Внимание! БОБардировка!

Замисляли ли сте се каква огромна роля играе бобът в нашия кратколетен живот? Не се шегувам, напоследък имам чувството, че определено го подценяваме. Залисани в разните му там проблеми, забравяме за философските измерения на варивата, довели до нашата поява в света, именно защото предците ни са ги похапвали в името на своето дълголетие и генетична издържливост.

Много обичам боб. Ама такъв, шарен, дето се огребва по тигана, запържен с чесън и мерудийки, като истинска ода на радостта от живота, без правила и възпитани задръжки. Защото това е едно музикално растение, както обича да констатира моят свекър. Чрез него можеш да въплътиш какви ли не мелодии по всяко време – от ноктюрно по пълнолуние, до марш в определени дестинации на къщата ти, където дори и царят отива сам. И се отдава на интелектуално усамотение, придружено с мечтателни въздихания... Мъдрост и сантимент! Това е бобената кауза в нашето виртуално съществуване! Старомодна вибрация в личния ни свят, обгазен от модерните емисии на диетичните ни помисли и въжделения!

Затуй, когато дойдох да живея на Острова, усетих поне една допирна точка с манталитета на местното британско население. Общата ни любов към боба! Да! Говоря за онази оваляна в кетчуп пихтия, люсната, сякаш по невнимание,връз яйцата и бекона в пълната английска закуска. Вярно е, че консервата не можа докрай да ме убеди в автентичността на вкуса, а вироглавият индивидуализъм на балканските бобени зърна ме държи и до ден днешен в неутолима носталгия... Но все пак, в преварената каша на еднаквостта, запечатана в метална кутия с трайност до 2018 година, аз усещам едно послание от безвъзвратното минало на Човечеството – като ви свършат сушито и ноазетите по парижки, яжте бобец, мили хора! Това е чиста енергия, която ще ви отстреля напред в бъдещето,право в мишената на лелеяното оцеляване! Прекрасно е да се живее с такава надежда, нали? Обаче, както разбирам от публикациите в пресата, някои искат и нея да ни отнемат! Защото, на заседание на британския парламент, заместник министърката на енергетиката и климатичните промени, баронеса Сандип Верна, категорично призова целокупния английски народ към по-умерена консумация на боб, във връзка със сериозната заплаха от разширяване на дупката в озоновия слой на планетата, вследствие на газовете, отделяни от поданиците на Кралицата, поради прекаленото ядене на боб! БОБардировката на и без това отровената ни атмосфера, била предотвратима единствено чрез намаляване производството на консерви с вредното вариво, чийто брой напоследък нараснал до скандалното число от 411 милиона за година! Това безобразие трябвало веднага да престане! Парламентът на Кралството на всяка цена трябвало да разреши наболелия философски проблем между битието и съзнанието на данъкоплатците, егоистично заделящи по някое пени в полза на ефирната си прехрана, костваща глобалното обгазяване!

Почувствах се като абсолютна престъпничка! Защото, не стига, че е неделя, ами в пръстеното гърне във фурната на островната ми печка предателски къкри смилянски боб с джоджен и сланина, по желание на моите гости Ема и Антъни Банкс, върли любители на българската народна кухня, довели за няколко часа и внука си Джейк на кратка среща с нашенската храна.

- Не смей да ни залъгваш с английско печено, дарлинг! – нежно, но категорично заявява Антъни – не ти се удава, липсват ти първите двеста години! Направи ни нещо от твоята географска ширина – такова пъстро, с много подправки... като разговор на твоя език. Уж нищо не се разбира, а накрая всички са доволни!

- Ок, май френд – отговарям аз – ще сготвя една рецепта на хиляда и триста години – с риск да БОБардираме озоновата дупка, заклевам се, ще ви хареса!

- Не се преуморявай, моля те- добавя възпитаният ми приятел- ние с Ема просто искаме да опитаме различно ядене. Но мъничко, просто така, заради разнообразието. Нали Великобритания е остров на хиляди национални кухни. Коя беше нашата, вече забравих...

- Аз пък съм гладен! – боботи Джейк, замотан в краката ми, вперил кръгли очи в тумбестия търновски гювеч, замаян в газова, ароматна жега – кога и какво ще ядем?

... По червената битова покривка се върдалят смирени остатъци от чесън и хляб. Ухае на ракия и леност. Пъстрите глинени гаванки пред гостите ми са празни. Светът се утомява в равновесието на разговорите, опитомен като манастирски котарак. Пладне е. Всички сме у дома. Макар и в чужбина. Макар и в престъпно затишие преди големия бобен взрив.

- Дядо, ти уж не беше гладен, а всичко си изяде! – сънливо се учудва Джейк. Децата са единствените мостове за истини в този лъжовен живот. Възрастните са реките, които ги отвличат в утаените си подмоли :

- Да изядеш храната си, когато си на гости, е израз на учтивост към домакинята, дарлинг – наставя Антъни, моментално завърнал се в лицемерието. – Какво трябва да кажеш сега на Здравка?

- Благодаря! – хлапето автоматично пораства в англичанин – много беше вкусно. Може ли да споделиш тази рецепта с баба?

