Споделената обща меланхолия по земята на любовта отвъд Ламанша, очевидно разлайва негодуванието на събеседника ни и с нетърпяща възражения интонация, той забива темата на днешната ни среща като дарт в мишената на нашата цветна носталгия :
- Достатъчно! Вече започнахте да миришете на чесън от тези френски разговори! А днес се събрахме да обсъдим подаръка, който трябва да закупим послучай пенсионирането на мисис Райли, готвачката на колежа, която, по мои изчисления, след като достойно е работила за Англия цели тридесет години, е приготвила три хиляди седемстотин и деветдесет обяда, още толкова закуски и поне двадесет и осем гала вечери за родителската асоциация по време на годишните балове. Две години е отсъствала от тези събития по семейни причини, затова бройката възлиза на двадесет и осем. Логично е, след като се е трудила денонощно за страната ни, да си почине най-сетне! Затова, предлагам да и подарим удобен стол, на който да посяда и да отдъхва след изпълнения дълг... Да гласуваме ли предложението ми или направо да преминем към обсъждане на цената?
Игрив утринен звън на флиртуващо с ехото чукче приласкава сепнатите ми мисли в посока Сен Тропе, моето ново спасително убежище от острите ръбове на неудобните английски столове. През вратата на пъба, разклечена от жадния порив на връхлетял клиент, се просмуква кристален лазур от фантазно разсъмване, огласено от лекомислен шансон. Виждам Колет, чаровната асистентка на моя приятел Лео, най-храбрият шивач на дрехи в света на глобалната конфекция. В мъничкия, искрящ от чистота двор, пред вратата на пеещото Леово ателие, Колет съблича потъмнялата дамаска от изящния скелет на старинно кресло. Чукчето в ръцете и прославя предстоящото прераждане на изкуството, а стройните и загорели крака мистрално полюшват пространството в копринени дипли от поли и дантели. Напред - назад. Безсмъртна, въздушна мелодия по безкрайното бедро на Южна Франция.
- Това ще бъде Креслото на Разбитите Сърца – пояснява Лео, застанал до мен с чаша кафе в завладяаващата синева на деня.
- Цялата улица обожава моя шеф! – раздипля неустоимото си „р“, усмихнатата Колет – Наричат го „Добрият Бял Лъв Лео“, както в онази детска анимационна история, защото помага на всички и винаги дава чудесни съвети за сантименталните им проблеми.
- Омръзна ми, обаче, да правя това вечно изправен пред вратата на моето ателие – с охота се гмурва в разговора новият ми приятел - боя се, че ще получа разширени вени. Имам своя любима табуретка, която искам да използвам за предстоящите изповеди, а за бъдещите ми гости предложих на Колет да реставрираме това кресло, което намерихме изхвърлено на бунището до замъка на хълма. Хората понякога не разбират, че душите ни са също като него – отвреме навреме трябва да им се сменя тапицерията, за да блесне отново износената им красота!
- Ако креслото беше готово и ти трябваше да си първият, който да седне в него, каква история за разбити сърца щеше да ми разкажеш? – намигам заговорнически аз.
- Тази, на моето собствено. Няма друга – казва Лео, внезапно обожурен в червени петна по бузите – без друго не искам да я научиш от съседите. Трябва сам да ти я доверя. А ти после ще прецениш, дали искаш да продължим нашето приятелство.
Когато смехът внезапно става сериозен, човек увисва в пространството. Навярно знаете, че безтегловността между шегата и реалността е безвъздушна и често изисква оцеляване без дишане. Докато издържиш до някоя спасителна усмивка.
- Бях много млад – започва Лео и небето над посърналото му лице леко се смрачава – и се влюбих до полуда в едно момиче. Бяхме диво щастливи, защото не знаехме, че животът, всъщност, е камшик за опитомяване. А кратките мигове на свобода и радост само разпалват желанието му за дресура. Родителите на Розет прецениха, че не съм достатъчно переспективен, за да се оженя за нея и уредиха семейството да емигрира, за да се спаси дъщеря им от пагубната любов на един вдъхновен шивач. С огромни усилия успях да открия любимата си и да получа вест от нея. Ние имахме син. Затова в продължение на двадесет години не се ожених, а чаках! Чаках своите жена и дете да се върнат при мен. Вярвах, че отново можем да бъдем едно цяло. След като майката и бащата на Розет си отидоха от този свят, тя реши да изпрати сина ми обратно във Франция, за да се запознае с мен. Тя... самата... предпочете... да остане при заможния съпруг..., за когото междувременно грижовното и семейство я беше оженило насила. Парите също пораждат любов...ако всекидневно те купуват с тях в продължение на двадесет години.
Гласът на Лео сепва като ехо.
- Не продължавай – шепна аз – ще счупиш Креслото! Няма да има на какво да седнат хората, когато дойдат при теб.
- Почакай – откликва Добрият Бял Лъв – жестоката и после срамната части от тази история тепърва предстоят. Синът ми обичал високите скорости. Също като мен през младостта. Решил да пътува с кола. И когато погнал магистралите на Континента, той се врязал в насрещното платно. От сблъсъка с другата кола останала страшна гледка... Не... ми...разрешиха да видя дори останките му. За да... не...полудея. В катастрофата оцеляла само една малка табуретка, която моят син изработил сам. Искал да ми я подари. Може би щеше да стане добър мебелиер. Ако се бяхме срещнали.
Лицето на моя приятел изчезва в болката. Онемяла, оставям мълчанието да ме продължи.
- Оттогава немога да имам връзка с жена – шляпва в потреса ми Лео – станах гей. Защото любовта с мъже е безплодна. Тя не ражда синове, които разбиват сърцето ми. Затова, кажи ми, скъпа, можеш ли да приемеш такаква...
- ... цена за един стол, Сю??? – възмутеният глас на колегата Ричард Лонг ме наблъсква обратно в реалността. Целият пъб се обръща въпросително към мен.
- Мога – отсичам категорично аз - Ако това ще е столът за разбитото сърце на мисис Райли, която тридесет години е блъскала в кухнята, без да помисли за собственото си щастие, МОГА, Ричард! Какво са няколко стотачки в името на малко комфорт за преумореното и седалище, ако умът и душата и не са имали шанса да страдат от любов!
Трясъкът на вратата след мен оставя многоточен повод за клюки от страна на втрещените ми колеги. Отивам да напиша имейл на Лео. И да го помоля да ми изпрати парче от тапицерията на онова Кресло. Ще го нося в чантата си. За да запушвам с него устата на всеки, който заглушава сърцето си, докато се пазари за цената на един стол!
/Край/
Здравка Владова-Момчева
Това е мнението на разпаления ми колега Ричард Лонг, непоклатим защитник на английските ценности, по време на петъчното събиране на колектива в пъба на ъгъла, приютил смачканите ни фигури и мисли от люскавите, безмилостни шамари на дъжда. След великденската миграция от Острова се окзава, че всички, освен железния Ричард,сме забегнали натам – я поради дребнаво желанийце да краднем малко слънце, или просто по непризната човешка потребност за контакт със света на живите. По стара британска традиция, дневниците на паметта ни отварят страниците си назад, към слънчевите пера на спомените, където със златисто мастило, преживяната радост възкръсва в живи думи с кокетна отсянка от френски акцент. Споделената обща меланхолия по земята на любовта отвъд Ламанша, очевидно разлайва негодуванието на събеседника ни и с нетърпяща възражения интонация, той забива темата на днешната ни среща като дарт в мишената на нашата цветна носталгия :
- Достатъчно! Вече започнахте да миришете на чесън от тези френски разговори! А днес се събрахме да обсъдим подаръка, който трябва да закупим послучай пенсионирането на мисис Райли, готвачката на колежа, която, по мои изчисления, след като достойно е работила за Англия цели тридесет години, е приготвила три хиляди седемстотин и деветдесет обяда, още толкова закуски и поне двадесет и осем гала вечери за родителската асоциация по време на годишните балове. Две години е отсъствала от тези събития по семейни причини, затова бройката възлиза на двадесет и осем. Логично е, след като се е трудила денонощно за страната ни, да си почине най-сетне! Затова, предлагам да и подарим удобен стол, на който да посяда и да отдъхва след изпълнения дълг... Да гласуваме ли предложението ми или направо да преминем към обсъждане на цената?
