My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Sunday, 23 December 2012

Безсмъртно палто за Коледа
/На Красимир Момчев/

Приисквало ли ви се е понякога да бъдете старомодни? Ей така, заради тъничката носталгия по миналото, когато жените не забравяли да бъдат дами, а мъжете не пропускали да окажат внимание на нежния пол? Когато сядането на безразсъден кавалер в кресло, затоплено от тялото на непозната се е смятало почти за сексуална провокация? Или направата на легло за омъжена лейди не трябвало да надвишава дължината от метър и петдесет, та ако ще височината и размерите и да са гигантски? И още, разказвали ли са ви вашите баби как се спи в такова легло? Задължително със събрани крака, в скромна поза, с тяло, обърнато надясно и завивка, колосана в хрускавобяло-целомъдрен консервант за щастливия брак. Точно там, където в невидимия съвпряг на души и тела се раждали здрави деца, които с почит ставали на крака, когато в стаята им влезели мама и татко, за да им дадат попътна благословия в живота...

- Намаленията на палтата от визон са направо безумни тази година, сеньора! Погледнете само как Ви стои тази кройка! Срещу двехиляди евро можете да имате сделката на живота си. Обзалагам се, че с Вашата осанка и тази изумителна мантия от скъпи кожи, ще пленявате погледи и ще събуждате завист навсякъде по света!

Изкусителният италиански гей-консултант в централния бутик на Триест масажира с магически длани диплите на внушителен визон, навлечен върху туристическите ми тениска и бермуди с цел да ме прелъсти в изгодна лятна покупка. Въпреки охлаждащите хрипове на климатика, август нахлува с разсъбличащо нахалство заедно с тълпите от рускини, вкопчени в промоционалната разпродажба на Севера, пленен от пресметливия Юг. Изпод болярските драперии на надменното тежко палто, краката ми в спортни сандали, смутено надничат, готови да побягнат в плебейското безгрижие навън.

- Съжалявам, белло – откликвам чаровно на платения изкусител – но няма да взема този визон. Сделката е изключителна. Наистина! Но аз съм решила никога да не си купувам кожено палто.

Маслинените очи на красавеца потъват в зехтинено недоумение. Шумът от панаирджийската възбуда в бутика поглъща усмихнатото ми извинение. Навън, неустоимият Триест не иска никакви обяснения. Ароматът на кафе плисва в Адриатика и ме смива в жегата с голотата на други съблазни, кратколетни и бъбриви... Убедителна имитация на надежда за страстна любов...

Връхлитането на спомена ме спира загледана в неподходящия пейзаж на триестинското море, както някога, преди много години, пред гледката на заскрежения скален венец в Търново. Само че тогава слънцето гъделичкаше сетивата ми с лъчи, превърнати в златни шушулки, а лисичето палто на баба Здрава – наследено аристократично одеяние от миналото – искреше със старомодно превъзходство, като втори залез, по гирляндата на Стария град. Аз съм на двадесет години. Осми декември е и въпреки предупреждението на дънковите ми колеги да не се издокарвам с буржоазните си предпочитания, напук на всички, съм облечена като царица. Не вярвам някой да посмее да ме ухажва. Страстта ми към тоалети, ушити само за мен, държи в хипнозна дистанция момчетата от курса по Българска филология. Хубавата монахиня. Така ме наричаха зад гърба ми колегите, които никога не дръзнаха да рискуват малко духовно-коафьорна травестия в замяна на внимание от моя страна. Отказвах да се променя и въпреки постоянните подмятания на приятелките ми, че такава, перфектно стилизирана визия плаши стадото от разпухани мъжкари наоколо, аз предпочитах самотата издокарана с вкус, вместо всеобщото джинсово осивяване на света.

- Това палто съм го шил аз! – припуква крехък съчков тембър зад гърба ми, като дим от догорелите огнища на декемврийското Търново. Изящен старец, сякаш оживял от ретро снимка, отлепя чезнещата си фигура от вратата на съседната къща. Преди да уплътня в слово обзелото ме недоумение, архаичният господин приближава и с трепет на влюбен докосва златните нишки на ръкавите ми. – Аз съм кожухар. Лисиците ми ги донесе преди една Коледа Никола Владов. Той ми беше голям дост (приятел). Много се имахме с него. Наскоро се беше оженил и искаше да направи подарък на съпругата си. „Ама такова нещо, Андрея, ми каза той, че като го облече жена ми и я изведа на разходка с файтона, цяло Търново да гледа и да се диви. Ей ги Владовите, да казват хората, отдалече соят им си личи!“ И платил, човекът, на един ловец – бай Атанас го викаха – много го биваше в занаята – да простреля десет златни лисици в Балкана. Ама така да ги отгърми, че помен от куршума да не остане. Да им взема после аз кожите. Цели. От муцунките, през краката, та чак до опашките. И тъй да ги нанижа в кожух за госпожата, че да изглежда лисичата прегръдка като живо хоро по снагата и. Да трепти, да играе, да приказва... Безсмъртно палто с една реч. Да ги надживее и да продължи!

Онемяла от изумление в безсмъртната прегръдка на бабиното палто, не смея да пророня дума, за да не прогоня мига и стареца в небитието.

- А Вие коя сте госпожице? – внимателно пита той – Откъде имате това палто?

- Наследство ми е. От баба. Аз съм единствената внучка на Владовите.

- Личи си, че сте от техния сой. Да сте жива и здрава. – усмихва се господинът – Те не са ли Ви разказвали тази история?

- Не – отшепвам потресено аз – Само зная, че когато са се срещнали за пръв път, дядо хванал ръката на баба и я попитал : „Здраве, виждаш ли хееей там онзи връх с мъглите? Някой ден ще дойдеш ли с мене да го изкачим?“ А тя му отвърнала : „Аз ще вървя с тебе до края на света, Никола. Само кажи, кога искаш да тръгнем...“
xхх

Имало едно време двама влюбени. Те искали да вървят заедно да края на света. Когато тръгнали, първо поели към един много висок връх, обвит с мъгли.Не се обръщали назад. Защото им стигало да бъдат заедно. Така и не видели, че по стъпките им ги следвали един Храбър Ловец и един Честен Кожухар, сподирени от десет златни лисици, щастливи да предложат телата си, за да топлят душата на безсмъртната им любов.


Здравка Владова-Момчева

3 comments:

Tomislav Jelezarsky said...

Спомените дебнат от всякъде. Хитри лисичета.

Здравка Владова-Момчева said...

И ние ги отглеждаме, докато се превърнат в златни лисици, готови да дарят телата си в името на една безсмъртна любов :-)

Иван Иванков said...

Уважаема писателко,
Това е първото Ваше нещо, което чета, след като чух за Вас добри думи от приятели. Първо впечатление - не съм очарован, меко казано. Все още не мога да имам мнение за стила Ви, така че няма да го коментирам. Но дума "хрускав" в българския език няма. Тя беше щастливо "родена" от авторите на посредствени реклами за вафли и брускети. Вярната дума е хрупкав. Освен това, от текста се долавя една лека нескромност, с акцентирането на "буржоазен", "аристократичен", "хубавата монахиня", имайки предвид, че разказа се води от първо лице. Не почувствах атмосферата на миналото. Това, заедно с наличието на няколко дребни граматически грешки, са основанието за неочароваността ми от този текст.