Искам да я споделя, бе Джейк, наистина искам! Ама как да престъпя алармиращия призив на баронеса Сандип Верна, как? Нали нахалните ми готварски умения пак опряха до пустия боб наш насущний, дето измести неделното печено на англичаните вдън гори тилилейски и греховно ме изкуши да наруша дебатите от парламента в името на едно островно – континентално приятелство. Нали като го сготви баба ти проклетия боб пак ще обвинят нас, българите, че сме подвели британците с балканските си манджи да БОБардират атмосферата... Не ща Човечеството да пострада заради сънародниците ми. Ний, в България, сме развили имунитет, разбираш ли, Джейк? Дупка до дупката отгоре и отдолу – туй озони, пътища, депутати... Хич не ни дреме какво дишаме и какво обгазяваме. Ама вий сте друга работа.Изнежени сте! Свикнали сте на протекции. Оправете си първо консервената индустрия. Регламентирайте допустимите количества боб за готвене чрез закон. Наложете и глоби ако трябва. Пък аз после ще споделя рецептата. По-безопасно е някак си, като има правила. Инак, тайно пак ще ви готвя. Кво да ви правя! Нали все пак останахме приятели, след като оцеляхме след Големия Взрив на вкусния бобен обяд... И сега нямаме друг избор, освен да се гоним нагоре – надолу като неуврели бобени зърна в блудкавата чорба на глобализацията!


Здравка Владова-Момчева

Кафе еспресо, а ла Артурка!

Преди четиринадесет години в личната ми английска територия имаше само едно кафене. То беше в Уиндзор и нямаше маси за сядане отвън. Затова пък, работеше по собствена логика. В най-пиковите туристически часове и поради липса на заинтересовани клиенти, заведението самотуваше наполовина отворено...

Винаги съм била стръвна кафеджийка. Дотогава не бях обитавала острови и изобщо неможех да си представя как една бивша империя не е погълнала заедно с покорените от нея територии и глътка от ароматната традиция с интоксикиращо име – „кахве“ – „да поговориш с Бога“. Сякаш с първото посръбване на вкуса от сварените цели зърна, неговият кръстник, султан Сюлейман Великолепни, усетил есенциалния смисъл на битието. Което нямало как да продължава напред, ако връзката с Всевишния не можела да се осъществява ежедневно по нишката на благоуханната пара, извита като арабеска над чашка гореща тъмнина.

Днес имаме глобализация и безжични телефони, а връзките с висши и низши са въпрос на секунди, докато поглъщаме течен кофеин, подслаждан или вгорчаван от думите ни. С които обезсмисляме насладата от говоренето с Бога и повишаваме кръвното си налягане с илюзията, че сме се събудили за новия ден, убеждавайки Шефа в своя безапелационен професионализъм.

В желанието си, поне за малко да се отвържа от всичко това, се търкулвам за уикенда като пъргаво кафеено зърно из провинцията на Англия. Без надежда да пусна корени там. Само заради мечтата... да изпия едно еспресо на океанския бряг.

През вещерските мъгли на Корнуел валят екскалибури и със звънтящи остриета насичат доспехите на пространството - мокри артуриански фрагменти за преситени туристи, зацепили в дъжда с надеждата да си платят за опияняваща легенда в края на седмицата. И после да отнесат у дома малко поизстинал тейкауей за душата, която с годините става все по- претенциозна. Защото цените на сантименталните и капризи неимоверно нарастват. Забелязали ли сте, че консумацията на митове изисква добър хотел, с лъскав ресторант и непременно романтична гледка към материализираното туристическо предание на вековете? Аз го разбирам чрез дискретния кикот на сметката след изисканата вечеря, отнесла половината от месечния ми доход в носталгията по миналото. Като солидна пенсия за крал Артур и стоте рицари от кръглата маса. Не съм единствената, която ги субсидира. Светът разчита на своите запаси от епос. За да не се налага да озлатява нови легендарни емисии. Криза е. И няма време за зачатие на съвременни герои.

- Героят Артур се появява в хрониките на Англия по време голяма опасност. През 10 век е трябвало да бъдат защитавани християнските ценности на Корнуел. Местните крале са бранели територията и хората си от много нашественици. След римляните, които напуснали тези земи, останал един единствен въпрос – кой ще владее по-нататък историята на този прекрасен кът до океана?

Задъхана от усилието да изкача серпантините покрай разядените от сол и влага стени на Тинтаджел касъл, спирам до малка група туристи, скупчени около смущаващо красиво момче. Житени расти пълзят по раменете му като пшеничени змии, опитомени от благородната хубост на лице, сякаш изваяно от длетата на вековни гени. Или гении? Защото припламването на вечност в преходността на човешката плът е събитие, което заслужава поне минута възхищение. Колкото и да жадуваш за чаша еспресо на океанския бряг. Колкото и отегчено да си пълзял по склоновете на една комерсиализирана легенда. Стиснала билета за атракцията в потната си длан, се присъединявам към слушателите. И впивам поглед, заедно с настръхналите момичета, право в синевата на тези спокойни, изконни очи, вгледани в нещо невидимо и отвъдно. Което може да се усети само в думите на онези, родени да го преведат през камелотските лабиринти на древните си души. Да го докоснат до други. И да го отнесат със себе си. До следващо прераждане в бъдещето.

- Изобщо, имало ли е крал Артур - с разграчено любопитство навлизам в аурата на смълчаното слушание, което като тълпа около трубадур, обгръща царствената фигура на разказвача.

- Аз вярвам, че е съществувал - със смирена учтивост ме облъчва той – всяко време ражда своите лидери. Крале или просяци, рицари или монаси. Няма значение. Когато е нужно, човек може да създаде и сам нещо свое, и да го нарече истинско. Останалото е въпрос на предание.

