My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Friday 6 February 2009

Извинявай, че те помислих за българка!

За ниското национално самочувствие на българите съм чувала много изказвания. Но, някак си съм ги пропускала край съзнанието си, обсебена от идеализъм и любов към страната си. Наистина, вярата в това, което мислиш за себе си и своите сънародници е способна да те възвиси или убие. А времето е разделно и личният избор е този, който те причислява към патриотите или неразумните юроди.
Наскоро при нас постъпи нова помощник-учителка от Казахстан. Всяка сутрин, неусетна като степно дихание, Алуа застава смирено пред неподвижния поглед на мениджърката си и почтително задава един и същи въпрос :
- Къде искате да седна, за да ми продиктувате инструкциите си за деня?
После тихо и незабележимо се разтваря в ежедневието, за да се появи отново на другата сутрин в безкрайната рутина на повторението.
Наблюдавам я с интерес, защото тази странна пришълка не поглежда никого, обсебена от азиатско покорство.
Бюрото ми е ситуирано в учителската стая и в един необичайно безлюден момент, тренираният ми в самосъхранение слух, долавя прошепнатата история на Алуа.
Вкаменената и стойка и дисциплинирани английски фрази не могат да прикрият колебанието и да се довери. Срещу нея, шефката и Лорън, е вперила очи в събеседничката си като сова. Само не разбирам какво ще предприеме-дали ще и даде мъдър съвет или ще я изяде.
Не съм клюкарка и въпреки, че човешката природа винаги ме е интересувала с неизтощимото си разнообразие, този път решавам да не се вслушвам в разговора. Все пак откъслечни фрази ме застигат и когато новата ми колежка отронва, че родният и език е руският, всичко в мене се преобръща и пак онова, стихийното, балканско неблагоразумие заблъсква сетивата ми. Против наложените норми за добро британско поведение, аз просто се обръщам и сразявам Лорън с директно връхлитане в диалога.
На ужасно куц руски език питам Алуа защо не говори РОДНИЯ си език?!
Смайването в очите и е първата емоционална реакция, която забелязвам от постъпването и на работа при нас. Лорън е възмутена във временна загуба на речта. Но скромната помощник-учителка сияе :
- А ти каква си? Ти каква си?
- Българка съм! - отвръщам и следя с крайчеца на окото си третата, вече излишна наша събеседничка.
- Българкааа! - проточва Алуа - Вие българите сте... най-красивата нация на света!
Поласкана съм до настръхване. Искам да разпитам за всичко тази крехка отломка, довеяна от пътя на коприната на този самотен остров. Защо е потъпкала традициите си, защо е толкова очевидно самотна в този подреден целулоиден свят и защо пак езикът на един политически хегемон ни прави по-близки сред уж цивилизованите ни английски пре-възпитатели?
Но не мога да преодолея другото, ласкаво усещане за национално удовлетворение след спонтанното изказване на казахстанката.
- Откъде знаеш, че сме най-красивата нация на света? - бързам да попитам, за да удължа мига на нейното признание.
Изражението на Алуа е по детски учудено :
- Как откъде? От училище, разбира се! Още от първи клас нашите учители в Казахстан ни повтарят, че най-красивите хора в Европа, а може би и в света, са българите! Твоите учители в България не са ли те научили на това?
Скъпи казахстански учители! Благодаря ви за закъснелия урок по самочувствие! И досега не разбирам какво ви е карало да повтаряте този факт на прилежните си ученици. Единственото обяснение, което ми идва наум е, че е верен, щом вашите възпитаници го помнят със сигурност! Че даже в спомена за отминалия им живот в родината, една истина за чуждите е останала в паметта им.
А иначе, на нас ни втълпяваха, че сме байганювци и че другите са по-добри от нас. Но това е друга тема...
След разговора с Алуа, искам да полетя. Нямам търпение да го разкажа на моите българчета от училището в посолството.
В този ден бързам, защото ми предстои да изнеса много интересна лекция по Стария завет на Библията, която след толкова години на отричане и забвение, най-сетне намери място в учебника по литература за девети клас. Издокарвам се за духовния празник! Нали принадлежа към най-красивата нация в света!
В двора на лондонското посолство почти се сблъсквам с една скромно облечена жена, с неспокойни очи, която смутено върти незапалена цигара между пръстите си. Струва ми се, че е майка на някой от учениците ми и веднага я питам какъв е проблемът. Жената сякаш не ме разбира и плахо отстъпва назад.
