My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Thursday 10 June 2010

Намерена в превода на Франция

Изгонените от Рая са обречени на вечно завръщане. Доброволните бегълци от него, владеят света.

Всяка година, в края на юли, аз се превръщам в пилигрим. Събирам вързопа на носталгията и поемам обратно. През магистралното тяло на Европа, заравнено от вечното преселение на народите под асфалтираната си плът. Кръжа като закъснял щъркел в кънтящите галерии на спомените в търсене на нещо неизменно, което да ме накара да остана. И да повярвам, че съм дошла при началото на живота си, където с милостиво търпение ме очаква вечността.

Англия, 22 юли, 2009 година. Вали хоризонтален дъжд и посича с мокри дискове надеждите за слънце и временно лекомислие през лятото. Градината, по невидим божествен код, тежи от апокрифни цветове,непогалени от светлината. Преминавам през пъстрата им секта и оставям след себе си пресни куфарни следи. Бягам назад, към ваканционния континент, към сладката отрова на свободата да не бъда тук. Евротунелът ме поглъща с пълно потапяне в дълбините под Ламанша. Едно задължително прераждане на пътника преди досега с Европа, последно изпитание, преди радостта да се озовеш на другия бряг. Няма значение какво ще бъде времето, защото това е ДРУГО ВРЕМЕ, в което на воля битуваш истинският ти. И светът за малко се върти по твоите закони. Веднъж в годината , аз обичам да го прекроявам. Сега имам свободната воля да виждам това, което искам да виждам. Защото хоризонтът в граници, понякога е способен да ми даде малко щастие.

Жадувам за изгрев във Франция. Оттук винаги започва бягството към дома, надеждата да срещам огнения диск на своята временна волност. Навлизам в континента по следите отминала нощна буря. Крайпътните сливи са натрупали обрулените си плодове по асфалта и превиват олекнали клони над тях в пристъпи на безмълвен плач над опустошените си рожби. Полетата зеленеят в непривична, априлска резеда и въпреки, че е юли, тънък скреж е охрускал свежестта им. Непреклонни лъчи разцепват оловото на небесните плочи и светлината на новия ден се плъзга като спукан жълтък пред очите ми. Студено е, сякаш е пролет. И някаква радост, дива и потайна, безсловесна до атавизъм, се заражда в дълбините на пробуденото ми същество. Трябва да се обадя в България. От Търново ме делят някакви си няколко хиляди километра. И пътят е само един- километри от непрекъсната суша, без островни ограничения, без робинзоновска тъга. Непрекъснато опитвам да набера единствения цифров номер, който артистичният ми мозък помни като код за скъпоценен сейф. Този, от къщата ми на улица „Гурко“. Където е заключено и ме чака сърцето ми. Никакъв сигнал, безуспешни повторения, разочароващо мълчание. Колата спира пред крайпътна бензиностанция и през отворените врати на кафето лъхва мирис на утринна леност, капучиново разсънване, ромон на вестници и ухажващ шансон. Навлизам в ласкавата френска аура с британска деловитост и конкретен въпрос. Мога ли да ползвам телефона на заведението срещу заплащане, за да позвъня в България? Говоря най-ясния английски, който някога съм се чувала да произнасям. Очаквам, че кокетната продавачка зад бара, апетитна като ванилов сладкиш, ще ме разбере. Защото се изразявам на международния език, който всички са длъжни да знаят. И тя наистина ме разбира. Отвъд думите. И заради копнежа, с който произнасям името на дома. Подава ми старомоден телефон и напевно ми обяснява нещо на копринен, успокоителен френски. Колко дължа за услугата, продължавам да настоявам с умерени, лаещи интонации. Така съм чувала да лаят възпитаните кучета в Англия, когато настояват да бъдат изведени на разходка. Нищо не дължите, госпожо, приближава ме избелял от безсъние шофьор на тир, чийто английски с транзитен акцент чертае магистралната му употреба от Париж до Истанбул. Нищо не дължите, госпожицата ви казва, че днес, поради бурята, няма покритие в цялата страна. Говорете безплатно с близките си. Те сигурно се притесняват за вас.

Ако някога, до пълно подивяване, сте се губили в яснотата на английските правила и норми, със сигурност ще можете да се намерите в превода на Франция. Там, разстоянието от перфектната имперска дресура до несъвършеното разглезващо очовечаване , се измерва с дължината на една телефонна слушалка.
- Ало, мамооо, добре съм, преминах канала! Тука едно добро момиче ми услужи с телефон, че след бурята всички джиесеми са умрели.
- Желаете ли кафе, мадам ? - на съвсем разбираем френски чурулика бонбонката.
Уи, уи, шери, и кроасани, и поне три шоколада, силвопле!