С почти средновековно почитание очарованата група заситнява след необичайния гид. Океанът лизва с кучешка вярност проядените скали в подножието на крепостта. Време е за снизхождение в себе си. В романтичния антракт на душата, превила колене в очакване да я погалиш с размисъл. Чрез тънката пара на заслужено постмитологично кафе...

Миниатюрната чайна на Тинтаджел касъл бъка от посетители. Опашката се вие извън вратите, смирена в стоическо търпение за чаша отмора. Сепната спирам пред витрината със сладкиши, където най-сетне достига моят ред и на съвсем съвеременен английски моля Красавеца с Растите, завърнал се в скучното си амплоа на барман, да ми приготви едно дълго еспресо. Дългоочаквано от мен. Дългомечтано. И дългозаслужено.

- Незнам как се прави дълго еспресо – смутено заеква Той – да го заместя ли с традиционно?

- В никакъв случай – подскачам като ужилена от толкова много реалност след възкресеното минало. И то точно от Него, само преди час, сред старинните зидове! – Искам дълго еспресо! И нито капка заучена традиционност. Вие го казахте горе! Когато е нужно, човек може и сам да създаде нещо свое и да го нарече истинско. Готова съм да платя, за да Ви покажа как се прави това!

- Добре – отдръпва се усмихнато Рицарят на Пшеничните Расти – покажете ми. Много съм любопитен.

Пред стаеното негодувание на озадачената тълпа, превземам бара и с европейско нахалство наблъсквам в лъскавата машина ароматна доза смляна кафееена стръв. За шарани и китове! За русалки и магьосници! За мечтатели и вярващи! За ловци на митове с угнетени от туризма надежди!

- Нека наречем произведението ми „Еспресо, а ла Артурка“ - съвсем делово предлагам аз – Вие, с Вашата хубост, можете да въплътите Краля, от Когото всеки ще иска да купи своя Граал с кафе. Напълно заслужено безсмъртие. Макар и само за миг под слънцето.

Сред смаяните физиономии на втрещената опашка, кой знае защо, съзирам смутени Гуиневири, издразнени Ланселоти и недоумяващи Пърсивали... Сърове и лейди с картонени доспехи.Отминавайки край тях, тайно се усмихвам в себе си. Прости им, Господи, че повярвали в двадесет и първия век, те всъщност не осъзнават, че отново могат да бъдат уникални!


Здравка Владова-Момчева

Език свещен... и някои бради

... Имало едно време един царь...

Вие спомняте ли си как е навлязъл майчиният език в съзнанието ви? За мен той беше пра-бабин. Като напев от звуци, чрез които в детската ми глава светът зашепваше на омайващо старинен български. Имах в изобилие кóньове и влъци, русалии и патерници (гъсталаци), речки (рекички) и корийки (горички), през които препускаха царьове с маждраци, вбити право в сърцето на изгрева. За да му изкапе душата в земята и да напълни житото с хляб... Че да мога да усетя от него вкуса на езика си.

- Кажи, дъще, ааааа и с първата хапка ще ти доде слово за чудо и приказ!

Сляпа като пророчица, вперила мъртви очи в отливите на миналото, прабаба ме отглеждаше като цвете. По нежните ми корени потичаха сокове, които ме изпълваха с тембри и думи, сияйни от радостта на проговарянето. Чиста светлина, която ме превръщаше в реч. През мене преораваха столетия. Идеха бранни слави и си отиваха опозорени в предателства. Раняваха ме проклятия и ме спасяваха триумфи на чест и достойнство. Пееха мътни години и влачеха тънички надежди за бъдащност чрез любословие. АЗЪ преминавах през БУКИ и с несигурна ръка графисвах ВЕДИ по прощъпулника на писането. За да имам ГЛАГОЛИ –то, с което да изкажа, че се научих да принадлежа и обичам. Да се поклоня и смиря пред сътворението на душата си, въплътена в букви от един Философ, дръзнал да ословеси народа ми, сред който е трябвало да бъде моето българско спасение...

- Абе, щом твърдиш, че прабаба ти е тооолкова извънредно стара, тя със сигурност помни времето, когато е била маймуна – цапардосва ме в спомена кривогледият ми приятел Роко от Голямата група на детската градина, наведен съсредоточено над пластмасовия строител – няма начин да не е участвала в еволюцията. Нали знаеш, че татко е учен? Той ми е разправял, че още преди да проговорим на български, всички сме били маймуни. Мъже и жени. Целите космати. И с бради. Висяли сме на тях по дърветата. Чак като сме натежали от ядене, брадите се скъсали, козината ни се одрала и ние сме пропаднали на земята. Голи голенички! Тръгнали сме по света да търсим България, а за да се разпознаем сред чуждите някогашни маймуни сме приказвали на български. Да се чуваме отдалеч и да не сбъркваме посоката...

Точно посоката ми убягва днес, мили Роко. Срещам разни Българии и разни Европи, където всичко е визии и се плаща в евра. Своите не искат да се разпознават сред чуждите. Използваме речта на тялото. Две напред, едно назад, кандил встрани, миндил по гръб! Нали маймуните могат да запомнят и употребяват до трихиляди човешки жеста! Никой няма нищо против брадите, на които сме висели, преди да се усетим мъже или жени. Голи или космати напредваме в просеката на хляба, по която не изтичат изгреви, за да усетим вкуса на езиците си. А ти ми пишеш по Фейсбук на латиница да подкрепя с гласа си вота на брадатата певица от Австрия, нищо, че съм пресипнала от крясъци против нея. Защото, всички трябвало да станем Кончити с вурстове, които незнаем как да използваме. BECAUSE WE ARE UNITED! WE ARE UNSTOPABLE! И аз те копирам до приятелите си, окачам треснатите им от изумление ченета с плахо наболи бради обратно по виртуалните дървета на нео-еволюцията и чакам с надежда да натежат от преяждане на генномодифицирани наденици. Евровизиалните ефекти на пресищането! Безсловните имат ли право на спасение чрез пропадане на земята? Нищо, че козината им ще се одере! Нищо, че ще се видят голи-голенички под слънцето!