Игрив утринен звън на флиртуващо с ехото чукче приласкава сепнатите ми мисли в посока Сен Тропе, моето ново спасително убежище от острите ръбове на неудобните английски столове. През вратата на пъба, разклечена от жадния порив на връхлетял клиент, се просмуква кристален лазур от фантазно разсъмване, огласено от лекомислен шансон. Виждам Колет, чаровната асистентка на моя приятел Лео, най-храбрият шивач на дрехи в света на глобалната конфекция. В мъничкия, искрящ от чистота двор, пред вратата на пеещото Леово ателие, Колет съблича потъмнялата дамаска от изящния скелет на старинно кресло. Чукчето в ръцете и прославя предстоящото прераждане на изкуството, а стройните и загорели крака мистрално полюшват пространството в копринени дипли от поли и дантели. Напред - назад. Безсмъртна, въздушна мелодия по безкрайното бедро на Южна Франция.
- Това ще бъде Креслото на Разбитите Сърца – пояснява Лео, застанал до мен с чаша кафе в завладяаващата синева на деня.
- Цялата улица обожава моя шеф! – раздипля неустоимото си „р“, усмихнатата Колет – Наричат го „Добрият Бял Лъв Лео“, както в онази детска анимационна история, защото помага на всички и винаги дава чудесни съвети за сантименталните им проблеми.
- Омръзна ми, обаче, да правя това вечно изправен пред вратата на моето ателие – с охота се гмурва в разговора новият ми приятел - боя се, че ще получа разширени вени. Имам своя любима табуретка, която искам да използвам за предстоящите изповеди, а за бъдещите ми гости предложих на Колет да реставрираме това кресло, което намерихме изхвърлено на бунището до замъка на хълма. Хората понякога не разбират, че душите ни са също като него – отвреме навреме трябва да им се сменя тапицерията, за да блесне отново износената им красота!
- Ако креслото беше готово и ти трябваше да си първият, който да седне в него, каква история за разбити сърца щеше да ми разкажеш? – намигам заговорнически аз.
- Тази, на моето собствено. Няма друга – казва Лео, внезапно обожурен в червени петна по бузите – без друго не искам да я научиш от съседите. Трябва сам да ти я доверя. А ти после ще прецениш, дали искаш да продължим нашето приятелство.
Когато смехът внезапно става сериозен, човек увисва в пространството. Навярно знаете, че безтегловността между шегата и реалността е безвъздушна и често изисква оцеляване без дишане. Докато издържиш до някоя спасителна усмивка.
- Бях много млад – започва Лео и небето над посърналото му лице леко се смрачава – и се влюбих до полуда в едно момиче. Бяхме диво щастливи, защото не знаехме, че животът, всъщност, е камшик за опитомяване. А кратките мигове на свобода и радост само разпалват желанието му за дресура. Родителите на Розет прецениха, че не съм достатъчно переспективен, за да се оженя за нея и уредиха семейството да емигрира, за да се спаси дъщеря им от пагубната любов на един вдъхновен шивач. С огромни усилия успях да открия любимата си и да получа вест от нея. Ние имахме син. Затова в продължение на двадесет години не се ожених, а чаках! Чаках своите жена и дете да се върнат при мен. Вярвах, че отново можем да бъдем едно цяло. След като майката и бащата на Розет си отидоха от този свят, тя реши да изпрати сина ми обратно във Франция, за да се запознае с мен. Тя... самата... предпочете... да остане при заможния съпруг..., за когото междувременно грижовното и семейство я беше оженило насила. Парите също пораждат любов...ако всекидневно те купуват с тях в продължение на двадесет години.
Гласът на Лео сепва като ехо.
- Не продължавай – шепна аз – ще счупиш Креслото! Няма да има на какво да седнат хората, когато дойдат при теб.
- Почакай – откликва Добрият Бял Лъв – жестоката и после срамната части от тази история тепърва предстоят. Синът ми обичал високите скорости. Също като мен през младостта. Решил да пътува с кола. И когато погнал магистралите на Континента, той се врязал в насрещното платно. От сблъсъка с другата кола останала страшна гледка... Не... ми...разрешиха да видя дори останките му. За да... не...полудея. В катастрофата оцеляла само една малка табуретка, която моят син изработил сам. Искал да ми я подари. Може би щеше да стане добър мебелиер. Ако се бяхме срещнали.
Лицето на моя приятел изчезва в болката. Онемяла, оставям мълчанието да ме продължи.
- Оттогава немога да имам връзка с жена – шляпва в потреса ми Лео – станах гей. Защото любовта с мъже е безплодна. Тя не ражда синове, които разбиват сърцето ми. Затова, кажи ми, скъпа, можеш ли да приемеш такаква...
- ... цена за един стол, Сю??? – възмутеният глас на колегата Ричард Лонг ме наблъсква обратно в реалността. Целият пъб се обръща въпросително към мен.
- Мога – отсичам категорично аз - Ако това ще е столът за разбитото сърце на мисис Райли, която тридесет години е блъскала в кухнята, без да помисли за собственото си щастие, МОГА, Ричард! Какво са няколко стотачки в името на малко комфорт за преумореното и седалище, ако умът и душата и не са имали шанса да страдат от любов!
Трясъкът на вратата след мен оставя многоточен повод за клюки от страна на втрещените ми колеги. Отивам да напиша имейл на Лео. И да го помоля да ми изпрати парче от тапицерията на онова Кресло. Ще го нося в чантата си. За да запушвам с него устата на всеки, който заглушава сърцето си, докато се пазари за цената на един стол!
/Край/
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 30 April 2013
Корени без дърво или кой сте вие мистър Смит?
/На Дейвид/
Все повече се убеждавам, че Животът е Велик Експериментатор. Точно, когато умореният от състезанието със себе си индивид пожелае малко анонимност и потърси света за временно укритие от личната си легенда, започва играта на битието. Уж невинна провокация към сърцето и разума, а всъщност навременно спасение от егоизма на скъпо платената самота. Защото разликата в цената на едно кафе, сервирано в сърцето на Сен Тропе, със сигурност може да варира от няколко десетки евро, до приятелство отвъд настоящето.
Ако ви се случи да бъдете поканени от френските си съседи на малко следобедно рандеву с кокетна масичка, преливаща от гостоприемство, съветвам ви да не отказавате този шанс в живота. Има моменти, които се запечатват във фотографската памет на спомените. Има и такива, които просто се заселват в същността ви. За да не забравяте, че принадлежността към Човечеството не се измерва с лоялно платени такси и данъци. Нито с анонимна благотворителсност за успокоение на работещата ви съвест. Завръщането към себе си понякога означава просто да преминеш през другия, ако имаш късмета той да е отворил душата си за теб. Рядкост е. Но все още се случва.
В лазура на флиртуващата френска пролет, насред мелодията на покоряващата, непозната реч, започва участието ми в нов филм. С неизвестен финал. Режисиран единствено от случайността. Край пухкавите облачни дантели на мъничката покривка пристигат участниците в този слънчев епизод. Без предварителни репетиции в кулисите на учтивостта. И без подготвени безопасни реплики за времето. Бях забравила, че нишката на човечността може да се разплете с целувка. Че усмивката не винаги е гимнастика за диетично поддържани скули. И че, ако край мен са насядали преродените мускетари от 21 век – Дейвид, Лео и Мишел – заплетени в гъделичкащите дуели на шеговити диалози, нищо предевидено не може да ми се случи! Защото Животът е Велик Експериментатор. Което, понякога, е за добро!