Здравка Владова-Момчева

11 comments:

Petya said...

Отдавна исках да те питам. Какво преподаваш в Англия?

Кремена Джорджева said...

Да, юли 2010 наближава. Май отнякъде е долетяло едно топло нетърпение и се е загнездило толкова здраво и расте, и расте, и вече не му стига мястото там дълбоко до сърцето. И как бавно тече времето...
Очакването също си има своята сладост.
Благодаря за хубавия разказ. :)

Здравка Владова-Момчева said...

Здравей Петя,

Преподавам история на религиите от 7 до 12 клас.

Здравка

Здравка Владова-Момчева said...

Здравей Кремена,

Има още спомени от миналогодишното ми пътешествие, бързам да ги напиша преди да си дойда в България тази година. Да знаеш само как мечтая за малко топло море :-) Очаквай следващия ми разказ за Швейцария, с него ще продължа "пътуването през Европа". Надявам се, че си добре и вече се радваш на лятото. Аз не мога да се похваля със същото на този остров. :-)

Здравка

Anonymous said...

Браво на теб, че си пробила!

Признава ли се българската диплома в UK? Например с българска филология да можеш да преподаваш религия като в твоя случай? Ще се радвам ако разкажеш повече за тези подробности.

Аз съм завършила история в България, но не знам дали ще ми я признаят за преподаване на нещо свързано с културологията и какво точно би било най-подходящо?

Dayana said...

Води ни, води ни из Европа! Води ни до България! Ако знаеш как обичаме! ... Бихме тръгвали отново и отново, бихме се губили по планинските завои, бихме потъвали в равнинната безкрайност... Разказвай, разказвачо! Не ни позволявай да забравяме...

Кремена Джорджева said...

Благодаря, Здравка, добре съм. Миналата седмица за няколко дни бяхме в Родопите, напълниха ми се очите със зеленина и свежест.
За твое успокоение времето тук е хладно и дори дъждовно. С нетърпение чакаме слънцето да изсуши пясъка, за да тръгнем на плаж. А то може би чака ти да си дойдеш... :) Май всички чакаме.
Да не пропусна в списъка и разказа за Швейцария :).

Здравка Владова-Момчева said...

Мила Кремена,

Тук е слънчево и всички мои колеги идват със слънчеви чадъри и защитни спрейове против изгаряне на работа. 25 градуса е. Нормалният балканец се чувства като в тиха психиатрия :-)А иначе, броя дните до лятната ваканция у дома, където може даже да видя и морето :-)
Поздрави, Здравка

Здравка Владова-Момчева said...

Здравей Петя,

Предполагам, че ти се интересуваш от учителствуване в Англия. На мен ми признаха учителската диплома от БГ, след като направих допитване до съюза на учителите тук. Отне 6 месеца. В България обаче, аз съм водила обучение по история на религиите като отделен предмет, поради договорните отношения на българското ми училище с богословския факултет на ВТУ. Това беше преди повече от 10 години, незнам дали в момента имат такава практика. Този курс на обучение ми го признаха тук, но между нас казано всичко зависи от благосклонността на английския ти директор. Мисля, че моята кандидатура пасна на политиката на настоящето ми училище да се демонстрира "толерантност" към учители от чужд произход :-) Като резултат освен мен ( единствена източноевропейка и българка ) в колетива има само още една колежка, която пък е с тъмна кожа :-) Останалите са САМО англичани. Прекрасно нали? Колежката и аз сме две рекламни лица на мултикултурализма :-)
Затова, аз много повече се гордея с работата си в гимназиалния курс на Българското училище към посолството в Лондон, където наистина имам късмета да работя с прекрасни деца и колеги, и да дам най-доброто от себе си в полза на страната си. Поздрави, Здравка

Здравка Владова-Момчева said...

Мила Дая,

Наистина се надбягвам с времето, но ако имам свободна минута с радост ще ти разкажа какво е да превземеш Стелвио Пас, следващата спирка от трансевропейското ми пътуване миналата година :-)

целувки,
Здравка

Unknown said...

Като разликата между "Дългия път" (La Longue Route : seul entre mers et ciels...)на Бернар Моатесие, и "Светът, който ми принадлежи" (A World of My Own) на Сър Робин Нокс-Джонстън.
Дори в заглавията преводът е на френска страна.