Защото имало едно време един български царь... Толкоз отдавна било, че не му се помни името... Ама той много искал да направи нещо за душите на хората си. Затуй намерил вълшебен конь и препуснал през патерници, речки и корийки право към изгрева що като златно петало удрял в очите на слепия му народ. Па седнал там, под петалото и заплакал. „Що плачеш царьо български?“, питал го един Философ, като минавал наблизу. „Немам си спасение за тие люде, дето се раждат и мрат в тъмотия“, рекъл царьот, „нема кой да събуди душите им!“. „Аз ще да ги събудя!“, велил Философът и извадил от торбата си буквите. “ Видиш ли царьо честити, таа първата е А-то, що се изписва като кръст. Ако я топнеш у златно мастило людете ти ще прогледнат. Ще те списват и поменуват, дорде има изгреви на тоа свят и дорде има думи на человешките езици...“

... И аз не помня името на царя. Борис ли беше или Михаил? Ама ти го поменувам по Фейсбук, скъпи Роко. Пиша на кирилица, с прабабино слово. И се моля на Философа, дето се сплавил в петалото на изгрева, па станал светец. Моля му се, Роко, с тие български думи:

„Отче Кириле, Свети Константине,

Да се златѝ Твоето име, да бъде Твоето слово!

Насъщната ни реч дай ни днес и опрости нам буквите ни,

на които всички оставаме длъжници. И изведи нас от забвение,

но отведи ни към България, защото нейни са силата и славата, и думите в началото на всеки от нас.

Амин!“


Здравка Владова-Момчева

Предай нататък.../На Жанет и Джанет/

- Първо добавяш прясното мляко в брашното. Оставяш сместа точно в центъра на масата. За едно денонощие. После слагаш вътре яйце. Разбиваш до хомогенна каша. Пак чакаш двадесет и четири часа. На третата сутрин, сипваш канела и джинджифил. На четвъртата – печеш. Намисляш си желание. Ама много силно желание! Такова, дето е врасло в душата ти до превръщане в теб самата... Като изпръхне Ватиканския сладкиш, чупиш от него и ломиш от себе си... да останат само трохите. Тях ги изяждаш. А парчетата раздаваш на приятели. На такива, които са вървели с теб поне донякъде в пътя ти. Иначе, няма да сработи магията. И да са се смълчали напоследък приятелите, важно е да знаеш, че ги е дръпнало встрани някое, тяхно си, бедствие... Та им трябва време да се съвземат. И парче от тебе. Да ги върне в живота. Че да преминат. Че да преминеш и ти...

- Ами няма ли да вкисне тоя сладкиш – питам аз, стиснала телефонната слушалка с рамо и буза, докато нанасям последни тушови докосвания по безкрайната си лява мигла – то голямо кепенене му трябва, голямо чудо!

- Чувай аз какво ти приказвам, а то чудото само ще стане – с умоляваща убедителност настоява Жанет отсреща – не сме приятелки от вчера и не се харча залудо да ти звъня от България, за да те занимавам с глупости. Вече немога да се надявам на друго. Уморих се да бъда човек. Вкопчвам се в шанса да бъда за малко Господ. Затова се обадих. Да ти подам едно виртуално парче. Пък ти, ако имаш приятели там, просто предай нататък...

Затварям телефона с мътна вина, че не попитах Жанет какво и тежи. Някога, много отдавна, с нея си казвахме всичко. Битието някак излиташе като пъстър балон към слънцето и го омацваше в цветове като скафандър от емоции. А ние продължавахме да се надяваме, че всичко ще се оправи. Че лошото „днес“ е вчерашният кошмар на щастливото ни“ утре“.

Животът е неумолим като смъртта. Убягваш му с каквото и както можеш. Увереното бръмчене на японски двигател в купето на удобна кола пъха в ръцете ми волана на моментна сигурност. Аз съм успяващ човек! Изпреварвам себеподобните с възпитана елегантност и чар. Светът ме харесва! Камерите ме обичат! Нямам отражение, защото съм... вампир! Какви са тези глупави изводи в края на мантрите за просперитет, които си повтарям? Нима упоритата работа на Джанет Даш, блестящата водеща на клуба по позитивно мислене, в който членувам, излитат през прозореца като дим? Невъзможно! Ето, затова трябва да продължавам редовно да посещавам тези сесии! Правя го два пъти седмично. Обажданията относно чудодейни рецепти за Ватикански сладкиши не са предвидени. Те само разстройват мотивацията към успеха.

- Днес всички изглеждате перфектно – констатира с холивудска усмивка ослепителната ни менторка. – Изабел, новата прическа те подмладява с десет години! Анджела, маникюрът ти е произведение на изкуството! Джеймс, диетата за отслабване действа за теб със скоростта на светлината!

Някакъв трескавичен реализъм, вмъкнал се нагло чрез телефонната връзка с България, ме кара да се вгледам в другите през ледовете на комплиментите, през кухата микрофония на изречените думи. Без розови очила. С моите някогашни, детски очи. Които бяха безмилостни заради силата да бъдат истински. Аз и те – жадни за скъпоплатени лъжи - състезатели със себе си.