- Защо сте донесли тези бисквити? – превежда Дейвид шансонната изненада на Лео, потънал в слънчевата аура на блюдо с кроасанени лъчи. – Така ли правите,когато пиете кафе със съседите си в Англия?!
Напомнянето за люпилнята от правила, от която току що съм се измъкнала, ме кара нервно да потръпна в неясен хлад :
- Какви съседи? Какво кафе? – вадя недоумението си като шпага от ножница – та ние почти не се познаваме с индивидите, които обитават къщите наоколо. Разменяме по някое суховато „добро утро“, ако се засечем на паркинга сутринта и това се смята за достатъчно в близките няколко седмици. Хайде, Дейв, та ти си англичанин, не се прави, че не знаеш какво представляват английските съседи!
Калейдоскопът от синьозелени лазури в очите на необичайно сърдечния британец се натрошава в загадъчен смях. Компанията разменя нерзабираеми думи помежду си. Като френски сладкиши, изпечени по тайна рецепта. Намиганията в мъничкия ни разноезичен кръг ме завъртат в неочакван заговор, чиято цел, поради изгубването ми в превода, остава неизвестна.
- В България имаме такава традиция – обяснявам аз – когато се събираме с приятели, всеки донася по нещо, което слагаме на масата. Така помагаме на домакините и се радваме, че споделяме обща храна с тези, които обичаме и с които ни е хубаво в този момент.
- Значи сте българи? – грейва Дейвид – А аз се чудех защо толкова ми харесахте още от пръв поглед.
Объркването ми е тотално. Някъде, в килера на паметта ми, се принтират вестникарски плювни против „прилива“ на българи и румънци на Острова. Психясали реплики на ужасени „данъкоплатци“, „загрижени“ за комфорта на ситите си хобитски дупки, се смесват с предизборни уговорки към „нашествениците“ да оставят свестните местни на мира. Да се отвратят предварително от времето и да свърнат надругаде, където..., всъщност..., дори..., емигриралите англичани... им се... радват?
- Изглеждаш ужасно озадачена – Дейвид ме връща обратно с изобилна порция френскоакцентен смях – Нека ти обясня. Да, аз съм англичанин. По паспорт. Защото съм роден в Брайтън. Но гените ми разказват различна история. Майка ми е полякиня, а баща ми – унгарски циганин. След като се разведоха, предпочетох от Ковалевски да се превърна в Смит.
- Защо? – изумена от новия ми източноевропейски роднина по кръв питам аз.
- Защото никой от родителите ми не позволи да проговоря майчиния или бащиния си език. Останах помежду им като остров. И нарекох родни робинзоновските думи на английския. Но от разсечени корени не може да поникне дърво. А натрапеният език, макар и единствен, винаги си остава чужд, ако майка ти или баща ти не са те научили на него с любов! Затова толкова бързо го забравям тук, във Франция. Единствената страна в живота ми, която ми позволи да я обичам.
Над облото кадифеносиньо деколте на залива в Сен Тропе се надвесват вечерни, звездни бижута. С новите ми приятели кръжим около яхтите като лекомислени пеперуди, пръснати в ексцентричната тълпа, жадна за присъствието на знаменитости и милионери. И някак неусетно светът се отдалечава от мен. Безсмислен. Суетен. Мигновен...
- Когато спечеля много пари – казва Дейвид – ще си купя къща в някоя източноевропейска държава. Там хората правят всичко сами, с ръцете си. Искам и аз да се науча на това. Иначе, няма как да разбера кой, всъщност, е Дейвид Смит. Ти какво мислиш? Кой съм аз, Здравка – Сю?
- Аз мисля, че ти си истински щастливец. Защото тепърва ти предстои да избереш къде да принадлежиш.
Когато Животът, този Велик Експериментатор, ви срещне ненадейно с приятел, добре е понякога да го подкрепите с успокоително хапче от собствената си душа. Раздвоена между Здравка и Сю, все пак не забравям да благодаря на провидението, че ме срещна с искрени хора. И то в Сен Тропе – медената паничка на отегчените търтеи и уморените пчели.
/Следва продължение/
Здравка Владова-Момчева
Ако ви се случи да бъдете поканени от френските си съседи на малко следобедно рандеву с кокетна масичка, преливаща от гостоприемство, съветвам ви да не отказавате този шанс в живота. Има моменти, които се запечатват във фотографската памет на спомените. Има и такива, които просто се заселват в същността ви. За да не забравяте, че принадлежността към Човечеството не се измерва с лоялно платени такси и данъци. Нито с анонимна благотворителсност за успокоение на работещата ви съвест. Завръщането към себе си понякога означава просто да преминеш през другия, ако имаш късмета той да е отворил душата си за теб. Рядкост е. Но все още се случва.
В лазура на флиртуващата френска пролет, насред мелодията на покоряващата, непозната реч, започва участието ми в нов филм. С неизвестен финал. Режисиран единствено от случайността. Край пухкавите облачни дантели на мъничката покривка пристигат участниците в този слънчев епизод. Без предварителни репетиции в кулисите на учтивостта. И без подготвени безопасни реплики за времето. Бях забравила, че нишката на човечността може да се разплете с целувка. Че усмивката не винаги е гимнастика за диетично поддържани скули. И че, ако край мен са насядали преродените мускетари от 21 век – Дейвид, Лео и Мишел – заплетени в гъделичкащите дуели на шеговити диалози, нищо предевидено не може да ми се случи! Защото Животът е Велик Експериментатор. Което, понякога, е за добро!
- Защо сте донесли тези бисквити? – превежда Дейвид шансонната изненада на Лео, потънал в слънчевата аура на блюдо с кроасанени лъчи. – Така ли правите,когато пиете кафе със съседите си в Англия?!
Напомнянето за люпилнята от правила, от която току що съм се измъкнала, ме кара нервно да потръпна в неясен хлад :
- Какви съседи? Какво кафе? – вадя недоумението си като шпага от ножница – та ние почти не се познаваме с индивидите, които обитават къщите наоколо. Разменяме по някое суховато „добро утро“, ако се засечем на паркинга сутринта и това се смята за достатъчно в близките няколко седмици. Хайде, Дейв, та ти си англичанин, не се прави, че не знаеш какво представляват английските съседи!
Калейдоскопът от синьозелени лазури в очите на необичайно сърдечния британец се натрошава в загадъчен смях. Компанията разменя нерзабираеми думи помежду си. Като френски сладкиши, изпечени по тайна рецепта. Намиганията в мъничкия ни разноезичен кръг ме завъртат в неочакван заговор, чиято цел, поради изгубването ми в превода, остава неизвестна.
- В България имаме такава традиция – обяснявам аз – когато се събираме с приятели, всеки донася по нещо, което слагаме на масата. Така помагаме на домакините и се радваме, че споделяме обща храна с тези, които обичаме и с които ни е хубаво в този момент.
- Значи сте българи? – грейва Дейвид – А аз се чудех защо толкова ми харесахте още от пръв поглед.
Объркването ми е тотално. Някъде, в килера на паметта ми, се принтират вестникарски плювни против „прилива“ на българи и румънци на Острова. Психясали реплики на ужасени „данъкоплатци“, „загрижени“ за комфорта на ситите си хобитски дупки, се смесват с предизборни уговорки към „нашествениците“ да оставят свестните местни на мира. Да се отвратят предварително от времето и да свърнат надругаде, където..., всъщност..., дори..., емигриралите англичани... им се... радват?