- Дойдох, за да изпуша една цигара - притеснено отвръща тя - от два месеца съм в Англия, не зная езика и както разбирам, пушенето навсякъде е забранено. Помислих, че може да се скрия тук, на нашенска територия,без някой да ми направи забележка. За какви ученици говорите?
Преди да обясня недоразумението, непознатата ме прекъсва и казва с неподправен срам в гласа :
- Когато Ви видях отдалеч да идвате насам, ще извинявате, ама Ви помислих за българка.
Само за миг думите ме напускат, удавени в шока на родовото омерзение. После първото изплувало клише отвръща на емоционалната плесница:
- Аз се гордея, че съм българка!
- Така ли! Защо? - искрено удивена възкликва непознатата - Вие по какъв повод сте тук?
Разяреното слово се връща с бълбукане в гърлото ми и аз заливам събеседничката си с насъбрана оскърбена гордост, с патос и любов към училището, където четири учителки апостолстваме, за да научим българските деца на четмо и писмо, на култура, на самочувствие, на България!
- А Вие самата, английски ли преподавате? - с нарастнало уважение пита моята сънародничка.
- Български, госпожо! Езикът, на който Вие и аз говорим сега! Аз съм учителка по български език и литература!
Чертите на умореното лице срещу мен бавно се смекчават, очите ме фокусират, видиотяващия страх от себеподобните изчезва в нормално човешко изражение :
- Добре правите - отронва жената - не очаквах, че ще се натъкна на нещо подобно в Англия!
Гледам я с бяс и желание да я разтърся от ступора на обезличаването, жал ми е, мразя я, мразя и себе си заради непоправимата си донкихотщина, заради любовта към една страна, която пет пари не дава за мен и децата си, заради изгнанието на красивите българи!
- Казвам се Виолета - прошепва жената - Ще ми позволите ли да остана за малко с Вас? От два месеца не съм разговаряла с никого.
В главата ми с луда скорост препускат наизустените старозаветни мъдрости, които днес трябва да преподавам, времето ме притиска, трябва да запиша своя план-конспект на дъската. Но оставам. Подарявам малко време на една българка. След като ми разказва всичко за себе си, тя си тръгва. По-точно стопява се в тълпата навън, след като е изпушила цигарата си и накарала душата си да говори.
Смазана от тъга посрещам учениците. Класната стая блести във възрожденската аура на предците-просветители. Децата шумно недоволстват от многото писане, което им предстои, тъй като въпреки всичко съм успяла да запълня дъската с информация. Гледам ги, тези малки неизкушени души и започвам лекцията за Библията по най-необичайния начин:
- Преди да заговорим за ценностите на Стария завет като литература, искам да запомните, че ние българите, сме най-красивата нация на света!
Срещу мене светят тъмните весели очи на моето детство. В тях няма учудване, нито страх, а само доверие. Когато човек е млад, истините за него самия се врязват с необяснима сила в паметта му. Искам моите ученици да носят само хубави истини за себе си. И тайно се надявам, някой български Мойсей да се е родил сред тях, за да ги изведе в пътя им към Ханаан, докато умре и последният, живял в робство!

Здравка

3 comments:

Anonymous said...

Здравке, не съм изненадан от това, което пишеш /извинявай, че на "ти"/и те поздравявам за смелостта. Имаме и една друга сънародничка тук, с която споделям честта да се познавам лично,
http://uk-pisma-bg.blogspot.com/
Ще се радвам да заведем писмовна връзка и с теб, защото много мисли и впечатления от моя страна съвпадат и с твоите, и с тези на Анна.
Поздрави
Стефан
sd150471 at yahoo.co. uk

Anonymous said...

Преглеждайки "Емигрант БГ" попаднах на публикацията, а оттам - и на тази страница - т.е. развълнува ме и ме накара да следвам линк след линк...
Чудесно!

С поздрав от стерилна Германия
Ваня

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря, Ваня!

Радвам се, че текстовете вълнуват. Затова ги пиша, за да сме наясно ние, българите, че ако не се държим заедно много скоро ще ни претопят.
http://www.bulgariasega.com/25/letters_from_a_lonely_island/index.1.html На този линк можеш да четеш и рубриката ми "Писма от самотен остров", която списвам за вестник "България сега", Чикаго

Поздрави от самотния остров,
Здравка