- Днес ще си говорим за справянето с тежки житейски ситуации – обявява Джанет и непоклатимото и присъствие изпълва залата с екзалтирано мълчание като пред обявяване на „Оскари“. – Преди да започна лекцията, обаче, искам настойчиво да ви припомня, че ВИЕ сте тези, които владеете живота си, ВИЕ избирате дали да се разплачете след загубата на близък, ВИЕ решавате колко щастливи да бъдете! ВИЕ и само ВИЕ!

Омайващата инжекция егоизъм постепенно постига обичайното си въздействие. Всички се скупчваме, като напарфюмирано стадо около стройната си медногласа пастирка и от тилилейските гори на душите ни изпълзяват гладните вълчета на несбъднатите ни амбицийки, неосъществените ни отмъщенийца и безсънните ни мечтички. НИЕ пожелахме мъжа и жената на ближния си, после имота му, после роба му, после осела му... НИЕ убихме/доброто/. НИЕ излъгахме/злото/. НИЕ откраднахме/ братовото си първородство/. НИЕ сме всичко, което неможем да бъдем. Защото сме късметлии, че посещаваме този курс! За какъв Ватикански сладкиш ставаше дума?

- ... и за този, който, обичайки себе си, се обрича на абсолютен успех! – завършва с апломб неотразимата Джанет.

Повлечена от възторга на групата, преминавам през претъпкания коридор и сред гълчавата на бъдещи милионери, бизнесмени и окрилени домакини, усещам острия хлад на настъпващата вечер. Забравила съм шала си, каква досада. Да се върнеш обратно в чуждата екзалтация, понякога е пресищащо преживяване. Под угасените прожектори на смрачената зала се препъвам в нагърчена, смачкана фигурка. Джанет Даш, ослепителната ни допреди минути менторка, хлипа в разтъканите си си коси, а пластове грим, като археологически нива на погребано отчаяние в ерите на натрупано лицемерие, плискат тинята си по набразденото и лице.

- Господи, скъпа – хвърлям се към нея с отработено съчувствие в холивудски стил – какво ти е? Какво се случи с теб само за пет минути?

- Джон, съпругът ми, има авантюра с по-млада жена. Дебеличка една такава, с мазни коси и татуировка на рамото. На пръв поглед – никакъв шанс за успех – а виж как овъртя переспективния ми мъж! Той настоява за развод. Иска да се изнеса от къщата колкото се може по-скоро. Да продам бижутата си. Да се издържам сама, да бъда обикновена, да се науча да готвя...

Завръщането в себе си боли. Затлъстелите духом го знаят. Душата е само дихание. А курсовете по позитивизъм са хелий, за раздуването и в шоуто на живота. Ако си се насмукал до пръсване с този газ, твоят писък звучи като смях. Грешна схема, изискваща спешно спасение.

Изтичвам до барчето и светкавично купувам първото подобие на домашен сладкиш, което попада пред погледа ми. После разкъсвам целофана в нервна битка за малко автентичност. Полагам парчето пред разплаканата тюторка и с цялата искреност, която огребвам от отеснялата си душа, започвам да нареждам:

- Това е Ватикански сладкиш. Прави чудеса! Донесох го за теб. Ако хапнеш от него, каквото и желание да си намислиш, ще се сбъдне! А рецептата е следната: Първо, добавяш прясното мляко в брашното. Оставяш сместа точно в центъра на масата. За едно денонощие... И мислиш за приятелите си. И предаваш нататък. Много е важно да предаваш нататък! Ти имаш ли приятели, Джанет? Имаш ли приятели?!

xхх
За пръв път бързам да се прибера у дома. Трябва да се обадя на Жанет. Зная, че тя ме чака, изопната в жицата на божественото си приятелство. Само да намеря пътя. Правата отсечка от залата до къщата ми е в ремонт. Потъвам в адско, объркващо задръстване. Набирането на чуждестранен номер по мобилния телефон е скъпо усилие. Но аз го правя:

- Ало, Жанет! Тази вечер предадох нататък! Чуваш ли? Остана ли ти още от Ватиканския сладкиш? Може парченце, но ми го прати, мила! Да! Точно сега! В трафик съм и умирам от глад, а няма кой и с троха да ме нахрани...


Здравка Владова-Момчева

Сър! Темза!

Да живееш на триста метра от придошлата Темза е възпитано предизвикателство.

Помните ли оня стар виц, за това, как Джийвс, перфектният английски слуга на сър Хенри, се опитвал да каже на господаря си, че наводнението е пред прага на имението, затова евакуацията е светкавично наложителна? И как възмутеният джентълмен, няколко пъти го връщал, защото паникьосаният иконом забравял да почука дискретно на вратата на кабинета, както го изискват вековните правила? Ами, писнало му на Джийвс,изпълнил си етикета като по учебник и когато най-сетне господарят му благоволил да го приеме, с потропване на церемониален жезъл по пода и отработен жест към напиращите водни талази по килима, легендарният служител представил с безстрастен глас посещението на реката:

- Сър! Темза!

Незнам дали сър Хенри е имал време да прояви хладнокръвното си гостоприемство към невъзпитаната природна стихия и дали двамата с Джийвс са умеели да плуват, но историята за тях и бедствието, свършва дотук. Точно в мига, когато очарованият слушател, би трябвало да се възхити на обноските им, преди да се замисли за собствената си проливна английска реалност.