- Изглеждаш ужасно озадачена – Дейвид ме връща обратно с изобилна порция френскоакцентен смях – Нека ти обясня. Да, аз съм англичанин. По паспорт. Защото съм роден в Брайтън. Но гените ми разказват различна история. Майка ми е полякиня, а баща ми – унгарски циганин. След като се разведоха, предпочетох от Ковалевски да се превърна в Смит.
- Защо? – изумена от новия ми източноевропейски роднина по кръв питам аз.
- Защото никой от родителите ми не позволи да проговоря майчиния или бащиния си език. Останах помежду им като остров. И нарекох родни робинзоновските думи на английския. Но от разсечени корени не може да поникне дърво. А натрапеният език, макар и единствен, винаги си остава чужд, ако майка ти или баща ти не са те научили на него с любов! Затова толкова бързо го забравям тук, във Франция. Единствената страна в живота ми, която ми позволи да я обичам.
Над облото кадифеносиньо деколте на залива в Сен Тропе се надвесват вечерни, звездни бижута. С новите ми приятели кръжим около яхтите като лекомислени пеперуди, пръснати в ексцентричната тълпа, жадна за присъствието на знаменитости и милионери. И някак неусетно светът се отдалечава от мен. Безсмислен. Суетен. Мигновен...
- Когато спечеля много пари – казва Дейвид – ще си купя къща в някоя източноевропейска държава. Там хората правят всичко сами, с ръцете си. Искам и аз да се науча на това. Иначе, няма как да разбера кой, всъщност, е Дейвид Смит. Ти какво мислиш? Кой съм аз, Здравка – Сю?
- Аз мисля, че ти си истински щастливец. Защото тепърва ти предстои да избереш къде да принадлежиш.
Когато Животът, този Велик Експериментатор, ви срещне ненадейно с приятел, добре е понякога да го подкрепите с успокоително хапче от собствената си душа. Раздвоена между Здравка и Сю, все пак не забравям да благодаря на провидението, че ме срещна с искрени хора. И то в Сен Тропе – медената паничка на отегчените търтеи и уморените пчели.
/Следва продължение/
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 17 April 2013
Франция – любовна история с безкрайно продължение!
/ На Дейвид Смит /
Съвет от мен. Ако ще бягате от Самотния си остров, направете го за кратко. Във Франция. За да разберете какво е влюбване до безкрайност!
Знам, че измъкването от политическата зима по света и у нас е гигантско усилие за ума и душата. Знам, че ежедневието е лепка в мислите, а закъснялата пролет – гонитба на изплъзваща се емоция. Знам! Обаче и това ще мине. Трябва само да се научите да се самоиздърпвате за косите от личното си миниатюрно блато. Както някога е направил любимият ми ухажор на истината, барон Мюнхаузен, който винаги е успявал да намери изход. Ако трябва , отвъд реалността.
Да се преместя другаде, когато унинието буренясва духа ми , за мен винаги е означавало да тръгна на път. То е като събличане на стара змийска кожа върху плочника на изчерпаните възможности, изречените думи и ужасяващото повторение на ситуации, в които не искам повече да участвам. Защото ми е омръзнало да повтарям едни и същи реплики. Времето е напуснало моята житейска гримьорна и се е плиснало навън. В намеци за цъфтежи и скрежни километри към сезона на личното ми пробуждане. Нощта е отлично начало. Тогава е най-вероятно да участвам в чудо.
Беше нечий Великден и потъването в евротунелния мрак ми действа като възкресение. Континентална полунощ и мастилени магистрали. Свобода на избора в посоки и предстоящи истории. Предчувствие за завръщане в себе си, където в дъното на натрупания багаж е душата ми, сгъната на четири, с Изтока, Запада, Севера и Юга на неизползваните си възможности. Трябва само да започна отново да живея, за да усетя , че се приобщавам към динамиката на пътя, където преминаването през битието е кинолента с отлитащи контури. Сред тях, движението на мисълта изписва нов сценарий с главна героиня самата Аз.
- Желаете ли да настроя теливизионните канали на английски език? – пита съседът Дейвид - свойски ориентиран в луксозната огледална обстановка на апартамента в Сен Тропе, който сме наели за ваканцията.
- В никакъв случай! – отсичам аз – Предпочитам да слушам радио „Марсилия“!
- Ок – смее се дългогодишният емигрант от Острова с неотразим френски акцент – съмнявам се, че ще разберете нещо , но е чудесно, че се оставяте Франция да ви превземе още от първия ден. Така постъпих и аз преди двадесет и три години, когато дойдох тук и останах завинаги.
Априлският хлад на тъничка завист докосва предпазливото ми лице надвесено в атмосферата навън. По средновековната уличка пъплят бегълци –късметлии, също като мен, изхлузили ежедневието в скучните си страни и доверили бледите си кожи на слънцето за първа целувка с Франция. Желанието поне за малко да принадлежиш на себе си е световно човешко явление. Нужно е само да намериш подходяща точка от планетата , за да спреш и поканиш душата си на среща. Любовна среща. Където комплиментите, ухажването и тръпката от преоткриването на Аз-а могат да се случат в едно малко градче с хрускавосиньо небе и залив като течно ветрило, по което като бели пера се поклащат яхти и кораби. Кратколетна илюзия, че комфортният изглед в пристанището е декориран само за теб.
- Защо напусна Англия, Дейв? - питам вперила неанситни зеници в уникалната светлина през прозореца – понякога не те ли измъчва носталгия по дома?
Отговорът на една бъдеща сродна душа понякога може да ви обърка. Не изпускайте , обаче,шанса си да навлезете в света на ближния, ако и да ви се струва извънземен.
- Англия не приема моите принцеси – абсолютно спокойно, без атом притеснение от неразбиране, отвръща потресаващо необичайният британец – едната е лейди Даяна, към която се отнесоха с мълчалива жестокост.
- А другата? – с придошло любопитство и изгъделичкан от „нормалността“ смях, шепна аз.
- Другата е дъщеря ми – Алекс-Он-Дре! Кръстих я на руската принцеса Александра. И настоявах името и да бъде записано в регистъра именно по този начин, защото вярвам, че точно така трябва да се произнася! В онези години нищо руско не можеше да бъде прието спокойно в Англия. Камо ли с императорски произход. Затова отказаха и ми предложиха да избера нещо друго. Направих го! Избрах да напусна Острова и детето ми да няма британски паспорт. Спасих поне една от принцесите си. Алекс-Он-Дре днес е французойка.
- Разказвай ми още – настоявам , захапана от изострен писателски глад.
- Има време – със слънчева мъдрост в гласа отвръща Дейвид – но първо заповядайте на закуска в двора. Със съседите сме изнесли маса. Франция ви очаква на кафе.
По внезапно избухналите цъфтежи в настървената ми за възкръсване душа, усещам, че е време за влюбване. В мъничкия , преметен двор кокетно се полюшва бяла покривка. По нея захарните мигли на златисти кроасани докосват кръглите , черни очи на кафето. Премрежени, следобедни погледи с аромат на предстоящи сюжети. Обещание за продължаване в живота. Докато той ни раздели...
( Следва продължение)
Здравка Владова-Момчева
Знам, че измъкването от политическата зима по света и у нас е гигантско усилие за ума и душата. Знам, че ежедневието е лепка в мислите, а закъснялата пролет – гонитба на изплъзваща се емоция. Знам! Обаче и това ще мине. Трябва само да се научите да се самоиздърпвате за косите от личното си миниатюрно блато. Както някога е направил любимият ми ухажор на истината, барон Мюнхаузен, който винаги е успявал да намери изход. Ако трябва , отвъд реалността.