Немотията от багри е богатството на дъжда. Той насища пространството с еднаквост и втълпява сивотата в норма на поведение. Дали да бъдеш мокър и сив е изпитанието на зимата, през което трябва да преминеш незабелязан, преди да достигнеш до пролетта?

Наблюдавам своята улица, скрита зад изолацията на херметически вакуумиран прозорец. Току виж, че пипалата на февруарския апокалипсис отвън пролазят до убежището ми. Не искам изкуственото топло, светло и сухо на клетката ми да бъдат нападнати! В крайна сметка те само ми помагат да вярвам, че всичко е наред. Че идеята да бъда отшелница между четири, сгряти от газово парно стени, замества четирите посоки на света, от които само временно съм се отказала. В името на едно преминаване през неблагоприятен сезон до рутината на следващия. До всеки предстоящ компромис в името на бъдещо благоденствие...

По блесналата от потопни води динозавърска кожа на асфалта преминават прегърбени хора. Парад на качулките в страната на Робин Худ, където героизмът на устояването е анонимен. И не съвсем. Защото,кукленската вратичка на съседната къща се отваря с подгизнало усилие и като нос на кораб проправя посока в нацепените вади на дъжда за моя съсед мистър Хопкинс. След смъртта на съпругата му преди няколко месеца, за мен, отчитането на движението в живота през монотонната сага на английската зима, се отбелязва в късите цикли на неговите разходки. До Темза и обратно. До Темза и обратно. Триста метра ситнежи по тротоара на навика. Триста метра настойчивост за оставане в битието... Усещах някакво сладко старомодно умиление, което ме обземаше при вида на крехката викторианска двойка, неизменно привързана към спасителната орбита на консервативните си разходки. Сякаш, в изпято от кукувичка на антикварен часовник време, пространството се отваряше, за да избута с нежност в динамиката на мултикултурната скука тези двама старци. Вперили поглед в стиксовите води на реката, те сякаш репетираха своя дебют пред смъртта. Винаги заедно, с надеждата, че ще открият бала към вечността със семеен валс. Че някой отвъден Джийвс ще им окаже честта да ги представи на взискателния си, преселен в небитието сър Хенри, с достойнството, което се полага на верните. Традициите не са това, което бяха. И все пак истинските стоици имат смелостта да ги спазват наполовина. Стига само да са останали живи...

Дъждът напищява вятърна злост и смива в сюрреалистичен акварел сивотата около дребната фигурка, изчезваща в Апокалипсиса като точка в графиката на художник – самоубиец. Разпадът на времепространството в този прощален миг с опорите на живота ме ужасява. Навлечена с благородството на робинхудовска качулка плясвам в стъпките на размития в стихията съсед. Тези триста метра до Темза са много опасни днес. От бреговата охрана непрекъснато ни изпращат имейли, че има заплаха от наводнения, че пътят...

Пътят зад бариерата на ручейния булевард пързаля плитки вълнички по уличното платно. Тротоарът, по който напредвам в предпазлива битка с бурята все още извисява островчета сухоземно достойнство. Щрихите на стареца в мократа валявица на пороя изникват от другата страна, съвсем до реката, където, като мачта на все още непотънал кораб се коруби гигантски дъб, сякаш повредил с чудовищните си клони мрачната цистерна на небесата. Съседът ми се навежда натам, където би трябвало да са корените на дървото и с трепереща нежност вади мъничка пластмасова лейка изпод унилите крила на гарвановия си шлифер. Зелена. Като туфа пролетно безумие в наплива на безмилостната река.

- Мистър Хопкинс! Мистър Хопкииииинс! – крещя ужасена от собствения си глас в тишината на земноводния плисък наоколо. – Какво правите мистър Хопкииинс?

Стрецът се изправя с усилие и с потресаваща делничност ми прави знак да отида при него. Преодоляването на страха е тържеството на живота. Като насън, вкопчена в нишката на окуражаващия му поглед,нагазвам в потоците над асфалта и вярвам, Господи, как вярвам, че и аз мога да вървя по вода! Че стига да искаш можеш да укротиш бурята, Господи! Само с няколко думи! Па ако ще и да са казани от един слаб човек:

- Дойдох, за да налея течна храна на двата нарциса, които посяхме с жена ми тук миналата пролет, мила – обяснява старецът – обещах на Евелин, че дори и да я няма, аз ще се грижа за тях, за да остана жив до следващия сезон. Да им се порадвам. Виждаш ли стръкчетата им? Подали са се вече над повърхността. Трябва им само малко смелост, за да цъфнат.

Бълбукането на течна храна за цветя във водите на Хаоса, всъщност, е Сътворение. А анемичното тяло на един старец, загрижен за двойка нарциси – поредното въплъщение на Бог. Чудо за онези, които са посмели да го осъзнаят. Останалото са реакции на човеци, неподготвени да продължават напред:

- Но сър! Темза? – изшептявам аз.

- Темза идва и си отива, скъпа – мъдро заключава мистър Хопкинс – ние сме тези, които трябва да възкресяват света след женските и капризи.

Предупредителните сирени на бреговата охрана приближават. Приемам галантно предложената ръка на мистър Хопкинс и сред бликналите ситнежи на равномерните ни стъпки битието се смирява пред растежа на нарцисите.


Здравка Владова-Момчева

Тръпка ;-)

Мрънко Мрънков, преподавател по български език на чужденци в един местен университет, обладава много усукан характер. На всичкото отгоре, той притежава и лице на микроб, чучнато връз върлинест шейгун, като мостра от неуспешен експеримент на Любовта със скритите забежки на тайно съгрешаващи граждани. Трагично смачкал хамлетовската си вътрешност в пилешка беззащитна външност, Мрънко също така е и дифузно романтичен. Разхлестен в неясните небеса на науката, той за нищо на света не желае да разбере защо затврянето на листа от превтасало зеле в компотени буркани е толкова важно за отделния индивид, след като полетите на духа му са отменени от игнориращата съдба. И няма отворена писта за тях от стачкуващото Провидение, подминало лирическата му персона като одушевен бастун с неясно житейско предназначение... Депресираният преподавател така и не осъзнава, че всичко в края на краищата си идва на мястото. Че отскокът до Щастието се дължи на една нищо и никаква тръпка. На една ръка разстояние. В неговия случай, въплътена в едромащабните телеса на ентусиазираната американска студентка с неясни италиански корени, Адалджиза Брускети, стръвно захапала неподатливата българска лексика и образците на балканската кухня от уличните сергии в града:

- Гиврек! – изрича първата си дума Адалджиза сред златистите трохи на хрупащата аудитория и тръпката, онази втрещяваща плескавица на телесността, съсва шашардисания Мрънко в натюр по разжареното барбекю на непознати чувства.

Преминал за секунди през неизживените трескавици на пуберитета, иницииран в мъжественост и леко подивял от внезапното проглеждане във вкусовете на нежния пол, Мрънков отчаяно търси визуална опора в дупката на нахапаната закуска:

- Кравай – измяква той с накъдрен от вълнение глас – така е правилно на български.

- Ааа, гююврек, гююврек – засегнато се обажда колегата Мюджехидин от Турция – похотливо заврян зад могъщите плешки на Адалджиза – нема български – мългарски, то миждународно термин!

Чуждестранната тръпка на Мрънко озадачено търкулва очи край огневата линия на спорещите специалисти и додъвква с настървение тестяната плът на дискутираната тема. Изръган от зверска ревност амбицираният преподавател подхваща виртуозна словесна атака в защита на кравая, фокусирал замаяния си взор в пачия пух обрсъл на китки по обръснатата глава на американката.

Любовта е нахално чувство! То нахлува с бълбукане в човешкото същество и го превръща в мях, преливащ от въжделения. Но още по-гадна е ревността! Защото вкарва във финансово разточителство почтените мъже и ги разорява да купуват краваи от всякакъв вид и размери, само и само обектът на тръпката им да ги забележи. В последвалата седмица Мрънко осъмва препариран от страст, току пред паркинга на университета, където игривата Адалджиза упорито тренира задно паркиране с новонаетата си кола под изкусителните напътствия на колегата Мюджехидин. Жестоката августовска жега пържи втасалата и плът за радост на източния и обожател. Сритан в собствените си терзания, съкрушеният и учител съхне под слънцето като престояла палачинка. След още няколко дни Мрънков си подава оставката. Неудовлетворената тръпка събужда неподозирано достойнство. Понякога. Точно в момента, когато усетил, че се превръщаш в подметка на любовта разбираш, че тя всъщност предпочита да ходи боса по асфалта...

Асфалтът на пешеходната пътека в улицата зад студентските общежития лепне като размекната дъвка под краката на отчаяния безработен преподавател.

- Сакъз? - Пред смъглените очила на Мрънко изневиделица цъфва ухилената фасада на Мюджехидин и косматото му ръчище протяга шарено пакетче с ягодов вкус.

Ужасен от приятелската атака, радетелят на речта отскача встрани и харпунестото му тяло, опнато като ластик през пътя, съдбовно препъва връхлитащата кола, управлявана от цветущата Адалджиза. Настъпва мрак на тръпки. По паважа се търкулват сусамени закуски...

...Изстрадал климатик усуква застоялия въздух като жилаво тесто в болничната стая на Мрънко. Втъкнат между чаршафите, насиненият пациент бавно отваря единствения си небинтован клепач. В плуващата мараня на адския следобед, като фантомен окуляр с препечена коричка, огромен геврек, провесен с розова панделка над леглото му, рамкира панираната от нежност физиономия на Мюджехидин.

- Кравай? – с прелъстителен шепот ръсва трошички той.

- Кравай – примирен със съдбата си, кима възкресеният Мрънко.

За тръпката няма езикови прегради. Няма и пешеходни пътеки. Попаднеш ли веднъж в безкрайния и кръг, наемаш в него като хамстер. Нищо, че тръпката не разбира какво е хамстер и какво е кръг. Важното е, че поне веднъж в живота, тази тръпка е завъртяла планетата заради теб... Пък ако ще и да е наобратно!


Здравка Владова-Момчева

Филми от вчера, филми от днес / На мама /

- Ангелинооо, Ангелинооо! Къде си марииии, българска кучко, Ангелинооо! Мари да ти изсъхнат ръцете нескопоснице, дето ми натроши порцеланите! За сватбата ми бяха подарък, букурещка направа, на сол са станали, на сол да ти станат и кокалите данооо!

Дуууум, дууум, дууум... Глухи кънтежи от удари. Сблъсък на разярена стена с треперещо детско тяло. Близък кадър на тежка безмълвна сълза върху чифт мукавени обувки. И коси като буря над купчина строшени чинии...

Давам газ и рязко изпреварвам възмутения водач на беемвето пред мен, точно в мига на помпозното му изфукване сред чинно изчакващите коли в кръговата арена на градския площад. Където кой си, какъв си и колко ти струва битието, се измерва според блясъка на ламарините, в които си платил да се возиш.