Да се преместя другаде, когато унинието буренясва духа ми , за мен винаги е означавало да тръгна на път. То е като събличане на стара змийска кожа върху плочника на изчерпаните възможности, изречените думи и ужасяващото повторение на ситуации, в които не искам повече да участвам. Защото ми е омръзнало да повтарям едни и същи реплики. Времето е напуснало моята житейска гримьорна и се е плиснало навън. В намеци за цъфтежи и скрежни километри към сезона на личното ми пробуждане. Нощта е отлично начало. Тогава е най-вероятно да участвам в чудо.
Беше нечий Великден и потъването в евротунелния мрак ми действа като възкресение. Континентална полунощ и мастилени магистрали. Свобода на избора в посоки и предстоящи истории. Предчувствие за завръщане в себе си, където в дъното на натрупания багаж е душата ми, сгъната на четири, с Изтока, Запада, Севера и Юга на неизползваните си възможности. Трябва само да започна отново да живея, за да усетя , че се приобщавам към динамиката на пътя, където преминаването през битието е кинолента с отлитащи контури. Сред тях, движението на мисълта изписва нов сценарий с главна героиня самата Аз.
- Желаете ли да настроя теливизионните канали на английски език? – пита съседът Дейвид - свойски ориентиран в луксозната огледална обстановка на апартамента в Сен Тропе, който сме наели за ваканцията.
- В никакъв случай! – отсичам аз – Предпочитам да слушам радио „Марсилия“!
- Ок – смее се дългогодишният емигрант от Острова с неотразим френски акцент – съмнявам се, че ще разберете нещо , но е чудесно, че се оставяте Франция да ви превземе още от първия ден. Така постъпих и аз преди двадесет и три години, когато дойдох тук и останах завинаги.
Априлският хлад на тъничка завист докосва предпазливото ми лице надвесено в атмосферата навън. По средновековната уличка пъплят бегълци –късметлии, също като мен, изхлузили ежедневието в скучните си страни и доверили бледите си кожи на слънцето за първа целувка с Франция. Желанието поне за малко да принадлежиш на себе си е световно човешко явление. Нужно е само да намериш подходяща точка от планетата , за да спреш и поканиш душата си на среща. Любовна среща. Където комплиментите, ухажването и тръпката от преоткриването на Аз-а могат да се случат в едно малко градче с хрускавосиньо небе и залив като течно ветрило, по което като бели пера се поклащат яхти и кораби. Кратколетна илюзия, че комфортният изглед в пристанището е декориран само за теб.
- Защо напусна Англия, Дейв? - питам вперила неанситни зеници в уникалната светлина през прозореца – понякога не те ли измъчва носталгия по дома?
Отговорът на една бъдеща сродна душа понякога може да ви обърка. Не изпускайте , обаче,шанса си да навлезете в света на ближния, ако и да ви се струва извънземен.
- Англия не приема моите принцеси – абсолютно спокойно, без атом притеснение от неразбиране, отвръща потресаващо необичайният британец – едната е лейди Даяна, към която се отнесоха с мълчалива жестокост.
- А другата? – с придошло любопитство и изгъделичкан от „нормалността“ смях, шепна аз.
- Другата е дъщеря ми – Алекс-Он-Дре! Кръстих я на руската принцеса Александра. И настоявах името и да бъде записано в регистъра именно по този начин, защото вярвам, че точно така трябва да се произнася! В онези години нищо руско не можеше да бъде прието спокойно в Англия. Камо ли с императорски произход. Затова отказаха и ми предложиха да избера нещо друго. Направих го! Избрах да напусна Острова и детето ми да няма британски паспорт. Спасих поне една от принцесите си. Алекс-Он-Дре днес е французойка.
- Разказвай ми още – настоявам , захапана от изострен писателски глад.
- Има време – със слънчева мъдрост в гласа отвръща Дейвид – но първо заповядайте на закуска в двора. Със съседите сме изнесли маса. Франция ви очаква на кафе.
По внезапно избухналите цъфтежи в настървената ми за възкръсване душа, усещам, че е време за влюбване. В мъничкия , преметен двор кокетно се полюшва бяла покривка. По нея захарните мигли на златисти кроасани докосват кръглите , черни очи на кафето. Премрежени, следобедни погледи с аромат на предстоящи сюжети. Обещание за продължаване в живота. Докато той ни раздели...
( Следва продължение)
Здравка Владова-Момчева
Италиански Квазимодо
По заскрежените стъкла на колите в училищния паркинг пробягват подгонени слънчеви капки. Всички си тръгваме сред усмихнато – учтиви довижданета. Пред нас, в къси, задръстени пресечки, се разстила асфалтирания ребус на живота. Той няма нужда от извървяване, защото придвижването от офиса до супермаркета се равнява само на пет, изшофирани минути. Останалото е въпрос на приемане. До пълно претъпкване на душата с опаковките на бивши истини и настояща, вярна до смърт , самота. Монотонното съществуване на остров те превръща в Робинзон, абсолютно неподготвен за среща с някой непокварен Петкан, подгонен като слънчева капка по заскрежените стъкла на очите ти.
- Добър ден сеньора! Исфинете, мозете ли да ме насоците към кабината по история ф тофа уцилисте?
В операционно-неоновата светлина на коридора, пред мен се извисява фигура, неадекватна на английския порядък. Огромен, разчувален индивид, с гърбица над лявото рамо и добри кривогледи очи, които ме фиксират с детинска, невинна настойчивост. По игриво заострените шушукания в учителската стая през междучасието, долавям, че сутринта съм се сблъскала с новия ни колега, Анджело Франки, току що пристигнал от Италия, тотално непосветен в изкуството да оцелява незабележимо в ежедневието на оскъдната островна суша.
- Децата просто ще го побъркат от подигравки – щипе ухото ми злорадият шепот на Лин Корфтън – с този невъзможен акцент, с тази мечешка непохватност! И непрекъснато иска да си говори с някого. Сякаш очаква да го приемем веднага, просто така, без никаква трансформация...
Очевидно, да те приемат, означава шанс за живот в тази страна.
Трансформацията на Анджело се проточва в дълги, мъчителни дресировки по неконтактност, токсична учтивост и изпепеляващ сарказъм. Всекидневен разстрел в беззащитната доверчивост на пришелеца. Окрилени от всеобщата безмълвна атака спрямо италианския Квазимодо, невидимо етикиран заради тромавото си присъствие в нашия сантиметров свят, питомките на колежа също го атакуват със симпатия и жестокост:
- Вчера мистър Франки се разплака в края на часа – казва Андрея, демонично озарена от необичайната емоция в скучния и ден – да го бяхте видели, мисис Момчева, сълзите му се кръстосваха под носа, защото е кривоглед. Много беше забавно!
- Защо си толкова злорада, Андрея, та ти самата си италианка, би трябвало да проявиш съчувствие към него. Нали и той се опитва да си изпълнява задълженията, като всички нас...
- Само родителите ми са италианци, госпожо – възмутено ме поправя момичето – аз съм англичанка! И какво му влиза в работата на мистър Франки да ни претъпква с подробности по история, каквито изобщо липсват в нашите учебници. Той твърди, че трябва да имаме широк кръгозор, но ако повярваме на това, всички останали ще ни се смеят!
- Как така ще се смеят? – изумено потръпвам аз.
- Защото различните са смешни, госпожо. Никой не иска някой смешен човек да знае повече от него!
Да подадеш ръка на аутсайдер в света на еднаквите се равнява на болезнена , социална ампутация. Скришом, в унизителни, къртичи прибежки през междучасията, обхваната от комплексирана европейска солидарност, откънтявам по някоя спасителна дума в отеснелия, останал без ехо,нов свят на Анджело:
- Опитай се да спечелиш момичетата на своя страна , накарай ги да ти повярват!
Минават месеци и крадливо подхвърлените ми съвети разцъфтяват с обнадеждаващ успех. На сутрешното петминутно събрание във вторник, с киселинен възторг , директорката мисис Данс, уведомява колектива, че на националното състезание по история, ученичките на мистър Франки са спечелили първото място с изключителните си познания и увереност по този предмет. Следват аплодисменти. Кривогледа, южняшка радост изпълва кухите ни, бивши души.