- Тъпа руса кучка! – джафка в бензиновите ми дири изисканият господин зад волана на снобарията си и размахва безпомощен среден пръст в посока на спонтанното ми ускорение.

Сори. Кво да направя като немога да се свра в тукашната матрица! В главата ми непрекъснато се прожектират филми и някаква невидима връзка с живота в друго, отминало измерение постоянно ме извисява над реалността. Над преструвките, че приемам настоящето. Отвъдна жизненост, която ме поддържа жива. Тавтология на приемствеността чрез предците, в която факти и бясна фантазия ме карат да се пречкам пред гумите на успяващите индивиди. Никой не подозира за моите филми. Нито учтивите ми, до болка предсказуеми колеги. Нито стените на учреждението, в които от години блъскам артистичната си, непримирима, мислеща глава. Седемнадесет крачки от паркинга до бюрото ми. Провалената сцена за наказанието на едно българско слугинче,по генно стечение на обстоятелствата моя прабаба, строшило без да иска скъпите сервизи на господарката си, ме изпълва с приглушено нежелание за началото на деня. Където репликите от личния ми „Биг Брадър“, ситуиран в Къщата на едно убийствено почтено училище, ме изпълват с телевизионно безпокойство. Как изглеждам? Нарупах ли достатъчно грим, за да ме фиксират позитивно камерите в зениците на десетките критични очи, блеснали в следващата серия на поредния офисен сезон?

- Ееееееееееееей амееейзинг, както винаги! – проточва в постпуберитетно възхищение колегата Айзък Робъртс – Ако не беше на годините на майка ми, щях да се пробвам да те сваля!

По свой начин обичам Айк. Бих го определила на несъществуващия ми син, в състояние на постоянно разгонено възхищение пред изобретателността на нежния пол.

- Благодаря мило! – включвам на автоматична скорост – С какво толкова те потресох тази сутрин?

- Тясна пола и лачени боти. Класика и сексапил! Кой казва, че Мерилин Монро не вдъхновява и днес?

Оголил зъби в умерена похот, Айзък фиксира оперението ми с хлапашко одобрение.

- За твое сведение, Мерилин е носила корсети с разкроени поли – намесвам малко информация в кухнята на „Биг Брадър“ – и си е правила пластични операции. Всичко по мене, обаче, си е истинско...

- Да де, да де, да де еееееее – зад приятелската канонада от глезливо разлаяни звуци, отплеснатото ми съзнание услужливо подава нов документален епизод: „Ангелина Николова е родена в село Руховци, община Елена, през 1888 година. Много бедно дете. Още невръстна, е изпратена да слугува в семейство на богати чокои в Румъния. Вършела цялата домакинска работа. Ако сбърквала нещо, господарката и блъскала главата в стената...“

- ... и сега учителският съвет е именно за това – дочувам част от изречение, което ме завръща насила в коридора на собствения ми филм. – Оставила е лаптопа си, моля ти се, на задната седалка в колата, хукнала да пазарува и като се върнала, всичко, ама всичко, включително и въпросният лаптоп, било откраднато.

- Трябва да го плати – дочувам гласа си в хоровата ария на справедливостта – това е училищна собственост, за какво пък ще свикват съвет по този повод?

- Сякаш не познаваш Алисън Снейк – сръгва ме дружелюбният Айзък – тя и от камъка ще изстиска пари, нищо, че мъжът и може да купи десет компютъра просто така, само с джобните си.

- Да не би да искаш да кажеш, че ние ще го плащаме? – изскачам от сценария аз, с леко бунтарска балканска вибрация в тембъра.

- Абсолютно! Само гледай! Този филм ще ти е за пръв път!

В драматичния кръг от изпълнени с учителски присъствия кресла, като плачеща върба над извор от изкуствени сълзи, се извисява поддържаната фигура на Алисън Снейк. Липсващият лаптоп е отворил дълбока рана в активираните и инстинкти. Всички гласуваме „ЗА“ бръкването в собствените си джобове, защото тя се нуждае от любовта ни. С показно състрадание, обречените ни двайсетачки потъват във фонда за новата покупка. Биг Брадър трябва да е доволен. Днешната серия завършва с хепи енд.

- ... и ако падне сняг, трябва да си купувам нови обувки, защото тези съвсем ще подгизнат още при първия валеж... Пак е Айзък, пак съм аз, капсулирана в седемнадесетте мига до пролетта на желаната филмова самота. Там, пред дъбовата врата на богата чокойска къща, в Калафат, е застанало оснежено дванадесетгодишно момиче. Босо до глезените в пухкавия сняг. Камерата фиксира мукавените му обувки, стиснати подмишница, за да не се разпаднат и уедрява лъскавия квадратен пакет в лявата му ръка. През прага, румена, като бухнала курабия, недоверчиво наднича чокойката.

- Купих нов сервиз. По-хубав от твоя! – казва Ангелина – С мои пари, дето ги събирах за зестра. Дръж си чиниите. Аз се връщам на Руховци. Мама е болна. Чака ме да и занеса малко душа...

... По пътя към дома ме изпреварват лъскави беемвета. Пред прага на английската ми къща разръфано се усмихва стара гумена изтривалка. Мама ми я даде това лято. Прабаба Ангелина я купила приживе. Като сме стъпвали да си стържем обувките, да сме си спомняли за нея. Тъй казала... Навеждам се и с нережисирана нежност я почиствам от калта.


Здравка Владова-Момчева