- Мисля, че и без трансформация, Анджело Франки заслужава най-сетне да бъде приет тук – пошепвам тържествуващо в тънкото вампирско ухо на Лин Корфтън.
- Заблуждаваш се скъпа – лисва право в сърцето ми отровното и облъчване – Единствените, които вярвате в това невъзможно приемане, сте само ти и мистър Пендър. Може би е така, защото ти си българка, а той – ирландец, на всичкото отгоре и гей! Впрочем, този фенклуб от двама е твърде добро постижение за нашия Квазимодо за толкова кратко време.
В опустелия след звънеца коридор отекват гръмки ръкопляскания. От кабинета по история , на криви потоци изтича смях. Анджело Франки раздава бонбони след всеки верен отговор на някой различен, изискващ исторически подробности, въпрос.
Здравка Владова-Момчева
- Добър ден сеньора! Исфинете, мозете ли да ме насоците към кабината по история ф тофа уцилисте?
В операционно-неоновата светлина на коридора, пред мен се извисява фигура, неадекватна на английския порядък. Огромен, разчувален индивид, с гърбица над лявото рамо и добри кривогледи очи, които ме фиксират с детинска, невинна настойчивост. По игриво заострените шушукания в учителската стая през междучасието, долавям, че сутринта съм се сблъскала с новия ни колега, Анджело Франки, току що пристигнал от Италия, тотално непосветен в изкуството да оцелява незабележимо в ежедневието на оскъдната островна суша.
- Децата просто ще го побъркат от подигравки – щипе ухото ми злорадият шепот на Лин Корфтън – с този невъзможен акцент, с тази мечешка непохватност! И непрекъснато иска да си говори с някого. Сякаш очаква да го приемем веднага, просто така, без никаква трансформация...
Очевидно, да те приемат, означава шанс за живот в тази страна.
Трансформацията на Анджело се проточва в дълги, мъчителни дресировки по неконтактност, токсична учтивост и изпепеляващ сарказъм. Всекидневен разстрел в беззащитната доверчивост на пришелеца. Окрилени от всеобщата безмълвна атака спрямо италианския Квазимодо, невидимо етикиран заради тромавото си присъствие в нашия сантиметров свят, питомките на колежа също го атакуват със симпатия и жестокост:
- Вчера мистър Франки се разплака в края на часа – казва Андрея, демонично озарена от необичайната емоция в скучния и ден – да го бяхте видели, мисис Момчева, сълзите му се кръстосваха под носа, защото е кривоглед. Много беше забавно!
- Защо си толкова злорада, Андрея, та ти самата си италианка, би трябвало да проявиш съчувствие към него. Нали и той се опитва да си изпълнява задълженията, като всички нас...
- Само родителите ми са италианци, госпожо – възмутено ме поправя момичето – аз съм англичанка! И какво му влиза в работата на мистър Франки да ни претъпква с подробности по история, каквито изобщо липсват в нашите учебници. Той твърди, че трябва да имаме широк кръгозор, но ако повярваме на това, всички останали ще ни се смеят!
- Как така ще се смеят? – изумено потръпвам аз.
- Защото различните са смешни, госпожо. Никой не иска някой смешен човек да знае повече от него!
Да подадеш ръка на аутсайдер в света на еднаквите се равнява на болезнена , социална ампутация. Скришом, в унизителни, къртичи прибежки през междучасията, обхваната от комплексирана европейска солидарност, откънтявам по някоя спасителна дума в отеснелия, останал без ехо,нов свят на Анджело:
- Опитай се да спечелиш момичетата на своя страна , накарай ги да ти повярват!
Минават месеци и крадливо подхвърлените ми съвети разцъфтяват с обнадеждаващ успех. На сутрешното петминутно събрание във вторник, с киселинен възторг , директорката мисис Данс, уведомява колектива, че на националното състезание по история, ученичките на мистър Франки са спечелили първото място с изключителните си познания и увереност по този предмет. Следват аплодисменти. Кривогледа, южняшка радост изпълва кухите ни, бивши души.
- Мисля, че и без трансформация, Анджело Франки заслужава най-сетне да бъде приет тук – пошепвам тържествуващо в тънкото вампирско ухо на Лин Корфтън.
- Заблуждаваш се скъпа – лисва право в сърцето ми отровното и облъчване – Единствените, които вярвате в това невъзможно приемане, сте само ти и мистър Пендър. Може би е така, защото ти си българка, а той – ирландец, на всичкото отгоре и гей! Впрочем, този фенклуб от двама е твърде добро постижение за нашия Квазимодо за толкова кратко време.
В опустелия след звънеца коридор отекват гръмки ръкопляскания. От кабинета по история , на криви потоци изтича смях. Анджело Франки раздава бонбони след всеки верен отговор на някой различен, изискващ исторически подробности, въпрос.
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 28 March 2013
Да преведеш любовта към Родината, означава да говориш всички езици!
.JPG)
Много често за нас, емигрантите, се говори като за идеалисти, запазили в душите си само най-хубавото и най-светлото от Родината. Без злободневието, без всички дребни нерадости, които съпътстват битуването в нея. Сякаш голямото емоционално откъсване преди години е сложило край на споровете за това какво е могло и как е трябвало да се направи, за да останем, за да продължим... Години по-късно, осъзнавам, че всъщност, ние продължаваме България , отвъд границите и, по един достоен начин. Защото Тя ни е възпитала с доверие, че можем да бъдем себе си и да я представяме пред света , независимо от личните си истории, обединени от общата съдба да бъдем нейните деца – българите на новото време. И да. То е разделно, ако му позволим това. И неразделно, ако се вслушаме в словото на кръвта си. Защото, какво друго ни остава, след великото разпиляване на народите, ако не езикът, който ни държи в единение? Езикът, който ни завръща в изгубената хармония на принадлежността, в спиралата на повторението , чрез която осъзнаваме, че да обичаш една земя означава само да си се родил в нея. Независимо от обстоятелствата, времената и събитията през тях. Независимо от самите нас...
Тези мисли ми хрумнаха, когато моята директорка и колега Снежина Мечева ми предложи идеята стихотворението „Към Родината“ от Атанас Далчев да бъде изпълнено от нашите ученици на концерта на мартеницата в българското посолство в Лондон. След толкова много кал по България, единственият урок по достойнство можеше да бъде разказан чрез любовта. Препрочитайки текста осъзнах, че любовта възпитава свои и чужди. Обезоръжава упреците и обезсмисля споровете. Любовта надживява хората. И за нея няма авторски права. Също както омразата. Която , всъщност, е любов, която не е имала късмета да бъде преведена на човешки език. Защото да обясниш себе си, чрез своята земя, означава да прекъснеш нерзабирането, да оттласнеш страха на другия и да раздадеш хляб от душата си , за да заситиш глада му , изострен от липсата на чувство за негова, собствена родина. Отдавна съм разбрала, че светът ни е превърнал само в свои граждани. Но деца можем да бъдем и оставаме единствено за вечно очакващите ни родини. А тази връзка ни затяга в живителния възел на страданието. Там, където е нашата земя, болката на рождението ни като българи. И нито почестите, нито славата на мимолетните ни успехи, могат да ни сродят повече с великото благословение да помним „ослепелите бойци на Самуила“. Текстът на Далчевото стихотворение ме удари в сърцето с прозрението, че всъщност всяка житейска възраст преоткрива, вече изказана от други, любовта към Родината. И ако на седем години, цялото ми същество трепереше от възторг, приело духовното Вазово кръщение, че е „българче“, то сега, зрелостта ми, с умерения пулс на мъдростта, ме сроди със страданието на Далчевата България. Тази, която, нито аз, нито учениците ми, нито вие, можем да забравим. Защото на всеки стотен слепец има по един зрящ да ни казва колко е хубава, ако само имахме очи да я видим...
Затова дръзнах да преведа нашата България по все още слепите пътеки на един чужд език. Английският. И вярвам, че който е прогледнал да я види чрез него, ще преведе много незрящи нататък. По всички езици в света. За да се слее земята ни в голямата човешка любов към Родините.
Здравка Владова-Момчева
Към Родината
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.
Да търсим, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
Атанас Далчев, 1965
For My Motherland
I didn’t choose you among all motherlands on Earth,
I just was born in June, in sunny swelter
I wasn’t rich inheritor by birth
I only love you as my land and shelter!
I am Bulgarian despite your pride and glory!
Despite your feats and your triumphant thrill,
Because I have no power to forget the story
about the blinded warriors of Samuil!
Oh, let them try to find in you some fluke
Some honours and some power – useless passion.
My suffering with you, my strongest root –
this is my love, my faith and my compassion!
Превод: Здравка Владова-Момчева
Thursday, 7 March 2013
Пролет пукна – ние не!
/ефикасна петмезовска рецепта за справяне с депресивните състояния/
През изминалите няколко седмици ми се струва, че светът се е сринал в нищото и чака ново сътворение. Ех, че хубаво, нали? Направо да тръгнеш и да се изявяваш като строител на мирозданието. Само че, откъде да започнеш? И как да спасиш цивилизацията, която се е вторачила във Фейсбук и рискува да не забележи собствените си руини?
Мисля ги тези работи и внимателно се разминавам с десетки автомобили по тесните английски улички, нанизали в битката за сантиметри оградки и градинки зад слепнатите метални серпантини от превозните средства на местните фейсбукари. Отивам да посетя приятелката си Магда Сербезова-Шилинг , нейния съпруг, брат му и баща й – бай Перо Сербезов , кандисал най-сетне да се прибере на парно за месец-два на Острова, докато пукне пролетта на Балканите и се размекнат за копан упоритите буци зад бащината му къща в село Петмезово.
- Няма спасение, скъпа! – невротизирано откънтява гласът на Магда в мислите ми – Няма победа! То не бе зеленчук, то не бяха овошки в тая негова инатеста глава! Откакто е дошъл тук, само с това ме занимава и така ни е насмел с Джош, че не смеем да гъкнем. Камо ли да му противоречим! Аз, казва, съм агроном от сой и дорде съм жив с туй ще се занимавам! Хич не ща и да зная за розите на превзетия ти мъж! Редки сортове били, накако цъфтели вече двеста години и нам как си ги подстригвал, че да изкарат поне още сто. Ма не ги ли види, че са дърти – предъртели, та затуй се кюлят натъй-наинак. А пък цветовете им капят като сплути круши под плета та саде едни ежове и свраки ровичкат из тях! Да ги маха Йошо, да ги маха! Аз да ви нанижа едни лехи със зелен лук и спаначец, да бухнат , да зелнат насреща ви, да си наточим една баница с тях, че ела после да видиш как се живее още сто години!
Дългогодишното ми приятелство с Магда ме е приучило на почтително търпение пред хайдушкия характер на неукротимия и баща. Без да се притеснява от континенти и острови, Балкани и кралства, бай Перо обългарява времето и пространството с нетърпящо възражения присъствие и някакъв свой си, петмезовски порядък, пред който зелен лук, спанак и рози, чинно се подреждат в съвместими лехи, готови да бъдат накълцани в новата баница на световното сътворение.
Пред кокетната двуетажна къща на „Уан Пин Лейн“ цари нечувано, неанглийско оживление. Голяма ивица от иначе претъпкания с коли тротоар , пустее маркирана от продълговат кашон, затиснат с объл, възтежичък камък. До необичайната улична арт-инсталация се извисява непоклатимото, скалисто тяло на госта от България, види се, доста зает с властни и неохотно цензурирани жестове, да пренасочва изнервените шофьори да продължават нататък.
- Хайде бе душкооо, хайде бе джанъм, изгледах си пукалите докато се покажеш от този завой! Я виж тука каква организация съм ти спретнал! Налитат като мухи пустите му англичани ама аз не давам и плочка да превземат от моя вилает! Да си имаме уваженията! Тука българска снаха обитава, ама нали Йошката пада нещо толерантен видиш ли, Сульо и Пульо му се паркират на входа и не дават пиле да прехвръкне. До вчера беше така , де. Добре, че дойдох да ги оправя тия островяни, че инак какво щяха да правят без мене? Гъчкат ми се натъй-натъй, мързи ги да копат на село и после мрънкат, че били в криза. Айде спирай тука, че маса ни чака с тебе. Мойте една ракия не смеят да обърнат , че им сбърквала хранителния режим. Няма с кого парче сланинка да си покарам. Присяда ми да ги гледам тез голи охлюви, изцулени от глад и недопиване. А, душко, я се наведи да вземеш тоз камък, че от България си го нося да си затискам киселото зеле тука. Да не ти разправям как Джошо- Мошо един свестен бидон не можа да намери...
Изисканата дъбова маса в уютната трапезария на Магда и Джош смутено се огъва от липса на хранителен диалог. Рязка , несервирана полоса, центрирана от букет рози, натопени в старинен кристал, отделя пъстрите кръчмарски гаванки с луканка, суджук и сирене за хатъра на бай Перо, от изящните английски порцелани, сдържано покапани с възпитани количества супа от моркови, в напомняне за изтънелите традиции на домакините. Издърпана ревниво в петмезовския лагер , аз с апетит предъвквам вкусовете от дома. От другата страна на смълчаната фронтова линия , почти невидими, се гушат английските членове на семейството – съпругът на Магда и пребледнелият му брат, потънал в модерните , поглъщащи пясъци на упорита депресия. Притеснено ми е. Искам да бъда внимателна и да балансирам визитата си между радост и съчувствие.
- Донес малко лютеничка и кромид ма дъщее – с агрономска увереност проточва зачервеният ми приятел – от моя, дето е още в куфара ми, че не мога да ви свикна тука на анемичните луци. Да му цапна аз един юмрук отгоре, че да видиш ти как ми върви със сливовицата. Цукни му и ти душко, стига си плещила тоз английски, после цяла година има да му се ръбиш!
- Извинявай чичо Перо – с най-хрисима нежност на български парирам атаката аз – искам само да обърна внимание на Колин, братът на Джош. Страда от депресия момчето знаеш, нека малко да го окуража да си взема лекарствата и да не се предава на лоши настроения. Пролет е, случват се такива работи при смяната на сезона...
Сближените, барутносиви очи на бай Перо фиксират с ловджийска точност птичата безпомощност на депресирания брат , някак прокудено смотан в най-далечния и постен ъгъл на раздвоената трапеза. Мустакато, намусено мълчание от ракиения окоп на гостенина съпровожда загрижената ми тирада към Колин, учтиво подсмръкнал хремавата си тъга. Тишината окуражаващо се проточва в надежда за толерантност и разбирателство. Посръбващото съчувствие зад гърба ми ме кара да продължа словесната си терапия. След минута обаче, увереният, нетърпящ възражения глас на бай Перо ме запраща в тотално изгубване в превода :
- На тоя, малкия, земи да му кажеш да пое...ава повечко и на бърза ръка ще се оправи! Стига се е мотал из крачолите на брат си! Да ме гледа мене, три булки съм уморил, пет деца съм оженил , а сега съм хвърлил око на мисис Макджагър, вдовицата, оттатък плета! Утре отивам да и бодна един лук у централната саксия, че не дава да и оскубя нарцисите за нищо на света! Компромис , каза, щяла да направи само за мене, щото съм бил изключителен агроном! И тя е разбрала, че пролет пукна, а ние още сме тук! Що да си губим времето и да се депресираме? Ей тия работи му ги обясни на Колчо, че да се поошекери малко момчето, стига е страдало бадева! И хич не им се примъквай към техния ъгъл, душко! Я ела, ела насам , откъде луканчицата, да ми кажеш ти мен уважаваш ли ме или не?!!!
Блага, ракиена мъглица омрежва с греяно успокоение временното примирие между депресия и жизнелюбие в дома на приятелите ми. Закачлив слънчев лъч, стрелнат от предпазливата английска пролет, еротично гъделичка смутеното ми деколте. Оттатък оградата, ококорените нарциси на мисис Макджагър надничат в прозореца с цъфнало любопитство и разпукнала надежда.
Здравка Владова–Момчева
Мисля ги тези работи и внимателно се разминавам с десетки автомобили по тесните английски улички, нанизали в битката за сантиметри оградки и градинки зад слепнатите метални серпантини от превозните средства на местните фейсбукари. Отивам да посетя приятелката си Магда Сербезова-Шилинг , нейния съпруг, брат му и баща й – бай Перо Сербезов , кандисал най-сетне да се прибере на парно за месец-два на Острова, докато пукне пролетта на Балканите и се размекнат за копан упоритите буци зад бащината му къща в село Петмезово.
- Няма спасение, скъпа! – невротизирано откънтява гласът на Магда в мислите ми – Няма победа! То не бе зеленчук, то не бяха овошки в тая негова инатеста глава! Откакто е дошъл тук, само с това ме занимава и така ни е насмел с Джош, че не смеем да гъкнем. Камо ли да му противоречим! Аз, казва, съм агроном от сой и дорде съм жив с туй ще се занимавам! Хич не ща и да зная за розите на превзетия ти мъж! Редки сортове били, накако цъфтели вече двеста години и нам как си ги подстригвал, че да изкарат поне още сто. Ма не ги ли види, че са дърти – предъртели, та затуй се кюлят натъй-наинак. А пък цветовете им капят като сплути круши под плета та саде едни ежове и свраки ровичкат из тях! Да ги маха Йошо, да ги маха! Аз да ви нанижа едни лехи със зелен лук и спаначец, да бухнат , да зелнат насреща ви, да си наточим една баница с тях, че ела после да видиш как се живее още сто години!
Дългогодишното ми приятелство с Магда ме е приучило на почтително търпение пред хайдушкия характер на неукротимия и баща. Без да се притеснява от континенти и острови, Балкани и кралства, бай Перо обългарява времето и пространството с нетърпящо възражения присъствие и някакъв свой си, петмезовски порядък, пред който зелен лук, спанак и рози, чинно се подреждат в съвместими лехи, готови да бъдат накълцани в новата баница на световното сътворение.
Пред кокетната двуетажна къща на „Уан Пин Лейн“ цари нечувано, неанглийско оживление. Голяма ивица от иначе претъпкания с коли тротоар , пустее маркирана от продълговат кашон, затиснат с объл, възтежичък камък. До необичайната улична арт-инсталация се извисява непоклатимото, скалисто тяло на госта от България, види се, доста зает с властни и неохотно цензурирани жестове, да пренасочва изнервените шофьори да продължават нататък.
- Хайде бе душкооо, хайде бе джанъм, изгледах си пукалите докато се покажеш от този завой! Я виж тука каква организация съм ти спретнал! Налитат като мухи пустите му англичани ама аз не давам и плочка да превземат от моя вилает! Да си имаме уваженията! Тука българска снаха обитава, ама нали Йошката пада нещо толерантен видиш ли, Сульо и Пульо му се паркират на входа и не дават пиле да прехвръкне. До вчера беше така , де. Добре, че дойдох да ги оправя тия островяни, че инак какво щяха да правят без мене? Гъчкат ми се натъй-натъй, мързи ги да копат на село и после мрънкат, че били в криза. Айде спирай тука, че маса ни чака с тебе. Мойте една ракия не смеят да обърнат , че им сбърквала хранителния режим. Няма с кого парче сланинка да си покарам. Присяда ми да ги гледам тез голи охлюви, изцулени от глад и недопиване. А, душко, я се наведи да вземеш тоз камък, че от България си го нося да си затискам киселото зеле тука. Да не ти разправям как Джошо- Мошо един свестен бидон не можа да намери...
Изисканата дъбова маса в уютната трапезария на Магда и Джош смутено се огъва от липса на хранителен диалог. Рязка , несервирана полоса, центрирана от букет рози, натопени в старинен кристал, отделя пъстрите кръчмарски гаванки с луканка, суджук и сирене за хатъра на бай Перо, от изящните английски порцелани, сдържано покапани с възпитани количества супа от моркови, в напомняне за изтънелите традиции на домакините. Издърпана ревниво в петмезовския лагер , аз с апетит предъвквам вкусовете от дома. От другата страна на смълчаната фронтова линия , почти невидими, се гушат английските членове на семейството – съпругът на Магда и пребледнелият му брат, потънал в модерните , поглъщащи пясъци на упорита депресия. Притеснено ми е. Искам да бъда внимателна и да балансирам визитата си между радост и съчувствие.
- Донес малко лютеничка и кромид ма дъщее – с агрономска увереност проточва зачервеният ми приятел – от моя, дето е още в куфара ми, че не мога да ви свикна тука на анемичните луци. Да му цапна аз един юмрук отгоре, че да видиш ти как ми върви със сливовицата. Цукни му и ти душко, стига си плещила тоз английски, после цяла година има да му се ръбиш!
- Извинявай чичо Перо – с най-хрисима нежност на български парирам атаката аз – искам само да обърна внимание на Колин, братът на Джош. Страда от депресия момчето знаеш, нека малко да го окуража да си взема лекарствата и да не се предава на лоши настроения. Пролет е, случват се такива работи при смяната на сезона...
Сближените, барутносиви очи на бай Перо фиксират с ловджийска точност птичата безпомощност на депресирания брат , някак прокудено смотан в най-далечния и постен ъгъл на раздвоената трапеза. Мустакато, намусено мълчание от ракиения окоп на гостенина съпровожда загрижената ми тирада към Колин, учтиво подсмръкнал хремавата си тъга. Тишината окуражаващо се проточва в надежда за толерантност и разбирателство. Посръбващото съчувствие зад гърба ми ме кара да продължа словесната си терапия. След минута обаче, увереният, нетърпящ възражения глас на бай Перо ме запраща в тотално изгубване в превода :
- На тоя, малкия, земи да му кажеш да пое...ава повечко и на бърза ръка ще се оправи! Стига се е мотал из крачолите на брат си! Да ме гледа мене, три булки съм уморил, пет деца съм оженил , а сега съм хвърлил око на мисис Макджагър, вдовицата, оттатък плета! Утре отивам да и бодна един лук у централната саксия, че не дава да и оскубя нарцисите за нищо на света! Компромис , каза, щяла да направи само за мене, щото съм бил изключителен агроном! И тя е разбрала, че пролет пукна, а ние още сме тук! Що да си губим времето и да се депресираме? Ей тия работи му ги обясни на Колчо, че да се поошекери малко момчето, стига е страдало бадева! И хич не им се примъквай към техния ъгъл, душко! Я ела, ела насам , откъде луканчицата, да ми кажеш ти мен уважаваш ли ме или не?!!!
Блага, ракиена мъглица омрежва с греяно успокоение временното примирие между депресия и жизнелюбие в дома на приятелите ми. Закачлив слънчев лъч, стрелнат от предпазливата английска пролет, еротично гъделичка смутеното ми деколте. Оттатък оградата, ококорените нарциси на мисис Макджагър надничат в прозореца с цъфнало любопитство и разпукнала надежда.
Здравка Владова–Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)